Разказите за Артър се появиха преди три години. Особено "Гласът на сърцето" беше пренаписван много пъти и първоначалният вариант се изгуби. Сега се върнах към него, към първичния замисъл, който беше. Стана малко по-дълъг и се надявам малко по-богат.
Гласът на сърцето
Артър се събуди от неприятното дрънчене на будилника. С мъка отвори очи и в просъницата, още пазеща спомена за прекрасен сън, натисна копчето. Часовника млъкна и той се опита да си върне съня, но не успя. Нишката се беше изгубила в нахлуващите мисли за предстоящия ден. Все пак му беше хубаво да задържи още малко, ако не спомена, то поне усещането за щастие.
Когато се измъкна от леглото, улицата навън вече започваше да се изпълва с утринните обичайни шумове. Той се усмихна. Преметна горнището на анцуга на кръста и шумно заслиза по стълбите. Пое си дъх на преди последните стъпала и скочи за да ги преодолее наведнъж. Тази негова хлапашка постъпка, едва не завърши трагично за младата жена, влизаща във входа. Когато Артър забеляза препятствието беше късно да спре, въпреки отчаяните усилия които положи и се сблъска с нея, като двамата се озоваха на мозаичния под.
Той не посмя да надзърне в очите на жената, в които уплахата премина в удивление и накрая придоби характерното в такива ситуации гневно чувство.
- Вие луд ли сте! – извика тя, опитвайки се да стане.
- Напълно е възможно. Изглежда какво разбирате под лудост. – невъзмутимо отговори Артър, решен да не се оставя на вината, която изпитваше.
- Ами налитането върху непознати, които се опитват да ви станат съседи.
- Вижте! На съседите не налитам. Може би ако са красиви.
Последните думи бяха малко груби, но сега стояха изправени един срещу друг и Артър не можеше да потисне загъделичкалото чувство на възхищение. Близостта до тази непозната жена, караше сърцето му леко да ускори ритъма си и той едва не се поддаде на желанието да я докосне.
За негова изненада, вместо да получи шамар, бе надарен с най-чаровната усмивка на света, която обаче накара кръвта му да замръзне.
- Значи затова господин Дъмпти беше толкова любезен, когато ми даде ключа тази сутрин. Явно заради вас красивите жени не се задържат дълго. – това беше казано със студен, смразяващ тембр и леко присвити очи.
- Вижте! Извинявам се за тази малка случка. Съвсем не исках да ви нападам. – съвсем сериозно каза Артър.
- Това не успокоява болката от натъртеното ми бедро.
- Ще ви ... – Артър протегна ръка и преди да довърши думата “помогна”, се спря, защото жената панически се отдръпна.
- Не ме докосвайте. Ще се оправя сама.
- Чудесно. – раздразнен каза Артър. – Няма проблем.
Той излетя от входа и се затича по улицата, към близкия парк, където всяка сутрин правеше обиколка. Когато се върна, видя работници да разтоварват кашони под внимателния надзор на младата жена.
“Може би трябва да се опитам да се извиня отново” – помисли си той, но по ядосания и вид прецени, че момента не е подходящ. Затова се шмугна във входа и побягна по стълбите нагоре.
Целият ден тази жена го преследваше. Все не можеше да се отърве от мисълта, че трябваше да направи нещо, да намери начин да и се извини, да замаже положението. Беше разсеян и подтиснат и с облекчение затвори магазина вечерта, решен да изпълни желанието. Мислеше за цветя, вино, дори кино, но накрая отхвърли всичко това, защото не знаеше как ще го изтълкува тя. Отвратен от своето безсилие да измисли нещо, обикаляше парка, стигаше почти дома си и се връщаше. Накрая седна на една пейка и се заслуша в музиката на старият цигулар, който всеки ден, когато беше хубаво времето идваше да свири на алеята.
Досега никога не се беше спирал да го послуша и дали заради сегашното нервно състояние или може би тази вечер в музиката му имаше някаква магия, на Артър почувства познатия пристъп на видението. То плахо проникваше в него и той се помъчи да го овладее, да го спре. Тези пристъпи винаги го изненадваха и често на неподходящи места. Тъкмо си мислеше, че е овладял това проклятие, както го наричаше той и то винаги го изненадваше отново и отново. От дете понасяше неговите пристъпи, да чувства неща, недостъпни за другите. Неща заключени в предметите и придобиващи образи в съзнанието.
Мелодията сякаш беше същата, но звуците се носеха и изпълваха нощната тишина с нещо по силно от самата музика. В нея имаше болка, но имаше и надежда. Той вече не беше в парка. Чуваше музиката, подобна, почти същата, но беше различна. Тъжно, тя се носеше в нощната мъгла на непознатото градче, необезпокоявана се лееше в простора, като тих ветрец се носеше над покривите. Ако не беше слабото блещукане на догаряща свещ на прозореца в една от къщите в малкото френско градче, не можеше да се разбере откъде идва музиката, защото тя сякаш се спускаше от простора и се материализираше от нищото.
С нея млад цигулар общуваше със звездите. Загледан в далечната и студена светлина той споделяше мъката си с тях въплътена в звуци. Освободена, изтръгнала се от душата, тя се устремяваше през тясното прозорче и се разнасяше под звездното небе. Опитваше се да заглуши мислите за нелепото стечение на обстоятелствата, за ужасната човешка злоба, обрекли едно невинно момиче, на унизителна и позорна смърт. Неговата Мари утре щеше да умре, да изчезне от живота, погълната от ненаситната клада на човешката несправедливост, единствено защото не беше позволила на злобната си господарка да омърси нейното тяло и чувства. Водена от любовта, не беше се подчинила на нейното желание да отвърне на похотливите ласки, чрез които благородната госпожа печелеше благоволението на висши магистрати. От жажда за мъст я обвини в ерес и съдът, набързо свикан от съседния град, я обяви за виновна и кладата вече се издигаше на градския площад .
Какво можеше той да направи срещу такава несправедливост. Молеше, Бог, да я спаси, с цялата си душа. Молеше и своя духовен наставник, отец Антонио, да се застъпи, но нищо не помогна и остана само горчилката. За последно я видя, като я водеха в градския съвет, бита, цялата в синини и петна от кръв по мръсната си роба.
С всяка изтичаща секунда, с всеки удар на сърцето, в него растеше напрежение, надигаше се порив, нещо по-силно от него растеше и обсебваше душата му, докато не му се подчини. Захвърли цигулката и излезе навън. Като горски пожар, в него бушуваше желанието да види Мари за последно, да стори нещо лудо, с което да я спаси. Искаше още веднъж да я докосне, да я погледне в очите и да и каже, че я обича.
До мрачната сянка на затвора, който се намираше на гърба на градския съвет, той бягаше без да спира, дори дъх не си пое и стъпките му глухо отекваха по тъмните и празни улички на градчето, което спеше спокойно и не го интересуваше неговото страдание. Пред малката, ниска вратичка на затвора спря да успокои тежкото си дишане и лудите мисли в главата. На неговото силно почукване се отзова пазача, метр Бонасие, вечно пияният четирийсетгодишен пазач. Той знаеше кой е младежа и затова Бонасие се пазари дълго, но накрая отстъпи, виждайки, че той няма вече и пукнат грош. Пусна го, усмихвайки се ехидно и шепнейки нещо за магии.
Мари стоеше в ъгъла на каменната тъмница устремила поглед към малкото решетесто прозорче, в рамката на което се виждаше парченце от звездното небе. Устните и безмълвно се движеха в няма молитва, а на обезобразеното лице беше легнал печата на страданията. Мъката властваща в душата одухотворяваше чертите, придаваше и вид на светица, не отстъпила от своята правота. Не искаше много от живота, но и него и го отнеха. Отнеха и обичта и това да бъде обичана. Просто човешко чувство, чиста човешка мечта, вълшебен порив на душата.
Когато той застана до решетката и тихо извика името и, лицето на нещастното момиче засия от щастлива усмивка. Хвърли се към него и устните им се докоснаха през студените пръти на решетката, които опариха лицата и на двамата със своя хлад на предначертаното бъдеще. Държаха ръцете си, галеха се с погледи, обединени от докосването, вплетени в едно цяло. Говореха дълго за любовта, сякаш на сутринта не беше нейната екзекуция, а тяхната сватба. Времето летеше, а те не го забелязваха, за тях то вече не съществуваше, единствено искаха това да продължи вечно.
Застоялия, зловонен въздух се изпълни с вибрациите на тяхната любов и тишината се раздираше само от блаженото и гръмогласно хъркане на метр Бонасие. Той спеше в ъгъла на тясното коридорче, вдигнал крака на масата сънувайки хубава храна и силно вино. Ключовете тихо прозвъняваха докато си поемаше въздух, за да изтръгне после от гърлото си груби звуци.
Пол видя надеждата. Тя неусетно се промъкна и го погали с песента на ключовете. Приближи се боязливо към пазача и протегна ръка към тях. В мига, когато ги докосна се събуди.
Силно стиснал грифа на цигулката, той осъзна, че сънува. Полунощ отдавна минаваше и обзет от надеждата породена от съня, той побягна към затвора. Всичко си беше същото. Празните улици, безумния и бърз бяг, тишината на нощта, и безразличието на спящия град. Пред вратата на затвора спря да си поеме дъх и тогава чу отдалечаващи се крачки.
Обзет от лошо предчувствие вдигна глава и различи в далечината клатещата се фигура на метр Бонасие. Смяната му току що бе свършила и сега той с наслада предвкусваше мекия креват очакващ го у тях, а над него небето вече просветляваше.
Музиката изведнъж секна. Артър погледна към стареца и видя трима младежи грубо да смеят. Те му се подиграваха, грубо блъскаха и сипеха обиди. Неочаквано единият от тях изтръгна цигулката от старческите ръце и я размаза на асфалта. Артър скочи. За миг се озова до тях свил болезнено дланта в юмрук, замахна готов да го стовари върху уплашеното лице на младежа, когато почувства слабо докосване. Обърна се и погледна стареца в очите на когото тлееше няма молба.
Ръката му се отпусна сама, а младежите изчезнаха в мрака на нощта спуснал се над алеята. Артър се затича след тях, но се отказа. Когато се обърна, видя отдалечаващата се фигура на стареца.
Различни чувства бушуваха в него, но най-силното, гневът вече утихваше. Тогава видя на мястото, където се беше разбила цигулката силует. Млад мъж го гледаше и му се усмихваше. Лунен лъч проникна през короните на дърветата. Той огря призрачната фигура и тя се разтвори в него.
