Венера, бейби!

[vira]

ВЕНЕРА, БЕЙБИ!
или Човекът, който размества планети


- Венера никога не ни е била такъв трън в окото, както Марс, защо така? – попита младият учен Звездоброев между две загризвания на химикалката – едно по погрешка отпред и едно от обратната ú страна.
- Ми, защо, защото е женска планета, защо! – вдигна глава от тежката си работа Закучев, зарадван, че може да спре да пише за миг.
- Да, ама като все го удряме на камък с тоя Марс, защо да не се огледаме и на другата страна?
- Чуваш ли се какво говориш – да почваме всичко отначало! Няма да ни стигне животът да го довършим.
- Че на кой учен му е стигнал животът да довърши нещо, което е започнал? Винаги друг обира лаврите, като му дойде времето.
- Да, ама ние тогава за к’во работим?
- За заплати. Затова можем да си го позволим... Какво ще кажеш да пипнем Венера, а?
- Ще я пипнем – на кукуво лято!
- Не, бе, да вземем да я проучим, току виж изскочил заек от храстите.
- Все ми е тая, да ти кажа. И без това работното време свършва – погледна часовника си Закучев. – Ще ходим ли в „Свинското джобче”?
- Уф!... Аз ще остана. Ще нахвърля проект „Венера”. Може и да мине пред началството.
- Добре, айде покрий ме за тоя половин час, утре ще ми кажеш какво си измъдрил.
Звездоброев остана сам. Сложи слушалките на ушите си и се замисли. Тишина. Марс мълчеше. Десет години вече, откакто апаратурата обикаляше около него, и нито звук. Звездоброев пое поста преди три. И всеки ден идваше на работа с мисълта, че днес нещо може да се случи и всичко да се промени.
Земята постоянно издаваше звуци и двамата със Закучев се опитваха да намерят ключ към тяхното дешифриране. Добре, че беше това, защото, ако през тези три години трябваше да слуша само мълчанието на Марс, отдавна да беше се преместил другаде.
Да, Марс мълчеше, а те упорито чакаха. И въпреки че работеше на заплата, Звездоброев не спираше да мечтае, че някой ден, някой хубав ден, ще направи поне едно значимо откритие в живота си – такова, с което да го запомнят.
Усети, че пак се размечтава и стана. Пропъди красивите картини от ума си. Ако искаше да ги види наяве, трябваше нещо да направи. Но не само в техния отдел го „удряха на камък”. Марс оставаше неподатлив на всякакви изследвания. Сякаш нарочно се беше затворил и не даваше да му гледат вътрешностите.
Звездоброев влезе в голямата лаборатория, чиято врата стоеше винаги отворена. Там работеха заедно десетина човека и всички до един си бяха по местата. Включително и колежката Блондинкова – експерт по формите и релефа на Марс. Звездоброев ú хвърли бегъл поглед докато вървеше към отсрещния край на стаята. Там лаборантката Феми Нисткова – върла противничка на Блондинкова – седеше и чукаше отривисто по клавишите пред големия екран на стената. Беше тихо и всяко нейно потракване отекваше като дразнещ шум.
- Феми, извади ми всичко за Венера, ако обичаш! – помоли любезно Звездоброев.
Феми Нисткова го погледна. Беше се навел над нея и следеше графиката над пулта. Можеше да вдъхва от приятния му мирис.
- А какво ще получа? – попита игриво тя.
Звездоброев се отдръпна. Феми Нисткова беше кльощава и с изпито лице. Никак не отговаряше на вкуса му. Но открай време го закачаше и му се навираше в ръцете.
- Добре, добре – схвана жеста му тя. – Ще ти ги дам. Кога ги искаш?
- Сега, ако може.
Феми затрака пак и от машината, подобна на хладилник, до прозореца се повлече надолу дълъг лист хартия. Но Звездоброев не погледна натам, защото на екрана се появи тя – Венера – красива като звезда и загърнала своите тайни с плащеница от гъсти облаци.
„Трябва да опитаме с теб, красавице!” – мислеше си докато вървеше обратно с нагънатия лист в ръка към кабинета си Звездоброев. – „Трябва да се получи. Кажи ми, че ще стане, кажи ми!”
