Приятели (:

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, разказахме ви, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.

Как да помогнете вие?

  1. Предварителни поръчки: ВНИМАНИЕ! Създадохме специална страница, където лесно да заявите колко и какви бройки (хартиени или електронни) желаете. Използвайте я. Благодарностите – към Елка Парушева, Ана Хелс и Александър Василев. 🙂
    (Ако вече сте ни поръчвали бройки, няма нужда да го правите пак – записани сте.)
  2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
  3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме ви. 🙂

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Илка Чечова

ПРИСЛУЖНИЧЕТО

Тогава беше най-хубавото време на онуй място, щото Шадри откъртваше преди пладне, проснат през тезгяха си като някоя от неговите тлъсти, оплескани плешки. Веднъж като захъркаше, повече не помръдваше, докато не станеше време да приготвя вечерята, ако някой имаше сили да яде. Ама все пак никой от другите не смееше да се изниже от кухнята с мен, дори за да хвърли един билюр на гостите или да погали старото магаре на Росет. Свиваха се всичките в най-тъмните кътчета, дето можеха да намерят, и проспиваха деня като господаря ни. Някои от тях и хъркаха съвсем като него.

Аз не. Всеки ден, веднага щом влажната гърчалива уста на Шадри увиснеше върху китката му, се шмугвах през кухнята и страничната врата и отварях собствената си уста да изпъшкам още преди утрото да ме блъсне. Друг път не съм виждал такава жега: едва пукнала зора, а пък усещаш как потта почва да цвърчи по кожата ти като тлъсто месо в тиган. Друг път не съм виждал и такова небе – отначало бяло като кост, после бяло като пепел следобедите. През нощта, късно, ставаше някакво бледолилаво на бели ивици, но повече въобще не потъмняваше; и денем или нощем, вътре или вън, всички ние се въртяхме ли въртяхме в тигана. Всичко беше един голям тиган.

В кухнята щеше да е по-хладно – кухнята си беше най-хубавото убежище, освен мазето с вината, където дебелият Карш продремваше най-лошите части от деня. Ама не бих прекарал и една свободна секунда в оная кухня за нищо на света; а никой от нас, освен Шадри, не можеше да ходи другаде в „Харпунът и секачът“. Така че обикновено първо се шмугвах в конюшните и помагах на Росет с конете.

Росет ми беше приятел. Беше с години по-голям, разбира се, пораснал, и често имаше твърде много за вършене, или мислеше за нещо, и тогава не можехме да си говорим разни работи, както обичахме. Но никога не ми се ядосваше, а на два пъти ме остави да се скрия в плевника, и излъга Шадри, когато оня дойде да съска след мен, люшкайки дългите си ръчища. Росет никога не го беше страх от Шадри, каквото и да правеше. Покрай Росет винаги бях на сигурно.

Онзи ден конете лежаха в сламата си и не щяха да стават, за да ги изчешат или да им огледат краката. Росет направи каквото можа за тях, а аз донесох вода и избутах прясно сено от плевника. После си починахме в едно празно отделение, където не ни виждаха от вратата, и си поговорихме. Помня, че попитах защо е винаги толкова горещо, дори и нощем, а Росет каза, че било, понеже двама велики магьосници се биели в небето. Измисли ми цяла история, ама по средата заспах с глава върху ръката му.

Не можах да спя много дълго, щото Тикат дойде и ме събуди – събуди и Росет, май, – и каза, че Карш искал да разтоварят количка зеленчуци от пазара, какво като е жега. Изобщо не харесвах Тикат. Не че ми беше направил нещо – просто не го харесвах. Понякога не схващах какво казва заради южняшкия му говор, а когато го разбирах, той ми казваше да се махна оттам, да не се пречкам на всички. Но пък посочи обяда си, като тръгваха с Росет – зимна ябълка и цели две хещи, хрупкаво-кафяви и със сирене, – да го изям аз. Така че не беше толкоз лош, май, за южняк.

През остатъка от деня шетах из целия „Харпун и секач“, като сегиз-тогиз се промъквах в кухнята, да се уверя, че Шадри още спи. Крих се в пушилнята, склада, банята – дори във вмирисаното параклисче на хълма, – мъчейки се да следвам сенките, щом слънцето се преместеше. Но скоро ми се стори, че слънцето изобщо не се мести. Гледах ли гледах през пръстите си, а то не помръдна дори колкото нокътя на палеца ми. От пладне висеше над конюшните, все по-зряло и натежало, и по-ярко, докато почти побеля отвън, като маргаритка. Но вътре беше тъмно – кораво, набъбнало тъмно, като развален жълтък. Престанах да го гледам, като стана такова, но тогава пък почнах да чувам как бие, тупти като желязно сърце – можеше да усетиш онзи муден звън навсякъде, постоянно, в костите си, в очите си. И това звънтящо слънце въобще не помръдваше.

все пак?)