В подготовка на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“: Малкото четене

Приятели:

Днес се навършват шест години от 14 януари 2009-а. Последните откъси от „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“, които сме подбрали тук, съдържат ехото и на онези събития, онези стъпчици по пътя към промяна.

До 17 януари подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от книгата и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Променящо четене!

22.11.2013

 

 

23.11.2013

 

 

24.03.2014

~

– Първата история от протестите започва с един писател и преводач – човека, превел „Властелинът на пръстените“. Той е изключително интересен протестиращ. Винаги се подготвя специално: отпечатва си сам послания, обикновено слага колажи с картинки на тях. Рядко съм го виждал с един и същи плакат да излезе два пъти, а съм го засичал на много протести.

В тоя конкретен случай за първи път го видях с една бяла лента, която се опасва около челото. Това било взето от японците.

– Разбира се – кима Вейр.

– И се казвало – драматична пауза за отчаяно ровене в паметта – хачи… нещо си. Трябва да го питам. – Вдигам вежди към нея изпитателно.

– Още не знам – смее се тя.

– Аз като понятие не го бях чувал и виждал споменавано.

– Те обикновено си ги слагат тези ленти, когато… Значи, в няколко случая поне аз съм виждала. Сега, не съм питала действително за това, обаче слагат си ги, когато или се подготвят за някаква умствена борба – примерно за много тежък изпит; или когато вече става дума наистина за физическа борба.

– Точно това беше и неговата символика. И на тая бяла лента беше написал със зелено и червено: „На зъл орех – зъл прът“.

Вървим с шествието през Орлов мост и в един момент се заглеждаме в един транспарант отстрани на канала. Реклама, огромна. Точно по това време заради сериалите, които се излъчваха по телевизията, Турция беше станала желана туристическа дестинация. И на тая реклама: кадър от красиво крайбрежие, и с огромни букви написано „Турция завинаги“.

Любомир Николов директно се изтъпанва с неговото хачи-еди-какво си и го заснимаме. „Зъл орех – Турция завинаги“!

Изчаквам смехът ни да се оттече.

– Така… Втората история е с участието на една моя съученичка от университета. Много съжалявам, че не можа да дойде тя да си я разкаже, понеже усещането е съвсем различно, като я чуеш от нея…

– Може би следващия път.

– Аз имам нещо друго замислено за следващия път. Ще караме нататъка, а пък като правим следващото издание… да. – Смея се. – Та…

Лора е висока сигурно метър и шейсет. Слабичка. И обикновено ухилена.

Малко хора, като я погледнат за първи път, могат да предположат какво се крие зад тази външност.

От друга страна, почти всеки, който е учил с нея или е правил нещо заедно, много бързо разбира какво се крие зад тая външност…

Но в случая си представяме как една крехка девойка се движи покрай Министерски съвет, който е солидно ограден от кордон полицаи в тоя момент, защото вътре има важно събрание на министри.

В един момент Лора забелязва как зад нея се носи тълпа журналя. Тя също донякъде е журналист – занимава се с анализ на медиите – и знае, че там, където се е устремила тълпа журналя, има някаква фокусна точка.

Фокусира тя наоколо си – и кого да види, че бърза покрай нея? Един от българските министри! (В…, ако не се лъжа, ама аз така или иначе съм си обещал да не ги помня, щото – Вейр прихва – и без това няма да изтраят дълго, какво да си хабя паметта.)

Лора, без въобще да се замисля, както си е хванала шишето с вода, с едно бързо движение на китката – люс! – човека така го… „нахранва“ щях да кажа, обаче…

– Напива! – изстрелва Вейр посред кискане.

– Тя го напива – хильотя се аз. – Напил ѝ водата, така да се каже.

И – доволна, спокойно, кротко – минава покрай следващата редица полицаи. Които са заети да гледат какво му става на тоя министър и що си бърше лицето той.

Вейр се залива.

– Това не е всичко от Лора. Ще се върнем към нея пак.

Следващата случка съм ѝ свидетел. Повече свидетел и по-малко участник.

Действието се развива след… обсадата. Имаше един момент, в който бяха излезли достатъчно протестиращи, за да могат да обградят Парламента. Но това е от по-късните протести. Не е оня първи нощен протест, когато действително хората бяха направили барикади. Съответно полицията и жандармерията вече бяха оградили по-голяма територия около Народното събрание. И за да се заобиколи, да се обсади цялата тая територия, съм смятал, че примерно ще трябват петдесет хиляди човека…

В тоя момент свършва вече работният ден на депутатите и те трябва да бъдат изкарани от Народното събрание по някакъв начин. Полицията успява да разчисти пространството по жълтите павета. Като през цялото време тече интензивно прегрупиране на полицаи, а около тях тичат протестиращи. Всички са заети, докато бягат, да си говорят по мобилната техника, за да се координират с други хора… Много динамична ситуация.

