Дали е истина
Тих сънлив летен следобед. На сенчеста пейка в многоцветен парк трима възрастни мъже, поседнали за отмора и раздумка, сбрани от този миг на това място, бъбрят за какво ли не.
-Как успя този Бацилус Булгарикус за толкова кратко така да промени света! – подхваща нова тема един от тях.
-Кой пък го кръсти с това ужасно име? – възмутено подема другият – Може някой журналист, който се е опитал да бъде оригинален или наплашен политик, или пък разгневен мафиот...
-Е, това няма значение – поклаща глава третият. – Факт е, че това название се наложи.
-Дори не я бяхме чували тази България, а сега навсякъде се знае името й...
-Пък и наистина се развихри като грипна епидемия – бързо, неуправляемо, безкомпромисно – и обхвана цялата Земя... Помните ли, още при първото му проявление светът бе шокиран... Но всичко стана толкова бързо, че малко хора научиха какво точно се случи тогава... Мога да ви разкажа...
Беше обикновена есенна вечер. Много българи седяха пред телевизорите си, следейки поредното “Предизборно студио”. От екрана някакви политици нахлуваха в домовете и ума им с поредното си банално шоу, предавано “на живо”.
Единият нападна другия:
- Говори се, че сте били на парти във вилата на Перчема, а неговата слава е всеизвестна. Ако спечелите, за кого ще работите – за обикновените хора или за особените си приятели?
Някъде далеч от студиото един мъж откъсна очи от монитора на компютъра си и се загледа в телевизора, заслушан в полемиката. Точно в този момент вратата се отвори и в стаята нахлу малката му дъщеричка по пижама.
- Лека нощ, тате! – избъбри тя, втурнала се към него.
Мъжът стана и я пое на ръце.
- Лека нощ, светулчице! – каза нежно той.
- Хайде, миличка, трябва да спиш - подкани я майка й, появила се в рамката на вратата. - А и татко има работа.
- Да, да, работа! Видях го, гледаше телевизия! – възпротиви се детето.
- Повдигнаха онзи скандал с партито... – обясни мъжът.
- А каква е истината... – поклати глава жената и въздъхна.
- Истината? Да видим ли каква е истината, светулчице? – взря се усмихнат в очите на дъщеричката си мъжът.
- О, да! – възкликна малката и изчурулика – Фокус-мокус, троп и пляс! /таткото тропна, детето плясна с ръчички/ Истината да се яви пред нас!
Двамата се взряха в телевизора така настойчиво, като че опитваха да преминат през него и да се озоват в студиото; после притвориха очи.
Точно в този момент отблъскващият атаката политик казваше:
- Както вече обясних не веднъж пред медиите, не познавам лично този човек. Така че няма как да съм бил във вилата му. Това са злобни клевети и опит да бъда компрометиран пред избирателите, но аз...
... когато в помещението се случи нещо странно – някакво раздвижване привлече вниманието на всички. Като че стената зад водещата се отдръпна и в пространството се появи картина, така жива и истинска, като че част от самото политическо шоу:
Двама души, застанали на веранда към добре гледана градина, чукнаха чашите си. Единият каза:
- За успеха на бъдещата съвместна работа!
- Звучи добре! – усмихнат отговори другият.
Чуваха се музика, смях... Двамата мъже отпиха...
Единият от мъжете беше участващият в предаването политик, опитващ се да отбива атаките на опонента си, а другият – Перчема, чийто образ напоследък се появяваше често по медиите – говореше се, без доказателства, разбира се, че е шеф на най-голямата престъпна групировка в страната.
Всички в студиото стояха вцепенени. Водещата, която се бе извърнала назад, проследявайки погледите на участниците в предаването, така си и бе останала, извита въпросително, не смееща да мръдне, за да не изпусне нещо.
След това там като че избухна взрив от емоции и думи. Какво стана по-нататък зрителите можеха само да гадаят, защото предаването бе преустановено и от екрана ги заляха шумни реклами.
Разбира се, имаше вътрешно разследване, полицейско разследване... Не откриха нищо, нищичко, което да отговори на възникналите въпроси.
В свят с така добре развити комуникации, това събитие не можеше да остане незабелязано. Новината, както си спомняте, още същата вечер бе разгласена от всички водещи световни информационни агенции, а на следващия ден бе на първите страници на вестниците. Бацилус Булгарикус, както го нарекоха по-късно, вече шестваше по света; въздействаше различно на хората – вълнуваше или плашеше, радваше или ужасяваше, настройваше шеговито или стресираше, ала не оставяше никого безразличен.
Въпреки това, следващият ден започна нормално – животът си течеше, не можеше да бъде спрян заради случка в някакво предаване, колкото и сензационна и необичайна да е тя - такива непрекъснато се появяват, разбунват духовете и отшумяват, заменени от нови. Тогава никой не предполагаше какви размери ще придобие явлението. Ала на палавника, проявил се веднъж, му стана интересно...
В зала три на един Районен съд, в същата тази България, се гледаше нашумяло дело за кражба и заседанието бе открито.
Когато един от свидетелите отговаряше на въпросите, уличавайки заподозрения за виновен, жена със свободно разстилаща се по раменете й руса коса, седяща сред множеството, помисли: “Я да видим каква точно е истината.” Притвори очи, като че заслушана в нещо далечно.
Стената край свидетелското място изчезна някъде зад появилата се жива картина, показваща местопрестъплението. Затаили дъх, всички в залата наблюдаваха самото извършване на кражбата, но извършител не беше подсъдимият.
Един мъж се извърна към съседа си по място и високо възкликна:
-Ама това сте вие!
Човекът до него бе един от свидетелите, призовани от обвинението...
По същото време подобни събития се случиха в съдилища из цялата страна. И това не беше всичко.
На един площад се бяха събрали недоволни хора със своите искания. Профсъюзен лидер говореше от трибуната:
- ...Ние ще направим всичко, в границите на закона, така че вие да получите това, което ви се полага. Лично аз съм на ваша страна, убеден съм, че вие сте прави във вашите искания...
Нататък никой от присъстващите не го чу какво говори – ставащото зад гърба му беше далеч по-интересно: Огромна жива картина, която се виждаше от всяко кътче на площада, показваше двама мъже, единият от които бе ораторът. Малък плик премина от едните ръце в другите и беше прибран във вътрешния джоб на сакото.
- Разбрахме се, нали?
- Разбира се. Можеш да разчиташ на мен. До месец този кабинет ще е паднал. Мините, железниците, учителите, лекарите... – ще вдигнем всички...
- Ще чакаме резултата.
Двамата мъже си смигнаха и се разделиха.
Всички хора на площада, дори случайно преминаващите, бяха се загледали в сцената, която се разиграваше зад нищо неподозиращите на трибуната. Странно бе, че не чуваха думите, а те по някакъв магически начин проникваха в ума им. Възрастен мъж, който бе извел петгодишния си внук на разходка, също се бе загледал. Момченцето, обаче, само погледна нагоре и повече не удостои картината с внимание; затова пък започна да се държи странно – като хрътка, усетила във въздуха мирис, който я прави неспокойна и я кара да тръгне по следата. Търсещият му погледът се спря на достолепен беловлас мъж, седнал на сгъваемо столче под огромен чинар в края на площада, свирещ на невиждан от детето инструмент. Малкият, използвайки залисията на дядо си, се запъти към музиканта. Спря пред него и тихо запита:
- Ще ме научиш ли и аз да правя това? – и посочи с главица към трибуната.
Мъжът се взря изучаващо в очите му. Усмихна се и отговори с въпрос:
- А кой те е научил как да ме намериш?
- Никой, аз си го знам – отговори детето.
- И това го знаеш – гледайки го право в очите, уверено каза възрастният.
- Наистина ли? – зарадван запита малкият.
- Опитай. Но не тук – с поощряваща усмивка каза мъжът. – Искам да ти дам нещо.
Извади от джоба си портокал и го подаде на момченцето.
- И аз искам да ти дам нещо, но не знам какво - нямам нищо в себе си – някак огорчено каза то.
- Ами направи като мен – бръкни в джоба си и ми дай, каквото намериш там.
Тази игра хареса на детето. Лицето му засия. Не чака втора покана. Учуди се, когато напипа в собствения си джоб нещо необичайно. Извади ръчичката си, разтвори я и се взря удивено в дланта си – там кротко стоеше луковица. Детето вдигна питащ поглед към непознатия. Той му се усмихна и с очи го подкани да погледне към ръчичката си - луковицата като че бе оживяла – върхът й се разпука и се показа зелен стрък, който бързо порасна, на върха му се оформи пъпка и като на филм със забързан кадър, разцъфна бял зюмбюл.
- Уау! Как го измагьоса? – запита малкият.
- Ти го направи.
- Аз ли?
- Нали помниш, искаше нещо да ми дадеш... Само че не знаеше какво. Но има една част в теб, която знае, нали?
- Да – отговори детето, полюбува се на цветето, помириса го и го подаде на беловласия мъж с въпроса:
- Но как направи онова?
- Ти знаеш – загадъчно се усмихна мъжът. – Сега, обаче, трябва да вървиш, дядо ти те търси.
Детето се обърна и махна на дядо си, който безрезултатно го викаше през гневните викове на хората, разбрали, че са манипулирани и използвани в чужда непочтена игра. Преди да тръгне, момченцето се извърна да се сбогува. Но мъжът не беше там. Огледа се наоколо – от него нямаше друга следа, освен музиката, която още звучеше наоколо, а може би само главицата му... “И това ли го мога? – запита се развълнуван малчуганът – После ще опитам.” И хукна към дядо си.
- Къде ходиш? – смъмри го той и стиснал ръчичката му, бързо го поведе извън площада – Нали ти казах да не се отдалечаваш от мен? Да се махаме по-скоро оттук, че да не пострадаш... Не се знае какво ще стане след малко...
Подтичвайки до него, детето стискаше в другата си ръчичка портокала. Прибра го в джоба си и се усмихна загадъчно-дяволито. Не каза нищо на дядо си, знаеше какво с кого може да споделя.
Този ден залата на Парламента в тази България остана почти празна – голяма част от депутатите не се явиха на заседание – някои се обадиха, че са болни, други не посмяха дори да се обадят...
Но Бацилус Булгарикус не спря до тук. Тази малка държавица твърде бързо му отесня – като бебешка ризка на лакомо великанче – и той се гмурна в големия свят. По какъв начин се придвижваше или се разрастваше и как избираше на коя сцена да изнесе представлението си, не мога да ви кажа. Мисля си, обаче, че той от дълго време е дремел, разпрострян невидимо навсякъде и в един момент се е разсънил, погледнал е с любопитство света и се е впуснал в приключение из своята собствена безграничност. Но това е само мое предположение, със сигурност зная само фактите.
Същия ден държавният глава на една доста по-голяма страна, разположена далеч оттам, трябваше да говори на празничен митинг, на живо. Случилото се предната вечер в тази българска телевизия бе смутило духовете. Възникна въпросът дали лидерът да не се “разболее” и да изчака с явяването си на публични места, докато не се изясни ситуацията. Обаче точно в този момент опозицията в страната бе доста силна и той се надяваше с това изказване да закрепи позициите си. Затова реши да говори на митинга. Разбира се, бяха взети изключителни мерки, не допуснаха камери, фотоапарати... изобщо никаква техника, а и охраната на площада бе засилена неимоверно...
Но думите му за миротворческата роля на страната в една друга държава нямаха нужния отглас на фона на картините, редуващи се зад гърба му, на които родните синове в униформи умираха на чуждата земя...
Телефонът на този, който бе застанал непосредствено зад лидера,
иззвъня, той се обади, после погледът му се отправи нагоре и назад...
Въпреки мерките за безопасност, в гневния си изблик множеството така притисна трибуната, че високопоставените лица, за да не пострадат, трябваше да се възползват от силовите методи на охраната. Но и това не помогна. Охраняващите също бяха хора, въпреки обучението; някои дори имаха близки, дошли на площада…
Тези, които бяха с децата си, се опитваха да се промушат назад, колкото може по-далеч от мястото на сблъсъка...
И над всичко това картините се редяха – неумолими съдници.
Едно семейство бързаше към странична уличка. Ала десетгодишната им дъщеря, която току се оглеждаше и зазяпваше, за ужас на майка си, я задърпа към продавачка на цветя, застанала наблизо.
- Виж какви хубави цветя! – възкликна детето.
- Остави сега цветята! Трябва да вървим... – тревожно и ядосано каза майка й, боейки се да не изостанат от главата на семейството, който, с малката дъщеричка на ръце, бързаше напред.
Но момичето се изскубна от ръката й и се шмугна към цветарката, притисната до една стена от потока бързащи хора, които не я забелязваха. Обаче детето я бе търсило и я бе открило. Погледна я в очите и тихо каза:
- Страхотна си! Да ти помогна?
Преди жената да успее да отговори, то се взря по посока на трибуната, после притвори очи.
В ума на държавния глава се рояха безброй страхове, които бяха ясно видими за онези, които “имат очи да гледат”. “Добре че не знаят за онази сделка...” – бе една от мислите му.
До първата жива картина се появи втора – поредица хора, които разговаряха – пряко или по телефона, - свързани с една светла нишка. В единия край беше лидерът, а в другия – добре известен крупен бизнесмен със скандална репутация...
- Пази се много – прошепна цветарката.
- Знам – отговори малката усмихнато.
Майка й най-после успя да обясни положението на бащата, който гневно запита:
- Какви цветя пък сега?!
И двамата се запровираха обратно. Докато стигнат до дъщеря си,
над площада трептеше трета картина.
Очите на жената и детето се срещнаха сияещи – още някой бе попаднал под въздействието на неуморния палавник и бе извадил скритото наяве:
Мъжът зад държавния глава говореше по телефона с друг и въпреки шума, всички чуваха (като че с някакви други сетива) всяка дума от разговора:
- Изпратете хеликоптер, спешно! Обградете площада – изпълнете операция “Нон-сви”...
- Но там има толкова хора! И деца... – възрази другият.
- Това е заповед!
- Слушам! – отговори отсрещният, но след миг възрази: - А охраната? И те са видели...
- Те са моя грижа...
- Спри! – изкрещя високопоставеният мъж и грабна телефона – Заповедта се отменя. Само изпратете хеликоптер да ни прибере.
Странна светлина, по-ярка от дневната, но не остра и заслепяваща, а някак мека и галеща, заля площада. Всички – очаровани, омиротворени - се заоглеждаха и започнаха спокойно да се разотиват. Дори не се наложи хеликоптер да отвежда държавния глава...
В следващите месеци, спомняте си, въпреки опитите да бъдат взети мерки, Бацилус Булгарикус се прояви във всички страни по света, на всички житейски нива – от обществения живот до съкровените лични отношения. За него нямаше граници, нямаше стени, защитни укрития или противодействащи серуми. Той нахлу в света невидим, но непоколебимо и неустоимо - като пролетта, разтопяваща снега и приканваща пъпките да се разтворят за нов цъфтеж...
С всеки изминат ден присъствието му се чувстваше все по-осезаемо и все повече хора откриваха своите неподозирани, дремещи до този момент, магически способности. Вълшебството витаеше навсякъде. Достигна се до там, че беше достатъчно човек да се запита “А дали е истина?”, за да се задейства неизвестен, за повечето хора до тогава, механизъм.
Да-а, така започна всичко това...
А после – знаете, обърканото неспокойно време, когато новото си проправя път... Нищо не е, както е било до вчера - рушат се стари норми на поведение, падат правителства, разпадат се семейства... Но животът няма как да спре. Той продължава. И то със същите тези хора – които правят грешки, спъват се и падат, но стават и променяйки начина си на мислене, себе си и света, продължават напред... Не знам вие как гледате на всичко това, но като се замисли човек, тези неща - политически кризи, сривове, сътресения в отношенията, разводи – тях винаги ги е имало, само че не в такива мащаби наведнъж...
Важно и хубаво е, че в сърцата човешки никога не е преставало да мъждука пламъчето на вярата в доброто и копнежа по него. Точно тези вяра и стремеж сътвориха в трудното време прекрасни обикновени чудеса по света - на мястото на старите изкоренени плевели бързо поникнаха свежи стръкове доброта, почтеност, любов. Прошката, задушавана от бурени до тогава, разцъфтя като целебно биле за болката от грешките - свои и чужди - когато добрите чувства са били истински; а щом не са били... няма защо да се съжалява за тях.
И ето, хората се променят – с различна скорост, но в една посока – съзнанието постепенно се издига към вълнуващите необятни простори, където никнат и цъфтят чудесата. А в сърцата все по-често засиява онази тайнствена светлина... като че родена от закачливата усмивка на палавник, запленен от новата си измишльотина...