Артър пое към домът си. Когато минаваше край кафенето на Ренцо, видя жената от сутринта. Сподави обзелото го вълнение, зарадва се на случая и тъкмо се канеше да влезе, когато видя, че не е сама. Седеше със съседа от долният етаж и весело се смееше.
Прибра се късно. Безцелното обикаляне в квартала не успокои мислите му, само усили тягостното чувство на фаталната грешка, която беше извършил. В стаята си, седнал в креслото до прозореца изплува в съзнанието средновековен площад. Пламъците на кладата извиваха своите зловещи езици, а в тях, викайки от болка, умираше младо момиче. Съвсем наблизо, не скривайки сълзите, среди тълпата, крещяща озверено, стоеше млад човек. Неговата болка беше огромна, но най-много го болеше, че всичко можеше да е иначе, ако беше послушал гласът на сърцето.
Гласът на сърцето
Re: Гласът на сърцето
Kelefarn,
Идеята ти за разказ е хубава и стилът ми допада.
Но нещо ми убягва: Кога той не е послушал гласа на сърцето си? От разказаното от теб се вижда, че веднага след като е бил обнадежден от съня си, героят се е втурнал да опита, да действа - послушал е сърцето си. Просто вече е било късно; той вина няма, нищо не е сгрешил - до този момент не е виждал тази възможност, а другите е бил опитал.
Ако тази жена, която му става съседка, е същата душа, на момичето, за което подсказва вълнението му /казвам "ако", защото не е ясно посочена връзката; това че мисълта за нея го преследва цял ден в разказа е представено като желание да се извини за сутрешната случка, което няма нищо общо с древността/, тя няма основание да го вини, че не я е спасил - той е опитал. Едва ли е редно да плаща за чужди грехове.
Ако тази жена няма нищо общо е древната случка, появата й в разказа е необоснована.
Ако тя е момичето от кладата и носи в себе си огорчение, че любимият човек не я е спасил, тя не може да не носи в себе си и обичта, която е изпитвала към него някога. А обичта винаги е по-силна от огорчението. Едва ли трябва да бъде наказван за това, че не е успял да спаси щастието си някога. Самата им среща, дори да е сблъскване /понякога съдбата използва и такъв похват, за да изпълни намисленото/, му дава шанс, им дава шанс да преживеят любовта, която насила им е била отнета. Мисля, че от тази гледна точка, разказът трябва да има друг край, не заради хепиенда, а защото би бил логично обоснован. Разбира се, това е мое мнение.
Имам и някои граматични забележки.
Мисля, че би могъл да стане добър разказ, ако се изчистят тези неясноти.
Идеята ти за разказ е хубава и стилът ми допада.
Но нещо ми убягва: Кога той не е послушал гласа на сърцето си? От разказаното от теб се вижда, че веднага след като е бил обнадежден от съня си, героят се е втурнал да опита, да действа - послушал е сърцето си. Просто вече е било късно; той вина няма, нищо не е сгрешил - до този момент не е виждал тази възможност, а другите е бил опитал.
Ако тази жена, която му става съседка, е същата душа, на момичето, за което подсказва вълнението му /казвам "ако", защото не е ясно посочена връзката; това че мисълта за нея го преследва цял ден в разказа е представено като желание да се извини за сутрешната случка, което няма нищо общо с древността/, тя няма основание да го вини, че не я е спасил - той е опитал. Едва ли е редно да плаща за чужди грехове.
Ако тази жена няма нищо общо е древната случка, появата й в разказа е необоснована.
Ако тя е момичето от кладата и носи в себе си огорчение, че любимият човек не я е спасил, тя не може да не носи в себе си и обичта, която е изпитвала към него някога. А обичта винаги е по-силна от огорчението. Едва ли трябва да бъде наказван за това, че не е успял да спаси щастието си някога. Самата им среща, дори да е сблъскване /понякога съдбата използва и такъв похват, за да изпълни намисленото/, му дава шанс, им дава шанс да преживеят любовта, която насила им е била отнета. Мисля, че от тази гледна точка, разказът трябва да има друг край, не заради хепиенда, а защото би бил логично обоснован. Разбира се, това е мое мнение.
Имам и някои граматични забележки.
Мисля, че би могъл да стане добър разказ, ако се изчистят тези неясноти.
Re: Гласът на сърцето
Моето мнение е доста сходно с това на Azira. Ето го:
Разказът ти е незавършен и малко объркан, но с това не искам да кажа, че е лош. Той носи силен заряд, наситеност и дори магия. Притежава някакъв свой вътрешен живот. Излъчва нежност, има си очарование, което се долавя въпреки многото стилови грешки, които са чисто технически и от неопитност (така мисля аз) и е напълно възможно да ги оправиш и да го подобриш. Да стане по-ясен и завършен, цялостен, ще ти кажа в кои отношения.
Мисля, че си добър в писането (това си е мое вътрешно чувство, усещане, както искаш го наречи). Лично мен ме пренасяш изцяло в света, за който разказваш. А според приятелката ми, която покрай моя, е прочела и другите разкази, градиш хубави, спонтанни диалози.
Забелязва се веднага, че историята на Артър не е само тази, която четем тук. Не разбирам в случая „гласът на сърцето” – този, от последното изречение на разказа. Не разбирам кой какво можеше да промени. Ясно ми е, че правиш някакъв паралел, но не мога да го проследя. Младият цигулар ли можеше да спаси своята любима и как?
Не става ясно Артър само страничен наблюдател ли е на тези видения или може да се намесва в тях и да ги променя.
Старият и младият цигулар един и същ човек ли са или цигулката е същата?
За Артър не виждам да е късно, той е в състояние да поправи грешката си, но не разбирам добре видението към това ли го насочва, или към пасивност?
Може би не съм вникнала достатъчно, кажи ми, ако греша.
Отделно ще пусна моята редакция. Моля (към всички), не се дразнете на корекциите ми, само споделям своя прочит на нещата! Разбира се, че не е задължително да го вземете под внимание.
Разказът ти е незавършен и малко объркан, но с това не искам да кажа, че е лош. Той носи силен заряд, наситеност и дори магия. Притежава някакъв свой вътрешен живот. Излъчва нежност, има си очарование, което се долавя въпреки многото стилови грешки, които са чисто технически и от неопитност (така мисля аз) и е напълно възможно да ги оправиш и да го подобриш. Да стане по-ясен и завършен, цялостен, ще ти кажа в кои отношения.
Мисля, че си добър в писането (това си е мое вътрешно чувство, усещане, както искаш го наречи). Лично мен ме пренасяш изцяло в света, за който разказваш. А според приятелката ми, която покрай моя, е прочела и другите разкази, градиш хубави, спонтанни диалози.
Забелязва се веднага, че историята на Артър не е само тази, която четем тук. Не разбирам в случая „гласът на сърцето” – този, от последното изречение на разказа. Не разбирам кой какво можеше да промени. Ясно ми е, че правиш някакъв паралел, но не мога да го проследя. Младият цигулар ли можеше да спаси своята любима и как?
Не става ясно Артър само страничен наблюдател ли е на тези видения или може да се намесва в тях и да ги променя.
Старият и младият цигулар един и същ човек ли са или цигулката е същата?
За Артър не виждам да е късно, той е в състояние да поправи грешката си, но не разбирам добре видението към това ли го насочва, или към пасивност?
Може би не съм вникнала достатъчно, кажи ми, ако греша.
Отделно ще пусна моята редакция. Моля (към всички), не се дразнете на корекциите ми, само споделям своя прочит на нещата! Разбира се, че не е задължително да го вземете под внимание.
Re: Гласът на сърцето
Артър се събуди от неприятното дрънчене на будилника. С мъка отвори очи и в просъницата, още пазеща спомена за прекрасен сън, натисна копчето. Часовникът млъкна и той се опита да си върне съня, но не успя. Нишката се беше изгубила в нахлуващите мисли за предстоящия ден. Все пак му беше хубаво да задържи още малко, ако не спомена, то поне усещането за щастие.
Когато се измъкна от леглото, улицата навън вече започваше да се изпълва с утринните обичайни шумове. Той се усмихна. Преметна горнището на анцуга на кръста и шумно заслиза по стълбите. Пое си дъх на преди последните стъпала и скочи за да ги преодолее наведнъж. (на преди последните стъпала – такъв израз не може да има, само „преди последните стъпала” става. Обаче! Аз се опитах да си поема дъх и да скоча и трябва да ти кажа, че дъхът ми секна, разбираш ли? Дъх си поемаме, когато се гмуркаме под водата, а като скачаме, си поемаме дъх, струва ми се, по време на полета или след това. Пробвай. Освен това, за да си поеме дъх, трябва да спре или да се забави, а той прави обратното – засилва се. Признавам си честно, че някои действия съм ги пробвала точно как стават, преди да ги описвам. По-добре е да се каже, че се е засилил и е прескочил/преодолял последните стъпала наведнъж) Тази негова хлапашка постъпка, едва не завърши трагично за младата жена, влизаща във входа. Когато Артър забеляза препятствието (когато Артър я забеляза, мисля, че е по-добре, „препятствието” някак си ме отпраща към нещо неодушевено) беше късно да спре, въпреки отчаяните усилия които положи (какви усилия може да положи докато прелита над стълбите, всичко се развива за мигове. По-добре без „въпреки отчаяните усилия които положи”) и се сблъска с нея, като двамата се озоваха на мозаичния под.
Той не посмя да надзърне в очите на жената, в които уплахата премина в удивление и накрая придоби характерното в такива ситуации гневно чувство. (Тук има голямо противоречие – той не посмява да надзърне в очите и, но въпреки това разбира какво става там. Знам, че го казваш на читателя, но излиза, че той го вижда, без да е надзърнал в очите и.)
- Вие луд ли сте! – извика тя, опитвайки се да стане.
- Напълно е възможно. Изглежда (не изглежда, а зависи – може би си направил неволна грешка) какво разбирате под лудост. – невъзмутимо отговори Артър, решен да не се оставя на вината, която изпитваше.
- Ами налитането върху непознати, които се опитват да ви станат съседи.
- Вижте! На съседите не налитам. Може би ако са красиви.
Последните думи бяха малко груби, но (Последните думи бяха малко груби, но – по-добре без това – не е нужно да го поясняваш, читателят може сам да прецени. Пък и те не ми се струват точно груби – по-скоро флиртува, точно защото в близостта не може да устои) сега стояха изправени един срещу друг и Артър не можеше да потисне загъделичкалото (го) чувство на възхищение. Близостта до (с) тази непозната жена, караше сърцето му леко да ускори ритъма си и той едва не се поддаде на желанието да я докосне.
