Пратчет

[Кал]

Малко известен факт от историята на ЧоБи е, че бяхме поискали правата да издадем "детските" книги от Света на Диска - серията за Тифани (чиито фенски преводи de Cyrvool продължава да произвежда с все по-секващо дъха качество). Правата не ни дадоха - доколкото знам, на никого не са ги дали. Аз ще си отмъстя с няколко размисли по темата. Родени в ГЧ форума.

...А Пратчет сам си е казал, че докато може - ще пише.

...и това ще го държи жив и с ума си.

(Което само по себе си е тема за размисъл.)

Това, което не се повтаря при Тери - и ме кара да чакам всяка следваща книга нетърпеливо - е основната тема във всеки роман. В "Маскарад" например е светът на операта; в "Истината" - на журналистиката и издаването на вестници; в "Крадец на време" (мнооооого любима) - източната философия (и квантовата механика ); в "Музика на душата" (наааай-любимата ) - рок музиката и тийнейджърското бунтарство; в "Малки богове" (най-сериозната дотук... като че ли) - вярата и религията; във "Вещици в чужбина" - механизмите, по който (въз)действат детските приказки; в "Подвижни образи" - киното; "Мрачният жътвар" - Животът, Завършекът и Смисълът на онова помежду им; и така. Само първите му две книги - "Цветът на магията" и "Фантастична светлина" - са си пародии на един куп обичани фентъзита (от "Властелина" през Лъвкрафт и Хауърд до историите за Фафърд и Сивия мишелов).

Също - романите му са реално възпитателни (или най-малкото етически) по един изключително ненатрапчив начин - през смях (а понякога и сълзи). Особено ме радват новите му детски неща - книжките за Тифани и Волнийо дребен народ, за които спомена glishev, и в които главната героиня се сблъсква с някои от наистина трудните избори пред детето, което скоро няма да е дете. Аз буквално съм раснал с Пратчет - чета го от 12-годишен, когато излезе "Ерик"; за тия 15 години той ми е отворил очите за много стереотипи и готови (но грешни) модели за света наоколо ми (една от любимите му теми е "Забрави какво са ти казвали и гледай, проверявай, разбирай самичък"); затова вярвам, че Тери е един от най-подходящите автори за млади (или поне растящи ) читатели.
'
Все в тоя дух - Светът на диска ме радва чувствително повече от "Пътеводителят", където усмивката често е твърде крива, а песимизмът - все по-задълбочаващ се с напредването на "трилогията". При Тери е обратното: въпреки че новите му книги понякога са непривично мрачни като атмосфера, дори страшни - например "Нощна стража" или "Невероятният Морис и неговите гризачи", - те стават все по-жизнеутвърждаващи. Въх... ква тежка дума за кво леко усещане... :D

И ми е прелюбопитно какви ще са книгите му оттук нататък, щом Тери знае (или поне ние си мислим ), че му остават броени години живот.

Калин,
който е писал реферат за връзките м/у действителността (нашата си) и Света на диска в "Музика на душата"
и едвам е вързал тройката

[Тарикат ХХ ранг]

Не мога да кажа какви ще са книгите му нататък. Мога само да ги чакам. Харесвам си Пратчет, той е и ценен, и приятен автор. Неговото вече не е пародия на фентъзи, а е пародия на нашата реалност с приключенски елементи

Още не съм чел "Снъф". Надявам се Пратчет да напише книгата за занъците и Мойст фон Липвиг, а може би и още нещо я за стражата, я за вещиците.

Препоръчвам "Нация". Прекрасен роман. Всъщност май четох, че нашият автор уж бил искал да напише още една такава. Не знам дали не съм в среднощна заблуда.

[faraway]

Последно си спомням, че се говореше за нов филм, след екранизацията на Going Postal, да се надяваме само, че слабата форма на Алцхаймер, от която страда Тери Пратчет да не му пречи да продължи да твори.