Сега, някъде далеч оттук, до стара топола, деца се надпреварват да показват какви вълшебства умеят да правят.
- Вижте какво ще ви измагьосам... – казва момче с разрошен перчем и отива зад дебелия ствол на дървото.
Колкото и да го търсят, е напразно – просто е изчезнал.
- Ето ме! – подвиква весело иззад противоположно разположен кипарис.
В друго кътче на земята девойче разказва на малката си сестричка:
- Бях колкото теб, когато направих това, което правиш ти сега, над препълнен с хора площад...
А палавата хитруша, с лукави пламъчета в очите, пита:
- Я да видим дали е истина?...
-Не съм виждал такива работи -казва единият от слушателите. – Чувал съм какво ли не, но дали е истина... Я-я! Тоя къде изчезна?
-Знам ли... – отговаря другият и... изчезва.
Останал сам, мъжът се оглежда наоколо и напряга всичките си сетива – да улови необяснимо-случващото се. Усеща някакво присъствие, чува много тих закачлив смях – като от отдавна забравен спомен; не вижда никого наблизо. “Къде си? Кой си? Знам, че си тук...” – подвиква мисълта му. Отговаря му само приглушено щастливо кискане, с каквото се отзовава дете, играещо на криеница с възрастен, който се прави, че не може да го намери. “Не зная дали си истинско или само моя измислица, но е хубаво, че те има.” – усмихва се мъжът, обляга се на пейката и притваря очи, отпускайки се в това невидимо радостно присъствие...
Дали е истина
Re: Дали е истина
Здравей, Azira,
в този анализ съм записала разсъжденията си върху твоя разказ в реда, в който те се появиха. С малки добавки.
Започвам с идеята – мислех, че лесно съм разбрала каква е – серум на истината, който се разпространява с уникалната способност на бацил. Това е чудесна комбинация – нещо хубаво, закачено за нещо, което никой не може да спре. Допадна ми. Но после видях, че не е точно тази. Името на бацила също предположих защо е точно Бацилус Булгарикус – за да покаже, че всичко тръгва от България. Обаче, на мен ми напомня много силно за името на бактерията на киселото мляко и до някое време все имах чувството, че и то ще бъде намесено.
Не ми стана съвсем ясно защо „поразява” избирателно и какви точно хора. Децата, като най-чисти, и може би честните хора. Обаче, ако се разпространява като бацил, то няма да подбира. Просто не разбрах как избира в кого да попадне.
Като казваш: „Ала на палавника, проявил се веднъж, му стана интересно...”, имаш предвид бацила. Но ако е бацил, на него не може да му стане интересно, той ще се подчинява на биологичните закони, според които бацилът си е просто бацил. От това изречение, а и от тук: „По какъв начин се придвижваше или се разрастваше и как избираше на коя сцена да изнесе представлението си, не мога да ви кажа. Мисля си, обаче, че той от дълго време е дремел, разпрострян невидимо навсякъде и в един момент се е разсънил, погледнал е с любопитство света и се е впуснал в приключение из своята собствена безграничност.” може да се разбира, че той не е просто бацил, а някакво същество със своя воля, осъзнато, но тогава пак ми се иска да знам повече за него – как, защо...
Продължавам да опитвам да си го обясня – може би не е бацил (с присъщите на микробите свойства), а някакво странно явление, което няма обяснение, но тогава ще е добре може би да има друго подходящо име. Всъщност, всички тези разсъждения са, за да ти покажа, че му трябва друго име (според мен) – не бацил, нещо по-подходящо. Думата бацил отвежда мисълта в друга посока.
Мисля, че ако го нямаше подвеждащото „бацил” от самото начало, нямаше да очаквам това, което очаквах, и всичко щеше да ми е много „по-ясно”. В смисъл, наистина нямаше да има значение защо, от къде идва и какъв е – просто едно прекрасно и нужно чудо.
Виж колко много казах, за да те убедя в нещо „малко”.
Идеята за чудото е от моите любими. Много обичам да се случват чудеса (и вярвам, че се случват). Желанието да се случи чудо си е истинска страст!
Продължавам обаче да си разсъждавам: Бацил навява асоциации с нещо болестотворно. Но пък дали истината не е болест за нашето общество? Дали всъщност не трябва да ни порази точно такава болест, за да се изчистим и съвземем? В този ред на мисли името му е точно. Просто ти предоставям разсъжденията си на читател. Ти кажи кои от тях са верни и кои не.
След първия прочит на разказа си помислих, че ми се иска да имаше поне едно име, освен това на бацила, което да запомня. Но след размисъл разбрах, че съм запомнила най-важното име – това на Истината.
Успя да ме развълнува накрая шествието на истината. Усетих, видях какъв е светът, в който тя тържествува гола и пряма, без да се крие зад маски по тъмните ъгли. Спокоен свят, вълшебен, чудесен, с щастливи деца (което е най-показателно).
Хубав е разказът – изпипан. Дава повод за размисъл при внимателно прочитане. Не открих някакви разминавания, изразите са подбрани, изгладени, ясни. Разбира се има няколко малки думички, които попадат в моя „списък” с нежелани думи, но те са съвсем малко, ако искаш, както и при „Сам Сама”, мога да ги посоча.
Забележки към правописа ти нямам никакви. Постарала си се във всяко едно отношение да представиш нещо добро и старателно направено. Така мисля аз.
Очаквам да чуя ти какво мислиш за моите мисли, а ако имаш и въпроси към мен, питай!
в този анализ съм записала разсъжденията си върху твоя разказ в реда, в който те се появиха. С малки добавки.
Започвам с идеята – мислех, че лесно съм разбрала каква е – серум на истината, който се разпространява с уникалната способност на бацил. Това е чудесна комбинация – нещо хубаво, закачено за нещо, което никой не може да спре. Допадна ми. Но после видях, че не е точно тази. Името на бацила също предположих защо е точно Бацилус Булгарикус – за да покаже, че всичко тръгва от България. Обаче, на мен ми напомня много силно за името на бактерията на киселото мляко и до някое време все имах чувството, че и то ще бъде намесено.
Не ми стана съвсем ясно защо „поразява” избирателно и какви точно хора. Децата, като най-чисти, и може би честните хора. Обаче, ако се разпространява като бацил, то няма да подбира. Просто не разбрах как избира в кого да попадне.
Като казваш: „Ала на палавника, проявил се веднъж, му стана интересно...”, имаш предвид бацила. Но ако е бацил, на него не може да му стане интересно, той ще се подчинява на биологичните закони, според които бацилът си е просто бацил. От това изречение, а и от тук: „По какъв начин се придвижваше или се разрастваше и как избираше на коя сцена да изнесе представлението си, не мога да ви кажа. Мисля си, обаче, че той от дълго време е дремел, разпрострян невидимо навсякъде и в един момент се е разсънил, погледнал е с любопитство света и се е впуснал в приключение из своята собствена безграничност.” може да се разбира, че той не е просто бацил, а някакво същество със своя воля, осъзнато, но тогава пак ми се иска да знам повече за него – как, защо...
Продължавам да опитвам да си го обясня – може би не е бацил (с присъщите на микробите свойства), а някакво странно явление, което няма обяснение, но тогава ще е добре може би да има друго подходящо име. Всъщност, всички тези разсъждения са, за да ти покажа, че му трябва друго име (според мен) – не бацил, нещо по-подходящо. Думата бацил отвежда мисълта в друга посока.
Мисля, че ако го нямаше подвеждащото „бацил” от самото начало, нямаше да очаквам това, което очаквах, и всичко щеше да ми е много „по-ясно”. В смисъл, наистина нямаше да има значение защо, от къде идва и какъв е – просто едно прекрасно и нужно чудо.
Виж колко много казах, за да те убедя в нещо „малко”.
Идеята за чудото е от моите любими. Много обичам да се случват чудеса (и вярвам, че се случват). Желанието да се случи чудо си е истинска страст!
Продължавам обаче да си разсъждавам: Бацил навява асоциации с нещо болестотворно. Но пък дали истината не е болест за нашето общество? Дали всъщност не трябва да ни порази точно такава болест, за да се изчистим и съвземем? В този ред на мисли името му е точно. Просто ти предоставям разсъжденията си на читател. Ти кажи кои от тях са верни и кои не.
След първия прочит на разказа си помислих, че ми се иска да имаше поне едно име, освен това на бацила, което да запомня. Но след размисъл разбрах, че съм запомнила най-важното име – това на Истината.
Успя да ме развълнува накрая шествието на истината. Усетих, видях какъв е светът, в който тя тържествува гола и пряма, без да се крие зад маски по тъмните ъгли. Спокоен свят, вълшебен, чудесен, с щастливи деца (което е най-показателно).
Хубав е разказът – изпипан. Дава повод за размисъл при внимателно прочитане. Не открих някакви разминавания, изразите са подбрани, изгладени, ясни. Разбира се има няколко малки думички, които попадат в моя „списък” с нежелани думи, но те са съвсем малко, ако искаш, както и при „Сам Сама”, мога да ги посоча.
Забележки към правописа ти нямам никакви. Постарала си се във всяко едно отношение да представиш нещо добро и старателно направено. Така мисля аз.
Очаквам да чуя ти какво мислиш за моите мисли, а ако имаш и въпроси към мен, питай!
Re: Дали е истина
Здравей, Vira!
Благодаря за мнението.
Първо искам да обясня нещо за себе си - за пръв път участвам в такъв форум и малко трудно се справям; като малко дете ми е нужно някой, който повече разбита от английски и т.н. ... да ме води за ръка, а не винаги ми се намира такъв под ръка. А и напоследък ми е доста натоварено. С всичко това опитвам да обясня защо реагирам малко бавно.
Колкото до разказа. Името е такова, каквото предположих, че би било дадено от журналист, който се опитва да бъде оригинален, някой наплашен политик или гневен мафиот... Просто потърсих някой, който мирно и закачливо, но неустоимо и независимо от властимащите да разреши задълбочаващите се проблеми в света ни. Да, това е Истината, онази, голямата, която е над всички, но всъщност тя е онзи, който незримо присъства навсякъде край нас. Може би наистина е добре да присъства и по-подходящо име. Не се бях замислила за това. Благодаря за идеята, ще помисля по въпроса.
Сигурно би било добре и да изясня кои хора са негови проводници. Някак се притеснявах да не се получи сухо-пояснително. Ще видя как бих могла да го вмъкна в подходяща форма.
Да, бих искала да ми посочиш кои думички не са ти допаднали, за да се помисля върху тях.
Благодаря и за хубавите думи.
Аз прочетох "Венера, бейби", но тогава стана късно и си легнах, без да ти напиша мнение. Ще се постарая в близките дни да намеря време.
Всичко хубаво!
Аз
Благодаря за мнението.
Първо искам да обясня нещо за себе си - за пръв път участвам в такъв форум и малко трудно се справям; като малко дете ми е нужно някой, който повече разбита от английски и т.н. ... да ме води за ръка, а не винаги ми се намира такъв под ръка. А и напоследък ми е доста натоварено. С всичко това опитвам да обясня защо реагирам малко бавно.
Колкото до разказа. Името е такова, каквото предположих, че би било дадено от журналист, който се опитва да бъде оригинален, някой наплашен политик или гневен мафиот... Просто потърсих някой, който мирно и закачливо, но неустоимо и независимо от властимащите да разреши задълбочаващите се проблеми в света ни. Да, това е Истината, онази, голямата, която е над всички, но всъщност тя е онзи, който незримо присъства навсякъде край нас. Може би наистина е добре да присъства и по-подходящо име. Не се бях замислила за това. Благодаря за идеята, ще помисля по въпроса.
Сигурно би било добре и да изясня кои хора са негови проводници. Някак се притеснявах да не се получи сухо-пояснително. Ще видя как бих могла да го вмъкна в подходяща форма.
Да, бих искала да ми посочиш кои думички не са ти допаднали, за да се помисля върху тях.
Благодаря и за хубавите думи.
Аз прочетох "Венера, бейби", но тогава стана късно и си легнах, без да ти напиша мнение. Ще се постарая в близките дни да намеря време.
Всичко хубаво!
Аз
Re: Дали е истина
Не се безпокой, пиши, с каквито темпове можеш. Аз съм по-свободна, затова съм по-активна. Ето редакцията ми:
Дали е истина
Тих сънлив летен следобед. На сенчеста пейка в многоцветен парк трима възрастни мъже (тук се събират прекалено много прилагателни – сенчеста, многоцветен, възрастни – може поне едното да махнеш), поседнали за отмора и раздумка, сбрани от този миг на това място, бъбрят за какво ли не.
-Как успя този Бацилус Булгарикус за толкова кратко така да промени света! – подхваща нова тема един от тях.
-Кой пък го кръсти с това ужасно име? – възмутено подема другият – Може някой журналист, който се е опитал да бъде оригинален или наплашен политик, или пък разгневен мафиот...
-Е, това няма значение – поклаща глава третият. – Факт (факт ми е една от „черните”думи, по-добре кажи „Важното е” или нещо друго подходящо) е, че това название се наложи.
-Дори не я бяхме чували тази България, а сега навсякъде се знае името й...
-Пък и наистина се развихри като грипна епидемия – бързо, неуправляемо, безкомпромисно – и обхвана цялата Земя... Помните ли, още при първото му проявление светът бе шокиран... Но всичко стана толкова бързо, че малко хора научиха какво точно се случи тогава... (по-добре да попита – а вие знаете ли какво точно се случи тогава, защото първо пита „помните ли”, от което си мисля, че те знаят) Мога да ви разкажа...
Някъде далеч от студиото един мъж откъсна очи от монитора на компютъра си и се загледа в телевизора, заслушан в полемиката. Точно в този момент (момент не я обичам лично аз, заменям я с миг) вратата се отвори и в стаята нахлу малката му дъщеричка по пижама.
Точно в този момент (точно тогава - примерно) отблъскващият атаката политик казваше:
- Както вече обясних не веднъж пред медиите, не познавам лично този човек. Така че няма как да съм бил във вилата му. Това са злобни клевети и опит да бъда компрометиран пред избирателите, но аз...
В свят с така добре развити комуникации, това събитие не можеше да остане незабелязано. Новината, както си спомняте, още същата вечер бе разгласена от всички водещи световни информационни агенции, а на следващия ден бе на първите страници на вестниците. Бацилус Булгарикус, както го нарекоха по-късно, вече шестваше по света; въздействаше различно на хората – вълнуваше или плашеше, радваше или ужасяваше, настройваше шеговито или стресираше (развеселяваше или натъжаваше), ала не оставяше никого безразличен.
Въпреки това, следващият ден започна нормално – животът си течеше, не можеше да бъде спрян заради случка в някакво предаване, колкото и сензационна и необичайна да е (бе) тя - такива непрекъснато се появяват, разбунват духовете и отшумяват, заменени от нови. Тогава никой не предполагаше какви размери ще придобие явлението. Ала на палавника, проявил се веднъж, му стана интересно...
- Ами направи като мен – бръкни в джоба си и ми дай, каквото намериш там.
Тази игра хареса на детето. Лицето му засия. Не чака втора покана. Учуди се, когато напипа в собствения си джоб нещо необичайно. Извади ръчичката си, разтвори я и се взря удивено в дланта си – там кротко (кротко не е подходяща дума, защото се отнася за нещо подвижно, а луковицата си е статична) стоеше луковица. Детето вдигна питащ поглед към непознатия. Той му се усмихна и с очи го подкани да погледне към ръчичката си - луковицата като че бе оживяла – върхът й се разпука и се показа зелен стрък, който бързо порасна, на върха му се оформи пъпка и като на филм със забързан кадър, разцъфна бял зюмбюл.
Детето се обърна и махна на дядо си, който безрезултатно го викаше през гневните викове на хората (викаше през гневните викове – има повторение), разбрали, че са манипулирани и използвани в чужда непочтена игра. Преди да тръгне, момченцето се извърна да се сбогува. Но мъжът не беше там. Огледа се наоколо – от него нямаше друга следа, освен музиката, която още звучеше наоколо, а може би само (тук липсва сигурно едно „в”) главицата му... “И това ли го мога? – запита се развълнуван малчуганът – После ще опитам.” И хукна към дядо си.
Но Бацилус Булгарикус не спря до тук. Тази малка държавица твърде бързо му отесня – като бебешка ризка на лакомо великанче – и той се гмурна в големия свят. По какъв начин се придвижваше или се разрастваше и как избираше на коя сцена да изнесе представлението си, не мога да ви кажа. Мисля си, обаче, че той от дълго време е дремел, разпрострян невидимо навсякъде и в един момент се е разсънил, погледнал е с любопитство света и се е впуснал в приключение из своята собствена безграничност. Но това е само мое предположение, със сигурност зная само фактите („фактите” тук е по-на мястото си, но пак може да се замени със случките, събитията и т.н.).
