Песента на ханджията

[Кал]

Покрай обявяването на резултатите от Националните фантастични награди романът се сдоби с нова версия.

Spoiler

(В която оправих една страхотно идиотска грешка...)

[Кал]

За ползата от свежите външни погледи:

Как редактираме преводни недомислици в Goodreads

Spoiler

И за вредите от мълчанието:

Молба за „Песента“

Като седнеш да я четеш: ако имаш сили, нерви и вдъхновение, моля отбелязвай кои пасажи те дразнят. Даже мога да ти пратя ODT или DOC файл, ако ще ти е по-лесно. Естествено, ще те включим в редакторската бригада. ;)

Този път читателите ни изпитатели се скатаха брутално – никакви не се отзоваха, нищо че ги ръчкахме цяла година. И резултатите лъсват... :(

А оригиналът е толкова предизвикателен, че след няколко тура и преводач, и редактори се омотават до степен да си изгубят усета „това се казва, това – не“. И идва нуждата от свежия външен поглед. :)

Горе може и да преувеличавам. Май ръчкахме читателите-изпитатели „само“ половин година.

ДОБАВКА: Нуша ми отговори положително, пратих ѝ текста за оглед.

[frog]

Ъ, той свежият поглед дори и да направи чутовен труд, няма да е скоро нито той, нито резултатът. И дотогава какво правим с книгата?

Мен ми е толкова мъчително да я асимилирам (I blame it all on Beagle) (съжалявам, че пак споменавам невъзможните тирета), че за работи в превода изобщо не мога да гледам.

[Кал]

И дотогава какво правим с книгата?

Единственото, което мога да измисля сега, е: продължаваме да я пращаме на желаещите. (Все пак тези критични отзиви не са повсеместни: сравнете какво е писал за превода Мартин Янков по-горе. Миро Моравски също звучеше щастлив, като ми разказваше как последните 100 страници му изяли/ги изял за една нощ. )

А на всеки По-желал винаги пращаме най-актуалните версии, когато са готови. (Специално за „Песента“ и „Еднорога“ първо ще трябва да гледаме и кой си ги е платил.)

[Кал]

Отзив в TANSTAAFL

Бийгъл има страхотен талант да създава усещане за свят чрез малко герои и още по-малко места, на които се развива действието. Проблемът е, че използва твърде много думи и историята се разтяга.
Отново става дума за магия и магьосници - обикновени, могъщи и уязвими. Една удавена годеница е вдигната от реката и потегля нанякъде, а един безутешен годеник тръгва след нея. Някогашни питомци на магьосник се събират, за да го намерят и спасят от неизвестно каква беда, но носят и собствените си проблеми. В един хан съдържателя отглежда момче, което не знае произхода и името си. Един лисугер може да приема човешка форма и обича да забърква бели. Всички заедно заформят странна история на приятелство, измяна, любов, измяна, взаимопомощ и бягство.

[Adi]

Отзивът ми в Goodreads:

Винаги можеш да прочетеш тази книга набързо и също толкова набързо да отсъдиш, че не е за теб.
С "Песента на ханджията" не бива да се бърза. Но и не бива да правите като мен, започвайки три книги едновременно и разтягайки прочитането в рамките на повече от три месеца. Откриването на баланса е едно от нещата, изискващи практика.

Едно момче тръгва след възкръсналата си удавена любима и попада сред магьосници, убийци и нови приятели.
Три жени ще рискуват много, за да спасят магьосника, дал им нов живот. Един сирак ще открие истината за себе си и света.
Един лисугер ще открие как може да заобича отново човек.
А ханджията от песента... ех, той също няма да остане непроменен.

Множеството гледни точки позволяват да опознаеш всеки от героите, да видиш и почувстваш света по неговия начин. Вечна благодарност за това, защото не обичам всевиждащия /и всезнаещ/ разказвач.

Това е спокоен текст, лее се като река, като коприна, като, песен. И също като песен, може да ви допадне, а може и да не.
Винаги когато ми се струваше, че действието е премного забавено, идваше пасаж, момент, описание, което да ми замае главата и да ме накара да продължа напред. Най-силно го почувствах при

Spoiler

двубоя между Лал и последния убиец, когато също като убиеца, бях омаяна от ритъма и историята, разказана от Лал/Бийгъл

.
Независимо дали харесвате или не харесвате Бийгъл, дали предпочитате биткаджийските или по-интровертните истории, дайте си шанс с книгата. Разгърнете Песента. Усетете ритъма. И се заслушайте.

Ако ми се проясни мозъкът, може и повече да измисля.