Звездоброев реши първо да сравни най-новото с по-старите си бележки, за да види има ли изобщо някаква промяна за последните години. И изведнъж забеляза нещо много странно. Направи изчисления и установи, че орбитата на Венера се е отместила – незначително, но все пак факт – към Земята. Да, да – едва забележимо и за дълъг период от време, но възможно ли беше на никого да не бе направило впечатление това отместване! Той провери още веднъж – не, не беше просто промяна в ексцентритета или нещо друго. Венера се бе приближила към нас. Това положение не се очертаваше много розово и беше силен довод да се почнат по-сериозни изследвания и да се прати апаратурата там.
На следващия ден, в кабинета на научния ръководител Прозорливов, Звездоброев представи доклад, в който излагаше опасенията си от вероятността Венера да продължи със същата скорост да измества орбитата си, от което следваше заплаха за Земята и за цялата Слънчева система. Той предлагаше високочувствителната апаратура – единствена по рода и възможностите си – да бъде преместена до бялата планета.
Прозорливов бързо схвана сериозността на положението.
- Дай ми два-три часа да обясня на Устоев – каза той и излезе, без да губи време.
Устоев беше баш-началникът. Икономист и в кръвта си, той намираше парите за всички тези изследвания. Проектът беше мащабен и се нуждаеше от много инвестиции. Целта му бе да се изследват една по една всички планети в Слънчевата система и да се докажат или отхвърлят градените досега хипотези за произхода и развитието ú. Пред човечеството стояха твърде много неразрешени въпроси. Може би отговорите просто чакаха готови някъде там – на онези скрити от очите ни места – на мълчаливия, надменен Марс или на прекрасната Венера.
„Колко малко сме свършили – помисли си Звездоброев. – Всичко е още в самото си начало.”
Безгранично търпение бе нужно на един учен да превъзмогне това дори когато го съзнаваше.
- Какво ти каза? – попита, щом го зърна, но не много ентусиазиран, Закучев.
- Ще говори с Устоев.
Закучев се прозя. Не беше си доспал.
- Абе ти как издържаш, без да спиш цяла нощ, а? – попита озадачен той.
- Не съм усетил кога е минала. Изчислявах... за доклада.
- Да, бе, да. Ама извънредни не ти плащат...
- Това не е важно сега. – Звездоброев беше притеснен. Дали Устоев щеше да послуша учените, или щеше да продължи да изпълнява набелязаната програма? Все пак много пари трябваха да се премести апаратурата другаде. Пари, хора, време – но беше важно. Трябваше да чуят какво ще им каже тя – Венера. Защото Звездоброев чувстваше, усещаше някак, че има какво да им каже.
- Значи се е отместила, а? – продължи да мърмори Закучев. – Да ú се не надяваш, каква енергия има! – той пак се прозя. – И какво? Смяташ, че ще разберем защо го прави? Хич не ми се вярва, да знаеш...
Звездоброев не го слушаше. Той затвори очи, но не за да спи, а за да се съсредоточи върху възможностите, ако Устоев откажеше да го послуша.
Но Устоев не само не отказа, а разпореди още същия ден да започнат приготовленията, да се съберат всички необходими данни и някой от екипа да се подготви да излети заедно с техниците горе. Прозорливов възложи тази задача на Звездоброев.
Никога досега Звездоброев не бе „излизал” от Земята. Много други хора го бяха правили, но той – не. И не мислеше, че ще се случи. А да се доближи до Венера, да я види с очите си, бе една от много дълбоко скритите в сърцето му мечти.
- Венера, бейби! – прошепна той, когато остана сам, потънал в размисли за своето приключение. И се отдаде на прекрасните чувства, които таеше у себе си.
„Такова нещо се случва веднъж в живота и човек е длъжен да му се наслади, като прогони всякакви страхове” – заключи Звездоброев преди да заспи.
Когато апаратурата бе демонтирана и готова за път до Венера, казаха на Звездоброев да се приготви за полет. Тъй като не беше на себе си от вълнение, той обикаляше с широки крачки по коридора и ту влизаше, ту излизаше от голямата лаборатория, докато не забеляза, че всички го гледат. Блондинкова също – този път бе вдигнала глава от купчините нагъната хартия и бе отправила поглед към него. На лицето ú светеше усмивка – повече в очите, отколкото на устните. Това я правеше някак мила и нежна, близка. Прекрасно бе да го изпрати така, да отнесе образа ú в ума си, за да го свързва с всичко скъпо на Земята. И той ú благодари с усмивка.