Същия ден държавният глава на една доста по-голяма страна, разположена далеч оттам, трябваше да говори на празничен митинг, на живо. Случилото се предната вечер в тази българска телевизия бе смутило духовете. Възникна въпросът дали лидерът да не се “разболее” и да изчака с явяването си на публични места, докато не се изясни ситуацията. Обаче точно в този момент опозицията в страната бе доста силна и той се надяваше с това изказване да закрепи позициите си. Затова реши да говори на митинга.
Тези, които бяха с децата си, се опитваха да се промушат назад, колкото може(ше) по-далеч от мястото на сблъсъка...
В ума на държавния глава се рояха безброй страхове, които бяха ясно видими за онези, които “имат(имаха) очи да гледат”. “Добре че не знаят за онази сделка...” – бе една от мислите му.
До първата жива картина се появи втора – поредица (поредица не е подходящо, множество, върволица, редица) хора, които разговаряха – пряко (очи в очи) или по телефона, - свързани с една светла нишка (свързани със светла нишка, че после пак има „единия и става повторение). В единия край беше лидерът, а в другия – добре известен крупен бизнесмен със скандална репутация...
В следващите месеци, спомняте си, въпреки опитите да бъдат взети мерки, Бацилус Булгарикус се прояви във всички страни по света, на всички житейски нива (житейски нива не е много разговорно) – от обществения живот до съкровените лични отношения. За него нямаше граници, нямаше стени, защитни укрития или противодействащи серуми. Той нахлу в света невидим, но непоколебимо и неустоимо - като пролетта, разтопяваща снега и приканваща пъпките да се разтворят за нов цъфтеж...
С всеки изминат ден присъствието му се чувстваше все по-осезаемо и все повече хора откриваха своите неподозирани, дремещи до този момент (миг), магически способности. Вълшебството витаеше навсякъде. Достигна се до там, че беше достатъчно човек да се запита “А дали е истина?”, за да се задейства неизвестен, за повечето хора до тогава, механизъм.
А после – знаете, обърканото неспокойно време, когато новото си проправя път... Нищо не е, както е било до вчера - рушат се стари норми на поведение, падат правителства, разпадат се семейства... Но животът няма как да спре. Той продължава. И то със същите тези хора – които правят грешки, спъват се и падат, но стават и променяйки начина си на мислене (начина си на мислене също не ми звучи хубаво – виждания, възгледи, светоглед, мироглед, или нещо съвсем друго), себе си и света, продължават напред... Не знам вие как гледате на всичко това, но като се замисли човек, тези неща - политически кризи, сривове, сътресения в отношенията, разводи – тях винаги ги е имало, само че не в такива мащаби наведнъж...
И ето, хората се променят – с различна скорост (скорост – може би бързина, или просто „различно”), но в една посока – съзнанието постепенно се издига към вълнуващите необятни простори, където никнат и цъфтят чудесата. А в сърцата все по-често засиява онази тайнствена светлина... като че родена от закачливата усмивка на палавник, запленен от новата си измишльотина...
- Ето ме! – подвиква весело иззад противоположно разположен (отсрещния) кипарис.
В друго кътче на земята девойче разказва на малката си сестричка:
Дали е истина
Тих сънлив летен следобед. На сенчеста пейка в многоцветен парк трима възрастни мъже (тук се събират прекалено много прилагателни – сенчеста, многоцветен, възрастни – може поне едното да махнеш), поседнали за отмора и раздумка, сбрани от този миг на това място, бъбрят за какво ли не.
-Как успя този Бацилус Булгарикус за толкова кратко така да промени света! – подхваща нова тема един от тях.
-Кой пък го кръсти с това ужасно име? – възмутено подема другият – Може някой журналист, който се е опитал да бъде оригинален или наплашен политик, или пък разгневен мафиот...
-Е, това няма значение – поклаща глава третият. – Факт (факт ми е една от „черните”думи, по-добре кажи „Важното е” или нещо друго подходящо) е, че това название се наложи.
-Дори не я бяхме чували тази България, а сега навсякъде се знае името й...
-Пък и наистина се развихри като грипна епидемия – бързо, неуправляемо, безкомпромисно – и обхвана цялата Земя... Помните ли, още при първото му проявление светът бе шокиран... Но всичко стана толкова бързо, че малко хора научиха какво точно се случи тогава... (по-добре да попита – а вие знаете ли какво точно се случи тогава, защото първо пита „помните ли”, от което си мисля, че те знаят) Мога да ви разкажа...
Някъде далеч от студиото един мъж откъсна очи от монитора на компютъра си и се загледа в телевизора, заслушан в полемиката. Точно в този момент (момент не я обичам лично аз, заменям я с миг) вратата се отвори и в стаята нахлу малката му дъщеричка по пижама.
Точно в този момент (точно тогава - примерно) отблъскващият атаката политик казваше:
- Както вече обясних не веднъж пред медиите, не познавам лично този човек. Така че няма как да съм бил във вилата му. Това са злобни клевети и опит да бъда компрометиран пред избирателите, но аз...
В свят с така добре развити комуникации, това събитие не можеше да остане незабелязано. Новината, както си спомняте, още същата вечер бе разгласена от всички водещи световни информационни агенции, а на следващия ден бе на първите страници на вестниците. Бацилус Булгарикус, както го нарекоха по-късно, вече шестваше по света; въздействаше различно на хората – вълнуваше или плашеше, радваше или ужасяваше, настройваше шеговито или стресираше (развеселяваше или натъжаваше), ала не оставяше никого безразличен.
Въпреки това, следващият ден започна нормално – животът си течеше, не можеше да бъде спрян заради случка в някакво предаване, колкото и сензационна и необичайна да е (бе) тя - такива непрекъснато се появяват, разбунват духовете и отшумяват, заменени от нови. Тогава никой не предполагаше какви размери ще придобие явлението. Ала на палавника, проявил се веднъж, му стана интересно...
- Ами направи като мен – бръкни в джоба си и ми дай, каквото намериш там.
Тази игра хареса на детето. Лицето му засия. Не чака втора покана. Учуди се, когато напипа в собствения си джоб нещо необичайно. Извади ръчичката си, разтвори я и се взря удивено в дланта си – там кротко (кротко не е подходяща дума, защото се отнася за нещо подвижно, а луковицата си е статична) стоеше луковица. Детето вдигна питащ поглед към непознатия. Той му се усмихна и с очи го подкани да погледне към ръчичката си - луковицата като че бе оживяла – върхът й се разпука и се показа зелен стрък, който бързо порасна, на върха му се оформи пъпка и като на филм със забързан кадър, разцъфна бял зюмбюл.
Детето се обърна и махна на дядо си, който безрезултатно го викаше през гневните викове на хората (викаше през гневните викове – има повторение), разбрали, че са манипулирани и използвани в чужда непочтена игра. Преди да тръгне, момченцето се извърна да се сбогува. Но мъжът не беше там. Огледа се наоколо – от него нямаше друга следа, освен музиката, която още звучеше наоколо, а може би само (тук липсва сигурно едно „в”) главицата му... “И това ли го мога? – запита се развълнуван малчуганът – После ще опитам.” И хукна към дядо си.
Но Бацилус Булгарикус не спря до тук. Тази малка държавица твърде бързо му отесня – като бебешка ризка на лакомо великанче – и той се гмурна в големия свят. По какъв начин се придвижваше или се разрастваше и как избираше на коя сцена да изнесе представлението си, не мога да ви кажа. Мисля си, обаче, че той от дълго време е дремел, разпрострян невидимо навсякъде и в един момент се е разсънил, погледнал е с любопитство света и се е впуснал в приключение из своята собствена безграничност. Но това е само мое предположение, със сигурност зная само фактите („фактите” тук е по-на мястото си, но пак може да се замени със случките, събитията и т.н.).
Същия ден държавният глава на една доста по-голяма страна, разположена далеч оттам, трябваше да говори на празничен митинг, на живо. Случилото се предната вечер в тази българска телевизия бе смутило духовете. Възникна въпросът дали лидерът да не се “разболее” и да изчака с явяването си на публични места, докато не се изясни ситуацията. Обаче точно в този момент опозицията в страната бе доста силна и той се надяваше с това изказване да закрепи позициите си. Затова реши да говори на митинга.
Тези, които бяха с децата си, се опитваха да се промушат назад, колкото може(ше) по-далеч от мястото на сблъсъка...
В ума на държавния глава се рояха безброй страхове, които бяха ясно видими за онези, които “имат(имаха) очи да гледат”. “Добре че не знаят за онази сделка...” – бе една от мислите му.
До първата жива картина се появи втора – поредица (поредица не е подходящо, множество, върволица, редица) хора, които разговаряха – пряко (очи в очи) или по телефона, - свързани с една светла нишка (свързани със светла нишка, че после пак има „единия и става повторение). В единия край беше лидерът, а в другия – добре известен крупен бизнесмен със скандална репутация...
В следващите месеци, спомняте си, въпреки опитите да бъдат взети мерки, Бацилус Булгарикус се прояви във всички страни по света, на всички житейски нива (житейски нива не е много разговорно) – от обществения живот до съкровените лични отношения. За него нямаше граници, нямаше стени, защитни укрития или противодействащи серуми. Той нахлу в света невидим, но непоколебимо и неустоимо - като пролетта, разтопяваща снега и приканваща пъпките да се разтворят за нов цъфтеж...
С всеки изминат ден присъствието му се чувстваше все по-осезаемо и все повече хора откриваха своите неподозирани, дремещи до този момент (миг), магически способности. Вълшебството витаеше навсякъде. Достигна се до там, че беше достатъчно човек да се запита “А дали е истина?”, за да се задейства неизвестен, за повечето хора до тогава, механизъм.
А после – знаете, обърканото неспокойно време, когато новото си проправя път... Нищо не е, както е било до вчера - рушат се стари норми на поведение, падат правителства, разпадат се семейства... Но животът няма как да спре. Той продължава. И то със същите тези хора – които правят грешки, спъват се и падат, но стават и променяйки начина си на мислене (начина си на мислене също не ми звучи хубаво – виждания, възгледи, светоглед, мироглед, или нещо съвсем друго), себе си и света, продължават напред... Не знам вие как гледате на всичко това, но като се замисли човек, тези неща - политически кризи, сривове, сътресения в отношенията, разводи – тях винаги ги е имало, само че не в такива мащаби наведнъж...
И ето, хората се променят – с различна скорост (скорост – може би бързина, или просто „различно”), но в една посока – съзнанието постепенно се издига към вълнуващите необятни простори, където никнат и цъфтят чудесата. А в сърцата все по-често засиява онази тайнствена светлина... като че родена от закачливата усмивка на палавник, запленен от новата си измишльотина...
- Ето ме! – подвиква весело иззад противоположно разположен (отсрещния) кипарис.
В друго кътче на земята девойче разказва на малката си сестричка:
Re: Дали е истина
Благодаря, Vira, за редакцията ти.
Някои неща ще взема предвид, други ще подмина /например "момент" според мен на места е по-точно от "миг" - всяка от тези думи си има свое място/. Но ти благодаря за разбора - хубаво е човек да може да погледне отстрани на работата си, от мястото на читателя.
Някои неща ще взема предвид, други ще подмина /например "момент" според мен на места е по-точно от "миг" - всяка от тези думи си има свое място/. Но ти благодаря за разбора - хубаво е човек да може да погледне отстрани на работата си, от мястото на читателя.
Re: Дали е истина
Съгласна съм, че понякога „момент” си е точно на мястото, както и някои от другите изброени от мен думи. Ето какво казва авторката на руската книга (преразказвам по памет): Ако постоянно употребяваме (в роман например) думата „абсолютно”, тогава точно там, където наистина и е мястото, където наистина е абсолютно и нищо друго, тя няма да има своя ефект.
Разбира се, че не е нужно да приемаш редакциите ми за „абсолютни”.
С тях показвам само с какво аз се съобразявам, когато пиша. А всеки автор си е различен и всеки си има своите предпочитания. Приеми моите просто като предложения, не като критика към теб.
Разбира се, че не е нужно да приемаш редакциите ми за „абсолютни”.
С тях показвам само с какво аз се съобразявам, когато пиша. А всеки автор си е различен и всеки си има своите предпочитания. Приеми моите просто като предложения, не като критика към теб. Re: Дали е истина
Иска ми се да споделя своите впечатления от този разказ.
Прочетох го с интерес и идеята ме порази. Браво. Той е толкова актуален, съвременен и изпълнен с доброта. Четейки, си представях, как светът се променя, запитах се, наистина, какво би станало, ако това се случи. Ако лъжата стане невъзможна, ако едни такива картинки се появяват зад теб всеки път, когато започнеш да скриваш истината.
Приех разказа, като един вик, крясък, писък, срещу цялата действителност, която ни обкръжава. Има ли значение откъде е дошъл вируса, важното е, че го има. Наистина приликата с киселото мляко е голяма, но ако автора е искал да насочи вниманието си към България, е нямало как да го направи по-друг начин и толкова силно. Често се питаме "Дали е истина?", но в нас бродят само съмнения.
Прочетох го с интерес и идеята ме порази. Браво. Той е толкова актуален, съвременен и изпълнен с доброта. Четейки, си представях, как светът се променя, запитах се, наистина, какво би станало, ако това се случи. Ако лъжата стане невъзможна, ако едни такива картинки се появяват зад теб всеки път, когато започнеш да скриваш истината.
Приех разказа, като един вик, крясък, писък, срещу цялата действителност, която ни обкръжава. Има ли значение откъде е дошъл вируса, важното е, че го има. Наистина приликата с киселото мляко е голяма, но ако автора е искал да насочи вниманието си към България, е нямало как да го направи по-друг начин и толкова силно. Често се питаме "Дали е истина?", но в нас бродят само съмнения.
Re: Дали е истина
Благодаря, Kelefarn, за хубавите думи!
Да, това е мой вик заради действителността, която ни заобикаля. И ми дойде наум, че едно такова явление би могло да разреши доста от проблемите в нея.
Но си мисля и върху забележките на Vira за името и за други неща. Все пак целта на този форум е да направим разказите си по-добри. Мисля, че през май ще имам повече време и ще мога да поработя и върху това. Когато преработя разказа, ще го представя за мнение във форума.
Още веднъж благодаря.
Да, това е мой вик заради действителността, която ни заобикаля. И ми дойде наум, че едно такова явление би могло да разреши доста от проблемите в нея.
Но си мисля и върху забележките на Vira за името и за други неща. Все пак целта на този форум е да направим разказите си по-добри. Мисля, че през май ще имам повече време и ще мога да поработя и върху това. Когато преработя разказа, ще го представя за мнение във форума.
Още веднъж благодаря.
Re: Дали е истина
Изпращам ви новата редакция на този разказ:
Дали е истина
Тих сънлив летен следобед. На сенчеста пейка в многоцветен парк трима възрастни мъже, поседнали за отмора и раздумка, сбрани от този миг на това място, бъбрят за какво ли не.
-Как успя този Бацилус Булгарикус за толкова кратко така да промени света! – подхваща нова тема един от тях, възпълен господин с мустаци.
-Кой пък го кръсти с това ужасно име? – възмутено подема другият, едър мъж с буйни, силно побелели коси – Може някой журналист, който се е опитал да бъде оригинален или наплашен политик, или пък разгневен мафиот...
-Е, това няма значение – поклаща глава третият, слабо прошарен дребен старец. – Факт е, че това название се наложи.
-Дори не я бяхме чували тази България, а сега навсякъде се знае името й... – продължава мисълта си първият.
-Пък и наистина се развихри като грипна епидемия – бързо, неуправляемо, безкомпромисно – и обхвана цялата Земя... – казва дребният мъж.
- Аз бих му избрал друго име – Магис Невидимус, например – развива своята мисъл едрият. – То повече ми харесва, по-добре отразява същността му. Вярно, че още при първото му появяване светът бе шокиран... и му лепнаха този етикет. Но според мен не му подхожда.
- Пък и за какво ли му е нужно име? Като че е човек... – недоволства мустакатият.
- Е, имена даваме не само на хората – вземи кучетата, котките, разните други домашни любимци... – опонира дребният.
- Да, но те са живи същества... А това явление... нещо си там; никой не го знае точно какво е; никой ни го види, ни го чуе и току – хоп! – появяват се из нищото едни картини като на кино... Кусур му и име!