[frog]

Преди Коледа ми подариха "Нация" и скоро я прочетох, и съжалявах, че е свършила.
Понеже нали трябва да има представителни (омразни мен) изказвания върху книгите (добре, че не бяха на корица, а на задна страница - клише до клише... сигурно освен че са толкова нагласени, могат да важат за всяка негова книга), ще ви споделя набързо част от мой SMS: "Отдавна не бях чела толкова вдъхновяваща книга с такава-толкова доброта; мъдрост и неподправен хумор." Исках да добавя... детски хумор, но нямаше да е правилно.
Такава благост, такъв разсъдък...
Бях се въз...смутила, че детските книги някак... все си ги представям като на филм. Чичо ми отвърна, че в днешно време така ги пишели. Но за "Нация" не е въпросът, че човекът живописно е написал и всичко си представям. Коя книга не развива въображението? Всъщност не пише как изглеждат героите, с малки изключения. Същностите и реакциите им са живописни до енциклопедична пригодност. Представям си гласовете, интонациите, израженията. Не съм открила топлата вода. Толкова се радвах.
Само тоя pocket формат ми взема здравето неимоверно... What's so f. good abt it?!
Дори превода го одобрих. Пунктуационно имам забележки, но преводът е добър. Само на места ми се щеше да знам какви изрази е използвал авторът.

[Кал]

My review of Snuff:

It is a fortunate life, one where you grew up with Terry Pratchett as one of your fathers. Where, all the way back to a 12-year-old you picking up Faust Eric, you got reminded that what makes you human (or humane, if you decide to dump the speciesist lingo ) is your choices, not your origins. Where you're made to laugh at--and more importantly, with--the follies of thinking and acting of folks you've either encountered already or soon will. (Sometimes in the mirror, too.) Where, when you stop laughing, you're stirred to think what it takes to make those defining choices, in the face of unkindly odds, or foolish thinking and acting. Where, as both you and the books grow up, you're stirred to feel what charactersthose people there go through. For a writer who began as a wry parodist, making you feel is an astonishing feat.

Snuff made me feel. It made me do all of the other things, too, but what will last longest (just like in Nation) is the feeling. The fear and helplessness of a people that has been denied rights--or, for that matter, recognition. The anger building up inside Samuel Vimes at another injustice left to fester and foul us. The (ethereal ) beauty of Tears of the Mushrooms' performance ... how can music really work such miracles, connect us in such ways? Any suggestions, Lord Vetinary, sir?

And here's the brightest part:

Pratchett aten't dead yet.

And although we live in a world of flux, I believe he won't be for at least another generation of readers, or three.

P.S. from 13 March 2015: Avantasia probably put it best:

Dreamers come and go
But the dream's forever

[Кал]

My review of Wintersmith:

13 March 2015:

To one of my dads in spirit:

We remember you.

And then one day a traveling teacher (...) talked about how some wizards had once, using very skillful magic, worked out exactly what a human being was made of. It was mostly water, but there were iron and brimstone and soot and a pinch of just about everything else, even a tiny amount of gold, but all cooked up together somehow.

It made as much sense to Tiffany as anything else did. But she was certain of this: If you took all that stuff and put it in a big bowl, it wouldn’t turn into a human no matter how much you shouted at it.

You couldn’t make a picture by pouring a lot of paint into a bucket. If you were human, you knew that.

The Wintersmith wasn’t. The Wintersmith didn’t….

(...) The words went around and around her mind as the borrowed broom plunged onward. At one point Dr. Bustle turned up, with his reedy, self-satisfied voice, and gave her a lecture on the Lesser Elements and how, indeed, humans were made up of nearly all of them but also contained a lot of narrativium, the basic element of stories, which you could detect only by watching the way all the others behaved….

Wintersmith finally brought it home: what sets Terry Pratchett apart from most other contemporary novelists I know. It's compassion; and connectedness. It's his characters reaching to one another, setting their judgments aside and staring at the others, into the others, hard and long--until they see. (This may be one definition of a "witch," in fact.)

Take for example Tiffany, swallowing her pride and pretending she's learning from Annagramma (not the other way round)--because that's the only way Annagramma can accept anyone's help. (To imagine the extent of Tiffany's achievement, bear in mind she is thirteen. At the very threshold when learning usually gets whacked by pride and goes into hiding, until much, much later.)

Or take Tiffany's observations about common folks, which can be unflattering at times (wizened, she muses at one point, isn't the same as wise; it might just mean you've been stupid for a very long time)--yet do not prevent her from getting to know people better and caring for them, in ways that make sense to them.

Or take this glimpse into Annagramma's heart, which is the pithiest description of the human condition (one especially irritating aspect thereof ) I've read in a long time.

Spoiler

(I stumbled upon this particular passage at a time when I really wanted to slap a friend of mine who seemed to behave just like Annagramma. It gave me pause; it gave me shame--for allowing myself to forget what we are beneath the surfaces; ultimately, it gave me the strength to carry on, smiling instead of slapping.)

What also sets Pratchett apart is that he's not contented with describing the human condition. His characters strive not only to see--but also to change. To improve: but only what they've first made sure they've watched hard and long enough. Starting with themselves.