За негова изненада, вместо да получи шамар, бе надарен (не надарен, а дарен е по-точно) с най-чаровната усмивка на света, която обаче накара кръвта му да замръзне. (която обаче накара кръвта му да замръзне - защо? явно заради това, което жената казва после, но тук още не го е казала. Можеш да го направиш така: която обаче не трая дълго или изведнъж се стопи.)
- Значи затова господин Дъмпти беше толкова любезен, когато ми даде ключа тази сутрин. Явно заради вас красивите жени не се задържат дълго. – това беше казано (каза тя) със студен, смразяващ тембр и леко присвити очи. (или просто: тя говореше студено, с присвити очи)
- Вижте! Извинявам се за тази малка случка (за това, което стана). Съвсем не исках да ви нападам. – съвсем сериозно каза Артър. (Два пъти „съвсем” – има повторение)
- Това не успокоява болката от (в) натъртеното ми бедро.
- Ще ви ... – Артър протегна ръка и преди да довърши думата “помогна”, се спря, защото жената панически се отдръпна.
- Не ме докосвайте. Ще се оправя сама.
- Чудесно. – раздразнен каза Артър. – Няма проблем.
Той излетя от входа и се затича по улицата, към близкия парк, където всяка сутрин правеше обиколка. Когато се върна, видя работници да разтоварват кашони под внимателния надзор на младата жена.
“Може би трябва да се опитам да се извиня отново” – помисли си той, но по ядосания и вид прецени, че момента (моментът) не е подходящ. Затова се шмугна във входа и побягна по стълбите нагоре.
Целият ден тази жена го преследваше. Все не можеше да се отърве от мисълта, че трябваше да направи нещо, да намери начин да и се извини, да замаже положението (без „да замаже положението”). Беше разсеян и подтиснат и с облекчение затвори магазина вечерта, решен да изпълни желанието си. Мислеше за цветя, вино, дори кино, но накрая отхвърли всичко това, защото не знаеше как ще го изтълкува тя. Отвратен от своето безсилие да измисли нещо, обикаляше парка, стигаше почти дома си и се връщаше. Накрая седна на една пейка и се заслуша в музиката на старият (стария) цигулар, който всеки ден, когато беше хубаво времето идваше да свири на алеята.
Досега никога не се беше спирал да го послуша и дали заради сегашното нервно (дали защото беше напрегнат, нервно състояние не звучи добре. Досега и сегашното са повторения) състояние или може би тази вечер в музиката му имаше някаква магия, на Артър почувства познатия пристъп на видението. То плахо проникваше в него и той се помъчи да го овладее, да го спре. Тези пристъпи винаги го изненадваха и често на неподходящи места. Тъкмо си мислеше, че е овладял това проклятие, както го наричаше той и то винаги го изненадваше отново и отново. От дете понасяше неговите (своите) пристъпи, да чувства неща, недостъпни за другите. Неща заключени в предметите и придобиващи образи в съзнанието.
Мелодията сякаш беше същата, но звуците се носеха и изпълваха нощната тишина с нещо по силно от самата музика. В нея имаше болка, но имаше и надежда. Той вече не беше в парка. Чуваше музиката, подобна, почти същата, но беше различна. (това изречение повтаря смислово първото от абзаца) Тъжно, тя се носеше в нощната мъгла на непознатото градче, необезпокоявана се лееше в простора, като тих ветрец се носеше над покривите. („носеше” се повтаря) Ако не беше слабото блещукане на догаряща свещ на прозореца в една от къщите в малкото френско градче, не можеше да се разбере откъде идва музиката, защото тя сякаш се спускаше от простора и се материализираше от нищото.
С нея млад цигулар общуваше със звездите. Загледан в далечната и студена светлина той споделяше мъката си с тях въплътена в звуци. Освободена, изтръгнала се от душата, тя се устремяваше през тясното прозорче и се разнасяше под звездното небе. Опитваше се (тук не става ясно веднага кой се опитва, кажи „Цигуларят се опитваше”) да заглуши мислите за нелепото стечение на обстоятелствата, за ужасната човешка злоба, обрекли едно невинно момиче, на унизителна и позорна смърт. Неговата Мари утре щеше да умре, да изчезне от живота, погълната от ненаситната клада на човешката несправедливост, единствено защото не беше позволила на злобната си господарка да омърси нейното тяло и чувства. Водена от любовта, не беше се подчинила на нейното желание да отвърне на похотливите ласки, чрез които благородната госпожа печелеше благоволението на висши магистрати. От жажда за мъст я обвини в ерес (не се разбира веднага кой я обвини в ерес – господарката и я обвини в ерес) и съдът, набързо свикан от съседния град, я обяви за виновна и кладата вече се издигаше на градския площад.
Какво можеше той да направи срещу такава несправедливост. Молеше Бог, да я спаси, с цялата си душа. Молеше и своя духовен наставник, отец Антонио, да се застъпи, но нищо не помогна и остана само горчилката. За последно я видя, като я водеха в градския съвет, бита, цялата в синини и петна от кръв по мръсната си роба.
С всяка изтичаща секунда, с всеки удар на сърцето, в него растеше напрежение, надигаше се порив, нещо по-силно от него растеше и обсебваше душата му, докато не му се подчини. Захвърли цигулката и излезе навън. Като горски пожар, в него бушуваше желанието да види Мари за последно, да стори нещо лудо, с което да я спаси. Искаше още веднъж да я докосне, да я погледне в очите и да и каже, че я обича.
До мрачната сянка на затвора, който се намираше на гърба на градския съвет, той бягаше без да спира, дори дъх не си пое и стъпките му глухо отекваха по тъмните и празни улички на градчето, което спеше спокойно и не го интересуваше неговото страдание (и не се интересуваше от неговото страдание). Пред малката, ниска вратичка на затвора спря да успокои тежкото си дишане и лудите мисли в главата. На неговото силно почукване (На силното му почукване) се отзова пазача, метр Бонасие, вечно пияният четирийсетгодишен пазач. (пазач се повтаря) Той знаеше кой е младежът и затова Бонасие се пазари дълго, но накрая отстъпи, виждайки, че той няма вече и пукнат грош. (Той знаеше кой е младежът и затова се пазари дълго, но накрая отстъпи, виждайки, че няма откъде да му измъкне вече и пукнат грош.) Пусна го, усмихвайки се ехидно и шепнейки нещо за магии.
Мари стоеше в ъгъла на каменната тъмница устремила поглед към малкото решетесто прозорче, в рамката на което се виждаше парченце от звездното небе. Устните и безмълвно се движеха в няма молитва, а на обезобразеното и лице беше легнал печатът на страданията. Мъката, властваща в душата одухотворяваше чертите, придаваше и вид на светица, не отстъпила от своята правота. (Тя) не искаше много от живота, но и него и го отнеха. Отнеха и обичта и това да бъде обичана. Просто човешко чувство, чиста човешка мечта, вълшебен порив на душата.
Когато той застана до решетката и тихо извика името и, лицето на нещастното момиче засия от щастлива усмивка. (лицето и се озари, просветна) Хвърли се към него и устните им се докоснаха през студените пръти на решетката, които опариха лицата и на двамата със своя хлад на предначертаното бъдеще. (не може студените пръти да опарят с хлад – получава се студено-горещо-студено) Държаха ръцете си, галеха се с погледи, обединени от докосването, вплетени в едно цяло. Говореха дълго за любовта, сякаш на сутринта не беше нейната екзекуция, а тяхната сватба. Времето летеше, а те не го забелязваха, за тях то вече не съществуваше, единствено искаха това да продължи вечно.
Застоялият, зловонен въздух се изпълни с вибрациите на тяхната любов и тишината се раздираше само от блаженото и гръмогласно хъркане на метр Бонасие. Той спеше в ъгъла на тясното коридорче, вдигнал крака на масата, сънувайки хубава храна и силно вино. Ключовете (къде са ключовете – в ръката му, на колана му, уточни) тихо прозвъняваха докато си поемаше въздух, за да изтръгне после от гърлото си груби звуци.
Пол видя надеждата. Тя неусетно се промъкна и го погали с песента на ключовете. Приближи се боязливо към пазача и протегна ръка към тях. В мига, когато ги докосна се събуди.
Силно стиснал грифа на цигулката, той осъзна, че сънува. Полунощ отдавна минаваше и обзет от надеждата породена от съня, той побягна към затвора. Всичко си беше същото. Празните улици, безумния и бърз бяг, тишината на нощта, и безразличието на спящия град. Пред вратата на затвора спря да си поеме дъх и тогава чу отдалечаващи се крачки. (как ще чуеш отдалечаващи се крачки? заглъхващи стъпки може би)
Обзет от лошо предчувствие вдигна глава и различи в далечината клатещата се фигура на метр Бонасие. Смяната му току що бе свършила и сега той с наслада предвкусваше мекия креват очакващ го у тях, а над него небето вече просветляваше.
Музиката изведнъж секна. Артър погледна към стареца и видя трима младежи грубо да (се) смеят. Те му се подиграваха, грубо (грубо се повтаря) блъскаха и сипеха обиди. Неочаквано единият от тях изтръгна цигулката от старческите ръце и я размаза на асфалта. Артър скочи. За миг се озова до тях, свил болезнено дланта в юмрук, замахна, готов да го стовари върху уплашеното лице на младежа, когато почувства слабо докосване. Обърна се и погледна стареца в очите на когото тлееше няма молба. (ако е нощ, тъмно, а то е, както става ясно от следващото изречение, не може да види това в очите му, по-скоро да го усети по нещо)
Ръката му се отпусна сама, а младежите изчезнаха в мрака на нощта спуснала се над алеята. Артър се затича след тях, но се отказа. Когато се обърна, видя отдалечаващата се фигура на стареца.
Различни чувства бушуваха в него, но най-силното, гневът, вече утихваше. Тогава видя на мястото, където се беше разбила цигулката силует. Млад мъж го гледаше и му се усмихваше. Лунен лъч проникна през короните на дърветата. Той огря призрачната фигура и тя се разтвори в него.
Артър пое към дома си. Когато минаваше край кафенето на Ренцо, видя жената от сутринта. Сподави обзелото го вълнение, зарадва се на случая и тъкмо се канеше да влезе, когато видя, че не е сама. Седеше със съседа от долният етаж и весело се смееше.