- И ветрищата са невидими за нас, виждаме само последиците от техните действия, а току кръщаваме ураганите и тайфуните с разни имена – за наше удобство, да ги отличаваме един от друг. Така че името е важно нещо – казва беловласият. - А колкото до явлението... зад видимото от нас също стои живо същество, макар не всеки да знае това. Вярно е, че всичко тогава стана толкова бързо и малко хора научиха какво точно се случи... Затова повечето не разбират същността му... Мога да ви разкажа... Така ще обясня и защо смятам, че Магис Невидимус е по-подходящо име.
Той се покашля, за да разчисти гърлото си, да подреди мислите си и да изостри вниманието на другите двама и подема:
Беше обикновена есенна вечер. Много българи седяха пред телевизорите си, следейки поредното “Предизборно студио”. От екрана някакви политици нахлуваха в домовете и ума им с поредното си банално шоу, предавано “на живо”.
Единият нападна другия:
- Говори се, че сте били на парти във вилата на Перчема, а неговата слава е всеизвестна. Ако спечелите, за кого ще работите – за обикновените хора или за особените си приятели?
Някъде далеч от студиото един мъж откъсна очи от монитора на компютъра си и се загледа в телевизора, заслушан в полемиката. Точно в този момент вратата се отвори и в стаята нахлу малката му дъщеричка по пижама.
- Лека нощ, тате! – избъбри тя, втурнала се към него.
Мъжът стана и я пое на ръце.
- Лека нощ, светулчице! – каза нежно той.
- Хайде, миличка, трябва да спиш - подкани я майка й, появила се в рамката на вратата. - А и татко има работа.
- Да, да, работа! Видях го, гледаше телевизия! – възпротиви се детето.
- Повдигнаха онзи скандал с партито... – обясни мъжът.
- А каква е истината... – поклати глава жената и въздъхна.
- Истината? Да видим ли каква е истината, светулчице? – взря се усмихнат в очите на дъщеричката си мъжът.
- О, да! – възкликна малката и изчурулика – Фокус-мокус, троп и пляс! /таткото тропна, детето плясна с ръчички/ Истината да се яви пред нас!
От известно време това беше тяхна малка игра.
Двамата се взряха в телевизора така настойчиво, като че опитваха да преминат през него и да се озоват в студиото; после притвориха очи.
Точно в този момент отблъскващият атаката политик казваше:
- Както вече обясних не веднъж пред медиите, не познавам лично този човек. Така че няма как да съм бил във вилата му. Това са злобни клевети и опит да бъда компрометиран пред избирателите, но аз...
... когато в помещението се случи нещо странно – някакво раздвижване привлече вниманието на всички. Като че стената зад водещата се отдръпна и в пространството се появи картина, така жива и истинска, като че част от самото политическо шоу:
Двама души, застанали на веранда към добре гледана градина, чукнаха чашите си. Единият каза:
- За успеха на бъдещата съвместна работа!
- Звучи добре! – усмихнат отговори другият.
Чуваха се музика, смях... Двамата мъже отпиха...
Единият от тях беше участващият в предаването политик, опитващ се да отбива атаките на опонента си, а другият – Перчема, чийто образ напоследък се появяваше често по медиите – говореше се, без доказателства, разбира се, че е шеф на най-голямата престъпна групировка в страната.
Всички в студиото стояха вцепенени. Водещата, която се бе извърнала назад, проследявайки погледите на участниците в предаването, така си и бе останала, извита въпросително, не смееща да мръдне, за да не изпусне нещо.
След това там като че избухна взрив от емоции и думи. Какво стана по-нататък зрителите можеха само да гадаят, защото предаването бе преустановено и от екрана ги заляха шумни реклами.
Разбира се, имаше вътрешно разследване, полицейско разследване... Не откриха нищо, нищичко, което да отговори на възникналите въпроси.
В свят с така добре развити комуникации, това събитие не можеше да остане незабелязано. Новината, както си спомняте, още същата вечер бе разгласена от всички водещи световни информационни агенции, а на следващия ден бе на първите страници на вестниците. Бацилус Булгарикус, както го нарекоха по-късно, вече шестваше по света; въздействаше различно на хората – вълнуваше или плашеше, радваше или ужасяваше, настройваше шеговито или стресираше, ала не оставяше никого безразличен.
Въпреки това, следващият ден започна нормално – животът си течеше, не можеше да бъде спрян заради случка в някакво предаване, колкото и сензационна и необичайна да е тя - такива непрекъснато се появяват, разбунват духовете и отшумяват, заменени от нови. Тогава никой не предполагаше какви размери ще придобие явлението. Ала на палавника, проявил се веднъж, му стана интересно...
В зала три на един Районен съд, в същата тази България, се гледаше нашумяло дело за кражба и заседанието бе открито.
Когато един от свидетелите отговаряше на въпросите, уличавайки заподозрения за виновен, жена със свободно разстилаща се по раменете й руса коса, седяща сред множеството, помисли: “Я да видим каква точно е истината.” Притвори очи, като че заслушана в нещо далечно.
Стената край свидетелското място изчезна някъде зад появилата се жива картина, показваща местопрестъплението. Затаили дъх, всички в залата наблюдаваха самото извършване на кражбата, но извършител не беше подсъдимият.
Един мъж се извърна към съседа си по място и високо възкликна:
-Ама това сте вие!
Човекът до него бе един от свидетелите, призовани от обвинението...
По същото време подобни събития се случиха в съдилища из цялата страна. И това не беше всичко.
На един площад се бяха събрали недоволни хора със своите искания. Профсъюзен лидер говореше от трибуната:
- ...Ние ще направим всичко, в границите на закона, така че вие да получите това, което ви се полага. Лично аз съм на ваша страна, убеден съм, че вие сте прави във вашите искания...
Нататък никой от присъстващите не го чу какво говори – ставащото зад гърба му беше далеч по-интересно: Огромна жива картина, която се виждаше от всяко кътче на площада, показваше двама мъже, единият от които бе ораторът. Малък плик премина от едните ръце в другите и беше прибран във вътрешния джоб на сакото.
- Разбрахме се, нали?
- Разбира се. Можеш да разчиташ на мен. До месец този кабинет ще е паднал. Мините, железниците, учителите, лекарите... – ще вдигнем всички...
- Ще чакаме резултата.
Двамата мъже си смигнаха и се разделиха.
Всички хора на площада, дори случайно преминаващите, се бяха загледали в сцената, която се разиграваше зад нищо неподозиращите политици на трибуната. Странно бе, че зрителите не чуваха думите, а те по някакъв магически начин проникваха в ума им. Възрастен мъж, който бе извел петгодишния си внук на разходка, също се бе загледал. Момченцето, обаче, само погледна нагоре и повече не удостои картината с внимание; затова пък започна да се държи странно – като хрътка, усетила във въздуха мирис, който я прави неспокойна и я кара да тръгне по следата. Търсещият му погледът се спря на достолепен беловлас мъж, седнал на сгъваемо столче под огромен чинар в края на площада, свирещ на невиждан от детето инструмент. Малкият, използвайки залисията на дядо си, се запъти към музиканта. Спря пред него и тихо запита:
- Ще ме научиш ли и аз да правя това? – и посочи с главица към трибуната.
Мъжът се взря изучаващо в очите му. Усмихна се и отговори с въпрос:
- А кой те е научил как да ме намериш?
- Никой, аз си го знам – отговори детето.
- И това го знаеш – гледайки го право в очите, уверено каза възрастният.
- Наистина ли? – зарадван запита малкият.
- Опитай. Но не тук – с поощряваща усмивка каза мъжът. – Искам да ти дам нещо.
Извади от джоба си портокал и го подаде на момченцето.
- И аз искам да ти дам нещо, но не знам какво - нямам нищо в себе си – някак огорчено каза то.
- Ами направи като мен – бръкни в джоба си и ми дай, каквото намериш там.
Тази игра хареса на детето. Лицето му засия. Не чака втора покана. Учуди се, когато напипа в собствения си джоб нещо необичайно. Извади ръчичката си, разтвори я и се взря удивено в дланта си – там имаше луковица! Детето вдигна питащ поглед към непознатия. Той му се усмихна и с очи го подкани да погледне към ръчичката си - луковицата като че бе оживяла – върхът й се разпука и се показа зелен стрък, който бързо прорастна, на върха му се оформи пъпка и като на филм със забързан кадър, разцъфна бял зюмбюл.
- Уау! Как го измагьоса? – запита малкият.
- Ти го направи.
- Аз ли?
- Нали помниш, искаше нещо да ми дадеш... Само че не знаеше какво. Но има една част в теб, която знае, нали?
- Да – отговори детето, полюбува се на цветето, помириса го и го подаде на беловласия мъж с въпроса:
- Но как направи онова?
- Ти знаеш – загадъчно се усмихна мъжът. – Сега, обаче, трябва да вървиш, дядо ти те търси.
Детето се обърна и махна на дядо си, който безрезултатно го викаше през гневните викове на хората, разбрали, че са манипулирани и използвани в чужда непочтена игра. Преди да тръгне, момченцето се извърна да се сбогува. Но мъжът не беше там. Огледа се наоколо – от него нямаше друга следа, освен музиката, която още звучеше наоколо, а може би само главицата му... “И това ли го мога? – запита се развълнуван малчуганът – После ще опитам.” И хукна към дядо си.
- Къде ходиш? – смъмри го той и стиснал ръчичката му, бързо го поведе извън площада – Нали ти казах да не се отдалечаваш от мен? Да се махаме по-скоро оттук, че да не пострадаш... Не се знае какво ще стане след малко...
Подтичвайки до него, детето стискаше в другата си ръчичка портокала. Прибра го в джоба си и се усмихна загадъчно-дяволито. Не каза нищо на дядо си, знаеше с кого какво може да споделя.
Този ден залата на Парламента в тази България остана почти празна – голяма част от депутатите не се явиха на заседание – някои се обадиха, че са болни, други не посмяха дори да се обадят...
Но Магис Невидимус не спря до тук. Тази малка държавица твърде бързо му отесня – като бебешка ризка на лакомо великанче – и той се гмурна в големия свят. По какъв начин се придвижваше или се разрастваше и как избираше на коя сцена да изнесе представлението си, не мога да ви кажа. Мисля, обаче, че той от дълго време е дремал, разпрострян невидимо навсякъде и в един момент се е разсънил, погледнал е с любопитство света и се е впуснал в приключение из своята собствена безграничност. Но това е само мое предположение, със сигурност зная само фактите. А фактите са, че той се проявява чрез хората. По някакъв негов си начин ни подсказва мисли. И ако някой избере да поеме тези идеи и да ги осъществи, всъщност става проводник на силата на невидимкото в света ни. Може би докато е дремел, е виждал в съня си хората или се е прокрадвал в техните сънища, или може би то е едно и също, не зная, но, очевидно, някои човеци са били тясно свързани с него от по-рано – къде неосъзнато, къде съвсем съзнателно...
Същия ден държавният глава на една доста по-голяма страна, разположена далеч оттам, трябваше да говори на празничен митинг, на живо. Случилото се предната вечер в тази българска телевизия бе смутило духовете. Възникна въпросът дали лидерът да не се “разболее” и да изчака с явяването си на публични места, докато не се изясни ситуацията. Обаче точно в този момент опозицията в страната бе доста силна и той се надяваше с това изказване да закрепи позициите си. Затова реши да говори на митинга. Разбира се, бяха взети изключителни мерки, не допуснаха камери, фотоапарати... изобщо никаква техника, а и охраната на площада бе засилена неимоверно...
Но думите му за миротворческата роля на страната в една друга държава нямаха нужния отглас на фона на картините, редуващи се зад гърба му, на които родните синове в униформи умираха на чуждата земя...
Телефонът на този, който бе застанал непосредствено зад лидера,
иззвъня, той се обади, после погледът му се отправи нагоре и назад...
Въпреки мерките за безопасност, в гневния си изблик множеството така притисна трибуната, че високопоставените лица, за да не пострадат, трябваше да се възползват от силовите методи на охраната. Но и това не помогна. Охраняващите също бяха хора, въпреки обучението; някои дори имаха близки, дошли на площада…
Тези, които бяха с децата си, се опитваха да се промушат назад, колкото може по-далеч от мястото на сблъсъка...
И над всичко това картините се редяха – неумолими съдници.
Едно семейство бързаше към странична уличка. Ала десетгодишната им дъщеря, която току се оглеждаше и зазяпваше, за ужас на майка си, я задърпа към продавачка на цветя, застанала наблизо.
- Виж какви хубави цветя! – възкликна детето.
- Остави сега цветята! Трябва да вървим... – тревожно и ядосано каза майка й, боейки се да не изостанат от главата на семейството, който, с малката дъщеричка на ръце, бързаше напред.
Но момичето се изскубна от ръката й и се шмугна към цветарката, притисната до една стена от потока бързащи хора, които не я забелязваха. Обаче детето я бе търсило и я бе открило. Погледна я в очите и тихо каза:
- Страхотна си! Да ти помогна?
Преди жената да успее да отговори, то се взря по посока на трибуната, после притвори очи.
В ума на държавния глава се рояха безброй страхове, които бяха ясно видими за онези, които “имат очи да гледат”. “Добре че не знаят за онази сделка...” – бе една от мислите му.
До първата жива картина се появи втора – поредица хора, които разговаряха помежду си – пряко или по телефона, - свързани с една светла нишка. В единия край беше лидерът, а в другия – добре известен крупен бизнесмен със скандална репутация...
- Пази се много – прошепна цветарката.
- Знам – отговори малката усмихнато.
Майка й най-после успя да обясни положението на бащата, който гневно запита:
- Какви цветя пък сега?!
И двамата се запровираха обратно. Докато стигнат до дъщеря си,
над площада трептеше трета картина.
Очите на жената и детето се срещнаха сияещи – още някой бе попаднал под въздействието на неуморния палавник и бе извадил скритото наяве:
Мъжът зад държавния глава говореше по телефона с друг и въпреки шума, всички чуваха (като че с някакви други сетива) всяка дума от разговора:
- Изпратете хеликоптер, спешно! Обградете площада – изпълнете операция “Нон-сви”...
- Но там има толкова хора! И деца... – възрази другият.
- Това е заповед!
- Слушам! – отговори отсрещният, но след миг възрази: - А охраната? И те са видели...
- Те са моя грижа...
- Спри! – изкрещя високопоставеният мъж и грабна телефона – Заповедта се отменя. Само изпратете хеликоптер да ни прибере.
Странна светлина, по-ярка от дневната, но не остра и заслепяваща, а някак мека и галеща, заля площада. Всички – очаровани, омиротворени - се заоглеждаха и започнаха спокойно да се разотиват. Дори не се наложи хеликоптер да отвежда държавния глава...
В следващите месеци, спомняте си, въпреки опитите да бъдат взети мерки, Магис Невидимус се прояви във всички страни по света, на всички житейски нива – от обществения живот до съкровените лични отношения. За него нямаше граници, нямаше стени, защитни укрития или противодействащи серуми. Той нахлу в света невидим, но непоколебимо и неустоимо - като пролетта, разтопяваща снега и приканваща пъпките да се разтворят за нов цъфтеж...
С всеки изминат ден присъствието му се чувстваше все по-осезаемо и все повече хора откриваха своите неподозирани, дремещи до този момент, магически способности. Вълшебството витаеше навсякъде. Достигна се до там, че беше достатъчно човек да се запита “А дали е истина?”, за да се задейства неизвестен за повечето хора до тогава механизъм.
Да-а, така започна всичко това...
А после – знаете, обърканото неспокойно време, когато новото си проправя път... Нищо не е, както е било до вчера - рушат се стари норми на поведение, падат правителства, разпадат се семейства... Но животът няма как да спре. Той продължава. И то със същите тези хора – които правят грешки, спъват се и падат, но стават и променяйки начина си на мислене, себе си и света, продължават напред... Не знам вие как гледате на всичко това, но като се замисли човек, тези неща - политически кризи, сривове, сътресения в отношенията, разводи – тях винаги ги е имало, само че не в такива мащаби наведнъж...
Важно и хубаво е, че в сърцата човешки никога не е преставало да мъждука пламъчето на вярата в доброто и копнежа по него. Точно тези вяра и стремеж сътвориха в трудното време прекрасни обикновени чудеса по света - на мястото на старите изкоренени плевели бързо поникнаха свежи стръкове доброта, почтеност, любов. Прошката, задушавана от бурени до тогава, разцъфтя като целебно биле за болката от грешките - свои и чужди - когато добрите чувства са били истински; а щом не са били... няма защо да се съжалява за тях.