(Току-що се сетих, че имам и шеста история, която ще вмъкна след тая. Не, всъщност ще мина към това, което сега си спомних…)

Но след бърз размисъл решавам да се придържам към първоначалния ред.

– Та, аз виждам, че където и да излезем на жълтите павета – в тия всички близки пресечки до Народното събрание, – вече е заобградено от верига. Веригата се простира от самото Народно събрание – по двата тротоара на булеварда – до, както установих, след Художествената галерия.

Съответно аз решавам максимално далече да стигна. Отивам в тоя край, който е до Министерски съвет.

– По кое време на деня беше това горе-долу?

– Около 4 часà.

– Защото мисля, че я видях тая блокада. Може да съм минала оттам.

– В 4 часà се развива. Аз пристигам в момент, в който има десет-петнайсет човека протестиращи. Основно разположени по тротоарите на „Дондуков“, около жълтите павета. Но има и двама-трима, които постоянно правят зиг-заги по платното и си играят на гоненица с моторизираната полиция. И един младеж, който беше с колело.

Тоя велосипедист попадам на следната случка с него:

Той е направил един тигел през платното. Веднага са го накачулили двама полицаи с мотоциклети. И нещо му крещят и почват да посягат към него.

В същия момент от тротоара идва група ученици или студенти в началните си курсове, които снимат – Вейр изхъмква – това, което се случва. Полицаите се отдръпват назад. Словесната престрелка продължава, обаче ръце, крака, всичко друго, което е подготвено за контакт, се прибира обратно.

Момъкът с колелото се одързостява и прави още един тигел с колелото по-надолу. Веднага с форсиране на двигателите се засилват същите двама полицаи – пак към него. Там вече няма снимаща групичка.

Аз също се засилвам в тоя момент, вадя си записваща джвъчка – помахвам я, а Вейр прихва. – Тя не всява кой знае какъв респект, но все пак е устройство, нали.

– За записване…

– Не може да се каже точно какво ще се хване от нея и какво няма да се хване…

И – пак има реакция на отдръпване от полицаите. Обаче все пак съм само един; и не се вижда да нося някаква видеотехника. И те пак тръгват да посягат към велосипедиста. Аз им казвам… – напрягам памет. Това не бях ли го разказвал вече? – Действителните реплики не ги помня, но се сещам момента, в който стигнахме до: „Може ли да се представите? Име и фамилия е достатъчно“. И единият от по-висшестоящите, ако се съдеше по нашивките му, казва: „Изключи го това устройство, защото ще ти го конфискуваме“.

В крайна сметка човека го оставиха и той успя да се изнесе с колелото.

– И целта ти беше изпълнена.

Поглеждам Вейр и само ѝ се усмихвам.

– Същият тоя момент, след като автомобилите накрая успяха да се изтеглят – ние на няколко пъти събрахме достатъчно хора да преградим платното, съответно полицаите дърпаха хора, разкъсваха вериги… пак прегрупиране, пак подреждане… Но след като успяха да се изтеглят автомобилите на депутатите – ние това не го знаем, никой не ни е предупредил, че всички са излезли, – виждаме, че почва да се охлабва веригата на тия полицаи, които пазят. Обаче седят. Те са направили една верига точно срещу нас – в района на кръстовището до Министерски съвет.

И тая верига е запушила цялото платно, обаче по оня широк тротоар, който е от страната на Президентството, има пролука. И нашата група, в която са главно студенти – имаше и доста от Ранобудните тогава – вижда тая пролука и почва бързо да влиза през нея.

Полицаите се опитват веднага да се издърпат и да запушат, но ние сме стигнали вече до площадчето с шадравана, където има много повече пространство, за да мине човек.

Сцената, която ми се е впечатала, е следната: Две момиченца – пак така по метър и шейсет – срещу един голям усмихнат чичко в синя униформа. Чичкото е ухилен до ушите – също като Вейр, докато си го представя. – Те – насам, той – насам! Те – натам, той – натам! Вдигнал двете ръце срещу тях – моите бая се тресат, докато го изигравам. – И в крайна сметка те се промушиха от едната страна. Цялата група се изсипа през разкъсващия се кордон полицаи. И те се отказаха да ни гонят – сто и петдесет, двеста човека група.

