Любимите компютърни игри

[Radiant Dragon]

Знаете ли какво е murder porn? Drakengard 3 ще ви даде представа: по-стилна и разсмиваща (особено в диалозите насред битка) от повечето други образци.

(И пак: силно разклонена история, с time loops и търсене на заобиколни пътища около неумолимата съдба. Без въобще да съм си го търсил. Нещо всички сме на вълна, май...)

Тъй, минала седмица "изгледах" отново Drakengard 3, този път с Публика™.

Първо, малък ъпдейт: Drakengard 3 THE MOVIE <--- Това е 9-часова версия на сторито на играта, която включва 99% от всички изговорени реплики/диалози, плюс допълнителното ДЛЦ което "пояснява" част от празнините на сюжета.
(По-долу ще разбете защо слагам кавички.)

И така.

Историята този път ми подейства доста по-различно спрямо първия път когато я видях. Вероятно защото редица фактори бяха променени: знаех как свършва всичко, бях на различна емоционална вълна, чувствах се много по-стабилен психически и имах редом до мене острата критичност на вездесъщата Публика. Съответно, заради Публиката, вместо да изгълтам цялото нещо на един-два пътен маратон, гледането беше разделено на цели три дни от по няколко часа, което... ами, динамиката на Drakengard 3 не е като тази на сериал, респективно за мен се губи част от напрежението.

Michael/Mikhail все така ме изкефи на макс. Gabriella също, която пък я бях тотално забравил. Mikhail специално ми беше точно толкова умилителен и симпатичен, колкото и първия път - в един момент ченето ми зина, когато ми просветна "БАСИ, аз чак толкова ли съм черпил вдъхновение от него за Veralla!?" - защото макар и да са различни по характери, двамата имат абсолютно еднаква обща черта във фразата "симпатично-наивен новоизлюпен дракон". Вярно, Mikhail е на цяла година когато сюжета на Drakengard 3 стартира (докато Veralla e баш-баш новоизлюпена в "The Celestial Way"), but hot damn, сериозен whiplash получих от този, ъъъ, неочакван плагиаризъм трибют който съм направил на играта, реверансите към Temeraire notwithstanding.

Over-the-top crazy murderous psycho routine-а на Zero, от друга страна, ми беше доста по-безразличен; защото знаех мотивацията ѝ и това не ме караше през две-три минути да се чудя "Ама, damn, какво са ѝ направили на тази мацка?!", а напротив - можех да анализирам характера ѝ на интелектуално ниво и с "помощта" на хапливата Публика видях доста недостатъци в психологическия портрет на Zero. Проблеми, които най-вече произтичаха от самите сюжетни дупки на историята/света на играта.

Disciple-лите също ми бяха доста по-плоско изглеждащи отпреди. Обаче тяхната идея по начало така или иначе е да бъдат двуизмерни изроди, така че не пречеше. Decadus отново ми беше фаворит; ако не беше такъв перверзен мазохист, щеше да е сериозен кандидат за най-уравновесен персонаж в целия cast.

9 часа по-късно, аз бях все така щастлив и разстроен от една чудесна история като за стандартите на гейминг индустрията. 9 часа по-късно, сърцето ми все така се късаше за Mikhail, все така се радвах на бруталния, но bittersweet финал и все така се чудех относно мистерията около Accord и по-широките загадки, засягащи игровата вселена.

9 часа по-късно, Публиката хич не беше доволна.

Публиката разкости играта. Ама тотално. Храна биде изсипана по всеки един аспект от историята - персонажите и мотивациите им, темпото, payoff-овете, светостроенето, всичко (е, драконите май бяха пощадени). И най-вече - загадките. Според Публиката, твърде много въпроси останаха неизяснени, или още по-зле - без абсолютно никакъв отговор. Неща като:

Spoiler

Кои всъщност са the Recorders? Каква е тяхната крайна цел? Какво представлява Цветето? Как е умряла Zero? Коя е Zero? Откъде са се пръкнали disciple-лите и защо са нужни на Intoner-ите? Какво е Intoner? Защо One няма нужда от disciple? (<Ок, на този въпрос отговор може да бъде infer-нат от подсказки в историята.) Какво представляват демоните? Как Intoner-ите ги призовават? Как (и защо, и кога) One трансформира Gabriella в демона-дракон Gabriel?

И още и още.

Накратко, Бат Кути се беше провалил. Публиката гласува с 2.5/10, и то тези две точки и половина бяха само заради Michael/Mikhail - и заради ДЛЦ-то, което тотално демитологизира мощния badass образ, дето Michael демонстрира в началото на историята. (Което беше доста забавно, признавам. )

Окей. Разбирам. Проблемът беше съвсем друг - Публиката беше права.

Историята на Drakengard 3 е пълна със сюжетни дупки. Швейцарско сирене е по-херметически затворено от нея. Опитах се да си го обясня с "Доктрината Interstellar", където се постулира, че детайлите са излишни за добре разказаната история - обаче Публиката ме погледна с недоумение как смея да сравнявам Drakengard с Interstellar. Fair enough. Опитах се да кажа, че има и други игри (Drakengard 1, NieR, NieR: Automata, Drakengard 2), които са част от общата вселена и може би повече отговори се съдържат в тях. Публиката не беше убедена. Аз самият... нещо ме глождеше.

И после попаднах на това видео:
Lore summary - From Drakengard to Nier: Automata (Видеото е направено преди излизането на N:A, така че липсва резюме на нейният сюжет.)

...което даде отговор на доста неща, но не на всички. Цветето остава мистерия (Пръкнало се било от магическа експлозия - въййй, нима? /сарказъм). Някои детайли си противоречат - в играта Zero казва, че Цветето я е заразило преди да умре, обаче според world book-а на Drakengard/NieR вселената, тя е била заразена от нещо друго, а Цветето се появява когато е на прага на смъртта. За драконите и Watcher-ите - нито дума. Просто се появяват и толкоз. Окей?... При Shadowrun това работи, ама the Sixth World на практика е blank slate; тук много специфично е упоменато, че драконите са естествени врагове на Цветето. Алооо?? Причина защо? И докато сме по темата - айде обяснете как така даден индивид става "сингулярност" и започва заедно с други такива да цепи света на множество пространство-времеви нишки. You know, make sense goddammit! Пък да не говорим, че нито дума не се обелва за the Recorders (може би NieR: Automata съдържа отговори, ама това не ми се занимава да го проучвам).

(Поне видеото обяснява защо Zero е толкова unhinged по принцип - като за бивша малолетна проститутка с abusive mother, която е преследвана и измъчвана всъщност си е направо парагон на желязната психика.)