Феми Нисткова направи кисела физиономия докато ги гледаше, но никой не ú обърна внимание.
Да, апаратурата пътуваше към Венера и Звездоброев вече летеше натам, за да я посрещне. Изключително скъпата, единствена в цялата Слънчева система апаратура трябваше да се инсталира прецизно, да се насочи, да ú се дадат задачи. Тя улавяше звуци от недрата до повърхността на планетата. Беше снабдена с милиарди хиперчувствителни сензори, които, добре насочени, вършеха чудеса. Нищо, че никой още не разбираше онези ритмични клокочения, кискане и ръмжене, които бяха записали от вътрешността на Земята. Звездоброев бе убеден, че планетите говорят и че рано или късно някой ще разбере техния език.
Но всички тези мисли секнаха в миг, когато я видя – нея – Венера. Вълнението се надигна в гърдите му и накара кожата му да настръхне. Очите му се навлажниха, а сърцето му едва не спря да бие от тази красота.
Ако имаше Бог, той трябваше да е тук някъде. Къде другаде можеше да бъде! Защото нищо по-божествено, нищо по-величествено не можеше да си представи Звездоброев. Когато и да настъпеше краят му отсега нататък, нямаше да има значение, защото знаеше, че е видял всичко, което бе искал да види през живота си.
Гласовете на екипажа заглушиха и последните му свързани мисли и той остана така – притихнал, приковал поглед във Венера – да попива всяка частица от нея с очите и сърцето си.
Когато се върна на Земята, Звездоброев изглеждаше променен. Никой не можеше да каже какво точно му е по-различното, но дори Закучев забеляза промяната – долови я в кратките изречения, които едва успяваше да изкопчи от него:
- И какво, значи не е съвсем бяла, а?
- Не точно – отвърна Звездоброев.
- А каква?
- Различна.
- Е, опиши ми я, де!
- Трябва да я видиш...
- Аз ли? – учуди се Закучев. – Мечтай си! Мен никога няма да ме изпратят там.
Той очакваше Звездоброев да попита „защо”, но вместо това Звездоброев каза:
- Тихо! Тихо! – и прилепи слушалките към ушите си.
- Не мога да разбера какво прави – обади се след малко той. – На теб на какво ти прилича?
Откакто бяха инсталирали апаратурата, от Венера се чуваше все едно и също, без никаква промяна. Едно необяснимо грохотно туптене – като забавен пулс – тежко и провлачено.
- На стенания – отвърна Закучев.
- Стенания?
- Ами да. През цялото време, докато я слушам, имам чувството, че ще се пръсне на парчета. Чак ме дострашава.
- Може би това е ритъмът ú... Може би си е такава... Няма да се пръсне.
- Не знам. Съмнявам се... Обаче работното време свършва – почеса се неловко по врата Закучев. – Аз отивам в „Свинското джобче” – погледна той Звездоброев. – Ще те чакам там, ако...
Звездоброев не го слушаше.
- Ще бъда там до осем – добави за всеки случай Закучев, макар да виждаше, че Звездоброев няма да дойде.
Марс мълчеше, но благодарение на чувствителната апаратура все пак бяха записали графика с негови шумове – недоловими за ухото, но не и за приборите. Пиковите ú точки също следваха ритъм, не бяха произволни. Звездоброев реши да наложи двете графики – тази на Марс и тази на Венера. Пусна ги на един екран и никак не се изненада, когато показаха съвпад на върховете 99,9%. Това бе удивително – от научна гледна точка, а иначе Звездоброев някак си го знаеше, като че ли го бе предчувствал, а сега то само се потвърждаваше от машината. Бързо скочи от мястото си и донесе записа на земните звуци. Ако трите планети бяха...
Но не – не бяха. Веднага се видя огромното разминаване в ритъма на Земята с тези на Марс и Венера. Какво тогава ги свързваше помежду им? Та нали Земята се намираше между тях! Можеше да се предположи, че ще имат сходни гласове... Обаче уви – не.