[Кал]

Към отзива на Ади:

А! Двубоят между Лал и убиеца... :)

На мен все ми се струва, че лакърдиите, с които Лал увлича убиеца, са едно много яко намигване от автора към читателите („милия ми, мил, скъпоценен, многообичен човешки глад да узнаеш какво става после“, да :) – и същевременно пеан за приказките и тяхната сила. Още една строфа от песента. ;)

[Кал]

Отзив на Филип Авджиев в Блога на Талиесин

(...) Какво ми хареса – на първо място, безспорният талант на Питър Бийгъл да убеждава. Освен десетимата герои, чиито гласове чуваме, да има още толкова, тоест общо толкова, но пък заедно с ограниченият брой места, където се развива действието, създава свят, доста по-убедителен от редица по-мащабни и обемни книги. Макар и основно скициран, въпросният свят определено създава впечатление, че е там и чака да бъде открит. Налице е и силно специфичното и много приятно усещане за времева неопределеност, което толкова харесвам. Неопределеността застига и точният жанр на книгата, но фактът, че не успях да го определя всъщност ми е огромен позитив. Прибавяме към това и характерният и силно поглъщащ стил на Питър Бийгъл, който без особено усилие подканя читателят хем с нетърпение да продължава нататък, хем да не иска текстът да свършва, и картинката става чудесна. Е, не съвсем, защото различните аспекти на две от позитивите всъщност работят и в обратната посока.

Първият от тях е, че въпреки всичките суперлативи, на някои от които съм склонен да се отдам и аз, стилът на Бийгъл все пак е сравнително бавен и многословен. Ако се поглъща в малки количества може и да е незабележимо, но пък това донякъде разваля усещането от четенето и сюжетния поток. Все пак, това е до читателя, а и аз всъщност понякога даже предпочитам по-бавното действие. Вторият ми проблем обаче е с героите. При все, че всъщност изглежда да са доволно различни, в монолога на всеки от тях редовно изскачат дълбоки и силно поетични сравнения, които просто не мога да приема, че например 16 годишният ратай Росет и доста по-възрастната, но неизвестно колко точно Лал, са способни да използват толкова подобни. Да се разбира, изказът е доста сходен за всички (освен за лисугера, но там е очаквано да е различен). Което поне на мен не ми допадна, но може и да съм се разглезил. Иначе всеки от въпросните герои си има своите тайни, както и какво да търси и към какво да се стреми, или от какво да бяга. Което води до третото нещо, което даже не е и толкова проблем, реално, а именно историята, която далеч не ми се изясни напълно до края, а в самия край остана и доволно отворена. Което не е толкова лошо, защото продължения и допълнения вече съществуват, дано да се появят и на български.

Не оставайте с впечатление, че съм недоволен. „Песента на ханджията“ е хубава книга, чиито продължения бих прочел с удоволствие. Особено ако са преведени както е преведена и тя – личи си, че по тази книга е работено дълго и с внимание. Дано повече книги получат подобно отношение. (...)

И мой коментар:

Благодаря от името на целия екип! Открих отзива ти наскоро – тъкмо като за празниците.

Другите истории от света на „Песента“ (който впрочем е и светът на „Последният еднорог“... но доооооста години по-късно ) са мъничко и мънички – с дължина „разказ/новела“. И мисля, че надникват в предисторията на някои от героите. Но може да съм изтървал нещо...

[Кал]

Отзив от Владимир (Vladimir) в блога ни

И мои размишления:

Когато „нашият приятел“ каже, че повече няма да се срещнат, ни поставя в интересна ситуация. Той знае много неща... но винаги ли е прав? Все едно не сме го виждали да бърка дори в рамките на тая история...

Така или иначе, мисля, че е дошло време да потърся всичките разкази на Бийгъл от света на „Песента/Еднорога“ (като минимум Giant Bones) и да проверя дали не е нарушил някъде това обещание. (Всъщност знам, че е – в Giant Bones има разказ, в който Лал и Нятенери се срещат отново. Но не знам дали това се брои...)

За вампирясването и грига'ата историята беше възкосмата – почти толкова, колкото въпросът какво всъщност представлява лисугерът. Аз такива ги пиша в графа „дълбока фантазия“ (или истинско фентъзи ) и се оставям на усещането за всевъзможност, вместо да им търся обяснение.

[брръм]

Аз почнах да чета Песента на Ханджията в началото на май, по време на концерт на .. май се казваше Деси Добрева - дотолкова не ми е харесал стила й, имитиращ пророка на простотията слави трифонов. Нейсе, вярно че чета бавно по принцип, но в случая на Бийгъл се забавих допълнително, може би заради стила му.

Много красиво написана книга, може би и в оригинал е така Това й бе основния плюс. Донякъде се радвам, че има и други истории в този свят, защото докато я четях си мислех, кой знае защо подразнен от това, че цялата работа ми изглежда някак фрагментарно, т.е. малко worldbuilding (как е българския аналог на това понятие?) щеше да ми дойде добре.