Прибра се късно. Безцелното обикаляне в квартала не успокои мислите му, само усили тягостното чувство на фаталната грешка, която беше извършил. В стаята си, седнал в креслото до прозореца изплува в съзнанието средновековен площад. Пламъците на кладата извиваха своите зловещи езици, а в тях, викайки от болка, умираше младо момиче. Съвсем наблизо, не скривайки сълзите, среди тълпата, крещяща озверено, стоеше млад човек. Неговата болка беше огромна, но най-много го болеше, че всичко можеше да е иначе, ако беше послушал гласът на сърцето.
Когато се измъкна от леглото, улицата навън вече започваше да се изпълва с утринните обичайни шумове. Той се усмихна. Преметна горнището на анцуга на кръста и шумно заслиза по стълбите. Пое си дъх на преди последните стъпала и скочи за да ги преодолее наведнъж. (на преди последните стъпала – такъв израз не може да има, само „преди последните стъпала” става. Обаче! Аз се опитах да си поема дъх и да скоча и трябва да ти кажа, че дъхът ми секна, разбираш ли? Дъх си поемаме, когато се гмуркаме под водата, а като скачаме, си поемаме дъх, струва ми се, по време на полета или след това. Пробвай. Освен това, за да си поеме дъх, трябва да спре или да се забави, а той прави обратното – засилва се. Признавам си честно, че някои действия съм ги пробвала точно как стават, преди да ги описвам. По-добре е да се каже, че се е засилил и е прескочил/преодолял последните стъпала наведнъж) Тази негова хлапашка постъпка, едва не завърши трагично за младата жена, влизаща във входа. Когато Артър забеляза препятствието (когато Артър я забеляза, мисля, че е по-добре, „препятствието” някак си ме отпраща към нещо неодушевено) беше късно да спре, въпреки отчаяните усилия които положи (какви усилия може да положи докато прелита над стълбите, всичко се развива за мигове. По-добре без „въпреки отчаяните усилия които положи”) и се сблъска с нея, като двамата се озоваха на мозаичния под.
Той не посмя да надзърне в очите на жената, в които уплахата премина в удивление и накрая придоби характерното в такива ситуации гневно чувство. (Тук има голямо противоречие – той не посмява да надзърне в очите и, но въпреки това разбира какво става там. Знам, че го казваш на читателя, но излиза, че той го вижда, без да е надзърнал в очите и.)
- Вие луд ли сте! – извика тя, опитвайки се да стане.
- Напълно е възможно. Изглежда (не изглежда, а зависи – може би си направил неволна грешка) какво разбирате под лудост. – невъзмутимо отговори Артър, решен да не се оставя на вината, която изпитваше.
- Ами налитането върху непознати, които се опитват да ви станат съседи.
- Вижте! На съседите не налитам. Може би ако са красиви.
Последните думи бяха малко груби, но (Последните думи бяха малко груби, но – по-добре без това – не е нужно да го поясняваш, читателят може сам да прецени. Пък и те не ми се струват точно груби – по-скоро флиртува, точно защото в близостта не може да устои) сега стояха изправени един срещу друг и Артър не можеше да потисне загъделичкалото (го) чувство на възхищение. Близостта до (с) тази непозната жена, караше сърцето му леко да ускори ритъма си и той едва не се поддаде на желанието да я докосне.
За негова изненада, вместо да получи шамар, бе надарен (не надарен, а дарен е по-точно) с най-чаровната усмивка на света, която обаче накара кръвта му да замръзне. (която обаче накара кръвта му да замръзне - защо? явно заради това, което жената казва после, но тук още не го е казала. Можеш да го направиш така: която обаче не трая дълго или изведнъж се стопи.)
- Значи затова господин Дъмпти беше толкова любезен, когато ми даде ключа тази сутрин. Явно заради вас красивите жени не се задържат дълго. – това беше казано (каза тя) със студен, смразяващ тембр и леко присвити очи. (или просто: тя говореше студено, с присвити очи)
- Вижте! Извинявам се за тази малка случка (за това, което стана). Съвсем не исках да ви нападам. – съвсем сериозно каза Артър. (Два пъти „съвсем” – има повторение)
- Това не успокоява болката от (в) натъртеното ми бедро.
- Ще ви ... – Артър протегна ръка и преди да довърши думата “помогна”, се спря, защото жената панически се отдръпна.
- Не ме докосвайте. Ще се оправя сама.
- Чудесно. – раздразнен каза Артър. – Няма проблем.
Той излетя от входа и се затича по улицата, към близкия парк, където всяка сутрин правеше обиколка. Когато се върна, видя работници да разтоварват кашони под внимателния надзор на младата жена.
“Може би трябва да се опитам да се извиня отново” – помисли си той, но по ядосания и вид прецени, че момента (моментът) не е подходящ. Затова се шмугна във входа и побягна по стълбите нагоре.
Целият ден тази жена го преследваше. Все не можеше да се отърве от мисълта, че трябваше да направи нещо, да намери начин да и се извини, да замаже положението (без „да замаже положението”). Беше разсеян и подтиснат и с облекчение затвори магазина вечерта, решен да изпълни желанието си. Мислеше за цветя, вино, дори кино, но накрая отхвърли всичко това, защото не знаеше как ще го изтълкува тя. Отвратен от своето безсилие да измисли нещо, обикаляше парка, стигаше почти дома си и се връщаше. Накрая седна на една пейка и се заслуша в музиката на старият (стария) цигулар, който всеки ден, когато беше хубаво времето идваше да свири на алеята.
Досега никога не се беше спирал да го послуша и дали заради сегашното нервно (дали защото беше напрегнат, нервно състояние не звучи добре. Досега и сегашното са повторения) състояние или може би тази вечер в музиката му имаше някаква магия, на Артър почувства познатия пристъп на видението. То плахо проникваше в него и той се помъчи да го овладее, да го спре. Тези пристъпи винаги го изненадваха и често на неподходящи места. Тъкмо си мислеше, че е овладял това проклятие, както го наричаше той и то винаги го изненадваше отново и отново. От дете понасяше неговите (своите) пристъпи, да чувства неща, недостъпни за другите. Неща заключени в предметите и придобиващи образи в съзнанието.
Мелодията сякаш беше същата, но звуците се носеха и изпълваха нощната тишина с нещо по силно от самата музика. В нея имаше болка, но имаше и надежда. Той вече не беше в парка. Чуваше музиката, подобна, почти същата, но беше различна. (това изречение повтаря смислово първото от абзаца) Тъжно, тя се носеше в нощната мъгла на непознатото градче, необезпокоявана се лееше в простора, като тих ветрец се носеше над покривите. („носеше” се повтаря) Ако не беше слабото блещукане на догаряща свещ на прозореца в една от къщите в малкото френско градче, не можеше да се разбере откъде идва музиката, защото тя сякаш се спускаше от простора и се материализираше от нищото.
С нея млад цигулар общуваше със звездите. Загледан в далечната и студена светлина той споделяше мъката си с тях въплътена в звуци. Освободена, изтръгнала се от душата, тя се устремяваше през тясното прозорче и се разнасяше под звездното небе. Опитваше се (тук не става ясно веднага кой се опитва, кажи „Цигуларят се опитваше”) да заглуши мислите за нелепото стечение на обстоятелствата, за ужасната човешка злоба, обрекли едно невинно момиче, на унизителна и позорна смърт. Неговата Мари утре щеше да умре, да изчезне от живота, погълната от ненаситната клада на човешката несправедливост, единствено защото не беше позволила на злобната си господарка да омърси нейното тяло и чувства. Водена от любовта, не беше се подчинила на нейното желание да отвърне на похотливите ласки, чрез които благородната госпожа печелеше благоволението на висши магистрати. От жажда за мъст я обвини в ерес (не се разбира веднага кой я обвини в ерес – господарката и я обвини в ерес) и съдът, набързо свикан от съседния град, я обяви за виновна и кладата вече се издигаше на градския площад.
Какво можеше той да направи срещу такава несправедливост. Молеше Бог, да я спаси, с цялата си душа. Молеше и своя духовен наставник, отец Антонио, да се застъпи, но нищо не помогна и остана само горчилката. За последно я видя, като я водеха в градския съвет, бита, цялата в синини и петна от кръв по мръсната си роба.
С всяка изтичаща секунда, с всеки удар на сърцето, в него растеше напрежение, надигаше се порив, нещо по-силно от него растеше и обсебваше душата му, докато не му се подчини. Захвърли цигулката и излезе навън. Като горски пожар, в него бушуваше желанието да види Мари за последно, да стори нещо лудо, с което да я спаси. Искаше още веднъж да я докосне, да я погледне в очите и да и каже, че я обича.
До мрачната сянка на затвора, който се намираше на гърба на градския съвет, той бягаше без да спира, дори дъх не си пое и стъпките му глухо отекваха по тъмните и празни улички на градчето, което спеше спокойно и не го интересуваше неговото страдание (и не се интересуваше от неговото страдание). Пред малката, ниска вратичка на затвора спря да успокои тежкото си дишане и лудите мисли в главата. На неговото силно почукване (На силното му почукване) се отзова пазача, метр Бонасие, вечно пияният четирийсетгодишен пазач. (пазач се повтаря) Той знаеше кой е младежът и затова Бонасие се пазари дълго, но накрая отстъпи, виждайки, че той няма вече и пукнат грош. (Той знаеше кой е младежът и затова се пазари дълго, но накрая отстъпи, виждайки, че няма откъде да му измъкне вече и пукнат грош.) Пусна го, усмихвайки се ехидно и шепнейки нещо за магии.
Мари стоеше в ъгъла на каменната тъмница устремила поглед към малкото решетесто прозорче, в рамката на което се виждаше парченце от звездното небе. Устните и безмълвно се движеха в няма молитва, а на обезобразеното и лице беше легнал печатът на страданията. Мъката, властваща в душата одухотворяваше чертите, придаваше и вид на светица, не отстъпила от своята правота. (Тя) не искаше много от живота, но и него и го отнеха. Отнеха и обичта и това да бъде обичана. Просто човешко чувство, чиста човешка мечта, вълшебен порив на душата.
Когато той застана до решетката и тихо извика името и, лицето на нещастното момиче засия от щастлива усмивка. (лицето и се озари, просветна) Хвърли се към него и устните им се докоснаха през студените пръти на решетката, които опариха лицата и на двамата със своя хлад на предначертаното бъдеще. (не може студените пръти да опарят с хлад – получава се студено-горещо-студено) Държаха ръцете си, галеха се с погледи, обединени от докосването, вплетени в едно цяло. Говореха дълго за любовта, сякаш на сутринта не беше нейната екзекуция, а тяхната сватба. Времето летеше, а те не го забелязваха, за тях то вече не съществуваше, единствено искаха това да продължи вечно.