Така бе открай време в науката – някои задачи се решаваха с години, десетилетия, столетия, уви. Такава се очертаваше и тази.
Звездоброев обаче ни най-малко не бе съкрушен. Той знаеше, че просто трябва да поеме своя дял и бе готов да го поеме. Някой ден, да, някой ден – всичко щеше да е друго.
Той се отпусна назад и със слушалките на уши се заслуша в тежкия гърлен глас на Венера. До сутринта вече бе сигурен, че тя стене. Закучев се оказа прав – Венера стенеше, а Звездоброев не знаеше нейния език, за да я разбере:
- Венера, бейби, какво те мъчи! – отрони той.
Навън се беше съмнало. Започнаха да тропат врати, да подрънкват ключове, да отекват стъпки в коридора. Звездоброев бе свалил слушалките от ушите си и стана да си изплакне лицето. Измачканите му панталони бяха залепнали отзад на краката му. Косата му се бе разрошила, а под очите си имаше почти черни сенки от недоспиване. Но всичко това нямаше значение. Той се намираше в едно такова състояние, когато умът, сърцето и цялото тяло работеха неизтощимо, защото имаха цел. И желание да вървят към нея. Да изминат целия дълъг път – докъдето им стигнеха силите и още нататък.
Влезе Закучев:
- Тука ли си, бе, човек! Не си ли се прибирал?
- Тя наистина стене – посрещна го Звездоброев.
- Какво? – изненада се Закучев.
- Венера. Ти беше прав – нещо я мъчи.
- И как така разбра?
- Слушах я цяла нощ.
- Ами, ако си внушаваш?
- Нали ти сам го каза, сега и аз съм сигурен.
- Добре – отсече Закучев. – Но едно ще ти кажа: трай си, че ще ни помислят за луди!
- Трябва да ми помогнеш да го докажем.
- Да го докажем?
- Ами да – да съставим някакъв алгоритъм, нещо, което да приемат за доказателство, че тя стене.
- И какво..., какво от това? – недоумяваше Закучев. – Марс мълчи, Венера стене, Земята гъргори. Сигурно и останалите планети си имат особености, какво като стене?
- Не разбираш, има и още нещо – и Звездоброев му показа съвпада на пиковите точки в ритмите на Венера и Марс и разминаването им с тези на Земята.
- Е, това вече е друго, докладвай го. Но не споменавай за стенанията, преди да сме разбрали дали не са си нормални!
Няколко дни по-късно, все така недоспал и напрегнат, Звездоброев продължаваше да съставя и изтрива от ума си хиляди предположения. Редовно се блъскаше във вратата на тоалетната на излизане от там – понякога с мокра глава и сухи ръце, друг път без листа, на който постоянно нещо записваше. Закучев за малко да се разтревожи за него. Но в понеделник, най-неочаквано, нещата се промениха.
Звездоброев захвана да търси нещо по шкафовете и като не го намери, отиде в голямата лаборатория и буквално вдигна Блондинкова от мястото ú.
- Помогни ми! – погледна я в очите той.
- Разбира се, кажи...
Звездоброев я хвана за лакътя и я поведе към видео-стената.
Докато двамата стояха и чакаха там да се появят изображенията на Венера, Земята и Марс, Феми Нисткова, изправена между тях, настръхнала от възмущение, тракаше рязко по клавишите и хвърляше зле прикрити остри погледи ту към Блондинкова, ту към Звездоброев.
Най-сетне и тримата вдигнаха очи нагоре. Планетите се бяха подредили на екрана точно както ги искаше Звездоброев.
- Кажи ми, моля те – обърна се той към Блондинкова, – всичко, което виждаш – какво е общото и различното между тях – всичко, за което се сетиш, и най-незначителното...
Блондинкова заговори. Гръдта ú се повдигаше и отпускаше плавно, а устните ú се движеха много съблазнително – за голямо неудоволствие на Феми. Феми беше вперила поглед в нея и я изследваше подробно, сякаш щеше да я рисува. Звездоброев съсредоточено слушаше. Докато в един миг:
- Но нали знаеш, че тя вероятно не е стояла между тях от самото начало. И точно тези различия накланят везната в полза на вторичното ú местоположение...
„О, Господи... тя не винаги е стояла между тях...” – развълнува се той.
Феми се наклони напред и запречи погледите им. Звездоброев почувства празнота и побърза да източи шия встрани, така че отново да вижда Блондинкова. Феми продължи да се клати напред-назад. Прииска му се да я хване и да я махне от там, но мълчеше. Накрая я заобиколи и застана до Блондинкова.