Отделно, оказва се, че връзките между отделните игри са доооста слаби - всъщност, т. нар. "canon timeline" - особено що се отнася до Drakengard - е изнесен почти изцяло в трансмедийни формати като новели и манги, които човек трябва да прочете, за да разбере къде зимуват раците. Lame. Демек - по-скоро няма връзка. Излиза, че всяка игра всъщност сама по себе си е самодостатъчна - отделно, да не говорим, че няма сила на света, която да е способна да ме накара да смятам Ending A в Drakengard 3 за каноничния финал. Не. Това е изключено. Няма. Да. Стане. Ending D е каноничния финал и точка. Mikhail заслужава да живее.

Накрая, видеото използва своите 27 минути в по-голямата си част да говори ексклузивно за NieR. На Drakengard 1/3 са отделени само 10-тина минути, като Drakengard 2 е спомената в две изречения (fair enough, и без това Yoko Taro не е работил по нея). Което допълнително ми подсилва впечатлението, че цялата работа е кьопава. Същевременно, макар NieR да има впечатляващо въобразителен lore, той е... абсурден в изпълнението си. Главно защото дупките - йъп - са навсякъде

Уф...

ИЗВОД:

Yoko Taro хич не е гения, за който го смята широката общественост (в това число и аз). С размах на въображението, да. Опериращ с грандиозни мащаби, да. Ексцентричен - хайде, дори оригинален - да.
Ама гениален?
Не.

Просто масата му фенове не са чели достатъчно традиционна художествена литература. Е па да им хвърлим я един Зелазни, я един Зиндел, я един Ериксън, и искри ще им хвърчат от очите така, че да стига за цялото solarpunk движение...

Но Drakengard 3 остава със специално място в душата ми. Особено с подсказката на Accord, която има усещането, че тя и Zero ще се видят пак - в бъдеще, а не просто в друга времева линия.
Ех, супер много ще се радвам да видя Mikhail отново...

Spoiler

С'я отивам да режа вени и да гледам трети сезон на The Dragon Prince.

[Кал]

Благодаря за „разширената версия“! Не знаех, че има и DLC-та.

Spoiler

И понеже с Ани днес си говорихме за феминизма в клиширано-криворазбрания му вид: специален поздрав. Хихихи...

P.S. Gabriella is all about equal opportunity, though.

[Кал]

Elsinore is a reimagining of Hamlet, the play, which focuses on everybody's hidden past (and many possible futures; it's built around time loops). The results are often surprising and meaningful--more than the original, at least for me. Here's an example:

Marshall Dyer's playthrough of Elsinore, Ep. 20: Katherine

Spoiler

And speaking of surprising ...

Gosh! How d'you do that?!

[Кал]

What is lore?
If you play video games, you already know about lore. For the uninitiated, I’ll try to explain it to you in a way that gives you the fullest picture.
Imagine you are a level-one associate at the latest installment of a derivative yet beloved fast-food franchise. You lead a life of grand adventure, undertaking such quests as “Fetch Ten Hamburgers” and “Defeat the Clogged Toilet,” and yet it all feels so arbitrary. Why am I fetching hamburgers? you wonder. Who’s eating them? Where did they come from? Is there some ancient, mystical significance to the number ten? If you could answer these questions, it would strengthen your resolve and renew your sense of purpose. Lucky for you, the franchise managers have hidden a complete set of the Encyclopedia Britannica around the restaurant. During your legally mandated break, you track down a few volumes and learn how your fast-food franchise got its start in Southern California, a state whose name was derived from an early-sixteenth-century Spanish novel, Las Sergas de Esplandián, the fifth book in a series of chivalric romance novels, which was a literary genre of high culture famously burlesqued in Don Quixote, which served as the source material for the film Man of La Mancha starring Sophia Loren and Peter O’Toole, an actor who received eight Academy Award nominations for Best Actor in a Leading Role, making him the most nominated actor to never win the award, a fact many people consider a travesty since his body of work includes such beloved films as Lawrence of Arabia, High Spirits, and King Ralph, many of which were once available on VHS, an ancient video-playback device you’ve seen gathering dust in a dark corner of the break room. Wow! You had no idea you were fetching hamburgers in a world with such a rich, vibrant history.

[Кал]

Отзив в Goodreads за Significant Zero: Heroes, Villains, and the Fight for Art and Soul in Video Games:

A deeply personal account that dives into some unexpectedly dark waters.

I wish the author had given more examples illustrating his design philosophy (the book's subtitle); often, "the fight for art and soul" sounds like a distant ideal, easily lost in the harrowing struggle against the multiple pressures that shape AAA game making. Still, I'm giving the book a hopeful 4 stars, because I really liked that in the end, Williams found a way out--and towards other sides of himself. I sincerely wish him the best.

Highlights:

~ This book promises to be highly quotable:

At the mall, you run ahead of your mom, making sure you’re outside her shouting range when she passes through the young men’s section of JCPenney, otherwise you’ll be trying on slacks for the next hour. Also, no one wants their mom looming over them at the game store. The cool kids would laugh at you. Everyone knows cool kids don’t have moms. At the store, you agonize over which game to buy. (...) At thirteen, you’re practically a grown-up. Using your adult intellect, you select the game most likely to show you some boobs, then make your purchase, being careful not to look the cashier in the eye. Afterward, you meet your mom in the food court, where you eat a corn dog because corn dogs are delicious. You lie to her about the game you bought, keeping it carefully wrapped in its bag so she can’t see it. If she sees it, she’ll know about the boobs. On your way out of the mall, you stick by your mother’s side. You’re almost in the clear; you just have to play it cool. Too late, you realize your mistake—JCPenney is having a sale on slacks, and you’re just growing so gosh-darn fast. An hour later, you finally head home.

And, well, relatable.

(The slacks part, I mean. Duh. What else could it be? ;)

~ He(ar), he(ar):

I submitted reviews for restaurants, plays, books, and films. Not a single one earned a response, and with good reason—I was a terrible critic. If I hated a play or a restaurant, it was easy to rip it apart with words, but I lacked the thoughtfulness to analyze and celebrate the things I loved. It’s a good thing there was no market for clickbait and hot takes back then, or else I never would have learned there is a big difference between being a writer and being an asshole.

~ A writer deconstructs writing:

If this were a story, now would be the point where the hero is granted a vision of his or her possible future, as personified in an older, more successful acquaintance. Our hero would then express bright-eyed eagerness, along with moral flexibility, signaling his or her willingness to do whatever it takes to succeed. This would be enough for the elder statesman to take a shine to our hero, having recognized they are the same on some primal level.
None of that happened, because this isn’t a story; it’s my life.

~ A human deconstructs himself:

I hate asking questions during an interview. My ADHD-raddled brain can listen to someone for only about three minutes before it starts looping Muzak and my brain goes into energy-save mode. Luckily, this trait is balanced out by my narcissism, which allows me to remain focused for a good hour and a half, so long as we’re mostly talking about me. It’s a great combination for staying focused during a job interview, but it’s terrible when it comes time to ask questions, because I probably haven’t picked up enough information to form any reasonable inquiries. At best, when someone asks, “Do you have any questions for us?” the most honest response I could give is “No?” or “Can we keep talking about me?”