Застоялият, зловонен въздух се изпълни с вибрациите на тяхната любов и тишината се раздираше само от блаженото и гръмогласно хъркане на метр Бонасие. Той спеше в ъгъла на тясното коридорче, вдигнал крака на масата, сънувайки хубава храна и силно вино. Ключовете (къде са ключовете – в ръката му, на колана му, уточни) тихо прозвъняваха докато си поемаше въздух, за да изтръгне после от гърлото си груби звуци.
Пол видя надеждата. Тя неусетно се промъкна и го погали с песента на ключовете. Приближи се боязливо към пазача и протегна ръка към тях. В мига, когато ги докосна се събуди.
Силно стиснал грифа на цигулката, той осъзна, че сънува. Полунощ отдавна минаваше и обзет от надеждата породена от съня, той побягна към затвора. Всичко си беше същото. Празните улици, безумния и бърз бяг, тишината на нощта, и безразличието на спящия град. Пред вратата на затвора спря да си поеме дъх и тогава чу отдалечаващи се крачки. (как ще чуеш отдалечаващи се крачки? заглъхващи стъпки може би)
Обзет от лошо предчувствие вдигна глава и различи в далечината клатещата се фигура на метр Бонасие. Смяната му току що бе свършила и сега той с наслада предвкусваше мекия креват очакващ го у тях, а над него небето вече просветляваше.
Музиката изведнъж секна. Артър погледна към стареца и видя трима младежи грубо да (се) смеят. Те му се подиграваха, грубо (грубо се повтаря) блъскаха и сипеха обиди. Неочаквано единият от тях изтръгна цигулката от старческите ръце и я размаза на асфалта. Артър скочи. За миг се озова до тях, свил болезнено дланта в юмрук, замахна, готов да го стовари върху уплашеното лице на младежа, когато почувства слабо докосване. Обърна се и погледна стареца в очите на когото тлееше няма молба. (ако е нощ, тъмно, а то е, както става ясно от следващото изречение, не може да види това в очите му, по-скоро да го усети по нещо)
Ръката му се отпусна сама, а младежите изчезнаха в мрака на нощта спуснала се над алеята. Артър се затича след тях, но се отказа. Когато се обърна, видя отдалечаващата се фигура на стареца.
Различни чувства бушуваха в него, но най-силното, гневът, вече утихваше. Тогава видя на мястото, където се беше разбила цигулката силует. Млад мъж го гледаше и му се усмихваше. Лунен лъч проникна през короните на дърветата. Той огря призрачната фигура и тя се разтвори в него.
Артър пое към дома си. Когато минаваше край кафенето на Ренцо, видя жената от сутринта. Сподави обзелото го вълнение, зарадва се на случая и тъкмо се канеше да влезе, когато видя, че не е сама. Седеше със съседа от долният етаж и весело се смееше.
Прибра се късно. Безцелното обикаляне в квартала не успокои мислите му, само усили тягостното чувство на фаталната грешка, която беше извършил. В стаята си, седнал в креслото до прозореца изплува в съзнанието средновековен площад. Пламъците на кладата извиваха своите зловещи езици, а в тях, викайки от болка, умираше младо момиче. Съвсем наблизо, не скривайки сълзите, среди тълпата, крещяща озверено, стоеше млад човек. Неговата болка беше огромна, но най-много го болеше, че всичко можеше да е иначе, ако беше послушал гласът на сърцето.
Re: Гласът на сърцето
Благодаря за мненията. Те са много ценни за мен и да си призная, в човешката библиотека получих една много професионална оценка, която ме кара да се замисля и да вникна в своите грешки.
Малко за разказа. Идеята за него я нося отдавна, мисля, че от времето, когато е бил написан, до сегашния му вид се е променил много, а и аз с времето. Клер няма нищо общо с Мари, нито стареца, само цигулката е същата. Казват, че предметите имат памет и аз вярвам в това, защото винаги, когато се докосна до някоя стара вещ, ме изпълва особено чувство. Замислям се за времето, което е оставило своя отпечатък върху предмета, за хората които са го докосвали, за техните съдби и чувства, които са изпитвали. Така се родиха тези разкази. Те са три, засега.
Артър живее в реалния свят и той може да види, съвсем реално миналото, запечатано в старите вещи. Вижда ги като видение, но защо той още не знае, както не знам и аз. Защо "Гласът на сърцето"? Разказът се казва така, защото е разказ за пропуснатите мигове, които прелитат край нас и се поглъщат от времето. Не можем да ги върнем и често това се случва заради нашата нерешителност. Младият цигулар през цялото време е чувствал, нещо в него му е подсказвало, че трябва да направи това, което сънува, но не го е направил. Трябвало му е малко повечко вяра, смелост и решителност. Точно по начина, по-който Артър се разделя с Клер. Разбира се при него е поправимо и вероятно той ще се поправи, дано да го направи иначе мисълта за това ще го преследва дълго.
Червеничкото много ми хареса. Аз наистина допускам доста грешки, които, когато ми ги покажат се плесвам по челото и си казвам - как не съм ги видял. Много Ви благодаря.
Малко за разказа. Идеята за него я нося отдавна, мисля, че от времето, когато е бил написан, до сегашния му вид се е променил много, а и аз с времето. Клер няма нищо общо с Мари, нито стареца, само цигулката е същата. Казват, че предметите имат памет и аз вярвам в това, защото винаги, когато се докосна до някоя стара вещ, ме изпълва особено чувство. Замислям се за времето, което е оставило своя отпечатък върху предмета, за хората които са го докосвали, за техните съдби и чувства, които са изпитвали. Така се родиха тези разкази. Те са три, засега.
Артър живее в реалния свят и той може да види, съвсем реално миналото, запечатано в старите вещи. Вижда ги като видение, но защо той още не знае, както не знам и аз. Защо "Гласът на сърцето"? Разказът се казва така, защото е разказ за пропуснатите мигове, които прелитат край нас и се поглъщат от времето. Не можем да ги върнем и често това се случва заради нашата нерешителност. Младият цигулар през цялото време е чувствал, нещо в него му е подсказвало, че трябва да направи това, което сънува, но не го е направил. Трябвало му е малко повечко вяра, смелост и решителност. Точно по начина, по-който Артър се разделя с Клер. Разбира се при него е поправимо и вероятно той ще се поправи, дано да го направи иначе мисълта за това ще го преследва дълго.
Червеничкото много ми хареса. Аз наистина допускам доста грешки, които, когато ми ги покажат се плесвам по челото и си казвам - как не съм ги видял. Много Ви благодаря.
Re: Гласът на сърцето
Щом Клер няма нищо общо с Мери, Артър има ли нещо общо с младия музикант/подчертаването, че музиката е била същата, води до извода, че той си спомня преживявания от своето древно минало/? Или просто има способност да чува спомените на старите вещи? Каквото и да е, то трябва да бъде казано ясно не в такъв разговор, а в разказа.
Освен това, Артър не се разделя с Клер; те никога не са били заедно, просто са се срещнали в един инцидент.
Това, което казваш тук за младия музикант, не отговаря на описаното в разказа - музикантът е опитал да я спаси, ходил е при свещеника... Според логиката на разказа, той вина няма; никъде не е показано, че той е проявил нерешителност - веднага след като му е дошла тази идея чрез съня, той се е затичал да я реализира, но е било късно.
Доколкото разбирам, се опитваш да направиш паралел между две събития, разделени във времето, които нямат общи участници. Опитай да си дадеш сметка защо го правиш, каква е целта ти. Може би чрез цигулката Артът получава информация, която да му помогне, за да се научи да разрешава собствените си проблеми, да преодолее нерешителността си в общуването? Да, при Артър е поправимо, но краят на разказа не води до това; той просто се оттегля като я вижда с друг; няма загатване за някакъв друг изход.
В програмирането има максима :"Компютърът прави това, което програмистът е написал в програмата си, а не каквото човекът си е мислил, че трябва да направи компютъра." При писането е същото - читателят вижда написаното, а не мислите в главата на автора. "Вижда ги като видение, но защо той още не знае, както не знам и аз."- да, Артът може да не знае, но ти, като автор, трябва да знаеш.
Не зная какъв опит имаш, но от написаното от теб ми се струва, че си млад и ти липсва опит.
Пишеш живо и образно. Но не си съумял ясно да изразиш точно това, което си поискал да кажеш на читателите. Опитай да прочетеш разказа си, абстрахирайки се от собствените си мисли /това не е лесно/, като че си читател и проследи това, което друг би видял само от разказа. Тогава сам ще видиш противоречията и неизяснените места. Това е моят съвет. Колкото до правописните грешки, Vira се е постарала да ги отбележи; аз в този момент нямам толкова свободно време.
Успехи, Kelefarn!
Освен това, Артър не се разделя с Клер; те никога не са били заедно, просто са се срещнали в един инцидент.
Това, което казваш тук за младия музикант, не отговаря на описаното в разказа - музикантът е опитал да я спаси, ходил е при свещеника... Според логиката на разказа, той вина няма; никъде не е показано, че той е проявил нерешителност - веднага след като му е дошла тази идея чрез съня, той се е затичал да я реализира, но е било късно.
Доколкото разбирам, се опитваш да направиш паралел между две събития, разделени във времето, които нямат общи участници. Опитай да си дадеш сметка защо го правиш, каква е целта ти. Може би чрез цигулката Артът получава информация, която да му помогне, за да се научи да разрешава собствените си проблеми, да преодолее нерешителността си в общуването? Да, при Артър е поправимо, но краят на разказа не води до това; той просто се оттегля като я вижда с друг; няма загатване за някакъв друг изход.
В програмирането има максима :"Компютърът прави това, което програмистът е написал в програмата си, а не каквото човекът си е мислил, че трябва да направи компютъра." При писането е същото - читателят вижда написаното, а не мислите в главата на автора. "Вижда ги като видение, но защо той още не знае, както не знам и аз."- да, Артът може да не знае, но ти, като автор, трябва да знаеш.
Не зная какъв опит имаш, но от написаното от теб ми се струва, че си млад и ти липсва опит.
Пишеш живо и образно. Но не си съумял ясно да изразиш точно това, което си поискал да кажеш на читателите. Опитай да прочетеш разказа си, абстрахирайки се от собствените си мисли /това не е лесно/, като че си читател и проследи това, което друг би видял само от разказа. Тогава сам ще видиш противоречията и неизяснените места. Това е моят съвет. Колкото до правописните грешки, Vira се е постарала да ги отбележи; аз в този момент нямам толкова свободно време.Успехи, Kelefarn!