Звездоброев се върна въодушевен и от вратата засипа Закучев с прозренията си:
- Земята не винаги е била между тях! Това е ключът към загадъчното им поведение – сега тя ги разделя, разбираш ли? Те се обичат, а тя стои между тях и им пречи да...
Закучев го гледаше смръщен.
- Да се чуват. Да, точно така – пречи им да се чуват един друг... Марс мълчи, защото е горд, той е воин, а Венера... тя е жена все пак. Страда. Затова стене.
Звездоброев млъкна и се замисли.
- Безсънието ти се отразява много зле. Трябва да се наспиш – заключи колегата му.
- Да се наспя? Не и преди да го докажа.
- Кое да докажеш? – уплаши се не на шега Закучев.
- Че Венера и Марс страдат един за друг, че Земята им пречи... Венера ще продължи да се стреми към него, тя е жена, няма да се спре.
Закучев се изправи.
- Ще се направя, че не съм те чул – каза той строго. – Но докато се върна, искам хубаво да си помислиш какви ги говориш! Ако нещо ти е зле...
- Закучев, ти не разбираш. Знам, че е така, просто го знам. И мога да го докажа, ако ги събера заедно. Представи си колко време са били разделени, колко време вървят далеч един от друг, без да могат дори да се чуят! Напълно я разбирам – Венера...
Само след няколко дни целият институт знаеше какво възнамерява да прави Звездоброев.
- Мислите ли, че е полудял? – разпита Устоев научния ръководител Прозорливов. – Да не би нещо от полета?
- Нищо му няма – отвърна Прозорливов.
- Хипотезата му не ми се струва много научна. Това обяснение повече приляга на поет.
- Така е, но нищо не пречи той да си работи по нея.
- А ние да му плащаме – да твори поезия! За друго сме се събрали тук, Прозорливов, мислех, че го знаете.
- Знам го, но съм научил също, че истината винаги се появява най-неочаквано. Оставете го да твори.
Устоев помисли.
- Какво, според вас, ще се опита да направи той?
- Нямам представа.
- Нали е казал, че иска да ги събере? Как?
- А, според вас, как? Знаем ли някакъв начин да местим планети?
В друг случай Устоев би се разгневил, но Прозорливов беше един от най-важните му хора и стабилен авторитет в науката.
- Добре тогава. Само да не се проточи прекалено дълго.
В този миг на вратата се почука. Секретарката подаде глава и каза:
- Звездоброев моли да го приемете.
- Пусни го да влезе.
- Измислих как може да стане! – нахлу шумно и с дебел топ нагъната хартия в ръце Звездоброев. Кимна и на двамата така, сякаш се бяха уговаряли да се видят тук, и изсипа всичко, което носеше, на масата.
- Просто ще премахнем Земята – продължи той, а Прозорливов видя как на Устоев му изби ситна пот по темето. – Ще я премахнем за тях, ще я заглушим да не я чуват. Така няма да знаят, че я има. А това ще стане, като ги свържем един с друг чрез звуците им – вдигна пръст нагоре той.
Устоев не разбра добре.
- Трябва ни още един комплект звукова апаратура – обясни му Звездоброев. – Знам, че е скъпа, но... Ако сложим едната при Марс, а другата остане при Венера, ще им предаваме чрез нея гласовете им и те ще се чуват – като по радио! Ще насочим приборите така, че да заглушават шумовете от Земята – и готово!
- Готово – повтори като безстрастно ехо Устоев. – И защо да правим това?... Дори не сме сигурни, че има нещо нередно в поведението им. За какво ми говорите! – сряза той Звездоброев.
Настъпилото мълчание наруши Прозорливов:
- Марс и Венера имат един и същ ритъм. Покажи му – посочи той на Звездоброев листата на масата и продължи: – Колегата забеляза, че графиките им съвпадат в пиковите си точки, докато ритъмът на нашата планета е съвсем друг. Мисля, че теорията му може да се окаже вярна. А предложението му е много добро и си заслужава да се разгледа внимателно.
През това време Звездоброев показваше разпечатаните графики на Устоев, като се стараеше да не събори нещо от масата.
- Е, добре, убедихте ме. Утре сутринта всички на съвет!