... then another:

D. T. had removed his belt and wrapped it around his forehead as a means of holding a telephone receiver to his ear. He was listening to the weekly marketing call while playing one of our upcoming games. For the last half hour, he’d been firing a gun at two enemy corpses, trying to nudge their hands onto each other’s crotches. He had almost achieved this goal and wasn’t about to stop just for a phone call.

~ The moments that make it worthwhile:

Geekjock introduced us. “This is Walt, my game analyst. Walt, this is Mark Cerny.”
Mark Cerny is a bit of legend in game development. He’s done it all—design, programming, production, even business. He was the lead architect for Sony’s PlayStation 4 and the PlayStation Vita. If that’s not enough, his body of work includes more successful, beloved franchises than that of anyone else I can think of: God of War, Resistance, Ratchet & Clank, Jak and Daxter, Uncharted, Spyro the Dragon, Crash Bandicoot. But all these accomplishments paled in comparison to one.
“So, you’re the guy who made Marble Madness?”
“Oh God . . .” Mark cringed. “Are you seriously going to bring that up?”
Booze always loosens the tongue, but it has nothing on the freedom that comes in the aftermath of battle. And make no mistake, game development is a battle. Our universe is one of law and logic. To create is to shatter those laws, to reach inside yourself and produce a thing where once there was none. The universe doesn’t like that. It will set everything it has against you—time, space, and everything in between. When the fight is over, it’s easy to forget how hard it was. No one will fault you for speaking the truth. You’ve achieved the improbable, and they know how that feels.
I gave Mark a drunken, shit-eating grin. “You misunderstand. I’m not geeking out. Marble Madness was the first game I ever rented as a kid. I never got past the second level. I just wanted to take this opportunity to say ‘Fuck you.’ ”
Laughter. Clinked glasses. Cheers all around.
These are the moments that make it all worthwhile.

~ This take on defined characters vs. blank-slate avatars resonates with my own views:

Avatars are meant to be the player’s physical representation within a game. They are blank slates, designed with no real personality of their own. Our industry has this idea that a player needs to project him- or herself onto a character in order to be fully immersed, which can be difficult to do if the character expresses thoughts and opinions different from those of the player. It’s an argument I don’t really buy into. People have never had difficulty relating and connecting to characters in stories. It’s shockingly narcissistic to assume controlling a character in a game somehow diminishes your ability to empathize with someone else.
When I’m told to write a vague protagonist, what I hear is, “Make them boring.” If a player needs a boring avatar in order to feel immersed in a game, then that player is not projecting onto the character. Instead, they are relating to someone who is boring because they, too, are boring. The boring avatar isn’t pulling them deeper into the game; it’s just helping the player’s boring brain imagine what it would be like to live in a world where boring people are also powerful and important. That’s why you rarely see overweight, unattractive avatars. Players aren’t projecting themselves onto their avatars; it’s actually the other way around. By taking control of an avatar, players project its superior qualities back onto themselves. It’s not projection at all, really. It’s just wish fulfillment.

And then this, hehe:

One of the most famous avatars is Gordon Freeman, the protagonist of Valve’s celebrated Half-Life series. (...) Gordon has a PhD in theoretical physics, so you can assume he’s always the smartest guy in the room. As far as we know, Gordon does not play sports or exercise, but he is still in perfect physical shape. He is also a weapons expert, despite only receiving minor training once in his whole life, because dumb rednecks shoot guns all the time, so there’s no reason (...)
Gordon does not speak. His genius brain, which is housed inside a perfectly symmetrical head that has neither a double chin nor a receding hairline, doesn’t have time to talk; it’s too busy contemplating supraquantum structures. Besides, words are for plebeians and should be used only to praise the great Gordon Freeman, never to nag him about taking out the trash or cleaning up his room. This sounds like a joke, but it’s true—almost everyone Gordon meets gushes over how amazing he is. Even the villains do it.

~ Says Greg Kasavin, of Spec Ops: The Line and Bastion fame:

That was the thing with Transistor. I wanted to set up the seemingly cool band of supervillains and then just sort of watch these characters unravel and discover they had these more tragic, potentially more noble intentions in mind that maybe fell apart.
I also think it leads to better characters when characters have motivations you can relate to. Those are the most compelling antagonists, when you’re like, “I guess if I was in your position, I would do that, too.” I think that leads to interesting characters and interesting stories and interesting twists. I’m really interested in the gap between intentions and reality. I think people typically act with good intentions in mind, but their actions can be deeply misconstrued or have terrible consequences they didn’t really anticipate.
We’ve all been there when we tried to do something good or nice and it just blew up in our face, or situations where we’ve been really angry with someone, and we realized we were angry on a false premise. Maybe if we had a little more information we wouldn’t have reacted the way that we did. I really like taking those kinds of stories and spinning them in a really fantastical context. That stuff is just deeply humane to me.

Which, for me, is the real payload of this book. I'm very curious where Williams will take it.

~ That's one place:

What will the player want?
What will they think?
What will they do?
We’ve been asking ourselves these questions for so long that we’ve forgotten how to ask our own questions. “What do I want? What am I doing? What does this mean?” We’ve removed ourselves from the equation. Nothing makes that more obvious than the rhetoric we spew in support of moral choices.
“It’s the player’s choice.”
No, it’s not. We conceived it and built it. The choice is ours. Forcing it onto someone else does not excuse us from moral obligation. If we believe games can establish and reinforce social norms, then our obligation is to the future, not the player. We are the architects of these digital worlds; the power to design a better future is in our hands.

Plus the concrete examples of moral choices in Spec Ops: The Line.

~ There's something about Williams's writing that scares me. Taking me way outside of my comfort zone (which right now is especially small)? A hint of ruthlessness or at least combativeness that belies the call for empathy? I don't know yet.

~ "Development never changes," the chapter on crunch, was excruciating ....

Then, when another designer says,

“I’ve been thinking of making a comic strip about game development. I’d call it ‘What if We Made Airplanes?’ Every strip would be a single panel of people gathered around a whiteboard, trying to design an airplane the way we design video games.
“ ‘There’s nothing special about flying. Any plane can do that. What if—just hear me out—what if we put the wings on the inside?’
“ ‘I’m telling you, once passengers see how much work we put into our tray tables, they won’t care that the plane doesn’t have any seats.’
“ ‘Of course they’re going to crash. These things are really hard to build.’ ”

I find it as heard to laugh as Williams did, my mind as numb as his arms at that point.