(If the folks you're caring for act foolish or unreasonable or plain nasty, do you leave them as they are? Sympathy with someone's plight may well turn into mockery if you just watch from the side.)

In an age of aloofness and vertigo and sarcasm and outright cynicism

Spoiler

(oh noes ... I'm sliding into my postmodernism rant--better wrap it up :/)

, characters who strive to connect and change--and, what do you know, succeed!--bring home another insight: why I keep reading.

Thank you, Terry.

[Кал]

И покрай отзива ми за Wintersmith, още парченца мен:

На мен Пратчет и Адамс са ми като ин и ян – общият кръг е хуморът, но при единия преобладава обезверението (чак до цинизъм понякога), докато другият винаги търси как да... а, аз съм го писал горе. Затова и гълтам Пратчет от малък (както ти – Кинг ;), а Адамс поемам на малки глътчици, рядко.

Първо му прочетох първата издадена в Бг – „Морт“. Бях на 11 и ми дойде тъкмо навреме. После... растях с него, книга по книга. Интересното е, че даже сега има с какво да ме напои. Растем успоредно. :)

Ако го почваш сега (с толкова години опит, житейски и читателски), бих ти препоръчал само по-зрелите му неща. Общо взето тия, на които съм дал 4+ звездички. На прима виста: Reaper Man, Soul Music, Small Gods, The Fifth Elephant, Thief of Time, Night Watch, Nation, Snuff. Да, ще ти останат дупки в порастването на героите (те също растат, от книга в книга) – но ако пък чак толкова те запалят, винаги можеш да се върнеш и да си наваксаш. ;)

[Кал]

Разговори в Goodreads

Любовта към Пратчет е голяма и то само от 13 прочетени книжки. :)

О! Ами че това е кажи-речи четвърт от цялото му творчество. :D (А повечето автори могат само да мечтаят да напишат толкова...)

Аз съм расъл с Тери, буквално. Купих си „Ерик“ на 11, в колежа си писах реферата по „Музика на душата“... а сега точа зъби на Snuff. ;)

Ще се радвам да обменяме и други препоръки. :)

Тогава споделете любима книга, моля. :)
Тук е Чудовищна команда. Нищо, че края малко ме разочарова, но преживях го. Някак си.

М, сега видях отзива ви за „Чудовищна команда“. :)

Аз не помня да съм изпитал разочарование – може би и защото не съм свикнал да виждам романтични двойки при Тери. (Ангуа и Керът бяха големи сладури в една от средните книги за Стражата, докато се сближаваха... но после Тери спря да пише за тях.) Представих си обаче защо такъв финал ви е разочаровал. Fair enough, поне няколко мъже в четата биха били по-пъстър урок.

А може би не се разочаровах и защото също като Пратчет, гледам героите в книгите (и хората наоколо) преобладаващо като индивидуалности и по-малко като мъже или жени. В това отношение Стивън Ериксън е зашеметяващ в Malazan Book of the Fallen – неговите не са мъже или жени, те просто са образи... :D

Хм, ето и първата препоръка, свежа-свежа: „Малазанската книга“. Хем ще видите кой е първообразът на сержант Jackrum. ;)

(Disclaimer: Докарал съм само до книга пет. Не знам как е нивото до края.)

А пълният списък с препоръки ми е ей тук:

http://choveshkata.net/blog/?p=4175

:)

[Кал]

Разговори в Goodreads:

Препоръчай ми книга на Пратчет, моля те. От коя трябва да се започне? С уговорката, че не съм чела фантастика... Никога.

При Пратчет всяка следваща книга в поредицата за Диска надгражда предходните – героите продължават да се развиват. Затова ако ти харесат, хубаво е да ги четеш в реда, в който са публикувани в оригинал.

Но откъде да започнеш? Хмм... Може ли да ми кажеш две-три свои любими теми – в книгите или живота?

Аз като типична българка не само се консултирах с теб, ами направих и собствено проучване и разбрах, че отделните книги обхващат различни теми и ако съм се ориентирала правилно, Soul music би трябвало да е моята книга, поне що се отнася до основната тема. (ако съм разбрала правилно)

Мисля, че трябва да започна от началото обаче. Аз съм подреден човек и искам да следвам зададения ред. А относно темите.. Четеше ми се за музика, за книги, за четене на книги, за душевни драми, някакви такива теми. Но от прочетеното до момента, още не съм сигурна, че Пратчет е моят автор. :?