И ето днес, хората се променят – с различна скорост, но в една посока – съзнанието постепенно се издига към вълнуващите необятни простори, където никнат и цъфтят чудесата. А в сърцата все по-често засиява онази тайнствена светлина... като че родена от закачливата усмивка на палавник, запленен от новата си измишльотина...
Сега, някъде далеч оттук, до стара топола, деца се надпреварват да показват какви вълшебства умеят да правят.
- Вижте какво ще ви измагьосам... – казва момче с разрошен перчем и отива зад дебелия ствол на дървото.
Колкото и да го търсят, е напразно – просто е изчезнал.
- Ето ме! – подвиква весело иззад един далечен кипарис.
В друго кътче на земята девойче разказва на малката си сестричка:
- Бях колкото теб, когато направих това, което правиш ти сега, над препълнен с хора площад...
А палавата хитруша, с лукави пламъчета в очите, пита:
- Я да видим дали е истина?...
-Не съм виждал такива работи – казва мустакатият. – Чувал съм какво ли не, но дали е истина... Я-я! Тоя къде изчезна?
-Знам ли... – отговаря дребният и... изчезва.
Останал сам, мъжът се оглежда наоколо неспокойно и напряга всичките си сетива – да улови необяснимо-случващото се. Усеща някакво присъствие, чува много тих закачлив смях – като от отдавна забравен детски спомен; не вижда никого наблизо. “Къде си? Кой си?” – подвиква развълнуваната му мисъл. Отговаря му само приглушено щастливо кискане, звучащо като че в самия него, с каквото се отзовава дете, играещо на криеница с възрастен, който се прави, че не може да го намери. “Не зная дали си истинско или само моя измислица, нито как се казваш, как изглеждаш, но, явно, си добро и затова е хубаво, че те има.” – усмихва се мустакатият, обляга се на пейката и притваря очи, отпускайки се в това невидимо радостно присъствие...
Дали е истина
Тих сънлив летен следобед. На сенчеста пейка в многоцветен парк трима възрастни мъже, поседнали за отмора и раздумка, сбрани от този миг на това място, бъбрят за какво ли не.
-Как успя този Бацилус Булгарикус за толкова кратко така да промени света! – подхваща нова тема един от тях, възпълен господин с мустаци.
-Кой пък го кръсти с това ужасно име? – възмутено подема другият, едър мъж с буйни, силно побелели коси – Може някой журналист, който се е опитал да бъде оригинален или наплашен политик, или пък разгневен мафиот...
-Е, това няма значение – поклаща глава третият, слабо прошарен дребен старец. – Факт е, че това название се наложи.
-Дори не я бяхме чували тази България, а сега навсякъде се знае името й... – продължава мисълта си първият.
-Пък и наистина се развихри като грипна епидемия – бързо, неуправляемо, безкомпромисно – и обхвана цялата Земя... – казва дребният мъж.
- Аз бих му избрал друго име – Магис Невидимус, например – развива своята мисъл едрият. – То повече ми харесва, по-добре отразява същността му. Вярно, че още при първото му появяване светът бе шокиран... и му лепнаха този етикет. Но според мен не му подхожда.
- Пък и за какво ли му е нужно име? Като че е човек... – недоволства мустакатият.
- Е, имена даваме не само на хората – вземи кучетата, котките, разните други домашни любимци... – опонира дребният.
- Да, но те са живи същества... А това явление... нещо си там; никой не го знае точно какво е; никой ни го види, ни го чуе и току – хоп! – появяват се из нищото едни картини като на кино... Кусур му и име!
- И ветрищата са невидими за нас, виждаме само последиците от техните действия, а току кръщаваме ураганите и тайфуните с разни имена – за наше удобство, да ги отличаваме един от друг. Така че името е важно нещо – казва беловласият. - А колкото до явлението... зад видимото от нас също стои живо същество, макар не всеки да знае това. Вярно е, че всичко тогава стана толкова бързо и малко хора научиха какво точно се случи... Затова повечето не разбират същността му... Мога да ви разкажа... Така ще обясня и защо смятам, че Магис Невидимус е по-подходящо име.
Той се покашля, за да разчисти гърлото си, да подреди мислите си и да изостри вниманието на другите двама и подема:
Беше обикновена есенна вечер. Много българи седяха пред телевизорите си, следейки поредното “Предизборно студио”. От екрана някакви политици нахлуваха в домовете и ума им с поредното си банално шоу, предавано “на живо”.
Единият нападна другия:
- Говори се, че сте били на парти във вилата на Перчема, а неговата слава е всеизвестна. Ако спечелите, за кого ще работите – за обикновените хора или за особените си приятели?
Някъде далеч от студиото един мъж откъсна очи от монитора на компютъра си и се загледа в телевизора, заслушан в полемиката. Точно в този момент вратата се отвори и в стаята нахлу малката му дъщеричка по пижама.
- Лека нощ, тате! – избъбри тя, втурнала се към него.
Мъжът стана и я пое на ръце.
- Лека нощ, светулчице! – каза нежно той.
- Хайде, миличка, трябва да спиш - подкани я майка й, появила се в рамката на вратата. - А и татко има работа.
- Да, да, работа! Видях го, гледаше телевизия! – възпротиви се детето.
- Повдигнаха онзи скандал с партито... – обясни мъжът.
- А каква е истината... – поклати глава жената и въздъхна.
- Истината? Да видим ли каква е истината, светулчице? – взря се усмихнат в очите на дъщеричката си мъжът.
- О, да! – възкликна малката и изчурулика – Фокус-мокус, троп и пляс! /таткото тропна, детето плясна с ръчички/ Истината да се яви пред нас!
От известно време това беше тяхна малка игра.
Двамата се взряха в телевизора така настойчиво, като че опитваха да преминат през него и да се озоват в студиото; после притвориха очи.
Точно в този момент отблъскващият атаката политик казваше:
- Както вече обясних не веднъж пред медиите, не познавам лично този човек. Така че няма как да съм бил във вилата му. Това са злобни клевети и опит да бъда компрометиран пред избирателите, но аз...
... когато в помещението се случи нещо странно – някакво раздвижване привлече вниманието на всички. Като че стената зад водещата се отдръпна и в пространството се появи картина, така жива и истинска, като че част от самото политическо шоу:
Двама души, застанали на веранда към добре гледана градина, чукнаха чашите си. Единият каза:
- За успеха на бъдещата съвместна работа!
- Звучи добре! – усмихнат отговори другият.
Чуваха се музика, смях... Двамата мъже отпиха...
Единият от тях беше участващият в предаването политик, опитващ се да отбива атаките на опонента си, а другият – Перчема, чийто образ напоследък се появяваше често по медиите – говореше се, без доказателства, разбира се, че е шеф на най-голямата престъпна групировка в страната.
Всички в студиото стояха вцепенени. Водещата, която се бе извърнала назад, проследявайки погледите на участниците в предаването, така си и бе останала, извита въпросително, не смееща да мръдне, за да не изпусне нещо.
След това там като че избухна взрив от емоции и думи. Какво стана по-нататък зрителите можеха само да гадаят, защото предаването бе преустановено и от екрана ги заляха шумни реклами.
Разбира се, имаше вътрешно разследване, полицейско разследване... Не откриха нищо, нищичко, което да отговори на възникналите въпроси.
В свят с така добре развити комуникации, това събитие не можеше да остане незабелязано. Новината, както си спомняте, още същата вечер бе разгласена от всички водещи световни информационни агенции, а на следващия ден бе на първите страници на вестниците. Бацилус Булгарикус, както го нарекоха по-късно, вече шестваше по света; въздействаше различно на хората – вълнуваше или плашеше, радваше или ужасяваше, настройваше шеговито или стресираше, ала не оставяше никого безразличен.
Въпреки това, следващият ден започна нормално – животът си течеше, не можеше да бъде спрян заради случка в някакво предаване, колкото и сензационна и необичайна да е тя - такива непрекъснато се появяват, разбунват духовете и отшумяват, заменени от нови. Тогава никой не предполагаше какви размери ще придобие явлението. Ала на палавника, проявил се веднъж, му стана интересно...
В зала три на един Районен съд, в същата тази България, се гледаше нашумяло дело за кражба и заседанието бе открито.
Когато един от свидетелите отговаряше на въпросите, уличавайки заподозрения за виновен, жена със свободно разстилаща се по раменете й руса коса, седяща сред множеството, помисли: “Я да видим каква точно е истината.” Притвори очи, като че заслушана в нещо далечно.
Стената край свидетелското място изчезна някъде зад появилата се жива картина, показваща местопрестъплението. Затаили дъх, всички в залата наблюдаваха самото извършване на кражбата, но извършител не беше подсъдимият.
Един мъж се извърна към съседа си по място и високо възкликна:
-Ама това сте вие!
Човекът до него бе един от свидетелите, призовани от обвинението...
По същото време подобни събития се случиха в съдилища из цялата страна. И това не беше всичко.
На един площад се бяха събрали недоволни хора със своите искания. Профсъюзен лидер говореше от трибуната:
- ...Ние ще направим всичко, в границите на закона, така че вие да получите това, което ви се полага. Лично аз съм на ваша страна, убеден съм, че вие сте прави във вашите искания...
Нататък никой от присъстващите не го чу какво говори – ставащото зад гърба му беше далеч по-интересно: Огромна жива картина, която се виждаше от всяко кътче на площада, показваше двама мъже, единият от които бе ораторът. Малък плик премина от едните ръце в другите и беше прибран във вътрешния джоб на сакото.
- Разбрахме се, нали?
- Разбира се. Можеш да разчиташ на мен. До месец този кабинет ще е паднал. Мините, железниците, учителите, лекарите... – ще вдигнем всички...
- Ще чакаме резултата.
Двамата мъже си смигнаха и се разделиха.
Всички хора на площада, дори случайно преминаващите, се бяха загледали в сцената, която се разиграваше зад нищо неподозиращите политици на трибуната. Странно бе, че зрителите не чуваха думите, а те по някакъв магически начин проникваха в ума им. Възрастен мъж, който бе извел петгодишния си внук на разходка, също се бе загледал. Момченцето, обаче, само погледна нагоре и повече не удостои картината с внимание; затова пък започна да се държи странно – като хрътка, усетила във въздуха мирис, който я прави неспокойна и я кара да тръгне по следата. Търсещият му погледът се спря на достолепен беловлас мъж, седнал на сгъваемо столче под огромен чинар в края на площада, свирещ на невиждан от детето инструмент. Малкият, използвайки залисията на дядо си, се запъти към музиканта. Спря пред него и тихо запита:
- Ще ме научиш ли и аз да правя това? – и посочи с главица към трибуната.
Мъжът се взря изучаващо в очите му. Усмихна се и отговори с въпрос:
- А кой те е научил как да ме намериш?
- Никой, аз си го знам – отговори детето.
- И това го знаеш – гледайки го право в очите, уверено каза възрастният.
- Наистина ли? – зарадван запита малкият.
- Опитай. Но не тук – с поощряваща усмивка каза мъжът. – Искам да ти дам нещо.
Извади от джоба си портокал и го подаде на момченцето.
- И аз искам да ти дам нещо, но не знам какво - нямам нищо в себе си – някак огорчено каза то.
- Ами направи като мен – бръкни в джоба си и ми дай, каквото намериш там.
Тази игра хареса на детето. Лицето му засия. Не чака втора покана. Учуди се, когато напипа в собствения си джоб нещо необичайно. Извади ръчичката си, разтвори я и се взря удивено в дланта си – там имаше луковица! Детето вдигна питащ поглед към непознатия. Той му се усмихна и с очи го подкани да погледне към ръчичката си - луковицата като че бе оживяла – върхът й се разпука и се показа зелен стрък, който бързо прорастна, на върха му се оформи пъпка и като на филм със забързан кадър, разцъфна бял зюмбюл.
- Уау! Как го измагьоса? – запита малкият.
- Ти го направи.
- Аз ли?
- Нали помниш, искаше нещо да ми дадеш... Само че не знаеше какво. Но има една част в теб, която знае, нали?
- Да – отговори детето, полюбува се на цветето, помириса го и го подаде на беловласия мъж с въпроса:
- Но как направи онова?
- Ти знаеш – загадъчно се усмихна мъжът. – Сега, обаче, трябва да вървиш, дядо ти те търси.
Детето се обърна и махна на дядо си, който безрезултатно го викаше през гневните викове на хората, разбрали, че са манипулирани и използвани в чужда непочтена игра. Преди да тръгне, момченцето се извърна да се сбогува. Но мъжът не беше там. Огледа се наоколо – от него нямаше друга следа, освен музиката, която още звучеше наоколо, а може би само главицата му... “И това ли го мога? – запита се развълнуван малчуганът – После ще опитам.” И хукна към дядо си.
- Къде ходиш? – смъмри го той и стиснал ръчичката му, бързо го поведе извън площада – Нали ти казах да не се отдалечаваш от мен? Да се махаме по-скоро оттук, че да не пострадаш... Не се знае какво ще стане след малко...
Подтичвайки до него, детето стискаше в другата си ръчичка портокала. Прибра го в джоба си и се усмихна загадъчно-дяволито. Не каза нищо на дядо си, знаеше с кого какво може да споделя.
Този ден залата на Парламента в тази България остана почти празна – голяма част от депутатите не се явиха на заседание – някои се обадиха, че са болни, други не посмяха дори да се обадят...
Но Магис Невидимус не спря до тук. Тази малка държавица твърде бързо му отесня – като бебешка ризка на лакомо великанче – и той се гмурна в големия свят. По какъв начин се придвижваше или се разрастваше и как избираше на коя сцена да изнесе представлението си, не мога да ви кажа. Мисля, обаче, че той от дълго време е дремал, разпрострян невидимо навсякъде и в един момент се е разсънил, погледнал е с любопитство света и се е впуснал в приключение из своята собствена безграничност. Но това е само мое предположение, със сигурност зная само фактите. А фактите са, че той се проявява чрез хората. По някакъв негов си начин ни подсказва мисли. И ако някой избере да поеме тези идеи и да ги осъществи, всъщност става проводник на силата на невидимкото в света ни. Може би докато е дремел, е виждал в съня си хората или се е прокрадвал в техните сънища, или може би то е едно и също, не зная, но, очевидно, някои човеци са били тясно свързани с него от по-рано – къде неосъзнато, къде съвсем съзнателно...
Същия ден държавният глава на една доста по-голяма страна, разположена далеч оттам, трябваше да говори на празничен митинг, на живо. Случилото се предната вечер в тази българска телевизия бе смутило духовете. Възникна въпросът дали лидерът да не се “разболее” и да изчака с явяването си на публични места, докато не се изясни ситуацията. Обаче точно в този момент опозицията в страната бе доста силна и той се надяваше с това изказване да закрепи позициите си. Затова реши да говори на митинга. Разбира се, бяха взети изключителни мерки, не допуснаха камери, фотоапарати... изобщо никаква техника, а и охраната на площада бе засилена неимоверно...
Но думите му за миротворческата роля на страната в една друга държава нямаха нужния отглас на фона на картините, редуващи се зад гърба му, на които родните синове в униформи умираха на чуждата земя...
Телефонът на този, който бе застанал непосредствено зад лидера,
иззвъня, той се обади, после погледът му се отправи нагоре и назад...
Въпреки мерките за безопасност, в гневния си изблик множеството така притисна трибуната, че високопоставените лица, за да не пострадат, трябваше да се възползват от силовите методи на охраната. Но и това не помогна. Охраняващите също бяха хора, въпреки обучението; някои дори имаха близки, дошли на площада…
Тези, които бяха с децата си, се опитваха да се промушат назад, колкото може по-далеч от мястото на сблъсъка...
И над всичко това картините се редяха – неумолими съдници.
Едно семейство бързаше към странична уличка. Ала десетгодишната им дъщеря, която току се оглеждаше и зазяпваше, за ужас на майка си, я задърпа към продавачка на цветя, застанала наблизо.
- Виж какви хубави цветя! – възкликна детето.
- Остави сега цветята! Трябва да вървим... – тревожно и ядосано каза майка й, боейки се да не изостанат от главата на семейството, който, с малката дъщеричка на ръце, бързаше напред.
Но момичето се изскубна от ръката й и се шмугна към цветарката, притисната до една стена от потока бързащи хора, които не я забелязваха. Обаче детето я бе търсило и я бе открило. Погледна я в очите и тихо каза:
- Страхотна си! Да ти помогна?
Преди жената да успее да отговори, то се взря по посока на трибуната, после притвори очи.
В ума на държавния глава се рояха безброй страхове, които бяха ясно видими за онези, които “имат очи да гледат”. “Добре че не знаят за онази сделка...” – бе една от мислите му.