~ The economics behind DLC:

(...) the production cost of AAA games has steadily increased while the consumer cost has remained at sixty dollars for around eleven years. If AAA games were appropriately priced, you’d pay more than a hundred dollars for them. Since that won’t fly, we’ve turned to DLC to cover the difference.

~ How reliable a narrator can Williams be? For one thing, he was the guy who came up with the conceit of Spec Ops: The Line. For another:

Daniel Day-Lewis is (...) notorious for staying in character for the entire duration of a film’s production. While filming The Last of the Mohicans, he didn’t go anywhere without his twelve-pound flintlock. During The Crucible, he only traveled on horseback. As Bill the Butcher in Gangs of New York, Lewis made things very difficult for the catering department, as he refused to eat meat he did not personally butcher. A lot of people don’t know that. Mostly because I made it up.

We've seen the warning on the wall. ;)

~ To finish on a lighter note, here's Williams's explanation of lore in video games. Mmm, yummy!

[Radiant Dragon]

Знаете ли кое е любимото ми ястие?

Реванѐ.

Метафорично погледнато, разбира се. Има къде-къде по-вкусни неща на тоя свят, повечето от които даже не съм опитвал.
Но реванѐто е толкова... подходящо за определени лингвистично-философски дрейфове, че заслужава своя безапелационен апогей изцяло заради свойствата си извън чисто гастрономическите си качества.

Що така ме избива на рядко-сетивен екзистенциализъм?

Играя тази игра.

Играя, и си мисля за реване.

Spoiler

Говоря за десерта, разбира се. Другото би било твърде... публично самопринизяващо.
Но защо тогава не индикирах този път ударението върху последната сричка?

Защото някои неща умеят да ме сразяват.

А няма нищо срамно в поражението.

Вместо това... поражда възможност за бъдещ триумф.

И още нещо - rêve на френски означава сън, мечта.

Оставявайки настрана неприязнените за мен time/resource management механики - това е велико преживяване.

Мелодията. Разкошният рисунък. Вдъхновяващата атмосфера.

И превъзходното повествование.

Триумф на Изкуството. Това е Резултатът - за мен поне.

Още не съм довършил това приключение. Тежко ми е. Направо терминална алергия - съотносима със "Слънце недосегаемо"*. И все пак, както (е) казва(л) сър Тери Пратчет - перифразирам - ударил ме е веднъж гръм и съм оцелял, следващите десет милиарда пъти ще бъде все по-лесно.

Spoiler

*(Хайде сега, моля не скачайте с вилите и факлите да трошите главата на бедния иконоборец. Туй е само един лъч от безкрайните сияния на Всемира.)

И все пак - историята тук наистина е написана с такъв плам, с такава любов, с такова благоговение пред величието на Природата и Космоса - а същевременно Draak-овете са толкова чисти и многопластови емоционално, усещащи Есенцията във всичко което ги заобикаля и общуващи чрез Песен с всичко - че това произведение наистина би могло да се приеме за духовно предание за прабитието на Теллаловите шаркани.

Звездното Пано май стана една идея по-ярко...

Може би... копнея за вечен живот не защото има безкрайно много хоризонти, които мечтая да облетя изцяло, напълно, съвършено - а защото... не мисля, че дори да имам безкрайно време, би ми стигнало да изпълня онова, за което истински жадува сърцето ми.

Кое е това съкровено желание?

Не знам.

Знам кое е любимото ми ястие.

Реванѐ.

[Кал]

Pathologic 2 заплашва да измести Planescape: Torment от личния ми пиедестал за (остросюжетна) игра, газеща в най-дълбоки философски теми. Многозначността, недоизказаността, а понякога и чистата непроницаемост на диалозите допълнително гъделичка оная част от мен, която не обича правия текст. В P:T на финала става ясно каква е цялата история; докато тук някои парчета остават да ги добави и сглоби собственото ни въображение.

Впечатли ме и как елементите от геймплея са обвързани с темите на играта. Например натуралната размяна е не просто по-екзотична механика, а начин да се свържеш с другите, като даваш и получаваш. Разговорите с „режисьора на пиесата“ след всяка смърт на героя, от една страна, затвърждават темата за изборите и необратимите им последствия (а тук има много избори, и много персонажи, чиято съдба зависи от тях); от друга страна, постепенно насищат умирането с черен хумор. В история с толкова умиране дори най-черната усмивка е лъч светлина.

Но цялостната рамка (надпреварата с епидемията, неумолимото изчерпване на ресурсите) е толкова, толкова мрачна... Ъх.

Освен после да се промия с Golden Treasure: The Great Green, който Вик описва толкова вдъхновено.

[Кал]

Този пасаж от Golden Treasure: The Great Green спокойно може да се сложи и в темата ни за образованието. Започнете в деветата минута и откарайте до... където издържите.

(И дръжте единия си пръст върху паузата. Тоя Ютюбър се втурва като изоглавен, види ли повече текст. Е, с математиката не е баш тъй...)

NB: Това е изключително нетипичен момент за повествованието и стила на играта. Поне спрямо каквото съм видял досега. Не си правете изводи само от него, значи.

... О, бозе, о, бозе! Смехотерапията продължава!

(Ако имахме тема за икономика, тоя линк щеше да е за нея.)

... А в минута 13:45 стигаме до The School of Emptiness, което ни преподава урок по релативизъм.

Спирам с добавките „на парче“ и ви оставям да откриете останалите брилянти сами...

Spoiler

Освен този апотеоз, който се крие надълбоко, за да открие най-дълбокото...

[Radiant Dragon]

Spoiler

Освен после да се промия с Golden Treasure: The Great Green, който Вик описва толкова вдъхновено.

Въх, ти сега с разните му там let's plays сигурно си ме изпреварил много... А аз тепърва имам да разкривам остатъка от историята (и локации, дето първия път не ги минах), да отключвам таро карти, артефактите да рисърчвам...

Вече да я бях разкостил поне два пъти играта, ама Майор Сила не спира да ми връчва повиквателни... пък и ми е като трамбоване из кота нула на Хирошима без NBC костюм предвид subject matter-а.
(Ех, тая проклета моя дихотомия!)

Макар вероятно да е необходимо за да работи историята, time management-а бая си ми е неприятен - пришпорва те един такъв... често бутафорно. Особено когато се отклоняваш от историята, за да ловиш/почиваш/research-ваш. Затова и почнах да save scumm-вам, за да намаля RNG-то. Ама беше вече чак Част 2-ра, та доста от съдържанието на 1-ва го изпуснах... включително две от трите таро карти.
'Ма ше се оправим.

Едно е ясно - мистър Лудвиг също го чака благодарствено писмо накрая... и може би ще напиша първото си ревю в Стийм евър.

И нещо повече... сега вече паралаксът стана триъгълник. Време е да начертая онази схема най-сетне... скоро... скоро...