– Дааа – отронва Вейр.

– Но после ние разбрахме, че така или иначе вече не е имало кого да пазят вътре. Това е било действително едно забавление за всички.

Но тоя усмихнат, ведър човек – Вейр си хихика – в края на тежък работен ден… просто шапка му свалих. Той не е пипал никого: просто запречваше пътя.

… И пак от същата ситуация, един момент, който не съм виждал лично, обаче гледах на запис после:

Както минават бронираните автомобили на нашите избраници, някъде отстрани – не се вижда в първия момент, защото камерата следи платното – едно тяло се засилва, стъпва върху паркирала кола, която е на жълтите павета, и се хвърля върху един от тия автомобили. И после пада с кълбо на жълтите павета. По гръб.

Веднага притичват полицаи. Човекът си вдига главата – някакъв младеж беше. Те го издърпват и повдигат. И… наранявания нямаше.

Но всичките тия неща – какво се е случвало после и… – думите ми не искат да подредят изречение.

– След това? – притичва се на помощ Вейр.

– … нямат никакво значение. Просто самият момент беше сюрреалистичен.

Ако се разтърсиш, ще намериш интервю с въпросния човек. Той разказва, че не помни какво му е било в главата, докато го е правил това.

Помълчавам.

– Последната история е от най-емблематичната обсада на Парламента: нощната, с прословутия Бял автобус. И в нея участва пак Лора.

Това е, между другото, протестът, дето най ме е яд, че не разбрах за него навреме. Аз може би съмси бил легнал вече, когато нещата са започнали да стават сериозни. Защото те са ескалирали след 10 часà.

Лора обаче е на първа линия – тя ги следи много, тия неща. Нейният приятел – също. И с една групичка са насядали по земята, за да не могат да ги избутат.

Минали са няколко фази на действия и противодействия; няколко пъти се е налагало протестиращите да се изтеглят назад. И нервите на всички вече са много изопнати.

В един момент – когато явно пак трябва да се проправи пъртина през обсаждащите граждани – някакъв полицай се засилва и притиска отгоре… Значи, първо той изблъсква един от правите хора, човекът пада върху тия, които седят на земята – а те са Лора и нейни приятелки… И както се е образувала купчина, тоя полицай я затиска с тяло и лакти. За да не могат да станат хората.

Лора разказва: аз усещам как започвам да се задушавам. А под мене има още едно момиче.

Вейр изохква.

– Същевременно моя приятел – изблъскания човек – полицаят го е натиснал отгоре и аз имам чувството, че се опитва да го убие…

Не си спомням… има две-три секунди, в които не помня какво се е случвало. Помня само бяла светлина.

В следващия момент моята ръка се е изстреляла през телата, промушила се е под каската на полицая, вкопчила се е в каквото може да хване, и стиска. И стискам и усещам как пръстите ми хлътват.

Оня изревава и се хвърля назад. По моята ръка тече нещо. Парчета кожа и…

После се изтеглихме.

– Има ли нокти… по принцип?

– Има, да – убедено отвръщам. Почти колкото съм убеден после, че съм излъгал. Обаче пустият драматизъм…

– След това, вика Лора – следващите дни – аз нарочно обикалях по кордоните с полицаи и ги гледах внимателно в лицата.

И даже съм казвала: абе тука имам един приятел, който пострада по време на протеста оная нощ… можете ли да ми кажете къде се намира той?

Не е успяла да го намери.

– Защо го е търсила?

Мълча, мисля.

– Това е по-добре да ѝ го оставя на нея да го разкаже. Наистина няма да мога да го възпроизведа. Но не е било за хубаво. Със сигурност.

Птичките си припяват.

– Понякога се чудя: можем ли да повторим това, което се случва в Украйна в момента? Носим ли го в себе си като… хора? Народопсихология?

– На тоя въпрос мога да ти отговоря. Само че като привършиш.

Кимам.

– Аз не мога да отговоря на тоя въпрос. Тия случки…

Камбаните на близкия храм започват да бият.

– Тия случки общо взето съдържат и единия отговор, и другия, и някакви съвсем различни.

Знам само какво искам за себе си. И в края на краищата това, което до момента се е случвало, и това, което не се е случвало – най-вече това, което не се е случвало – за мене е добре. Добре е, че се е развило точно така – а не другояче.