До първата жива картина се появи втора – поредица хора, които разговаряха помежду си – пряко или по телефона, - свързани с една светла нишка. В единия край беше лидерът, а в другия – добре известен крупен бизнесмен със скандална репутация...
- Пази се много – прошепна цветарката.
- Знам – отговори малката усмихнато.
Майка й най-после успя да обясни положението на бащата, който гневно запита:
- Какви цветя пък сега?!
И двамата се запровираха обратно. Докато стигнат до дъщеря си,
над площада трептеше трета картина.
Очите на жената и детето се срещнаха сияещи – още някой бе попаднал под въздействието на неуморния палавник и бе извадил скритото наяве:
Мъжът зад държавния глава говореше по телефона с друг и въпреки шума, всички чуваха (като че с някакви други сетива) всяка дума от разговора:
- Изпратете хеликоптер, спешно! Обградете площада – изпълнете операция “Нон-сви”...
- Но там има толкова хора! И деца... – възрази другият.
- Това е заповед!
- Слушам! – отговори отсрещният, но след миг възрази: - А охраната? И те са видели...
- Те са моя грижа...
- Спри! – изкрещя високопоставеният мъж и грабна телефона – Заповедта се отменя. Само изпратете хеликоптер да ни прибере.
Странна светлина, по-ярка от дневната, но не остра и заслепяваща, а някак мека и галеща, заля площада. Всички – очаровани, омиротворени - се заоглеждаха и започнаха спокойно да се разотиват. Дори не се наложи хеликоптер да отвежда държавния глава...
В следващите месеци, спомняте си, въпреки опитите да бъдат взети мерки, Магис Невидимус се прояви във всички страни по света, на всички житейски нива – от обществения живот до съкровените лични отношения. За него нямаше граници, нямаше стени, защитни укрития или противодействащи серуми. Той нахлу в света невидим, но непоколебимо и неустоимо - като пролетта, разтопяваща снега и приканваща пъпките да се разтворят за нов цъфтеж...
С всеки изминат ден присъствието му се чувстваше все по-осезаемо и все повече хора откриваха своите неподозирани, дремещи до този момент, магически способности. Вълшебството витаеше навсякъде. Достигна се до там, че беше достатъчно човек да се запита “А дали е истина?”, за да се задейства неизвестен за повечето хора до тогава механизъм.
Да-а, така започна всичко това...
А после – знаете, обърканото неспокойно време, когато новото си проправя път... Нищо не е, както е било до вчера - рушат се стари норми на поведение, падат правителства, разпадат се семейства... Но животът няма как да спре. Той продължава. И то със същите тези хора – които правят грешки, спъват се и падат, но стават и променяйки начина си на мислене, себе си и света, продължават напред... Не знам вие как гледате на всичко това, но като се замисли човек, тези неща - политически кризи, сривове, сътресения в отношенията, разводи – тях винаги ги е имало, само че не в такива мащаби наведнъж...
Важно и хубаво е, че в сърцата човешки никога не е преставало да мъждука пламъчето на вярата в доброто и копнежа по него. Точно тези вяра и стремеж сътвориха в трудното време прекрасни обикновени чудеса по света - на мястото на старите изкоренени плевели бързо поникнаха свежи стръкове доброта, почтеност, любов. Прошката, задушавана от бурени до тогава, разцъфтя като целебно биле за болката от грешките - свои и чужди - когато добрите чувства са били истински; а щом не са били... няма защо да се съжалява за тях.
И ето днес, хората се променят – с различна скорост, но в една посока – съзнанието постепенно се издига към вълнуващите необятни простори, където никнат и цъфтят чудесата. А в сърцата все по-често засиява онази тайнствена светлина... като че родена от закачливата усмивка на палавник, запленен от новата си измишльотина...
Сега, някъде далеч оттук, до стара топола, деца се надпреварват да показват какви вълшебства умеят да правят.
- Вижте какво ще ви измагьосам... – казва момче с разрошен перчем и отива зад дебелия ствол на дървото.
Колкото и да го търсят, е напразно – просто е изчезнал.
- Ето ме! – подвиква весело иззад един далечен кипарис.
В друго кътче на земята девойче разказва на малката си сестричка:
- Бях колкото теб, когато направих това, което правиш ти сега, над препълнен с хора площад...
А палавата хитруша, с лукави пламъчета в очите, пита:
- Я да видим дали е истина?...
-Не съм виждал такива работи – казва мустакатият. – Чувал съм какво ли не, но дали е истина... Я-я! Тоя къде изчезна?
-Знам ли... – отговаря дребният и... изчезва.
Останал сам, мъжът се оглежда наоколо неспокойно и напряга всичките си сетива – да улови необяснимо-случващото се. Усеща някакво присъствие, чува много тих закачлив смях – като от отдавна забравен детски спомен; не вижда никого наблизо. “Къде си? Кой си?” – подвиква развълнуваната му мисъл. Отговаря му само приглушено щастливо кискане, звучащо като че в самия него, с каквото се отзовава дете, играещо на криеница с възрастен, който се прави, че не може да го намери. “Не зная дали си истинско или само моя измислица, нито как се казваш, как изглеждаш, но, явно, си добро и затова е хубаво, че те има.” – усмихва се мустакатият, обляга се на пейката и притваря очи, отпускайки се в това невидимо радостно присъствие...
Re: Дали е истина
Азира, така за мен е много по-ясен - с всички малки разпръснати детайли, които си добавила, картината е станала по-пълна. Сега отговаряш на въпросите, които си задавах първия път докато го четох.
Re: Дали е истина
Благодаря, Ерманд, ще опитам да опростя изразите, изразяването си. Но не навсякъде - смятам, че прекаленото "изчистване" не винаги е по-добро.
Материализирането и оживотворяването. Щом Магис Невидимус, изявявайки се чрез хората може едни вълшебства, защо да не може и други? Когато човек е негов проводник, то е във всичко. Ще опитам да изясня това в разказа.
Материализирането и оживотворяването. Щом Магис Невидимус, изявявайки се чрез хората може едни вълшебства, защо да не може и други? Когато човек е негов проводник, то е във всичко. Ще опитам да изясня това в разказа.
Re: Дали е истина
Изпращам последната версия на "Дали е истина", постигната с вашата активна помощ, за което ВИ БЛАГОДАРЯ.
Е, Ерманд, в него отново няма да намериш "паникоьосани, онемели, обезумели негодници" - не смятам да им обръщам толкова голямо внимание, не това е целта ми; нека читателят, ако иска, сам да си представи известни картини от живота; аз предпочитам да наблегна на друго.
Надявам се разказът да се е получил разбираем и вълнуващ.
Дали е истина
Тих сънлив летен следобед. На сенчеста пейка в многоцветен парк трима възрастни мъже, поседнали за отмора и раздумка, сбрани от този миг на това място, бъбрят за какво ли не.
-Как успя този Бацилус Булгарикус за толкова кратко така да промени света! – подхваща нова тема един от тях, възпълен господин с мустаци.
-Кой пък го кръсти с това ужасно име? – възмутено подема другият, едър мъж с буйни, силно побелели коси – Може някой журналист, който се е опитал да бъде оригинален или наплашен политик, или пък разгневен мафиот...
-Е, няма значение кой – поклаща глава третият, слабо прошарен дребен старец. – Това название, колкото и да е неточно, се наложи.
-Дори не я бяхме чували тази България, а сега навсякъде се знае името й... – продължава мисълта си първият.
-Пък и наистина се развихри като грипна епидемия – бързо, неуправляемо, безкомпромисно – и обхвана цялата Земя... – казва дребният мъж.
- Аз бих му избрал друго име – Магис Невидимус, например – развива своята мисъл едрият. – То повече ми харесва, по-добре отразява същността му. Вярно, че още при първото му появяване светът бе шокиран... и му лепнаха този етикет. Но според мен не му подхожда.
- Пък и за какво ли му е нужно име? Като че е човек... – недоволства мустакатият.
- Е, имена даваме не само на хората – вземи кучетата, котките, разните други домашни любимци... – опонира дребният.
- Да, но те са живи същества... А това... явление... нещо си там... Кусур му и име!
- И ветрищата са невидими за нас, виждаме само последиците от техните действия, а току кръщаваме ураганите и тайфуните с разни имена – за наше удобство, да ги отличаваме един от друг. Така че името е важно нещо – казва беловласият. - А колкото до явлението... зад видимото от нас също стои живо същество, макар не всеки да знае това. Вярно е, че всичко тогава стана толкова бързо и малко хора научиха какво точно се случи... Затова повечето не разбират същността му... Ако искате, мога да ви разкажа... Така ще обясня и защо смятам, че Магис Невидимус е по-подходящо име.
Той се покашля, за да разчисти гърлото си, да подреди мислите си и да изостри вниманието на другите двама и подема:
Беше обикновена есенна вечер. Много българи седяха пред телевизорите си, следейки поредното “Предизборно студио”. От екрана някакви политици нахлуваха в домовете и ума им с поредното си банално шоу, предавано “на живо”.
Единият нападна другия:
- Говори се, че сте били на парти във вилата на Перчема, а неговата слава е всеизвестна. Ако спечелите, за кого ще работите – за обикновените хора или за особените си приятели?
Някъде далеч от студиото един мъж откъсна очи от монитора на компютъра си и се загледа в телевизора, заслушан в полемиката. Точно в този момент вратата се отвори и в стаята нахлу малката му дъщеричка по пижама.
- Лека нощ, тате! – избъбри тя, втурнала се към него.
Мъжът стана и я пое на ръце.
- Лека нощ, светулчице! – каза нежно той.
- Хайде, миличка, трябва да спиш - подкани я майка й, появила се в рамката на вратата. - А и татко има работа.
- Да, да, работа! Видях го, гледаше телевизия! – възпротиви се детето.
- Повдигнаха онзи скандал с партито... – обясни мъжът.
- А каква е истината... – поклати глава жената и въздъхна.
- Истината? Да видим ли каква е истината, светулчице? – взря се усмихнат в очите на дъщеричката си мъжът.
- О, да! – възкликна малката и изчурулика – Фокус-мокус, троп и пляс! /таткото тропна, детето плясна с ръчички/ Истината да се яви пред нас!
От известно време това беше тяхна малка игра.
Двамата се взряха в телевизора така настойчиво, като че опитваха да преминат през него и да се озоват в студиото; после притвориха очи.
Точно в този момент отблъскващият атаката политик казваше:
- Както вече обясних не веднъж пред медиите, не познавам лично този човек. Така че няма как да съм бил във вилата му. Това са злобни клевети и опит да бъда компрометиран пред избирателите, но аз...
... когато някакво раздвижване в единия край на помещението привлече вниманието на всички. Като че стената зад водещата се отдръпна и в пространството се появи картина, така жива и истинска, като че част от самото политическо шоу:
Двама души, застанали на веранда към добре гледана градина, чукнаха чашите си. Единият каза:
- За успеха на бъдещата съвместна работа!
- Звучи добре! – усмихнат отговори другият.
Чуваха се музика, смях... Двамата мъже отпиха...
Единият от тях беше участващият в предаването, обвиняван в корупция политик, а другият – Перчема, чийто образ напоследък се появяваше често по медиите – говореше се, без доказателства, разбира се, че е шеф на най-голямата престъпна групировка в страната.
Всички в студиото стояха вцепенени. Водещата, която се бе извърнала назад, проследявайки погледите на участниците в предаването, така си и бе останала, извита въпросително, не смееща да мръдне, за да не изпусне нещо.
Бащата и детето отдавна играеха тази игра – таткото беше казал на дъщеричката си, че, ако много силно желае да постигне нещо и е упорит, човек може дори чудо да си сътвори.
- Виж, получи се! – изненадано извика малката и запляска с ръчички, повтаряйки щастлива: - Получи се! Чудото стана! Ние успяхме!
Родителите й се спогледаха удивени и изгубили дар-слово, се взряха в малкия екран, опитвайки се да проумеят случващото се.
А в студиото, след момент на затишие, като че избухна взрив от емоции и думи...
Какво стана по-нататък зрителите можеха само да гадаят, защото предаването бе преустановено и от екрана ги заляха шумни реклами.
Таткото спря телевизора и с малката на ръце, прегърнал жена си през раменете, отведе семейството си на дивана.
- Да, светулчице, ние успяхме! – каза той със светнал поглед – Сътворихме си чудо! И още много чудеса ще си направим. Вече знаем как, нали?
- Да, знаем как! – отговори дъщеричката му.
- Но има един проблем – сниши глас таткото и предупредително сложил пръст пред устните си, зашепна: - Злата магьосница. Трябва да се пазим от нея.
Детето също сложи пръстче пред устничките си и зашепна:
- Трябва да се пазим от злата магьосница.
- Затова, светулчице, на никого не бива да казваме за това, което се случи. Иначе тя може да научи и да ни напакости. Това ще си бъде нашата тайна, нали?
- Това ще бъде нашата тайна! – блеснаха щастливи детските очички.
Разбира се, имаше вътрешно разследване, полицейско разследване... Не откриха нищо, нищичко, което да отговори на възникналите въпроси.
В свят с така добре развити комуникации, това събитие не можеше да остане незабелязано. Новината, както си спомняте, още същата вечер бе разгласена от всички водещи световни информационни агенции, а на следващия ден бе на първите страници на вестниците. Бацилус Булгарикус, както го нарекоха по-късно, вече шестваше по света; въздействаше различно на хората – вълнуваше или плашеше, радваше или ужасяваше, настройваше шеговито или стресираше, ала не оставяше никого безразличен.
Въпреки това, следващият ден започна нормално – животът си течеше, не можеше да бъде спрян заради случка в някакво предаване, колкото и сензационна и необичайна да бе тя - такива непрекъснато се появяват, разбунват духовете и отшумяват, заменени от нови. Тогава никой не предполагаше какви размери ще придобие явлението. Ала на палавника, проявил се веднъж, му стана интересно...
В зала три на един Районен съд, в същата тази България, се гледаше нашумяло дело за кражба и заседанието бе открито.
Когато един от свидетелите отговаряше на въпросите, уличавайки заподозрения за виновен, жена със свободно разстилаща се по раменете й руса коса, седяща сред множеството, помисли: “Я да видим каква точно е истината.” Притвори очи, като че заслушана в нещо далечно.
Стената край свидетелското място изчезна някъде зад появилата се жива картина, показваща местопрестъплението. Затаили дъх, всички в залата наблюдаваха самото извършване на кражбата, но извършител не беше подсъдимият.
Един мъж се извърна към съседа си по място и високо възкликна:
-Ама това сте вие!
Човекът до него бе един от свидетелите, призовани от обвинението...
По същото време подобни събития се случиха в съдилища из цялата страна. И това не беше всичко.
На един площад се бяха събрали недоволни хора със своите искания. Профсъюзен лидер говореше от трибуната:
- ...Ние ще направим всичко, в границите на закона, така че вие да получите това, което ви се полага. Лично аз съм на ваша страна, убеден съм, че вие сте прави във вашите искания...
Нататък никой от присъстващите не го чу какво говори – ставащото зад гърба му беше далеч по-интересно: Огромна жива картина, която се виждаше от всяко кътче на площада, показваше двама мъже, единият от които бе ораторът. Малък плик премина от едните ръце в другите и беше прибран във вътрешния джоб на сакото.
- Разбрахме се, нали?
- Разбира се. Можеш да разчиташ на мен. До месец този кабинет ще е паднал. Мините, железниците, учителите, лекарите... – ще вдигнем всички...
- Ще чакаме резултата.
Двамата мъже си смигнаха и се разделиха.
Всички хора на площада, дори случайно преминаващите, се бяха загледали в сцената, която се разиграваше зад нищо неподозиращите политици на трибуната. Странно бе, че зрителите не чуваха думите, а те по някакъв магически начин проникваха в ума им. Възрастен мъж, който бе извел петгодишния си внук на разходка, също се бе загледал. Момченцето, обаче, само погледна нагоре и повече не удостои картината с внимание; затова пък започна да се озърта неспокойно – като хрътка, усетила тръпка, която я кара да тръгне по невидима от другите следа към зовящото я вълнуващо изкушение. Търсещият му поглед се спря на достолепен беловлас мъж, седнал на сгъваемо столче под огромен чинар в края на площада, свирещ на невиждан от детето инструмент. Малкият, използвайки залисията на дядо си, се запъти към музиканта. Спря пред него и тихо запита:
- Ще ме научиш ли и аз да правя това? – и посочи с главица към трибуната.
Мъжът се взря изучаващо в очите му. Усмихна се и отговори с въпрос:
- А кой те научи как да ме намериш?
- Никой, аз си го знам – отговори детето.