Супер! (Обичам _активните_ типични българи – които знаят как да си свършат работата и сами. :)

Да, тогава твърдо ти препоръчвам „Музика на душата“ (на мен май ми остава най-любимата и досега... цял реферат съм писал за нея ;).

И ако -тя- ти хареса – можеш да подпукаш останалите наред. ;)

(Но първите две, „Цветът на магията“ и „Фантастична светлина“, са най-вече пародия на други фентъзи поредици. Смешни са, но специално при теб много от хуморът ще увисне. Т.е. – може да ги пропуснеш спокойно.)

[Кал]

Хрс пусна линка в темата за героите; понеже ФБ е летлива среда, копирам целия текст тук:

Тери отвори очи и се огледа. Пред погледа му се простираше безкрайна пустиня от черен пясък. Отдясно стоеше изправена висока фигура, облечена изцяло в черно, на мястото на главата – единствено ухилен череп; с голяма, остра коса в дясната ръка. На няколко стъпки от фигурата спокойно стоеше бял, добре охранен кон.
– Искаш да ми кажеш, че всъщност съм бил прав?! – с изумление възкликна Тери.
– Ни най-малко – отвърна фигурата, – просто съм ти голям фен и исках да се облека като любимия си герой за срещата ни.

[Кал]

Съболезнования, между другото. От 12-ти все си мисля какво ти е.

А за чувството... в петък си припомнях някои от най-важните неща във
връзката ми с Тери – препубликувах едни такива отзиви в Goodreads. И
хем отдавна бях подготвен, че ме чака, хем вечерта все пак празното ми
надмогна. И изгледах две трети сезон от едно аниме, до 4 сутринта –
някой път така запълвам празноти... и вчера бях леко зомбясал на
зеления фестивал на „За Земята“... и днес още не знам дали няма пак да
ме догони. Но тия седмици тичам толкова бързо, че почти нищо не успява
да ме стигне. (Което е малък ужас, само по себе си. :/ )

[Кал]

Отзив в Goodreads за A Slip of the Keyboard:

While Terry's short fiction doesn't do much for me (I think he needs longer forms to really shine), this non-fiction collection regaled me with laughs and thoughts worthy of further thinking. Here're some of them:

~ Neil Gaiman really nails it in the intro:

But beneath any jollity, there is a foundation of fury. Terry Pratchett is not one to go gentle into any night, good or otherwise. He will rage, as he leaves, against so many things: stupidity, injustice, human foolishness and shortsightedness, not just the dying of the light, although that’s here, too. And, hand in hand with the anger, like an angel and a demon walking hand in hand into the sunset, there is love: for human beings, in all our fallibility; for treasured objects; for stories; and ultimately and in all things, love for human dignity.
Or to put it another way, anger is the engine that drives him, but it is the greatness of spirit that deploys that anger on the side of the angels, or better yet for all of us, the orangutans.

I felt the same especially strongly when I read Soul Music.

~ Ehehe (from "How to Be a Professional Boxer"):

I’ve never had occasion to use one magnificent tip from a well-known author, but I pass it on anyway: “Keep an eye on the trade press. When an editor moves on, immediately send your precious MS to his or her office, with a covering letter addressed to said departed editor. Say, in the tones of one engaged in a cooperative effort, something like this: ‘Dear X, I was very pleased to receive your encouraging letter indicating your interest in my book, and I have made all the changes you asked for.…’ Of course they won’t find the letter. Publishers can never find anything. But at least someone might panic enough to read the MS.”

~ Fantasy on the nose:

Fantasy should present the familiar in a new light—I try to do that on Discworld. It’s a way of looking at the here and now, not the there and then. Fantasy is the Ur-literature, from which everything else sprang—which is why my knuckles go white when toe-sucking literary critics dismiss it as “genre trash.” And, at its best, it is truly escapist.
But the point about escaping is that you should escape to, as well as from. You should go somewhere worthwhile, and come back the better for the experience.

(Interestingly, Николай Теллалов expressed a similar sentiment about "escaping to.")

~ "Let There Be Dragons" is another, even more fully-fledged defence explanation of fantasy. I can't pick a single excerpt to quote. Just go for the whole thing.

~ And humor:

Laughter can get through the keyhole while seriousness is still hammering on the door. New ideas can ride in on the back of a joke; old ideas can be given an added edge.

Versus humorlessness:

We look around and see foreign policies that are little more than the taking of revenge for the revenge that was taken in revenge for the revenge last time.