Re: Гласът на сърцето
Мисля си, че може би е добре да напишеш едно кратко въведение към разказите за Артър, което да публикуваш с всеки от тях – че притежава такава странна способност чрез вещите да вижда живота на хора, които са били обвързани с тях. Да споменеш за антикварното му магазинче, т.е. за начина, по който той е обвързан с тези вещи. Или да огледаш добре ли си изяснил тези детайли във всеки един от разказите, за да могат да си бъдат отделни, независими една от друга истории.
Защо Артър вижда миналото, не е важно (специално за мен), това си е негова способност така, както много други хора притежават най-различни странни способности, които нито те, нито някой друг може да обясни.
Защо Артър вижда миналото, не е важно (специално за мен), това си е негова способност така, както много други хора притежават най-различни странни способности, които нито те, нито някой друг може да обясни.
Re: Гласът на сърцето
Благодаря Азира, благодаря Вира. Чувствам се наистина като в писателска работилница. Разказите за Артър са ми скъпи, както и всичко, което съм написал и може би заради това не мога с лека ръка да ги отхвърля. Всъщност идеята е за поредица, като всеки разказ сюжетно няма нищо общо с другия, като главните герои са Артър и Клер, така да се каже "връзката", но съществената част е все пак историята на предмета. Имам слабост към историите с продължение, дългите истории. Специално "Гласът на сърцето" ( може би пък в заглавието е проблема) съм преработвал доста пъти и никога не ме е удовлетворявал. Не мога да го нарека провал, но съм доста неопитен в писането, но вашата помощ се оказа безценна, защото имате професионален поглед на нещата. Не съм съвсем удовлетворен, но си поблъсках главата и ето какво се получи:
Гласът на сърцето
Артър се събуди от неприятното дрънчене на будилника. С мъка отвори очи и в просъницата, още пазеща спомена за прекрасен сън, натисна копчето. Часовникът млъкна и той се опита да си върне съня, но не успя. Нишката се беше изгубила в нахлуващите мисли за предстоящия ден. Все пак му беше хубаво да го задържи още малко, ако не спомена, то поне усещането за щастие.
Когато се измъкна от леглото, улицата навън вече започваше да се изпълва с обичайните утринни шумове. Той се усмихна. Завърза горнището на анцуга на кръста и шумно заслиза по стълбите. Преди последните шест стъпала, се засили по навик и ги прескочи. Тази негова хлапашка постъпка, едва не завърши трагично за младата жена, влизаща във входа и изпречила се пред него. Когато Артър я забеляза вече се приземяваше, сблъска с нея и двамата се озоваха на мозаичния под.
Гузен, той отначало гледаше встрани, но щом събра кураж и я погледна, забеляза как в очите на жената уплахата премина в удивление и накрая придоби характерното в такива ситуации гневно чувство.
- Вие луд ли сте! – извика тя, опитвайки се да стане.
- Напълно е възможно. Зависи какво разбирате под лудост. – невъзмутимо отговори Артър, решен да не се оставя на вината, която изпитваше.
- Ами налитането върху непознати, които се опитват да ви станат съседи.
- Вижте! На съседите не налитам. Е, може би ако са красиви.
Артър се усмихна. Щом се изправи протегна ръка, но жената я отблъсна грубо и се изправи сама. Стояха един срещу друг и Артър не можеше да потисне загъделичкалото го чувство на възхищение. Близостта до с тази непозната жена, караше сърцето му леко да ускори ритъма си и той едва не се поддаде на желанието да я докосне.
За негова изненада, вместо да получи шамар, бе дарен с най-чаровната презрителна усмивка на света.
- Значи затова господин Дъмпти беше толкова любезен, когато ми даде ключа тази сутрин и не посмя да спомене нищо за грубияни, обитаващи неговата сграда. – каза тя. - Вижте! Извинявам се за това, което стана. Съвсем не исках да ви нападам. – сериозно каза Артър.
- Това не успокоява болката в натъртеното ми бедро.
- Ще ви ... – Артър протегна ръка и преди да довърши думата “помогна”, се спря, защото жената панически се отдръпна.
- Не ме докосвайте. Ще се оправя сама.
- Чудесно. – раздразнен каза Артър. – Няма проблем.
Той излетя от входа и се затича по улицата, към близкия парк, където редовно тичаше. Когато се върна, видя работници да разтоварват кашони под внимателния надзор на младата жена.
“Може би трябва да се опитам да се извиня отново” – помисли си той, но по ядосания и вид прецени, че моментът не е подходящ. Затова се шмугна във входа и побягна по стълбите нагоре.
През целият ден, не спря да мисли за сутрешната случка. Беше разсеян, подтиснат и с облекчение затвори магазина вечерта, решен да изпълни желанието си. Мислеше за цветя, вино, дори кино, но накрая отхвърли всичко това, защото му се стори твърде банално, но всъщност просто го беше страх и не искаше да си признае. Той безцелно обикаляше парка, отлагайки вземането на решение, стигаше почти дома си и се връщаше. Накрая седна на една пейка и се заслуша в музиката на стария цигулар, който всеки ден, когато беше хубаво времето идваше да свири на алеята.
Понякога хвърляше монета в кутията на цигулката пред него и отминаваше, но досега никога не беше се заслушвал в музиката. Гласът на цигулката го накара да настръхне. Искаше да си тръгне, дори направи опит да стане, но не можа. Почувства как в съзнанието му прониква видение, което той не искаше да пусне. Това беше неговата болест, проклятие го наричаше той, да вижда разни неща. Не неща, а случки от миналото, събития запечатали се в предметите. От малък го спохождаха неочаквани пристъпи, които разкриваха неща случили се отдавна. Отначало мислеше, че полудява и въпреки страхът, не каза на никого. Дори и сега, когато вече можеше да контролира донякъде тази своя способност, той не смееше да я сподели с никого. Живота му беше самотен и изпълнен с видения. Веднъж направи опит, опита се да сподели с Вики, единствената жена в която беше влюбен толкова силно, че разтвори душата си пред нея. Още виждаше уплашеният поглед и чувстваше нейният страх, когато и говореше за неща случили се някога с нея.
Понякога виденията бяха толкова силни, че той нямаше власт над тях. Вече се беше научил да ги различава и знаеше, че това е едно от тях. Като сянка обгръщаше съпротивляващото се съзнание на Артър и той го остави.
Мелодията беше същата, като тази която свиреше стареца, но звуците се носеха и изпълваха нощната тишина с нещо по силно от самата музика. В нея имаше болка, но имаше и надежда. Той вече не беше в парка. Тъжно, музиката летеше в нощната мъгла на непознатото градче, необезпокоявана се лееше в простора, като тих ветрец се носеше над покривите. Ако не беше слабото блещукане на догаряща свещ на прозореца в една от къщите, не можеше да се разбере откъде идва тя, защото сякаш се спускаше от простора и се материализираше от нищото.
С нея млад цигулар общуваше със звездите. Взираше се в тяхната далечна и студена светлина и отправяше мъката си към тях въплътена в звуците на музиката. Освободена, изтръгнала се от душата, тя се устремяваше през тясното прозорче и се разнасяше под звездното небе. Мъката, която се опитваше да заглуши, болката, която изпитваше, като нож прорязваше сърцето. Всъщност той и се радваше, караше го да се чувства жив, но колкото и да се опитваше не мразеше. Омразата, тя можеше да бъде лекарство, но лекарство, което убива, но и това беше нещо. Дори и сега, когато оставаха часове, той не можеше да приеме, че Мари ще умре. Спомняше си щастливите мигове с нея в тази стая под звездите, щастливата и усмивка, мъката в очите, радостта от очакване на срещите и тъгата от раздялата.
Мелодията се промени, като жива, тя се изпълни с гняв. Крещеше, заплашваше, но кого? Твърде късно разбра защо Мари се отдръпна от него, а когато му каза, едва го удържа да не побегне и убие господарката и, мадам Бенал. Обеща му, че никой няма да я докосне, докато неговата любов е с нея и удържа на думата си. Канеха се да избягат далеч, дълго обсъждаха тези планове, парите приготвени за пътуването още лежаха в сламеника на леглото. А една вечер дотича при него с раздрана рокля, обляна в сълзи. Не каза нищо, но той разбра. Докато бяха щастливи, той не обръщаше внимание на слуховете за репутацията на мадам Бенал и нейните момичета, дори не искаше да повярва, защото Мари говореше за нея, като за своя благодетелка. На сутринта я отведоха. По-късно разбра, че мадам Бенал я обвинила в магьосничество и ерес. Всичко стана толкова бързо, съдът от съседния град я обяви за виновна и кладата вече се издигаше на градския площад.
Какво можеше той да направи срещу такава несправедливост. Молеше Бог, да я спаси, с цялата си душа. Молеше и своя духовен наставник, отец Антонио, да се застъпи, но нищо не помогна и остана само горчилката. За последно отдалеко я видя, като я изведоха от затвора до градския съвет, бита, цялата в синини и петна от кръв по мръсната си роба. Не го пуснаха в залата, където беше съдът. Приставът съчуствено го изпроводи и той дълго обикаля площада. Отиде си късно вечерта.
С всяка изтичаща секунда, с всеки удар на сърцето, в него растеше напрежение, надигаше се порив, нещо по-силно от него растеше и обсебваше душата му, докато не му се подчини. Захвърли цигулката и излезе навън. Като горски пожар, в него бушуваше желанието да види Мари за последно, да стори нещо лудо, с което да я спаси. Искаше още веднъж да я докосне, да я погледне в очите и да и каже, че я обича.
До мрачната сянка на затвора, който се намираше на гърба на градския съвет, той бягаше без да спира, дори дъх не си пое и стъпките му глухо отекваха по тъмните и празни улички на градчето, което спеше спокойно и не се интересуваше от неговото страдание. Пред малката, ниска вратичка на затвора спря да успокои тежкото си дишане и лудите мисли в главата. На силното му почукване се отзова метр Бонасие, вечно пияният четирийсетгодишен пазач. Той знаеше кой е младежът и затова се пазари дълго, но накрая отстъпи, виждайки, че той няма откъде да му измъкне вече и пукнат грош. Пусна го, усмихвайки се ехидно и шепнейки нещо за магии.
Мари стоеше в ъгъла на каменната тъмница устремила поглед към малкото решетесто прозорче, в рамката на което се виждаше парченце от звездното небе. Устните и безмълвно се движеха в няма молитва, а на обезобразеното и лице беше легнал печатът на страданията. Мъката, властваща в душата одухотворяваше чертите, придаваше и вид на светица, не отстъпила от своята правота. Тя не искаше много от живота, но и него и го отнеха. Отнеха и обичта и това да бъде обичана. Просто човешко чувство, чиста човешка мечта, вълшебен порив на душата.