Много скоро новата апаратура беше готова. Всички смятаха проекта за доста налудничав и малцина бяха онези, които вярваха, че нещо ще се случи след пускането му в действие.
Затова бяха дваж по-изненадани, когато, само няколко часа след настройването на уредите, в залата се разнесе оглушителен каменен грохот. Всички скочиха на крака. Този звук се бе изтръгнал от недрата на Марс.
Венера и Марс, разделяни дълго време от Земята, и сега събрани отново от един човек, несравнимо по-малък от самите тях, заговориха един на друг. Венера се промени, зашепна, гласът ú стана нежен и лек. Тя цялата като че ли олекна и засия.
Трудно бе да повярва човек. Всички стояха и слушаха смаяни как си шепнеха Марс и Венера. Земята вече не можеше да попречи на тези тонове любов да се изливат между тях.
Щастлив, Звездоброев си пожела, ако някой ден обича, то да е така, както се обичаха Марс и Венера.

Край


Това е разказ, който написах за Бургаския конкурс, но тъй като стана малко по-дълъг от изискваното, няма да го пращам там.
Какво бих искала да ми кажете:
Интересува ме всичко, което мислите за разказа, но най-вече:
1. Има ли някоя научна неточност, грешка или дори гаф, понеже не съм много веща в астрономията.
2. Дразнят ли многото клишета, които съм напъхала в устите на героите, а някои от тях съм използвала и от свое име.
3. Имената на героите успяват ли да кажат достатъчно за тях.
4. Всичко ясно и разбираемо ли е – как и защо се случва – и следва ли логически едно от друго, или някъде нещо ви кара да се чудите и маете.
И какво е цялостното ви впечатление все пак.

[svetliche]

Хм...
Поздравления за идеята! Много ми допадна
1). Аз също не съм много веща в астрономията и не мога да ти отговоря тук.
2). Мен лично не са ме подразнили, а и не съм забелязала клишета.
3). Да, определено
4). Определено ще имам нужда от още един прочит, защото съм разсеяна (признавам си без бой ) и на моменти, докато го четях се улавях, че си мисля за други неща.

Цялостното ми впечатление е добро - идеята е интересна, героите са интересни по своему, края много ми хареса - поучителен е. Може би разказът е малко дългичък и нещата, които се случват са в повече, но като изключим това ми беше интересно.