Не ми хареса секс-сцената между Росет, Лал и Нятенери. Да, води до добро изграждане на характерите им, но е доста неоправдана откъм логическа последователност, защо се случва, и това я кара да изглежда като книжния вариант на ecchi fanservice. Лисугера, по-точно, намесата му с грига'ата, ми дойде като deus ex machina, което да, прекрасно е написано като стил, но ми идва малко .. евтино, може би? Иначе лисугера ми хареса като един от може би двамата герои, които не звучат като изтерзани мъченици "мога и без хубави дисаги, и ми е все тая за магьосниците, ама по-добре да си имам комфорта". Ами така де, нито Нятенери е щастлива от това, че я гонят наемни убийци, нито наемните убийци от това че я гонят, нито добрия, нито лошия магьосник са щастливи със себе си. Накрая всички са по-щастливи някак си, и пораснали душевно, но растежа до там е труден.

Спомням си също, че може би 20-30 страници преди края се чудех, добре де защо се казва така разказа (повестта? романа?). Отговорът на въпроса бе най-добрата част от папируса за мен. Магьосниците, лисугера, Лал и Нятенери, може би са ми като извадени от някакъв липсващ контекст, без да съм чел други произведения от този свят, но Росет и ханджията са хора, с които повече мога да се свържа, и да вникна в тях.

С още копнежи за красота,
Велко

[Кал]

Секс сцената (изпускаш Лукаса ) всъщност е жизненоважна, за да може да се случи големият СПОЙЛЕР (който продължава да трови най-страшните ни преводачески кошмари... сори за недомлъвките, но това си е страшен спойлер, открийте си го самички ). Без кулминациите (хахаха), до които води добрият (ммммм) секс, просто нямаше как да кулминира и трансформацията от СПОЙЛЕР-а.

Колкото до липсата на достатъчно светостроене/фонов свят, това е именно едно от нещата, което ме кара да наричам творчеството на Бийгъл „истинско фентъзи“. Повече съм разказал тук. (Особено звукозаписа в четвъртия пост.)

Иначе Бийгъл е писал още истории в света на „Песента“ (който впрочем е и светът на „Последният еднорог“). В отзивите ми за другите му книги се мяркат някои. Търсете примерно Lal.

[Dess]

И пак тематично, за Петровден, припомняме романа на (ФБ) феновете.

Честит празник на всички именици!

Днес ще ви поздравим с няколко откъсчета от нашия именик – Питър С. Бийгъл , които сме подбрали заради значимостта на имената в тях:
~
Името ми, доколкото знам, е Росет, което на нашия език означава нещо не съвсем безполезно, нещо прибавенo, за да подслади неизгодна сделка. Карш ме е кръстил така.

Виж, Маринеша… Маринеша значи „уханието на утринта“ и аз цял ден бях следвал това ухание насред задачите ни, закачах я и я тормозех – признавам си го, – докато някак получих половинчатото ù съгласие да се срещнем след доенето до пчелното дърво. Там вече няма пчели – рояха много отдавна, – но Маринеша още го нарича така. Това ми се струваше също тъй влудяващо трогателно, колкото начина, по който косата ù се прибира назад от челото.
~
Бях превита на две, почти ми се гадеше от мъка – и да, част от това несъмнено се дължеше на виното, но имаше и друго. Виждаш ли, абсолютно всичко, което ми е останало от началото ми, е моето име, „Лалкамсин-камсолал“, и да загубя него, душата ми да не отговаря на името си… о, виждаш ли, можех да си го представя, но за мен дори представата надхвърляше онова, което можех да побера, да преборя, да понеса, да превърна в история.
~
Дядо подвиква на пратениците, поздравява ги по имена, имена като нощ в устата, като счупено стъкло, имена като горящо масло, мъртва вода, като вятър. Вятър на лоши места.

Не им харесва, да ги викат по име. Не пищят и не се пръсват, не се превръщат в камък, но не им харесва. Интересно.
~
Да, имената са изключително важни за всички герои... а защо и какво произлиза от това, четете в „Песента на ханджията“.

[Кал]

Страхотна компилация.

Изкарва наяве още една от тематичните нишки в „Ханджията“, която или не съм забелязал навремето, или съм забравил. Но мигар може да има история за магия, в която имената да не играят роля?

[Dess]

О, знаеш ли колко ОЩЕ цитати покрай имената имаше? Но с твърде сложен контекст, за да се измъкнат от него. И книгата категорично ми се придвижи напред в списъка за четене!

П.П. Гледам, че горе има призиви да се отбелязват местата, където преводът дращи... Това важи ли още, или сте оправили всичките грапавини? (Това, което прочетох, определено ме впечатли. Много.)

[Кал]

Поправки по превода приемаме по всяко време – направо в пощата ни. Само не знам кога преводачката Анна Антонова ще има време да ги прегледа; а оттам и да правим следващата версия.

(Аз, като главен редактор на „Песента“, съм на разположение общо взето винаги през активните си периоди. В случая: от септември нататък; през юли и август ще се фокусирам върху други + по-малобройни дейности на ЧоБи.)