Здравейте пак!
Ето, че дойде един момент, в който вече ако отложа, няма да стане никога - затова реших нека е сега, а не никога! Какво е час сън между приятели
Тук ще изложа в колкото се може по-малко хаотичен порядък своите впечатления от книгата, която дочетох оня ден и която вие ми пратихте преди време, още като излезе - "Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна". Прясна ми е още, та се надявам да съм адекватен и обективен... Но дори да са стари впечатления, това ги прави пък устойчиви, истински, тоест спорен е плюсът на това, че ей сега съм я свършил.
Първо, още като чух, че съществува такава книга, много се развълнувах и се зарекох напук на натоварения ми график като читател да я изчета (и тя даже предреди Дон Кихот и много други неща, които ми стоят като пропуски на изчакване). Все пак това е малка жертва в името на актуалността и това да си в крак с нещата, и да подкрепиш нещо, което е още живо. Сервантес няма да пострада, дори никога да не го прочета тоя дон Кихот. Та като чух, че има книга за тия събития, на тая тема, много се зарадвах. Браво! Аз лично участвах пряко в някои събития от тази протестна вълна, главно съм свързан с окупацията в НАТФИЗ, затова ми беше много интересно да прочета какво е видяно от други очи и разбрано от други глави за неща, които са ми близки. Препоръчах я тутакси на хората, с които сме близки заради НАТФИЗката окупация... Не знам дали някой от тях е посегнал към нея. Съмнявам се, но се и надявам. Вие знаете обаче по-добре от мен дали да или не.
(Съжалявам, виждам вече, че страшно много се откланям и пиша обеми! Съжалявам, съжалявам, съжалявам! Нещото, което най-много ми е органически неприемливо е това да бъда бърз и кратък. Хич не съм пригоден към днешното забързано време и всячески се опитвам да го забавя... Ама сега бавя и вас, читатели на този имейл. Отново, простете, моля! Нека утеха ви дава една позабравена вяра, че общуването може да бъде не само полезен и високоефективен информационен обмен, а и разговор, удоволствие, включително удоволствие от езика и употребата му... Макар че - на кого съм седнал да обяснявам това, та нали таите любов към литературата! Хаха, засмя се сам той на себе си.)
Книгата започна много ударно и си признавам, че съм от няколко гледни точки разочарован. Явно някаква част от мен се нуждае от повече от художествената нишка - тази с приказките, с разговорите с баба някъде там във Вселената, от разговорите с "лошото" ли беше, "другото" ли беше... От тези по-фантазни епизоди. Щеше ми се да се навържат някак, накрая да се преплетат с реалистичната линия и да стане един ми ти синтез за чудо и приказ. Дори да сте имали опит за нещо такова, до мен достигнаха само парчетата, не и цялото, не и синтезът.
Съжителството между фантазни и документалистични текстове за мен имаше единствено цел да обгледа нещата отвсякъде - като факти, като тенденции, като процеси вътре и вън. Да има разнообразие от гледни точки и подходи, за да може всеки да си състави своя истина - а не като медиите, да филтрираш предварително. Предполагам, че сте се опитали да "лъжете" по-малко, като по-малко преценявате общата структура на книгата. Е, аз лично бих с удоволствие прочел някоя по-голяма "лъжа", но много оценявам опита ви да намерите баланс между сухия анализ и емоционалното, образното предаване на послания. "Ни така, ни вака", ама какво пък от това? Това само по себе си е доказателство за неподправеност. Ако текстът беше твърде безупречен, щеше да замирише на пропаганда.
Пак по тази линия, много ме дразнеха някои неща около документалистичните моменти. Напечатаните записи, речта едно към едно, начина на изказване на някои хора... Всичките тези неща непрекъснато ме "отстраняваха" от текста (театрално казано - всъщност значи да ми разбият илюзията, че това е реалността, а ми напомняха, че това е реален запис, че това е документален текст, че не се говори ей тъй, идеално, ами реално си се говори, че това не са перфектно преценени литературни образи, които си приказват, ами са хора от плът и кръв, които хем са по-истински, хем и по-малко бива да им се вярва - по-скоро човек трябва да взима предвид и да се съмнява, отколкото да вярва). Тези моменти ме дразнят, понеже читателското в мен е навикнато да го галят с хубава реч, с точни реплики, с точно толкова обяснение, колкото е нужно - преценено, лаконично, красиво казано... Пък тук виждам нещо сурово, необработено, и това дразни - и смятам, че дразни полезно. Иначе ще се понесеш по течението и ще спреш да мислиш. Повечко Брехт има в книгата, отколкото Станиславски.
Малко по-досадно ми беше това колко много реплики остават недовършени, все едно намек някакъв, все едно е ясно за какво става дума. Имам предвид неща като "А, значи имаш предвид, че...", които на мен лично не ми носят много, само ми вкарват шум. Вероятно сега си противореча - дразненето полезно ли е или не е, в крайна сметка? Полезно, но с мярка! Та това конкретно ми беше в повече на някои места. Мисля, че то е колкото в маниера на писане, толкова и във вашия маниер да водите разговори. Просто хора, които са на една вълна и са разговаряли често помежду си, е, много ясно, че ще могат и с половин дума да се разберат. Само дето не забравяйте, че в разговора имаш и очите на събеседника, имаш и интонацията му... Когато аз прочета, че примерно Лъч е казал "А, значи...", аз не го чувам, не го виждам, пък не го и познавам, за да предположа какво ще да е било това му включване. Виждам само "А, значи...", което не ми носи информация какво аджеба значи. (Примерът е измислен, разбира се, нямам силата да търся конкретно място в текста. Ако ме помолите, ще бъда така учтив, но не и преди това.)