- И това го знаеш – гледайки го право в очите, уверено каза възрастният.
- Наистина ли? – зарадван запита малкият.
- Опитай. Но не тук – с поощряваща усмивка каза мъжът. – Искам да ти дам нещо.
Извади от джоба си портокал и го подаде на момченцето.
- И аз искам да ти дам нещо, но не знам какво - нямам нищо в себе си – някак огорчено каза то.
- Ами направи като мен – бръкни в джоба си и ми дай, каквото намериш там.
Тази игра хареса на детето. Лицето му засия. Не чака втора покана. Учуди се, когато напипа в собствения си джоб нещо необичайно. Извади ръчичката си, разтвори я и се взря удивено в дланта си – там имаше луковица! Детето вдигна питащ поглед към непознатия. Той му се усмихна и с очи го подкани да погледне към ръчичката си - луковицата като че бе оживяла – върхът й се разпука и се показа зелен стрък, който бързо прорастна, на върха му се оформи пъпка и пред смаяния малчуган разцъфна бял зюмбюл.
- Уау! Как го измагьоса? – запита малкият.
- Ти го направи.
- Аз ли?
- Нали помниш, искаше нещо да ми дадеш... Само че не знаеше какво. Обаче има една част в теб, която знае, нали?
- Да – отговори детето, полюбува се на цветето, помириса го и го подаде на беловласия мъж с въпроса:
- Но как направи онова?
- Ти знаеш – загадъчно се усмихна мъжът. – Сега, обаче, трябва да вървиш, дядо ти те търси.
Детето се обърна и махна на дядо си, който безрезултатно го търсеше, разтревожен заради разгневените хора, разбрали, че са манипулирани и използвани в чужда непочтена игра. Преди да тръгне, момченцето се извърна да се сбогува. Но мъжът не беше там. Огледа се наоколо – от него нямаше друга следа, освен музиката, която още чуваше; а може би звучеше само в главицата му... “И това ли го мога? – запита се развълнуван малчуганът – После ще опитам.” И хукна към дядо си.
- Къде ходиш? – смъмри го той и стиснал ръчичката му, бързо го поведе извън площада – Нали ти казах да не се отдалечаваш от мен? Да се махаме по-скоро оттук, че да не пострадаш... Не се знае какво ще стане след малко...
Подтичвайки до него, детето стискаше в другата си ръчичка портокала. Прибра го в джоба си и се усмихна загадъчно-дяволито. Не каза нищо на дядо си, знаеше с кого какво може да споделя.
Този ден залата на Парламента в тази България остана почти празна – голяма част от депутатите не се явиха на заседание – някои се обадиха, че са болни, други не посмяха дори да се обадят...
Но Магис Невидимус не спря до тук. Тази малка държавица твърде бързо му отесня – като бебешка ризка на лакомо великанче – и той се гмурна в големия свят. По какъв начин се придвижваше или се разрастваше и как избираше на коя сцена да изнесе представлението си, не мога да ви кажа. Мисля, обаче, че той от дълго време е дремал, разпрострян невидимо навсякъде и в един момент се е разсънил, погледнал е с любопитство света и се е впуснал в приключение из своята собствена безграничност. Но това е само мое предположение, със сигурност зная само фактите. А фактите са, че той се проявява чрез хората. По някакъв негов си начин ни подсказва мисли. И ако някой избере да поеме тези идеи и да ги осъществи, всъщност става проводник на силата на невидимкото в света ни. Може би докато е дремел, е виждал в съня си хората или се е прокрадвал в техните сънища, или може би то е едно и също, не зная, но, очевидно, някои човеци са били тясно свързани с него от по-рано – къде неосъзнато, къде съвсем съзнателно...
Същия ден държавният глава на една доста по-голяма страна, разположена далеч оттам, трябваше да говори на празничен митинг, на живо. Случилото се предната вечер в тази българска телевизия бе смутило духовете. Възникна въпросът дали лидерът да не се “разболее” и да изчака с явяването си на публични места, докато не се изясни ситуацията. Обаче точно в този момент опозицията в страната бе доста силна и той се надяваше с това изказване да закрепи позициите си. Затова реши да говори на митинга. Разбира се, бяха взети изключителни мерки, не допуснаха камери, фотоапарати... изобщо никаква техника, а и охраната на площада бе засилена неимоверно...
Но думите му за миротворческата роля на страната в една друга държава нямаха нужния отглас на фона на картините, редуващи се зад гърба му, на които родните синове в униформи умираха на чуждата земя...
Телефонът на този, който бе застанал непосредствено зад лидера,
иззвъня, той се обади, после погледът му се отправи нагоре и назад...
Въпреки мерките за безопасност, в гневния си изблик множеството така притисна трибуната, че високопоставените лица, за да не пострадат, трябваше да се възползват от силовите методи на охраната. Но и това не помогна. Охраняващите също бяха хора, въпреки обучението; някои дори имаха близки, дошли на площада…
Тези, които бяха с децата си, се опитваха да се промушат назад, колкото може по-далеч от мястото на сблъсъка...
И над всичко това картините се редяха – неумолими съдници.
Едно семейство бързаше към странична уличка. Ала десетгодишната им дъщеря, която току се оглеждаше и зазяпваше, за ужас на майка си, я задърпа към продавачка на цветя, застанала наблизо.
- Виж какви хубави цветя! – възкликна детето.
- Остави сега цветята! Трябва да вървим... – тревожно и ядосано каза майка й, боейки се да не изостанат от главата на семейството, който, с малката дъщеричка на ръце, бързаше напред.
Но момичето се изскубна от ръката й и се шмугна към цветарката, притисната до една стена от потока бързащи хора, които дори не я забелязваха. Обаче детето я бе търсило и я бе открило. Погледна я в очите и тихо каза:
- Страхотна си! Да ти помогна?
Преди жената да успее да отговори, то се взря по посока на трибуната, после притвори очи.
В ума на държавния глава се рояха безброй страхове, които бяха ясно видими за онези, които “имаха очи да гледат”. “Добре че не знаят за онази сделка...” – бе една от мислите му.
До първата жива картина се появи втора – поредица хора, които разговаряха помежду си – очи в очи или по телефона, - свързани със светла нишка. В единия край беше лидерът, а в другия – добре известен крупен бизнесмен със скандална репутация...
- Пази се много – прошепна цветарката.
- Знам – отговори малката усмихнато.
Майка й най-после успя да обясни положението на бащата, който гневно запита:
- Какви цветя пък сега?!
И двамата се запровираха обратно. Докато стигнат до дъщеря си,
над площада трептеше трета картина.
Очите на непознатата и детето се срещнаха сияещи – още някой бе попаднал под въздействието на неуморния палавник и бе извадил скритото наяве:
Мъжът зад държавния глава говореше по телефона с друг и въпреки шума, всички чуваха (като че с някакви други сетива) всяка дума от разговора:
- Изпратете хеликоптер, спешно! Обградете площада – изпълнете операция “Нон-сви”...
- Но там има толкова хора! И деца... – възрази другият.
- Това е заповед!
- Слушам! – отговори отсрещният, но след миг възрази: - А охраната? И те са видели...
- Те са моя грижа...
- Спри! – изкрещя високопоставеният мъж и грабна телефона – Заповедта се отменя. Само изпратете хеликоптер да ни прибере.
Странна светлина, по-ярка от дневната, но не остра и заслепяваща, а някак мека и галеща, заля площада. Всички – очаровани, омиротворени - се заоглеждаха и започнаха спокойно да се разотиват. Дори не се наложи хеликоптер да отвежда държавния глава...
В следващите месеци, спомняте си, въпреки опитите да бъдат взети мерки, Магис Невидимус се прояви във всички страни по света, във всяка сфера на живота – от обществените до съкровените лични отношения. За него нямаше граници, нямаше стени, защитни укрития или противодействащи серуми. Той се втурна в света невидим, но непоколебимо и неустоимо - като пролетта, разтопяваща снега и приканваща пъпките да се разтворят за нов цъфтеж...
С всеки изминат ден присъствието му се чувстваше все по-осезаемо и все повече хора откриваха своите неподозирани, дремещи до този момент, магически способности. Вълшебството витаеше навсякъде. Истината, сама по себе си чудотворна сила, събуждаше нови и нови възможности, прочистваше засипани извори в сърцата човешки, осветяваше неочаквани, примамливи пътеки. Дори стана достатъчно човек да се запита “А дали е истина?”, за да се задейства неизвестен до тогава за по-голяма част от хората механизъм.
Да-а, така започна всичко това...
А после – знаете, обърканото неспокойно време, когато новото си проправя път... Нищо не е, както е било до вчера - рушат се стари норми на поведение, падат правителства, разпадат се семейства... Но животът няма как да спре. Той продължава. И то със същите тези хора – които правят грешки, спъват се и падат, но стават и променяйки начина си на мислене, себе си и света, продължават напред... Не знам вие как гледате на всичко това, но като се замисли човек, тези неща - политически кризи, сривове, сътресения в отношенията, разводи – тях винаги ги е имало, само че не в такива мащаби наведнъж...
Важно и хубаво е, че в сърцата човешки никога не е преставало да мъждука пламъчето на вярата в доброто и копнежа по него. Точно тези вяра и стремеж сътвориха в трудното време прекрасни обикновени чудеса по света - на мястото на старите изкоренени плевели бързо поникнаха свежи стръкове доброта, почтеност, любов. Прошката, задушавана от бурени до тогава, разцъфтя като целебно биле за болката от грешките - свои и чужди - когато добрите чувства са били истински; а щом не са били... няма защо да се съжалява за тях.
И ето днес, хората се променят – всеки по свой начин и с различни темпове, но в една посока – съзнанието постепенно се издига към вълнуващите необятни простори, където никнат и цъфтят чудесата. А в сърцата все по-често засиява онази тайнствена светлина... като че родена от закачливата усмивка на палавник, запленен от новата си измишльотина...
Сега, някъде далеч оттук, до стара топола, деца се надпреварват да показват какви вълшебства умеят да правят.
- Вижте какво ще ви измагьосам... – казва момче с разрошен перчем и отива зад дебелия ствол на дървото.
Колкото и да го търсят, е напразно – просто е изчезнал.
- Ето ме! – подвиква весело иззад един далечен кипарис.
В друго кътче на земята девойче разказва на малката си сестричка:
- Бях колкото теб, когато направих това, което правиш ти сега, над препълнен с хора площад...
А палавата хитруша, с лукави пламъчета в очите, пита:
- Я да видим дали е истина?...
-Не съм виждал такива работи. Чувал съм какво ли не, но дали е истина... – казва мустакатият замислено и се обръща към разказвача: – А ти откъде знаеш... Я-я! Тоя къде изчезна?
-Знам ли... – отговаря дребният и... изчезва.
Останал сам, мъжът се оглежда наоколо неспокойно и напряга всичките си сетива – да улови необяснимо-случващото се. Усеща някакво присъствие, чува много тих закачлив смях – като от отдавна забравен детски спомен; не вижда никого наблизо. “Къде си? Кой си?” – подвиква развълнуваната му мисъл. Отговаря му само приглушено щастливо кискане, звучащо като че в самия него, с каквото се отзовава дете, играещо на криеница с възрастен, който се прави, че не може да го намери. “Не зная дали си истинско или само моя измислица, нито как се казваш, как изглеждаш, но, явно, си добро и затова е хубаво, че те има.” – усмихва се мустакатият, обляга се на пейката и притваря очи, отпускайки се в това невидимо радостно присъствие...
Е, Ерманд, в него отново няма да намериш "паникоьосани, онемели, обезумели негодници" - не смятам да им обръщам толкова голямо внимание, не това е целта ми; нека читателят, ако иска, сам да си представи известни картини от живота; аз предпочитам да наблегна на друго.
Надявам се разказът да се е получил разбираем и вълнуващ.
Дали е истина
Тих сънлив летен следобед. На сенчеста пейка в многоцветен парк трима възрастни мъже, поседнали за отмора и раздумка, сбрани от този миг на това място, бъбрят за какво ли не.
-Как успя този Бацилус Булгарикус за толкова кратко така да промени света! – подхваща нова тема един от тях, възпълен господин с мустаци.
-Кой пък го кръсти с това ужасно име? – възмутено подема другият, едър мъж с буйни, силно побелели коси – Може някой журналист, който се е опитал да бъде оригинален или наплашен политик, или пък разгневен мафиот...
-Е, няма значение кой – поклаща глава третият, слабо прошарен дребен старец. – Това название, колкото и да е неточно, се наложи.
-Дори не я бяхме чували тази България, а сега навсякъде се знае името й... – продължава мисълта си първият.
-Пък и наистина се развихри като грипна епидемия – бързо, неуправляемо, безкомпромисно – и обхвана цялата Земя... – казва дребният мъж.
- Аз бих му избрал друго име – Магис Невидимус, например – развива своята мисъл едрият. – То повече ми харесва, по-добре отразява същността му. Вярно, че още при първото му появяване светът бе шокиран... и му лепнаха този етикет. Но според мен не му подхожда.
- Пък и за какво ли му е нужно име? Като че е човек... – недоволства мустакатият.
- Е, имена даваме не само на хората – вземи кучетата, котките, разните други домашни любимци... – опонира дребният.
- Да, но те са живи същества... А това... явление... нещо си там... Кусур му и име!
- И ветрищата са невидими за нас, виждаме само последиците от техните действия, а току кръщаваме ураганите и тайфуните с разни имена – за наше удобство, да ги отличаваме един от друг. Така че името е важно нещо – казва беловласият. - А колкото до явлението... зад видимото от нас също стои живо същество, макар не всеки да знае това. Вярно е, че всичко тогава стана толкова бързо и малко хора научиха какво точно се случи... Затова повечето не разбират същността му... Ако искате, мога да ви разкажа... Така ще обясня и защо смятам, че Магис Невидимус е по-подходящо име.
Той се покашля, за да разчисти гърлото си, да подреди мислите си и да изостри вниманието на другите двама и подема:
Беше обикновена есенна вечер. Много българи седяха пред телевизорите си, следейки поредното “Предизборно студио”. От екрана някакви политици нахлуваха в домовете и ума им с поредното си банално шоу, предавано “на живо”.
Единият нападна другия:
- Говори се, че сте били на парти във вилата на Перчема, а неговата слава е всеизвестна. Ако спечелите, за кого ще работите – за обикновените хора или за особените си приятели?
Някъде далеч от студиото един мъж откъсна очи от монитора на компютъра си и се загледа в телевизора, заслушан в полемиката. Точно в този момент вратата се отвори и в стаята нахлу малката му дъщеричка по пижама.
- Лека нощ, тате! – избъбри тя, втурнала се към него.
Мъжът стана и я пое на ръце.
- Лека нощ, светулчице! – каза нежно той.
- Хайде, миличка, трябва да спиш - подкани я майка й, появила се в рамката на вратата. - А и татко има работа.
- Да, да, работа! Видях го, гледаше телевизия! – възпротиви се детето.
- Повдигнаха онзи скандал с партито... – обясни мъжът.
- А каква е истината... – поклати глава жената и въздъхна.
- Истината? Да видим ли каква е истината, светулчице? – взря се усмихнат в очите на дъщеричката си мъжът.
- О, да! – възкликна малката и изчурулика – Фокус-мокус, троп и пляс! /таткото тропна, детето плясна с ръчички/ Истината да се яви пред нас!
От известно време това беше тяхна малка игра.
Двамата се взряха в телевизора така настойчиво, като че опитваха да преминат през него и да се озоват в студиото; после притвориха очи.
Точно в този момент отблъскващият атаката политик казваше:
- Както вече обясних не веднъж пред медиите, не познавам лично този човек. Така че няма как да съм бил във вилата му. Това са злобни клевети и опит да бъда компрометиран пред избирателите, но аз...
... когато някакво раздвижване в единия край на помещението привлече вниманието на всички. Като че стената зад водещата се отдръпна и в пространството се появи картина, така жива и истинска, като че част от самото политическо шоу:
Двама души, застанали на веранда към добре гледана градина, чукнаха чашите си. Единият каза:
- За успеха на бъдещата съвместна работа!
- Звучи добре! – усмихнат отговори другият.
Чуваха се музика, смях... Двамата мъже отпиха...
Единият от тях беше участващият в предаването, обвиняван в корупция политик, а другият – Перчема, чийто образ напоследък се появяваше често по медиите – говореше се, без доказателства, разбира се, че е шеф на най-голямата престъпна групировка в страната.
Всички в студиото стояха вцепенени. Водещата, която се бе извърнала назад, проследявайки погледите на участниците в предаването, така си и бе останала, извита въпросително, не смееща да мръдне, за да не изпусне нещо.