Когато той застана до решетката и тихо я повика, лицето и се озари от щастлива усмивка. Хвърли се към него и устните им се докоснаха, а студените пръти на решетката ги докоснаха по лицата и напомниха със своя хлад предначертаното бъдеще. Държаха ръцете си, галеха се с погледи, обединени от докосването, вплетени в едно цяло. Говореха дълго за любовта, сякаш на сутринта не беше нейната екзекуция, а тяхната сватба. Времето летеше, а те не го забелязваха, за тях то вече не съществуваше, единствено искаха това да продължи вечно.
Застоялият, зловонен въздух се изпълни с вибрациите на тяхната любов и тишината се раздираше само от блаженото и гръмогласно хъркане на метр Бонасие. Той спеше в ъгъла на тясното коридорче, вдигнал крака на масата, сънувайки хубава храна и силно вино. Ключовете, закачени на колана тихо прозвъняваха докато си поемаше въздух, за да изтръгне после от гърлото си груби звуци.
Пол видя надеждата. Тя неусетно се промъкна и го погали с песента на ключовете. Приближи се боязливо към пазача и протегна ръка към тях. В мига, когато ги докосна се събуди.
Силно стиснал грифа на цигулката, той осъзна, че сънува. Полунощ отдавна минаваше и обзет от надеждата породена от съня, той побягна към затвора. Сънят му даде тази увереност, която не можа да събере вечерта след съда, почувства го като укор, отправен към неговата нерешителност, като шамар, който го подкани.
Всичко си беше същото. Празните улици, безумния и бърз бяг, тишината на нощта, и безразличието на спящия град. Пред вратата на затвора спря да си поеме дъх и тогава чу заглъхващи стъпки.
Обзет от лошо предчувствие вдигна глава и различи в далечината клатещата се фигура на метр Бонасие. Смяната му току що бе свършила и сега той с наслада предвкусваше мекия креват очакващ го у тях, а над него небето вече просветляваше.
Музиката изведнъж секна. Артър погледна към стареца и видя трима младежи грубо да се смеят. Те му се подиграваха, блъскаха и сипеха обиди. Неочаквано единият от тях изтръгна цигулката от старческите ръце и я размаза на асфалта. Артър скочи. За миг се озова до тях, свил болезнено дланта в юмрук, замахна, готов да го стовари върху уплашеното лице на младежа, когато почувства слабо докосване. Обърна се и почувства нямата молба в треперещата старческа ръка, протегната към него
Ръката му се отпусна сама, докато младежите изчезнаха в мрака на нощта спуснала се над алеята. Единият спря наблизо и Артър се затича към него, но спря, когато и той се загуби. Обърна се и видя отдалечаващата се фигура на стареца.
Различни чувства, предизвикани от случката, бушуваха в него, но най-силното, гневът, вече утихваше. Отново се обърна към мястото, където още лежаха останките от разбитата цигулка и се усмихна. Млад мъж го гледаше и му се усмихваше. Лунен лъч проникна през короните на дърветата. Огря призрачната фигура и тя се разтвори в него.
Артър пое към дома си. Когато минаваше край кафенето на Ренцо, видя жената от сутринта. Сподави обзелото го вълнение, зарадва се на случая и тъкмо се канеше да влезе, когато видя, че не е сама. Седеше със съседа от долният етаж и весело се смееше.
Прибра се късно. Безцелното обикаляне в квартала не успокои мислите му, само усили тягостното чувство останало от неговата нерешителност. В стаята си, седнал в креслото до прозореца изплува в съзнанието средновековен площад. Пламъците на кладата извиваха своите парещи езици, а в тях, викайки от болка, умираше младо момиче. Съвсем наблизо, не скривайки сълзите, среди тълпата, крещяща озверено, стоеше млад човек. Неговата болка беше огромна, но най-много го болеше, че всичко можеше да е иначе, ако беше послушал гласът на сърцето.
Гласът на сърцето
Артър се събуди от неприятното дрънчене на будилника. С мъка отвори очи и в просъницата, още пазеща спомена за прекрасен сън, натисна копчето. Часовникът млъкна и той се опита да си върне съня, но не успя. Нишката се беше изгубила в нахлуващите мисли за предстоящия ден. Все пак му беше хубаво да го задържи още малко, ако не спомена, то поне усещането за щастие.
Когато се измъкна от леглото, улицата навън вече започваше да се изпълва с обичайните утринни шумове. Той се усмихна. Завърза горнището на анцуга на кръста и шумно заслиза по стълбите. Преди последните шест стъпала, се засили по навик и ги прескочи. Тази негова хлапашка постъпка, едва не завърши трагично за младата жена, влизаща във входа и изпречила се пред него. Когато Артър я забеляза вече се приземяваше, сблъска с нея и двамата се озоваха на мозаичния под.
Гузен, той отначало гледаше встрани, но щом събра кураж и я погледна, забеляза как в очите на жената уплахата премина в удивление и накрая придоби характерното в такива ситуации гневно чувство.
- Вие луд ли сте! – извика тя, опитвайки се да стане.
- Напълно е възможно. Зависи какво разбирате под лудост. – невъзмутимо отговори Артър, решен да не се оставя на вината, която изпитваше.
- Ами налитането върху непознати, които се опитват да ви станат съседи.
- Вижте! На съседите не налитам. Е, може би ако са красиви.
Артър се усмихна. Щом се изправи протегна ръка, но жената я отблъсна грубо и се изправи сама. Стояха един срещу друг и Артър не можеше да потисне загъделичкалото го чувство на възхищение. Близостта до с тази непозната жена, караше сърцето му леко да ускори ритъма си и той едва не се поддаде на желанието да я докосне.
За негова изненада, вместо да получи шамар, бе дарен с най-чаровната презрителна усмивка на света.
- Значи затова господин Дъмпти беше толкова любезен, когато ми даде ключа тази сутрин и не посмя да спомене нищо за грубияни, обитаващи неговата сграда. – каза тя. - Вижте! Извинявам се за това, което стана. Съвсем не исках да ви нападам. – сериозно каза Артър.
- Това не успокоява болката в натъртеното ми бедро.
- Ще ви ... – Артър протегна ръка и преди да довърши думата “помогна”, се спря, защото жената панически се отдръпна.
- Не ме докосвайте. Ще се оправя сама.
- Чудесно. – раздразнен каза Артър. – Няма проблем.
Той излетя от входа и се затича по улицата, към близкия парк, където редовно тичаше. Когато се върна, видя работници да разтоварват кашони под внимателния надзор на младата жена.
“Може би трябва да се опитам да се извиня отново” – помисли си той, но по ядосания и вид прецени, че моментът не е подходящ. Затова се шмугна във входа и побягна по стълбите нагоре.
През целият ден, не спря да мисли за сутрешната случка. Беше разсеян, подтиснат и с облекчение затвори магазина вечерта, решен да изпълни желанието си. Мислеше за цветя, вино, дори кино, но накрая отхвърли всичко това, защото му се стори твърде банално, но всъщност просто го беше страх и не искаше да си признае. Той безцелно обикаляше парка, отлагайки вземането на решение, стигаше почти дома си и се връщаше. Накрая седна на една пейка и се заслуша в музиката на стария цигулар, който всеки ден, когато беше хубаво времето идваше да свири на алеята.
Понякога хвърляше монета в кутията на цигулката пред него и отминаваше, но досега никога не беше се заслушвал в музиката. Гласът на цигулката го накара да настръхне. Искаше да си тръгне, дори направи опит да стане, но не можа. Почувства как в съзнанието му прониква видение, което той не искаше да пусне. Това беше неговата болест, проклятие го наричаше той, да вижда разни неща. Не неща, а случки от миналото, събития запечатали се в предметите. От малък го спохождаха неочаквани пристъпи, които разкриваха неща случили се отдавна. Отначало мислеше, че полудява и въпреки страхът, не каза на никого. Дори и сега, когато вече можеше да контролира донякъде тази своя способност, той не смееше да я сподели с никого. Живота му беше самотен и изпълнен с видения. Веднъж направи опит, опита се да сподели с Вики, единствената жена в която беше влюбен толкова силно, че разтвори душата си пред нея. Още виждаше уплашеният поглед и чувстваше нейният страх, когато и говореше за неща случили се някога с нея.
Понякога виденията бяха толкова силни, че той нямаше власт над тях. Вече се беше научил да ги различава и знаеше, че това е едно от тях. Като сянка обгръщаше съпротивляващото се съзнание на Артър и той го остави.
Мелодията беше същата, като тази която свиреше стареца, но звуците се носеха и изпълваха нощната тишина с нещо по силно от самата музика. В нея имаше болка, но имаше и надежда. Той вече не беше в парка. Тъжно, музиката летеше в нощната мъгла на непознатото градче, необезпокоявана се лееше в простора, като тих ветрец се носеше над покривите. Ако не беше слабото блещукане на догаряща свещ на прозореца в една от къщите, не можеше да се разбере откъде идва тя, защото сякаш се спускаше от простора и се материализираше от нищото.
С нея млад цигулар общуваше със звездите. Взираше се в тяхната далечна и студена светлина и отправяше мъката си към тях въплътена в звуците на музиката. Освободена, изтръгнала се от душата, тя се устремяваше през тясното прозорче и се разнасяше под звездното небе. Мъката, която се опитваше да заглуши, болката, която изпитваше, като нож прорязваше сърцето. Всъщност той и се радваше, караше го да се чувства жив, но колкото и да се опитваше не мразеше. Омразата, тя можеше да бъде лекарство, но лекарство, което убива, но и това беше нещо. Дори и сега, когато оставаха часове, той не можеше да приеме, че Мари ще умре. Спомняше си щастливите мигове с нея в тази стая под звездите, щастливата и усмивка, мъката в очите, радостта от очакване на срещите и тъгата от раздялата.
Мелодията се промени, като жива, тя се изпълни с гняв. Крещеше, заплашваше, но кого? Твърде късно разбра защо Мари се отдръпна от него, а когато му каза, едва го удържа да не побегне и убие господарката и, мадам Бенал. Обеща му, че никой няма да я докосне, докато неговата любов е с нея и удържа на думата си. Канеха се да избягат далеч, дълго обсъждаха тези планове, парите приготвени за пътуването още лежаха в сламеника на леглото. А една вечер дотича при него с раздрана рокля, обляна в сълзи. Не каза нищо, но той разбра. Докато бяха щастливи, той не обръщаше внимание на слуховете за репутацията на мадам Бенал и нейните момичета, дори не искаше да повярва, защото Мари говореше за нея, като за своя благодетелка. На сутринта я отведоха. По-късно разбра, че мадам Бенал я обвинила в магьосничество и ерес. Всичко стана толкова бързо, съдът от съседния град я обяви за виновна и кладата вече се издигаше на градския площад.