[vira]

Благодаря, Светличе, радвам се, че си го прочела Ти си първата след мен, а ако не се броя аз, си първият му читател!
Това малко извън сериозността на работилницата, но не мога да не се зарадвам

[Aziras]

Vira,

Разказът като цяло ми харесва, идеята ми допада, добре е написан.

Но ми възникват въпросителни в детайли.
- Аз не съм се занимавала с астрономия, но си мисля, че в своето движение планетите в Слънчевата с-ма непрекъснато менят местоположението си една спрямо друга. Всяка от тях се движи по своя орбита със собствена скорост, различна от останалите. Не ми звучи правдоподобно тези три планети, използвани в разказа, за дълъг период от време да остават разположени на една права в посочения ред.
- От имнената само Закучев не ми звучи, другите са сполучливи. Нещо да се "закучи" значи да се запъне, да не върви , да не се получава. Проблемът, който имат в този екип с теориите си, това, че работата се е "закучила", едва ли може да бъде свързано само с един от екипа.
- Описанието на компютъра отговаря на доста по-старо време, когато информацията се получаваше преди всичко на хартиен носител. Един институт с такъв бюджет, разполагащ с апаратура, която инсталира около Марс и Венера, едва ли ще е с такива древни модели компютри. И не е правдоподобно специалистът да няма компютър на бюрото си и да не може оттам да получи информация от базата данни, която да види на екрана на монитора, а да ходи да моли операторката да му даде данни на хартия. Получава се несъответствие в нивото на техниката за изследване и компютрите в института.

Това са съществените въпроси. Има и няколко стилови дреболийки, но не са съществени.

[vira]

Отговарям на въпросителните, не точно подред:
Закучев е Закучев сам за себе си, не за екипа. На екипа нищо му няма. Но е възможно смисълът де е двояк. Между другото, Закучев в първоначалния си вариант беше Коткомразов, но нищо не пречи и да е Скептиков например. Може да го сменя.
Да, планетите не стоят наредени в редица, но това е символично – орбитите им са се отдалечили една от друга, когато Земята е застанала между тях. Първоначалният ми замисъл беше, че „са се държали за ръце”, а също и, че се виждат, освен, че се чуват. Но тогава Звездоброев трябваше да строи огледала в космоса. Символично е, надявам се да не попречи на идеята на разказа.
А що се отнася до техниката в научната лаборатория, може и да си права, ще изчакам и друг да ми го потвърди. Онази голяма машина до прозореца е принтер, а не е от старите машини, тях много добре ги знам. Влизала съм в т. нар. машинна зала, когато още имаше такива. И сега ги има – поне едно място знам със сигурност.
Разпечатките, които прави Звездоброев, са за негово улеснение, защото на екрана е трудно да се проследят (според мен) дълги графики и таблици. Ако се окаже проблем, няма да е трудно да превърна хартията в някакъв специален синтетичен материал, върху който ще разпечатваме в бъдещето.
Благодаря, че ми обърна внимание на тези неща.

[Aziras]

Vira,

На мен, лично, Скептиков ми се струва по-подходящо име, отколкото Закучев.

Да, стари компютри има още тук и там, но не са техника на бъдещето.

Колкото до разположението на планетите, разбирам, че е символично; споменах го само защото беше задала въпрос как изглежда от астрономична гледна точка. Иначе идеята е оригинална и ми допада.

[vira]

Момчета и момичета, заминавам за празниците на място, където няма да имам връзка с интернет. Ще остана там чак до 6 май. Пожелавам ви весело и приятно изкарване! Ще се видим скоро!
Ваша Диана

[vira]

Изпращам този разказ в конкурса на Аргус! Хубав, лош - какъвто е - такъв. През декември ще се разбере. От всички мои разкази този е най-"технически изправен". Харесвам го, но любим ми е друг. Ще го постна в работилницата да чуя какво мислите за него