~

There were fights at school over the question of whether or not Batman could fly. Those of us who said he couldn’t were in the minority and, therefore, got beaten up by the thick kids. But, hahaha, it wasn’t us who broke limbs by jumping out of their bedroom windows. Shouting “Batmaaagh!” on the way down didn’t work, did it …

Hahaha indeed. :)

~ From "The God Moment":

(...) I’ve never disliked religion. I think it has some purpose in our evolution. I don’t have much truck with the “religion is the cause of most of our wars” school of thought, because in fact that’s manifestly done by mad, manipulative, and power-hungry men who cloak their ambition in God.
I number believers of all sorts among my friends. Some of them are praying for me. I’m happy that they wish to do this, I really am, but I think science may be a better bet.
So what shall I make of the voice that spoke to me recently as I was scuttling around getting ready for yet another spell on a chat show sofa? More accurately it was the memory of a voice in my head, and it told me that everything was okay and things were happening as they should. For a moment, the world had felt at peace. Where did it come from?
Me, actually—the part of all of us that, in my case, caused me to stand in awe the first time I heard Thomas Tallis’s Spem in alium, and the elation I felt on a walk one day last February, when the light of the setting sun turned a ploughed field into shocking pink; I believe it’s what Abraham felt on the mountain and Einstein did when it turned out that E=mc^2.
It’s that moment, that brief epiphany when the universe opens up and shows us something, and in that instant we get just a sense of an order greater than heaven and, as yet at least, beyond the grasp of Hawking. It doesn’t require worship, but, I think, rewards intelligence, observation, and inquiring minds. I don’t think I’ve found God but I may have seen where gods come from.

I'm not at a stage where I can tackle this topic properly, but it always amazes me what roadblocks people can raise when they cling to the notion that God is something/someone entirely separate from us. (I'm a panentheist.) At the same time, it's just as amazing when this notion of separation lifts, even for an instant, and we "hear" "our~God's" voice. Have you felt that? :)

~ Terry's appeal in "The Orangutans Are Dying"--expectedly--struck a chord with me. The essay is from the year 2000--just before I started doing whatever I can to help restore the balance. I wonder how many of its readers were moved to act. (Or: what do one's words matter?)

~ Kudos for having the strength to treat your diagnosis (posterior cortical atrophy, a form of Alzheimer's) like this:

I have the opposite of a superpower; sometimes, I cannot see what is there. I see the teacup with my eyes, but my brain refuses to send me the teacup message. It’s very Zen. First there is no teacup and then, because I know there is a teacup, the teacup will appear the next time I look.

~ This came as a surprise:

(...) despite the fact that there is no scriptural objection [to suicide], the prohibition came about in the fourteenth century when, because of religious wars and the Black Death, people were committing suicide on the basis that, well, since this world was now so dreadfully unpleasant then maybe it would be a good idea to make an attempt on heaven. Authority thought otherwise and objected. Who would milk the cows? Who would fight the wars? People couldn’t be allowed to slope off like that. They had to stay and face their just punishment for being born.

I'd thought the Christian "mortal sin" status of suicide was older. Wikipedia seems to confirm it wasn't in the Bible.

С който изпращам 2019-а и посрещам 2020-а. На вдъхновение! :)

[Кал]

My review of Soul Music:

Soul Music was, I guess, my first true love. Um, I mean with Terry Pratchett. Um, I mean ... you know what I mean.

So much so that when I had to pick the topic of my 4,000-word IB extended essay, there was no room for doubt. It had to be Susan. And Death. And the Music With Rocks In. And the life-saving, human-defining importance of rebellion. (Teen angst, ha! teen me would fume. What d'you grown-ups know?)

Meet 4,000-word essay here:

http://kal.zavinagi.org/?p=92

WARNING: Even though this is the least academic of all the many drafts I wrote, it still sounds terribly highfalutin. Thousand apologies.

[Кал]

Гого Гюров ми прати:

Тери Пратчет: Завръщане в черно

С бг субтитри.

[Dodo]

My review of Snuff:

Snuff made me feel.

But Yes!
I deem the Vimes series, starting with "Guards! Guards!" and ending with "Snuff", the Very Best of Pratchett. Well, Wiki says the last one is "Raising Steam", but, to my mind, that`s not really Vimes...
My sincere Thanks to everyone for submitting Posts to this thread, just because of Pratchett!

Any suggestions, Lord Vetinary, sir?

The law is there for the people, not the other way round. When it is the other way round don`t hesitate to grab your weapons, understand?
Terry Pratchett