[Кал]

Отзив в Goodreads за Science Fiction Video Games:

While I appreciate the scope of this survey and the amount of research that went into it, I wish the tone was less dry. (Which holds for most academic writing, not just this book.)

Notes:

~ Tringham's classification of videogame narratives, presented in Chapter 2 (also available in The Encyclopedia of Science Fiction), is particularly interesting; I haven't seen anything nearly as detailed elsewhere.

~ To check:

Enslaved: Odyssey to the West ("notable for its appealing characters and for the moments of genuine emotion")
-> Yeah: it's also colorful and imaginative and funny. And that sad, sad epilogue ....

The Gene Machine ("a joyfully silly parody of steampunk")
-> Nope: not amusing enough.

Shadow of Memories / Shadow of Destiny ("The game's structure is highly multilinear, with a variety of endings and a labyrinthine web of behaviours which allow for many complex interactions in time")
-> Nope: the translation seems too bland.

Woodruff and the Schnibble of Azimuth / The Bizarre Adventures of Woodruff and the Schnibble ("The resulting game is something of a pacifist polemic, wrapped in a series of bizarre situations and baffling enigmas. Comic moments are frequent, and many of the characters are memorably vivid grotesques; prominent among them is a ludicrously persistent tax collector who stalks the protagonist relentlessly. The visual design is excellent, with many charmingly exaggerated depictions.")
-> Nope: the voice acting jars.

Xenogears ("has a powerfully symbolic story to tell, and guides the player through it with skill") + Xenosaga: Episodes I-III ("Xenosaga's world view synthesizes concepts from Nietzschean philosophy, Christian theology and Carl Jung's theories of the human psyche into an interesting, if rather pretentious, whole")
-> Nope: too slow.

Hostile Waters: Antaeus Rising ("notable for the quality of its dialogue and the skill with which the linear plot is integrated with the gameplay")
-> Nope: I appreciate the vision of a positive future, but the writing seems too dry, and the story, cold.

Evil Genius ("[The] characters and situations are ingenious and densely referential. Amongst its many amusing small parodies are a mission whose goal is to rid the world of Country and Western music and an apparently emotionless Russian superspy who can only be defeated by destroying her long-forgotten childhood toys, plunging her into existential despair.")
-> Nope: too much ordering around, too little story. (But the soundtrack amazes.)

Fate of the World ("simulates the effects – physical, economic and political – of climate change"; "Available scenarios include ones which make simplifying assumptions – such as specifying that unlimited reserves of fossil fuels exist, or that the global population is universally sympathetic to the player's aims – as well as full simulations"; and--ehehehe--"Among the policies which can be implemented by players are a number of interesting covert options, including the destabilization of overly polluting regimes, the clandestine sterilization of uncooperative populations and – in extremis – the deployment of tailored viruses designed to reduce the planet's population by means of carefully calculated genocide")
-> Nope: too dry.

[Radiant Dragon]

Hostile Waters: Antaeus Rising ("notable for the quality of its dialogue and the skill with which the linear plot is integrated with the gameplay")
-> Nope: I appreciate the vision of a positive future, but the writing seems too dry, and the story, cold.

Тая джитка навремето си спомням, че бях чел ревю за нея в PC Mania. Много ме беше изкефила - и да, тя е от игрите, дето ги играеш заради pew pew pew частта, не заради историята.

Пък и за времето си имаше впечатляваща графика. Щайгата, дето имах тогава, може би щеше да я подкара, обаче нямаше откъде да си я набавя.
(Това се падна точно във времената, когато пиратите ги прогонваха - щото отне няколко години - от Славейков, а тогава още нямах (бърз) интернет.)

[Кал]

Записки в Goodreads покрай Silent Hill: The Terror Engine:

~ Can games help with phobias?

Using Max Payne and Half-Life against spiders phobia, Max Payne and Unreal Tournament for heights phobia, and Unreal Tournament for tight spaces phobia, the Cyberpsychology Laboratory of the University of Quebec in Outaouais has shown that video games can help overcome those fears.

~ What does diegesis mean?

The world in which a story takes place, made up of everything that the characters who live in that world can experience. For example, the music played by musicians appearing in a film is said to be diegetic, and can be heard by the other characters in the film, while the film’s soundtrack and credits, which the audience sees and hears but the characters cannot, is said to be nondiegetic.

[Кал]

Quarantine Circle е:

1) по-джиджана форма на visual novel ;

2) прелюбопитен инструмент за развиване на емпатия – в хода на историята влизаш в ролите ролите на почти всички участници. Може да я дам за пример в дискусията в петък.

[Кал]

За всички фенове на The Elder Scrolls:

Когато имате нужда да убиете мозъчни клетки с хилене:

Nondrick's Non-adventure

Има и „продължение“ в Skyrim:

The Elder Strolls

[Кал]

Отзив в Goodreads за Thinking about Video Games: Interviews with the Experts:

This collection of interviews deserves extra credit for its goal to create "a kind of cross-community dialogue between those who play games, those who make games, and those who research them." Unfortunately, I didn't discover anything groundbreaking in the individual interviews, perhaps because I've already read too much in the field--or because people seldom come up with deeply brilliant insights when they talk. ;)

Yet I did appreciate the following bits:

~ The concept of flow in video games and education (from the interview with Nolan Bushnell):

The concept is quite simple. It’s what we call the “Goldilocks Point,” and that is you want a game to be hard enough to be difficult but easy enough that you can succeed, and that by staying right in the middle of those two constructs – not too hard, not too easy, but just right – you put yourself into a state of flow (...). You can do that with educational projects, and, when you do that, all of a sudden the learning becomes stickier. A student can be working on a project for a couple of hours and not blink, whereas most students tune out after fifteen minutes of lecture.

~ If I could find the following arcade games (from the interview with Eugene Jarvis), I'd give them a go:

Heineman: You’ve created games that have spoken to political or controversial subjects in some interesting and usually funny ways. N.A.R.C. addresses the war on drugs. The Cruis’n series offers all these little send-ups of the American and European landscape and culture. Target Terror lampoons the War on Terror. Smash TV is a parody of the violent entertainment that we have in the culture.

~ Chris Grant highlights the problem with numeric scores in game reviews:

There are a lot of other problems, though, like the focus on the numeric score in a review that a lot of our audience has. That is weird. It’s the focus on that number relative to other numbers that’s especially weird. “This game’s a seven. That game’s an eight. How dare you.” They’re trying to chart the world with a perfect system that is perfectly valid relative to everything, including itself. It’s absolute fucking insanity.

It boggles my mind when a company offers bonuses to its developers based on the Metacritic aggregated score.