Какво можеше той да направи срещу такава несправедливост. Молеше Бог, да я спаси, с цялата си душа. Молеше и своя духовен наставник, отец Антонио, да се застъпи, но нищо не помогна и остана само горчилката. За последно отдалеко я видя, като я изведоха от затвора до градския съвет, бита, цялата в синини и петна от кръв по мръсната си роба. Не го пуснаха в залата, където беше съдът. Приставът съчуствено го изпроводи и той дълго обикаля площада. Отиде си късно вечерта.
С всяка изтичаща секунда, с всеки удар на сърцето, в него растеше напрежение, надигаше се порив, нещо по-силно от него растеше и обсебваше душата му, докато не му се подчини. Захвърли цигулката и излезе навън. Като горски пожар, в него бушуваше желанието да види Мари за последно, да стори нещо лудо, с което да я спаси. Искаше още веднъж да я докосне, да я погледне в очите и да и каже, че я обича.
До мрачната сянка на затвора, който се намираше на гърба на градския съвет, той бягаше без да спира, дори дъх не си пое и стъпките му глухо отекваха по тъмните и празни улички на градчето, което спеше спокойно и не се интересуваше от неговото страдание. Пред малката, ниска вратичка на затвора спря да успокои тежкото си дишане и лудите мисли в главата. На силното му почукване се отзова метр Бонасие, вечно пияният четирийсетгодишен пазач. Той знаеше кой е младежът и затова се пазари дълго, но накрая отстъпи, виждайки, че той няма откъде да му измъкне вече и пукнат грош. Пусна го, усмихвайки се ехидно и шепнейки нещо за магии.
Мари стоеше в ъгъла на каменната тъмница устремила поглед към малкото решетесто прозорче, в рамката на което се виждаше парченце от звездното небе. Устните и безмълвно се движеха в няма молитва, а на обезобразеното и лице беше легнал печатът на страданията. Мъката, властваща в душата одухотворяваше чертите, придаваше и вид на светица, не отстъпила от своята правота. Тя не искаше много от живота, но и него и го отнеха. Отнеха и обичта и това да бъде обичана. Просто човешко чувство, чиста човешка мечта, вълшебен порив на душата.
Когато той застана до решетката и тихо я повика, лицето и се озари от щастлива усмивка. Хвърли се към него и устните им се докоснаха, а студените пръти на решетката ги докоснаха по лицата и напомниха със своя хлад предначертаното бъдеще. Държаха ръцете си, галеха се с погледи, обединени от докосването, вплетени в едно цяло. Говореха дълго за любовта, сякаш на сутринта не беше нейната екзекуция, а тяхната сватба. Времето летеше, а те не го забелязваха, за тях то вече не съществуваше, единствено искаха това да продължи вечно.
Застоялият, зловонен въздух се изпълни с вибрациите на тяхната любов и тишината се раздираше само от блаженото и гръмогласно хъркане на метр Бонасие. Той спеше в ъгъла на тясното коридорче, вдигнал крака на масата, сънувайки хубава храна и силно вино. Ключовете, закачени на колана тихо прозвъняваха докато си поемаше въздух, за да изтръгне после от гърлото си груби звуци.
Пол видя надеждата. Тя неусетно се промъкна и го погали с песента на ключовете. Приближи се боязливо към пазача и протегна ръка към тях. В мига, когато ги докосна се събуди.
Силно стиснал грифа на цигулката, той осъзна, че сънува. Полунощ отдавна минаваше и обзет от надеждата породена от съня, той побягна към затвора. Сънят му даде тази увереност, която не можа да събере вечерта след съда, почувства го като укор, отправен към неговата нерешителност, като шамар, който го подкани.
Всичко си беше същото. Празните улици, безумния и бърз бяг, тишината на нощта, и безразличието на спящия град. Пред вратата на затвора спря да си поеме дъх и тогава чу заглъхващи стъпки.
Обзет от лошо предчувствие вдигна глава и различи в далечината клатещата се фигура на метр Бонасие. Смяната му току що бе свършила и сега той с наслада предвкусваше мекия креват очакващ го у тях, а над него небето вече просветляваше.
Музиката изведнъж секна. Артър погледна към стареца и видя трима младежи грубо да се смеят. Те му се подиграваха, блъскаха и сипеха обиди. Неочаквано единият от тях изтръгна цигулката от старческите ръце и я размаза на асфалта. Артър скочи. За миг се озова до тях, свил болезнено дланта в юмрук, замахна, готов да го стовари върху уплашеното лице на младежа, когато почувства слабо докосване. Обърна се и почувства нямата молба в треперещата старческа ръка, протегната към него
Ръката му се отпусна сама, докато младежите изчезнаха в мрака на нощта спуснала се над алеята. Единият спря наблизо и Артър се затича към него, но спря, когато и той се загуби. Обърна се и видя отдалечаващата се фигура на стареца.
Различни чувства, предизвикани от случката, бушуваха в него, но най-силното, гневът, вече утихваше. Отново се обърна към мястото, където още лежаха останките от разбитата цигулка и се усмихна. Млад мъж го гледаше и му се усмихваше. Лунен лъч проникна през короните на дърветата. Огря призрачната фигура и тя се разтвори в него.
Артър пое към дома си. Когато минаваше край кафенето на Ренцо, видя жената от сутринта. Сподави обзелото го вълнение, зарадва се на случая и тъкмо се канеше да влезе, когато видя, че не е сама. Седеше със съседа от долният етаж и весело се смееше.
Прибра се късно. Безцелното обикаляне в квартала не успокои мислите му, само усили тягостното чувство останало от неговата нерешителност. В стаята си, седнал в креслото до прозореца изплува в съзнанието средновековен площад. Пламъците на кладата извиваха своите парещи езици, а в тях, викайки от болка, умираше младо момиче. Съвсем наблизо, не скривайки сълзите, среди тълпата, крещяща озверено, стоеше млад човек. Неговата болка беше огромна, но най-много го болеше, че всичко можеше да е иначе, ако беше послушал гласът на сърцето.
Re: Гласът на сърцето
Еее, сега вече си казал много повече неща. Много, много повече.
Засили още паралела между двете истории – тази на Артър и тази на младия цигулар. Подчертай още по-ясно какъв е този глас на сърцето, зов на сърцето. Ето така например:
„Какво можеше той да направи срещу такава несправедливост.” Искаше, но не посмя. Сърцето му се разкъсваше в нерешителност. Зовеше го да се втурне и да се пребори с всичко и с всички, но страхът заглуши неговия глас. (Защото това му е казвал гласът на сърцето – да опита да я спаси).
За Артър кажи същото (за Артър и другата жена): Сърцето му я искаше, копнееше да се доближи до нея, да я познава, да я чувства. Но някаква невъзможност бе надвиснала над него и го спираше.
Забелязвам, че пишеш на един дъх. От там идва това очарование на разказа. Корекциите могат малко да му го отнемат, да го накърнят. Бъди внимателен, чети и изглаждай. Ще се получи много добре.
Засили още паралела между двете истории – тази на Артър и тази на младия цигулар. Подчертай още по-ясно какъв е този глас на сърцето, зов на сърцето. Ето така например:
„Какво можеше той да направи срещу такава несправедливост.” Искаше, но не посмя. Сърцето му се разкъсваше в нерешителност. Зовеше го да се втурне и да се пребори с всичко и с всички, но страхът заглуши неговия глас. (Защото това му е казвал гласът на сърцето – да опита да я спаси).
За Артър кажи същото (за Артър и другата жена): Сърцето му я искаше, копнееше да се доближи до нея, да я познава, да я чувства. Но някаква невъзможност бе надвиснала над него и го спираше.
Забелязвам, че пишеш на един дъх. От там идва това очарование на разказа. Корекциите могат малко да му го отнемат, да го накърнят. Бъди внимателен, чети и изглаждай. Ще се получи много добре.
Re: Гласът на сърцето
Доста по-добре е след промяната. Но има още за изглаждане - прочети го след време като страничен читател. Не искам аз да ти правя разбор, защото е важно ти сам да се научиш да си го правиш, да го усещаш - дарбата я имаш, ще се справиш; остави усещането за достоверност, за правдоподобност да те води, следвай логиката на разказа, а не собствените си мисли за разказа. В "Книгата" си се справил доста по-добре, значи и тук би могъл.
Очевидно много ти харесва мисълта, че музикантът не е послушал гласа на сърцето си, с което лично ас не съм съгласна, по-скоро е проявил колебания и със закъснение се е отзовал. Освен това, не мислиш ли, че би било по-добре, ако завършекът на разказа е свързан не с образите от виденията на Артър, а със самия него - може би с извод, който си е направил за собствения си живот и неувереност, колебания...
И правописа...
Успехи, Kelefarn!
Очевидно много ти харесва мисълта, че музикантът не е послушал гласа на сърцето си, с което лично ас не съм съгласна, по-скоро е проявил колебания и със закъснение се е отзовал. Освен това, не мислиш ли, че би било по-добре, ако завършекът на разказа е свързан не с образите от виденията на Артър, а със самия него - може би с извод, който си е направил за собствения си живот и неувереност, колебания...
И правописа...
Успехи, Kelefarn!
Re: Гласът на сърцето
Този разказ ме мъчи откакто е написан. Отчаяно искам да запазя идеята, за това, че често сме неуверени в своя избор и поради тази вътрешна неувереност, закъсняваме с действията си. Понякога е фатално, понякога не. Лично аз често отлагам решенията и много се колебая, а когато накрая взема решение и го сторя, се блъскам по главата и си казвам - защо не го направих по-рано, щях да си спестя толкова дни терзания и колебания. Мисля, че просто, още тази тема е трудна за мен и не съм я осъзнал достатъчно ясно и точно, за да дам силно описание на тези човешки дилеми, пред които много хора се изправят. Досега никога не съм получавал толкова професионални мнения за това, което съм написал, а за последната година, написах доста, две чернови на два романа и в момента пиша трети. Разказите за Артър не са фентъзи, те са по-скоро мистични и не знам дали ще имат продължение, защото силата на разказите е в идеята. Добрият разказ, трябва да има силно емоционално изживяване, като хубава снимка, защото той е точно това, снимка, един момент от нечий живот, случка, която го е разтърсила и се е оказала съдбовна.