Като цяло все пак смятам стила за удачен, и всичките стилови "грешки" и тръни в моите очи за напълно оправдани и нужни. Настрана стиловите забележки.
Съдържанието много ми хареса. Винаги съм ценял това, че ЧоБи все някак се стреми да разбива стереотипи. Аман от тия стереотипи, ей! Браво на вас. Заради една среща с вас в една писателска работилница преди много, много време, аз чух формулирана тази функция на един мой текст, и от тогава насетне все по-целенасочено се мъча да усиля този момент на обръщане на очакването, на размърдване на читателския мозък. Като кажеш на някого нещо, което не си е помислял, ти му напомняш все пак да си знае, че не всичко знае и да не се задоволява с отговори, а все да се връща към въпросите, за да е винаги в реалността, актуален и адекватен.
Какво да ви разправям, че са ме вълнували моментите с котките и с конете? То по-важно е да се каже кое ми е било излишно... Пък как може нещо да ти е излишно, щом целта е да има колкото се може повече натрупване върху темата, за да изкристализира някаква смътна истина?
Ще кажа какво ми е било недостатъчно. Макар обемът на книгата да си е солиден, според мен малко хора участват! (Може би просто ми е харесало и искам още и още и още, хаха.) Все пак останах с едно впечатление за малкост. Чопнато тук, чопнато там, и накрая имаме цяла купчина трохи и късчета, пък темата е едно швейцарско сирене. Може би това впечатление се усилва от факта, че не винаги разбирах кой говори! Ако пишеше "сега тука аз съответства на Кал, а ей тука аз съответства на еди кой си", щеше да се получи по-голям ефект хем на документалност, хем на мащабност - я гледай колко много различни хора са писали, ще си кажем ние, читателите. Пък сега четем, четем, то все "аз"! Гледаме в началото - двайсет имена списатели. Какво е това разминаване, питаме се - едно аз, пък сума ти автори...
Ох, предполагам, че "аз" в повечето случаи си е един и същ, онзи с диктофона, но все пак не биха ми били излишни едни такива встъпителни параграфчета от сорта на "Седим на Седмочисленици, слънчев четвъртък е и сме аз, Вейр, Вяра и Панчо от еди къде си." Разбирам, че липсата на такъв параграф може би цели фокус не толкова върху тия подробности, колкото върху съдържанието на разговора, мислите. Не е важно кой го казва, ами какво казва. (Иначе щяха да са на мода неща от сорта на "Ще репетираме до среднощ." - Шекспир или "По дяволите, не мога да се концентрирам днес!" - Ницше) И все пак, читателското в мен по-лесно артикулира думите, ако си представя кой говори. Ако имам образ зад думите, аз по-пълно ще разбирам какво точно значат... Пък образът зад думите в повечето от текстовете ми се гради най-вече на три- или четирибуквени имена, които се мъча да запомня и свържа с различните реплики... Абе зор си ми беше да се ориентирам в диалозите.
Може би ако беше написано като пиеса? "Кал: Да започваме. Лъч: Откъде ще започнем? Кал: Колко пъти да... Лъч: Добре де! Кал: ...го повтарям?! От въпроса до какви промени доведе това..." (Пак случаен пример, хихи)
Стига съм писал. Сигурно ще почна да се повтарям скоро.
Заключавам своята реч с това: тъжно ми беше, че няма никой човек от НАТФИЗ, дето да се е включил в това начинание да се обходят тия теми. Това хем ме натъжи, хем ме и амбицира да седна аз да напиша каквото си спомням, каквото ми е останало като впечатления, пък и да перна някое и друго дръзко разсъждение за нещата. Съзнавам, че имам само две очи, които заради вселенските мащаби се смятат за една (гледна) точка, но гледна точка по гледна точка става и натрупването, и... Ама аз пак седнах на краставичар краставици да продавам, прощавайте.
Нали току-що изяснихме тая работа с натрупването на мисли от различни хора...
Освен това ще опитам да навия и един мой близък приятел, с когото заедно бяхме до гуша в окупацията, също да напише своите впечатления и спомени. Няма да е лесно, голяма е мърда, що се отнася до самостоятелна работа при него... но ще дам всичко от себе си.
Хайде, със здраве! Много благодаря за четивото, беше ми полезно. И дори за нищо друго да не ми беше послужило, само това, че ми върна ония събития в по-съзнателния фокус, пак си беше плюс. Вярно, че опитът си остава втъкан в подсъзнателното, но и съзнателната рефлексия върху случите, които си преживял, хич не е маловажно! Пък щом с такава охота мислите ми възстановяват неща от онова минало, значи има и нужда, и още недообфилософствани моменти в него...
Приятна нощ от мен. Все ще си пишем пак, сигурен съм... А ако напиша нещо, обезателно ще ви върна услугата и ще ви пратя да четете, да видите какво е. Хахаха
Краси