~ Edward Castronova raises an interesting point about personal happiness:

I do talk about hedonism, but we have to be really careful when we talk about what’s in somebody’s self-interest. A large part of the problem we have today is that people have goals that don’t necessarily align with their self-interests. This whole discussion is about people selfishly pursuing their goals, but there could be a change where people become aware that their goals really aren’t making them happy. I’ll give you the classic examples of the business executive that gets a job offer in a different city and says, “That’s what I should do.” He goes there and he and his family are miserable, because it turns out happiness depends on having long-run relationships in a single place (all the research shows that).

~ Hehe, that's a good one:

Heineman: (...) This is a common complaint about academia: it is slow in responding to what happens in the game industry, and this is detrimental to its usefulness for that industry.
Castronova: One defense of academia is that it is our job to “get it right,” not to get it “right away.”

(But then Castronova basically defends the hands-on, "show me what you've done" approach.)

[Кал]

Отзив в Goodreads за Killing Is Harmless: A Critical Reading of Spec Ops: The Line:

Spoiler

What questions can a video game confront us with?

~ Let's launch the game, shall we?

Choosing ‘New Game’ allows the menu screen itself to act as the game’s opening scene. Two helicopters roar over the camera, which lazily lifts up like a bloated fly and follows them down away from the inverted flag and towards the skyscrapers and ruin.
“I can’t shake him!” the pilot of one helicopter shouts.
The camera follows the smaller of the two helicopters as the other helicopter peppers it with tracer fire. I assume that the helicopter the camera is chasing is ‘my’ helicopter but before long it explodes and crashes, and the camera quickly rushes over to the other, the one I had believed to be the enemy.
It’s subtle, but it’s as though the game is telling me straight away that perhaps it is I who is the enemy in this game.

~ For those of you familiar with The Line, wouldn't you call the following a meta-spoiler?

Even Walker’s name is generic. Walker. The one that walks. That is the role of the playable character: to be the player’s vehicle through the world and its narrative. And, all the way to his downfall, that is what Walker does: he walks. If he only ever stopped walking forward, so much carnage would be avoided. He just needs to stop walking.
Indeed, the very first landmark I walk past in the game after the initial tutorial cover is a STOP sign. Bright red, pointing right at me. STOP. Just stop. It’s foreboding. It doesn’t say “Do not enter.” It just says STOP. The choices I will make in this game are irrelevant. The only choice I can make is to play or to stop.

~ Already feeling out of step?

Lugo reflects on how this wild goose chase is wasting the time of “three cold hard handsome killers like ourselves”. Perhaps continuing the commentary on the unaware playable characters of most shooters, Walker asks Lugo, “Lugo, do you ever actually hear the shit that comes out of your mouth?”
“No sir,” Lugo replies. “I do not. I find it messes with my rhythm.”
Videogames are all about finding a rhythm. The rhythm of a kill streak, of an active reload, of 8 goombas being knocked out with a kicked shell. We find a rhythm and then we lose ourselves to it. Sometimes I just ‘zone out’ playing Super Meat Boy, not even thinking about what my fingers are doing. If I realise I am not thinking, I start thinking about what I’m doing, and that is when I start to fail more, that is when I lose my rhythm.

~ Who are these people?

As part of an interview with The Line’s Lead Designer, Cory Davis, before the game’s release, Kill Screen[/i]’s Yannick Lejaq muses over the othering of enemy combatants in military shooters, saying that:

“A game writer once explained to me how his development team did its best to ‘otherize’ the enemy in the story it was trying to tell. Military shooters direct a terrific level of violence at more obviously human subjects than other genres of games. If people have any natural aversion to shooting one another—and many theorize that we indeed do—then a game has to convince you that killing these people isn’t just acceptable, but desirable, even enjoyable. So the animators did the best to conceal the faces of your enemies even as they charged at the player, he explained, and the story piled on their atrocities that you witnessed.”

There are countless examples of how videogames do this. Be it through repeated enemy models, balaclavas to hide faces, a lack of names, or a justification of the enemies as pure evil. In the Call of Duty games, moving the crosshair over any allied NPC will tell the player what that NPC’s name is, humanising them. No such name appears for each enemy soldier gunned down without a second thought.
At this stage of The Line, the enemies are as typically othered as in any other military shooter. They are Arabic. They wear scarves over their faces. They speak in a language many players won’t understand. They seem to be ‘evil’ in the way they attack us (even though we started it) and, in the next chapter, with what they do to the captured 33rd soldiers (even though they started it).

~ Whom did we just save/shoot?

Just as Kastavin is about to kill the soldier, Walker and his men jump up from cover and point their rifles at Kastavin. The soldier uses the distraction to get a hand loose, take the pistol from Kastavin’s hand, and shoot him in the head.
This shocks me. Kastavin, in just the previous chapter, had been set up as though he was to be a major character. His position of authority among the insurgents suggested a major role in the game’s plot. But then, just like that, he is dead. This happens often in The Line: characters are just killed with no fanfare, no significance, like just another anonymous face among the waves of people I gun down. Yet, this has the inverse affect, at least for me, of making each enemy’s death more powerful, more significant, by putting the deaths of normal enemies and significant characters on the same, nonplussed level.

~ Who walks there?

(...) Walker’s first name is Martin. His initials—M and W—are each the flip of the other. I doubt this was intentional, but it’s indicative of the topsy-turvy world Walker has walked into—and that he refuses to walk out of.

... Where?

~ What props can help our 'choice'?

I follow Adams’s footsteps to the back of the area where we find the two guards arguing over which of them will kill the civilians. Neither of them wants to do it. They want to draw straws, but they have no straws. They want to flip a coin, but they have no coins. Eventually, one decides to flip his service medallion, from the US Army, to decide which of them will kill the civilians. Before they get a chance to carry out the reluctant murder, I murder them.
It’s easily missed, this scene. First you have to decide to follow Adams, then you have to not second guess saving Gould, and then you have to not botch the stealthy section. Only then do you see this touching and tragic scene of two soldiers really not wanting to commit murder but having ‘no choice.’ An honourific medal reduced to a gambling chip in a game of murder.

~ Where’s all this violence come from?

Once we take them all out, we zipline across. As we get closer, the blood and the torn-off limbs and the crumbled mannequins are offered a new detail they didn’t possess from our sniper positions. The blood smeared across the glass disco light flooring and the scattered, dismembered limbs pop into view about halfway across the zipline. Similar to the targeting computer at the gate, the zipline rubs my face in what I have just done, refusing to let me stay at a safe distance.
“Where’s all this violence come from?” admonishes Radioman. “Is it the video games? I bet it’s the video games.”

~ What does it all come down to?

Too many games—not to mention other media forms, critics, journalists, politicians, everybody and everything—want to find the nice and easy dichotomies. The good and the evil. The human and the other. The start and the end. The right and the wrong. The Line stubbornly refuses such dichotomies. There is good and evil in everyone. Every start is an ending, and every ending is a start. Every human is monstrous. Every right is a wrong. The Line refuses to give us a simple answer. Instead, it embraces contradictions to expose just how fraudulent simple answers are.