Бащата и детето отдавна играеха тази игра – таткото беше казал на дъщеричката си, че, ако много силно желае да постигне нещо и е упорит, човек може дори чудо да си сътвори.
- Виж, получи се! – изненадано извика малката и запляска с ръчички, повтаряйки щастлива: - Получи се! Чудото стана! Ние успяхме!
Родителите й се спогледаха удивени и изгубили дар-слово, се взряха в малкия екран, опитвайки се да проумеят случващото се.
А в студиото, след момент на затишие, като че избухна взрив от емоции и думи...
Какво стана по-нататък зрителите можеха само да гадаят, защото предаването бе преустановено и от екрана ги заляха шумни реклами.
Таткото спря телевизора и с малката на ръце, прегърнал жена си през раменете, отведе семейството си на дивана.
- Да, светулчице, ние успяхме! – каза той със светнал поглед – Сътворихме си чудо! И още много чудеса ще си направим. Вече знаем как, нали?
- Да, знаем как! – отговори дъщеричката му.
- Но има един проблем – сниши глас таткото и предупредително сложил пръст пред устните си, зашепна: - Злата магьосница. Трябва да се пазим от нея.
Детето също сложи пръстче пред устничките си и зашепна:
- Трябва да се пазим от злата магьосница.
- Затова, светулчице, на никого не бива да казваме за това, което се случи. Иначе тя може да научи и да ни напакости. Това ще си бъде нашата тайна, нали?
- Това ще бъде нашата тайна! – блеснаха щастливи детските очички.
Разбира се, имаше вътрешно разследване, полицейско разследване... Не откриха нищо, нищичко, което да отговори на възникналите въпроси.
В свят с така добре развити комуникации, това събитие не можеше да остане незабелязано. Новината, както си спомняте, още същата вечер бе разгласена от всички водещи световни информационни агенции, а на следващия ден бе на първите страници на вестниците. Бацилус Булгарикус, както го нарекоха по-късно, вече шестваше по света; въздействаше различно на хората – вълнуваше или плашеше, радваше или ужасяваше, настройваше шеговито или стресираше, ала не оставяше никого безразличен.
Въпреки това, следващият ден започна нормално – животът си течеше, не можеше да бъде спрян заради случка в някакво предаване, колкото и сензационна и необичайна да бе тя - такива непрекъснато се появяват, разбунват духовете и отшумяват, заменени от нови. Тогава никой не предполагаше какви размери ще придобие явлението. Ала на палавника, проявил се веднъж, му стана интересно...
В зала три на един Районен съд, в същата тази България, се гледаше нашумяло дело за кражба и заседанието бе открито.
Когато един от свидетелите отговаряше на въпросите, уличавайки заподозрения за виновен, жена със свободно разстилаща се по раменете й руса коса, седяща сред множеството, помисли: “Я да видим каква точно е истината.” Притвори очи, като че заслушана в нещо далечно.
Стената край свидетелското място изчезна някъде зад появилата се жива картина, показваща местопрестъплението. Затаили дъх, всички в залата наблюдаваха самото извършване на кражбата, но извършител не беше подсъдимият.
Един мъж се извърна към съседа си по място и високо възкликна:
-Ама това сте вие!
Човекът до него бе един от свидетелите, призовани от обвинението...
По същото време подобни събития се случиха в съдилища из цялата страна. И това не беше всичко.
На един площад се бяха събрали недоволни хора със своите искания. Профсъюзен лидер говореше от трибуната:
- ...Ние ще направим всичко, в границите на закона, така че вие да получите това, което ви се полага. Лично аз съм на ваша страна, убеден съм, че вие сте прави във вашите искания...
Нататък никой от присъстващите не го чу какво говори – ставащото зад гърба му беше далеч по-интересно: Огромна жива картина, която се виждаше от всяко кътче на площада, показваше двама мъже, единият от които бе ораторът. Малък плик премина от едните ръце в другите и беше прибран във вътрешния джоб на сакото.
- Разбрахме се, нали?
- Разбира се. Можеш да разчиташ на мен. До месец този кабинет ще е паднал. Мините, железниците, учителите, лекарите... – ще вдигнем всички...
- Ще чакаме резултата.
Двамата мъже си смигнаха и се разделиха.
Всички хора на площада, дори случайно преминаващите, се бяха загледали в сцената, която се разиграваше зад нищо неподозиращите политици на трибуната. Странно бе, че зрителите не чуваха думите, а те по някакъв магически начин проникваха в ума им. Възрастен мъж, който бе извел петгодишния си внук на разходка, също се бе загледал. Момченцето, обаче, само погледна нагоре и повече не удостои картината с внимание; затова пък започна да се озърта неспокойно – като хрътка, усетила тръпка, която я кара да тръгне по невидима от другите следа към зовящото я вълнуващо изкушение. Търсещият му поглед се спря на достолепен беловлас мъж, седнал на сгъваемо столче под огромен чинар в края на площада, свирещ на невиждан от детето инструмент. Малкият, използвайки залисията на дядо си, се запъти към музиканта. Спря пред него и тихо запита:
- Ще ме научиш ли и аз да правя това? – и посочи с главица към трибуната.
Мъжът се взря изучаващо в очите му. Усмихна се и отговори с въпрос:
- А кой те научи как да ме намериш?
- Никой, аз си го знам – отговори детето.
- И това го знаеш – гледайки го право в очите, уверено каза възрастният.
- Наистина ли? – зарадван запита малкият.
- Опитай. Но не тук – с поощряваща усмивка каза мъжът. – Искам да ти дам нещо.
Извади от джоба си портокал и го подаде на момченцето.
- И аз искам да ти дам нещо, но не знам какво - нямам нищо в себе си – някак огорчено каза то.
- Ами направи като мен – бръкни в джоба си и ми дай, каквото намериш там.
Тази игра хареса на детето. Лицето му засия. Не чака втора покана. Учуди се, когато напипа в собствения си джоб нещо необичайно. Извади ръчичката си, разтвори я и се взря удивено в дланта си – там имаше луковица! Детето вдигна питащ поглед към непознатия. Той му се усмихна и с очи го подкани да погледне към ръчичката си - луковицата като че бе оживяла – върхът й се разпука и се показа зелен стрък, който бързо прорастна, на върха му се оформи пъпка и пред смаяния малчуган разцъфна бял зюмбюл.
- Уау! Как го измагьоса? – запита малкият.
- Ти го направи.
- Аз ли?
- Нали помниш, искаше нещо да ми дадеш... Само че не знаеше какво. Обаче има една част в теб, която знае, нали?
- Да – отговори детето, полюбува се на цветето, помириса го и го подаде на беловласия мъж с въпроса:
- Но как направи онова?
- Ти знаеш – загадъчно се усмихна мъжът. – Сега, обаче, трябва да вървиш, дядо ти те търси.
Детето се обърна и махна на дядо си, който безрезултатно го търсеше, разтревожен заради разгневените хора, разбрали, че са манипулирани и използвани в чужда непочтена игра. Преди да тръгне, момченцето се извърна да се сбогува. Но мъжът не беше там. Огледа се наоколо – от него нямаше друга следа, освен музиката, която още чуваше; а може би звучеше само в главицата му... “И това ли го мога? – запита се развълнуван малчуганът – После ще опитам.” И хукна към дядо си.
- Къде ходиш? – смъмри го той и стиснал ръчичката му, бързо го поведе извън площада – Нали ти казах да не се отдалечаваш от мен? Да се махаме по-скоро оттук, че да не пострадаш... Не се знае какво ще стане след малко...
Подтичвайки до него, детето стискаше в другата си ръчичка портокала. Прибра го в джоба си и се усмихна загадъчно-дяволито. Не каза нищо на дядо си, знаеше с кого какво може да споделя.
Този ден залата на Парламента в тази България остана почти празна – голяма част от депутатите не се явиха на заседание – някои се обадиха, че са болни, други не посмяха дори да се обадят...
Но Магис Невидимус не спря до тук. Тази малка държавица твърде бързо му отесня – като бебешка ризка на лакомо великанче – и той се гмурна в големия свят. По какъв начин се придвижваше или се разрастваше и как избираше на коя сцена да изнесе представлението си, не мога да ви кажа. Мисля, обаче, че той от дълго време е дремал, разпрострян невидимо навсякъде и в един момент се е разсънил, погледнал е с любопитство света и се е впуснал в приключение из своята собствена безграничност. Но това е само мое предположение, със сигурност зная само фактите. А фактите са, че той се проявява чрез хората. По някакъв негов си начин ни подсказва мисли. И ако някой избере да поеме тези идеи и да ги осъществи, всъщност става проводник на силата на невидимкото в света ни. Може би докато е дремел, е виждал в съня си хората или се е прокрадвал в техните сънища, или може би то е едно и също, не зная, но, очевидно, някои човеци са били тясно свързани с него от по-рано – къде неосъзнато, къде съвсем съзнателно...
Същия ден държавният глава на една доста по-голяма страна, разположена далеч оттам, трябваше да говори на празничен митинг, на живо. Случилото се предната вечер в тази българска телевизия бе смутило духовете. Възникна въпросът дали лидерът да не се “разболее” и да изчака с явяването си на публични места, докато не се изясни ситуацията. Обаче точно в този момент опозицията в страната бе доста силна и той се надяваше с това изказване да закрепи позициите си. Затова реши да говори на митинга. Разбира се, бяха взети изключителни мерки, не допуснаха камери, фотоапарати... изобщо никаква техника, а и охраната на площада бе засилена неимоверно...
Но думите му за миротворческата роля на страната в една друга държава нямаха нужния отглас на фона на картините, редуващи се зад гърба му, на които родните синове в униформи умираха на чуждата земя...
Телефонът на този, който бе застанал непосредствено зад лидера,
иззвъня, той се обади, после погледът му се отправи нагоре и назад...
Въпреки мерките за безопасност, в гневния си изблик множеството така притисна трибуната, че високопоставените лица, за да не пострадат, трябваше да се възползват от силовите методи на охраната. Но и това не помогна. Охраняващите също бяха хора, въпреки обучението; някои дори имаха близки, дошли на площада…
Тези, които бяха с децата си, се опитваха да се промушат назад, колкото може по-далеч от мястото на сблъсъка...
И над всичко това картините се редяха – неумолими съдници.
Едно семейство бързаше към странична уличка. Ала десетгодишната им дъщеря, която току се оглеждаше и зазяпваше, за ужас на майка си, я задърпа към продавачка на цветя, застанала наблизо.
- Виж какви хубави цветя! – възкликна детето.
- Остави сега цветята! Трябва да вървим... – тревожно и ядосано каза майка й, боейки се да не изостанат от главата на семейството, който, с малката дъщеричка на ръце, бързаше напред.
Но момичето се изскубна от ръката й и се шмугна към цветарката, притисната до една стена от потока бързащи хора, които дори не я забелязваха. Обаче детето я бе търсило и я бе открило. Погледна я в очите и тихо каза:
- Страхотна си! Да ти помогна?
Преди жената да успее да отговори, то се взря по посока на трибуната, после притвори очи.
В ума на държавния глава се рояха безброй страхове, които бяха ясно видими за онези, които “имаха очи да гледат”. “Добре че не знаят за онази сделка...” – бе една от мислите му.
До първата жива картина се появи втора – поредица хора, които разговаряха помежду си – очи в очи или по телефона, - свързани със светла нишка. В единия край беше лидерът, а в другия – добре известен крупен бизнесмен със скандална репутация...
- Пази се много – прошепна цветарката.
- Знам – отговори малката усмихнато.
Майка й най-после успя да обясни положението на бащата, който гневно запита:
- Какви цветя пък сега?!
И двамата се запровираха обратно. Докато стигнат до дъщеря си,
над площада трептеше трета картина.
Очите на непознатата и детето се срещнаха сияещи – още някой бе попаднал под въздействието на неуморния палавник и бе извадил скритото наяве:
Мъжът зад държавния глава говореше по телефона с друг и въпреки шума, всички чуваха (като че с някакви други сетива) всяка дума от разговора:
- Изпратете хеликоптер, спешно! Обградете площада – изпълнете операция “Нон-сви”...
- Но там има толкова хора! И деца... – възрази другият.
- Това е заповед!
- Слушам! – отговори отсрещният, но след миг възрази: - А охраната? И те са видели...
- Те са моя грижа...
- Спри! – изкрещя високопоставеният мъж и грабна телефона – Заповедта се отменя. Само изпратете хеликоптер да ни прибере.
Странна светлина, по-ярка от дневната, но не остра и заслепяваща, а някак мека и галеща, заля площада. Всички – очаровани, омиротворени - се заоглеждаха и започнаха спокойно да се разотиват. Дори не се наложи хеликоптер да отвежда държавния глава...
В следващите месеци, спомняте си, въпреки опитите да бъдат взети мерки, Магис Невидимус се прояви във всички страни по света, във всяка сфера на живота – от обществените до съкровените лични отношения. За него нямаше граници, нямаше стени, защитни укрития или противодействащи серуми. Той се втурна в света невидим, но непоколебимо и неустоимо - като пролетта, разтопяваща снега и приканваща пъпките да се разтворят за нов цъфтеж...
С всеки изминат ден присъствието му се чувстваше все по-осезаемо и все повече хора откриваха своите неподозирани, дремещи до този момент, магически способности. Вълшебството витаеше навсякъде. Истината, сама по себе си чудотворна сила, събуждаше нови и нови възможности, прочистваше засипани извори в сърцата човешки, осветяваше неочаквани, примамливи пътеки. Дори стана достатъчно човек да се запита “А дали е истина?”, за да се задейства неизвестен до тогава за по-голяма част от хората механизъм.
Да-а, така започна всичко това...
А после – знаете, обърканото неспокойно време, когато новото си проправя път... Нищо не е, както е било до вчера - рушат се стари норми на поведение, падат правителства, разпадат се семейства... Но животът няма как да спре. Той продължава. И то със същите тези хора – които правят грешки, спъват се и падат, но стават и променяйки начина си на мислене, себе си и света, продължават напред... Не знам вие как гледате на всичко това, но като се замисли човек, тези неща - политически кризи, сривове, сътресения в отношенията, разводи – тях винаги ги е имало, само че не в такива мащаби наведнъж...
Важно и хубаво е, че в сърцата човешки никога не е преставало да мъждука пламъчето на вярата в доброто и копнежа по него. Точно тези вяра и стремеж сътвориха в трудното време прекрасни обикновени чудеса по света - на мястото на старите изкоренени плевели бързо поникнаха свежи стръкове доброта, почтеност, любов. Прошката, задушавана от бурени до тогава, разцъфтя като целебно биле за болката от грешките - свои и чужди - когато добрите чувства са били истински; а щом не са били... няма защо да се съжалява за тях.
И ето днес, хората се променят – всеки по свой начин и с различни темпове, но в една посока – съзнанието постепенно се издига към вълнуващите необятни простори, където никнат и цъфтят чудесата. А в сърцата все по-често засиява онази тайнствена светлина... като че родена от закачливата усмивка на палавник, запленен от новата си измишльотина...
Сега, някъде далеч оттук, до стара топола, деца се надпреварват да показват какви вълшебства умеят да правят.
- Вижте какво ще ви измагьосам... – казва момче с разрошен перчем и отива зад дебелия ствол на дървото.
Колкото и да го търсят, е напразно – просто е изчезнал.
- Ето ме! – подвиква весело иззад един далечен кипарис.
В друго кътче на земята девойче разказва на малката си сестричка:
- Бях колкото теб, когато направих това, което правиш ти сега, над препълнен с хора площад...
А палавата хитруша, с лукави пламъчета в очите, пита:
- Я да видим дали е истина?...
-Не съм виждал такива работи. Чувал съм какво ли не, но дали е истина... – казва мустакатият замислено и се обръща към разказвача: – А ти откъде знаеш... Я-я! Тоя къде изчезна?
-Знам ли... – отговаря дребният и... изчезва.
Останал сам, мъжът се оглежда наоколо неспокойно и напряга всичките си сетива – да улови необяснимо-случващото се. Усеща някакво присъствие, чува много тих закачлив смях – като от отдавна забравен детски спомен; не вижда никого наблизо. “Къде си? Кой си?” – подвиква развълнуваната му мисъл. Отговаря му само приглушено щастливо кискане, звучащо като че в самия него, с каквото се отзовава дете, играещо на криеница с възрастен, който се прави, че не може да го намери. “Не зная дали си истинско или само моя измислица, нито как се казваш, как изглеждаш, но, явно, си добро и затова е хубаво, че те има.” – усмихва се мустакатият, обляга се на пейката и притваря очи, отпускайки се в това невидимо радостно присъствие...