(Yes, everything is a spoiler here.)

[Кал]

„Кой светна Луната?“ – красива (и умна :) игра за деца

Приятели (:

В тези дни на принудителен домашен уют ;) се присетих за една гореща
препоръка към всички, които имат деца (или пазят детето си живо) –
мобилната игра „Кой светна Луната?“:

http://www.tatcreative.com/bg/app.html

Това е единствената (доколкото знам) детска образователна игра на
български език. (Ако вие знаете за други – и ги препоръчвате ;) – моля
да ми ги споделите. Темата ме вълнува живо.) Освен това е изключително
красива (с илюстрациите на Мая Бочева – Уики) и добре направена.
Сваляйте демото и се дивете. :) Цената на пълната версия пък е
изключително скромна.

И понеже прекалих с епитетите, спирам дотук. Само ще ви подшушна, че
ако „Кой светна Луната?“ хване вниманието на детко и ви остави глътка
въздух за собствени, по-пораснали занимания, всичките електронни книги
на Човешката библиотека са достъпни безплатно. Само си ги поискайте:
https://choveshkata.net/blog/?p=7598

А в понеделник ще публикуваме и електронните версии на алманаха
„ФантАstika“ – още 3000 страници окриляващи и усмихващи текстове. О, и
са пълни с яки картинки! :D

За -истински- домашен уют,
Кал)

[Кал]

Оставих отзив за „Кой светна Луната?“ и в Google Play Store:

Единствената (доколкото знам) детска образователна игра на български език. Развива умения за четене, смятане и (най-важното!) подреждане на стаята. Нашият детко се уби да я подрежда тая стая... някой път чак се обърква да подреди и собствената си след това. :D

Освен това е изключително красива (с илюстрациите на Мая Бочева – Уики) и майсторски направена. Сваляйте демото и се дивете. :)

А имайки предвид вложения труд, цената на пълната версия е повече от скромна.

И получих отговор:

Много благодаря за чудесните отзиви! Радваме се, че е имало ефект и детенце е подреждало и своята стая :D Работата по играта беше дългогодишна, особено след като по това време тук почти не се разработваха апликации, особено от такъв тип. Все още няма от такъв тип на българския пазар. Поздрави от целият ни екип за добрата оценка!

[Кал]

И за цялото семейство: Memody: Sindrel Song

Приятели (:

Как се отразява „Кой светна Луната?“ на детковците ви? Успя ли да
замести поне част от по-скучното им обучение – а на вас да даде още
глътка въздух насред принудителния домашен уют? :)

Сега ви препоръчвам едно удоволствие за цялото семейство: Memody:
Sindrel Song. Memody:

1) развива паметта и слуха – в игровата ѝ част запомняме и
възпроизвеждаме мелодии;

2) развива английския – създателят ѝ Tobias Cornwall е един от
най-фините (и игриви ;) майстори на езика, които съм чел. Сравнението
включва другите известни ми писатели, не просто гейм дизайнери. :)
(Впрочем някой помни ли Mardek и pseudolonewolf? Е, това е същият
човек, но десетина години по-живял и зрял... значи НАПЪЛНО друг човек.
:D)

3) развива емпатията и разбирането ни за душевните бури и блата, през
които преминаваме – в сюжетната ѝ част проследяваме пътя от
самоотричането и съмнението към... ще видите какво. (Ако този път беше
толкова прост за обясняване, щяхме ли постоянно да се лутаме по него?
;)

Ето я:

https://www.kartridge.com/games/Pseudol ... ndrel-song
или
https://store.steampowered.com/app/1191 ... drel_Song/

Да попеем по семейно – или просто заедно,
Кал)

П.П. Ако Memody не ви хареса, дайте знак. Ще ви препоръчам едно
друго... нЯщо. Дето няма начин да не ви спечели... *свиркам си
невинно*

Spoiler

А за недоволниците:

цък

:P

П.П. После писах и на самия Tobias:

Hey, Tobias!

After going through a half-year personal slump (my bipolar acting up again--or is that acting down? ;), I finally emerged--and got to make some waves about _Memody_:

viewtopic.php?p=29287#p29287

It's in Bulgarian, and I cringe to think how Google Translate will handle my idiosyncratic turn of phrase (I'm a professional translator; I should know about Google Translate :D)--but I sent the message to some 500 contacts of mine who have an interest in the fantastic. Don't know how many of them are gamers; so I appealed to their literary sensibilities and the current situation of enforced house idyll. :D I'm very curious to see if any sales will ensue.

(...)

I'm yet to catch up with the Mardek remake--but it's shaping up to be fascinating. Well, wasn't that a tautology. ;)

So keep the flame, friend. :)

[Кал]

Горното ми сръчкване вдигна вълнички, които стигнаха и до...

БНР: „Кой светна луната?“ – мобилно приложение за любопитни деца

(...) „Кой светна луната“ (...) дава отговорите на любопитните въпроси на децата. Тези отговори не са енциклопедични или сухи познания. Те са забавни приказки, които дават възможност на детското въображение да се доразвива. За да се премине от една реплика към друга или за да се случи историята в приказката - детето е това, което трябва да побутне геройчетата да заговорят или да се случи действието, а това учи децата сами да взимат решения в живота си и да не чакат нещата просто да се случват.

В тази игра всяка реплика и звук на героите е написана в текстов диалогов балон, който излиза до съответния герой, както и в специалното табло на водача на историята - Калинковец, където се изчитат условията на игрите. Така децата с увреден слух също могат да се насладят максимално на играта.

[Radiant Dragon]

Деветминутно видео ревю-есе, което пращи, а накрая ИЗРИГВА от ентусиазъм:

APE OUT and FREEDOM

Открито благодарение на едно от новите приятелчета в Дискорд.

[Кал]

SciFi.bg: Някои от най-трудните битки се водят в ума: Hellblade: Senua’s Sacrifice

Благодаря за това насочване на прожектора, Пешо!

За мен Senua е дваж по-специално преживяване, понеже аз също се водя психично болен… ахъм, невроатипичен , затова се радвам на всеки образец в изкуството – все едно кое – успяващ да улови реалистично спецификите на „ненормалното“. И в крайна сметка да ги „нормализира“. Да се разбираме е важно.

Впрочем страхотен анализ на Senua от тая гледна точка има тук: https://screentherapyblog.wordpress.com ... sacrifice/

[Кал]

Tobias (:

Is there any (easy) way to re-instate _Taming Dreams_ on Google Play Store? I'd like to keep sending friends to try it (and maybe buy it ;). But right now, we can only use the 'unofficial' sites ....

I'm asking only if it's not a hassle.

Keep being, Friend! :)

[Radiant Dragon]

Dreaming Door Studios излязоха с официален анонс за техният следващ шедьовър на интерактивното изкуство:

HIEROPHANT

Ние феновете знаехме от по-отдавна, че това ще е следващото entry в Golden Treasure поредицата, но сега вече и широката общественост знае (ако си направи труда да узнае).

Защо съм толкова убеден, че това ще е шедьовър, а не просто компютърна игра? Защото знам какви таланти стоят зад нея и според главният човек-двигател на екипа, Ludwig, те тепърва вървят в посоката към заветния magnum opus.

За който го мързи да цъка линкове, ето го анонса, без хубавите картинки:

HIEROPHANT
A new role-playing experience from Dreaming Door Studios

A Truly Original World
Enter the world of Newhome, where the dragons of Earth fled to escape the rise of Humanity. Here, the Great Beasts have built empires, enslaved or uplifted alien species, brought wonders and curses alike and become the rulers of all.

A Living God, Yet Chained To Your Throne
Kidnapped at birth and forced to become the hope and future of a fallen people, you are now the dragon shepherd of their souls. They will obey your every command… except one. You shall not be freed until you have served as their Hierophant, bridge to the divine, for one hundred years.

Command the Spirits and Uncover Ancient Mysteries
Summon powerful beings to explore and defend your lands. Encounter beings mystical and dangerous. Mile-long flying jellyfish, sentient ivy, star-visitors and dragon empires are only the beginning.

Shape the Future
The Kaga people, your servants and jailers, will be your tools. Choose your advisors carefully, for they and they alone will be your link to the outside world. Raise your people to enlightenment or punish your captors by leading them to ruin.

From the Makers of Critically-Acclaimed “Golden Treasure”
Experience the art and writing that critics call “stunning”, “unquestionably breathtaking”, “truly original”, and “addictive”. Where the sea of imagination meets the shores of reality, there stands the Dreaming Door and an all-new adventure waiting to be discovered.

Spoiler

А аз започвам отсега започвам да си спестявам емоционален ресурс. 'Щото и DLC-то "Time of Creation" на The Great Green скоро се очаква да излезе и после... мнооого музика и emotional waste management...
Опиумни пушални? Нема такъв филм вече.
Само сръбско и живот НъРъБъ!

[Кал]

От доста месеци не смогвам (нямам смелост?) да следя какво се пече при любимия ми Tobias Cornwall. А то...

Divine Dreams (MARDEK RPG Reimagining) - Gameplay Demo 1 (Week 13)

Което е прекрасно по още една, по-скрита линия. Въпреки пълното финансово фиаско, което е Memody до момента (макар че аз се постарах... толкова се постарах, другарчета! ), Тобиас не е рухнал психически.

А това само по себе си предлага важен урок за творческите натури. Сещате ли се?

[Кал]

Иии...

MARDEK

... Другари, мисля, че от средата на юни – или след като изпратим Звездицата към баби/море – тотално ме изгубихте.

... Велкич, готов ли си да навъртим още стотина часа на компа ти?

(Да, де, да, първо ще си довършим Memody...)

Well ... here goes my summer. :D

Kidding aside, I spent 100+ hours on Chapter 3 alone back in the day, trying to get that pesky megaboss (sorry, my memory doesn't stretch far enough to retrieve the name)--but more importantly, all the Dreamstones. From then on, Mardek was my go-to example of what Flash RPGs are capable of.

Bought it yesterday. Raved about it to a handful of select friends this morning. Wondering how to present it to my other friends in the most appealing way. (Yeah, the non-gamers too. ;)

Wheeee ... that's _loads_ of adrenaline. Thank you, Tobias! :) :) :)

[Кал]

Споменавал ли съм, че Tobias Cornwall е най-големият майстор на самоиронията, когото познавам?

I bought the OST & Extras too ... and now I'm literally rolling with laughter (albeit on my bed; the floor's too darn hard ;). Those snarky bluish--is that teal?--comments are pure gold ....

Tobias ver. 2020 деконструира брутално developer's notes на Tobias ver. 2009 (or earlier). It's ... sidesplitting. Really.

[Лъч]

Хахахаха!

Знаете ли какво раждат импро група и група за компютърни игри сляти в едно?

Гледайте:

Навън дъждът си вали -
за разходка не става.
Но пък Старкрафт си върви,
ако нетът ти не се ебава.

Начало 20.30!

Желая успех на всички,
да не ви хване Илиан по цвички.
Хитрец голям и леко creeper,
те тормози яко с reaper.
Затова не се чудете,
А на минута пета играта приключете.

Смело той стои и цъка.
Ако падне - адска мъка!
Иска пак и пак реванш!
Най-добрия в този бранш!
Първо сто игри мини,
после още напъни
Падай много без да виеш.
За да имаш шанса да го биеш!

Розите са червени, виолетките - лилави,
а Илиан все още се прави
на въпроса ми, задаван от сутрин до здрач -
кога ще има халф лайф детмач.

И така.. герой се събуди, но злодей си ляга,
Дано готов си ти със твойта шпага.
За двубой във виртуалния ни свят,
Не заблуждавай се - кръвта червена е на цвят.
Накрая ще остане само той един,
Боец - творец и макар непобедим.
Във желанието си да бъде първи,
Ще пролее той последните си кърви...

+ коментар "Епично!" от И. И.

Веднъж играх със зерг
Повтарям пак – веднъж
Остави ме без оверлорди
Илиан – страхотен мъж.

Веднъж играх с теран -
Реших го изведнъж;
Но моите маринки
Кат гъбки челадинки
Отидоха си зян
В борбата със Илиан.

Веднъж се пробвах с протос
Играх във поза лотос
Ни темплар, ни зийлот
Победния му ход
Не спряха и за миг...
“Илиан!”, нададох вик!

Легендата до днес
Донася блага вест,
Че няма по-голям
От нашия Илиан!

+ коментар "Маринки - гъби челадинки.... КРАЙ! Няма повече поезия! Всичко е казано! Хахахаха" от З. Ц.

[Кал]

За пръв път пиша отзив в Steam – за „бонусите“ към MARDEK:

As I read the "production notes," I was literally rolling with laughter (albeit on my bed; the floor's too darn hard ;). Those snarky bluish--is that teal?--comments are pure gold.

Highly recommended for anyone who still pines for the old MARDEK (or just needs a healthy dose of healthy laughter). If this doesn't convince you to look forward to Divine Dreams, I don't know what will. ;)

[Кал]

Понеже Вик – пардон, Дрейк – явно няма да се похвали сам, влизам в ролята на циганката:

Дрейк гостува в Ютуб канала на Андро: XCOM: CHIMERA SQUAD – Triple-A студия се правят на ИНДИ разработчици

Както казва един от коментаторите долу:

Дрейк е машина- страхотна дикция и огромен речник.

Сега... къде са останалите рецензии? Да не ровя самичък в тоя мегафраш канал...