Артър стоеше зад витрината на своето малко антикварно магазинче и гледаше как залязващото слънце залива с топли лъчи познатата улица. Точно срещу него беше кафенето на Ренцо, който се показа за миг и му махна, като го видя. Преди още да изчезне едрата му фигура от вратата, на Артър му се допи кафе с кроасан. Кафето на Ренцо се славеше на цялата улица и не само то, а и спагетите, които той лично приготвяше. Ренцо обичаше да говори за спагетите си, като непрекъснато повтаряше, че тайната е в соса, който е тяхната душа. Артър се усмихна, спомни си, че точно спагетите на Ренцо бяха причина да заговори отново Клер. Изведнъж се почувства уютно, стана му хубаво, погледна на света през розовите очила на любовта и в сърцето му затрептя щастие, като малко колибри.
Неочаквано камбанката звънна и той се обърна. Усмивката не беше слязла още от лицето му и тя сякаш озари с невидимата си светлина възрастната жена, която плахо пристъпи праз вратата. Беше притеснена, дори уплашена, но ведрината на Артър накара на устните и да заблести усмивка. Това трая само миг и тя бързо изчезна.
- Добър вечер! – почти прошепна тя.
- Здравейте! – отвърна Артър. – Заповядайте, разгледайте. Аз само за минутка.
Той изчезна във вратата зад тезгяха искайки да даде време на посетителката да свикне с обстановката. Обикновено не постъпваше така, но сега почувства, че трябва да го направи. Магазинът му не беше голям, но старателно подреден. Още с влизането посетителя попадаше в света на предметите пропити с очарованието на времето. Вляво от вратата на ярък персийски килим се разполагаха маса, кресло и диван. Шкафове, столове и маси, като цяло бяха разхвърляни навсякъде из магазина, придавайки му своеобразен уют.
Възрастната жена не обърна внимание на повечето неща, а внимателно извади предмет, старателно завит в стар вестник. С треперещи ръце го сложи на тезгяха и развърза канапа. Погали кожената подвързия на книгата и отиде до един голям шкаф със старателно подредени книги. Тя дори не забеляза приближаващият се Артър и се стресна, когато той каза:
- В книгите има някаква магия.
- Мислите ли, че са вълшебни. – усмихна се тя.
Артър се замисли. Какво беше вълшебството? Ако протегнеше ръка, ако се вгледаше в който и да е предмет в стаята, пред него се явяваха образи, съдби на хора живели в миналото, докоснали се до тях и колкото по-силно е било страданието, колкото по-пълно щастието, толкова повече тяхна енергия се запечатваше в тях. Но не можеше да каже това на тази жена, не беше го споделял с никого. Просто живееше с него.
- Да. – отговори той. – Всяка книга не е просто подвързия, не е просто текст. Тя е един свят, затворен в нея. Този свят се радва да сподели себе си с всеки желаещ да се докосне до него. Тези светове не умират, когато някой затвори книгата, защото остават във нас, преминават от човек към човек, превръщат се във филми, но аз вярвам, че съществуват и наистина.
- Колко чудесно би било, ако можеше да това да се случи.
- Кое? – недоумяващо попита Артър.
- Това, да отидеш в света на книгите.
Артър се усмихна на жената. Тя изведнъж се промени и тъгата в очите изчезна. Промени се и лицето и, сякаш часовника се завърташе назад, гърба и се изправяше, белите коси заблестяваха на вечерното слънце, превръщайки се в златисто руси, бръчките, този отпечатък на старостта, се изглаждаха и ...
Крясъци и стонове на ранени и умиращи мъже, прострени направо на голата земя, изпълни съзнанието му. В главата му, към виковете, се примеси оръдейна канонада, бибиткане на камиони, викове на санитари и целият хаос на войната.
Сред сновящите между ранените бойци санитари, млада сестра, като изгубена, гледаше прострените тела на безпомощни и умиращи войници. Ужасът от смъртта пред очите и я беше обсебил, просмукал се и в най-закътаните брънки на душата, я държеше в своята власт. Доскоро чиста, бялата и престилка сега беше изцапана с кръв и мръсотия, като отпечатък на цялото безумие около нея. Вдигнала окървавени ръце, не смееща да ги погледне, но чувствайки сладникавия мирис на кръвта във въздуха, тя безмълвно плачеше.
- Сестра!- провикна се млад лекар,- Бързо. Какво стоиш по дяволите. Идвай.
Като хипнотизирана, тя се приближи. Беше като в кошмар, чувстваше, как съзнанието отчаяно иска да избяга от мъката и болката около нея. Искаше да се свре някъде, в някое уютно местенце, да затвори очи и да забрави. Струваше и се, че още малко и ще полудее. Напрегна се, усилието и се стори непосилно, но тя успя да се пребори, задържа съзнанието, готово да се изплъзне и тръгна към лекаря.
- Извикай санитари. Бързо. Не чуваш ли.- донесе се до нея нечий друг глас. Отначало не разбра, на нея ли викат или на някой друг. Направи огромно усилие и се върна в действителността.- Дръж тука и здраво стискай.- викаше и доктора.-След малко се връщам. По дяволите. Проклета война.
Саманта, с треперещи ръце, притисна бинта. Тя здраво стискаше превръзката около вратът на войника, но въпреки всичко, малки струйки кръв постоянно бликаха между пръстите. Напрегнато гледаше чертите на полумъртвото момче пред нея. Отчаяно и силно, в нея се надигаше желанието да го спаси, това желание и вдъхна сили, събуди нейната борбеност и неочаквано се събуди. Тази случка от първият и ден на фронта я преследваше и нарушаваше покоя на почивките между дългите дежурства. Тя знаеше какво следва и винаги мислено, но вече будна, стигаше до края.
Дланите силно притискаха раната, а устните шепнеха:
- Стой спокойно, миличък. Доктора ей сега се връща. Няма да умреш, чуваш ли, само не мърдай.
Войника затихна. Успокои се. Погледите им се срещнаха. После тя долови сянката на смъртта.
- Санитар!- извика тя.
Но сега беше нощ. В малката и стаичка бяха само тя и луната. Погледна часовника и скочи от леглото. След половин час започваше смяната и.
Чуваше се далечна канонада. Фронтовата линия беше далеч, но тътена на оръдията винаги достигаше до тях. Дори и сега, след толкова време, не можеше да свикне с него, може би защото това беше напомняне, че някъде там стоят мъже в окопите, здраво стиснали оръжието и готови да тръгнат в атака, а в болницата цареше почти цивилен покой. Тя обичаше тези нощни дежурства, тихото скърцане на леглата, удивителния покой в коридорите, където само от време на време се раздаваха нечии стъпки. Отдадена на монотонността на мислите, тя едва долови далечното бибиткането на клаксоните. Това я накара да се забърза. Този звук, дълго, ако не винаги, щеше да и напомня, че там, където се чува тътена на канонадата, следват санитарните камиони. Те винаги бибиткаха, когато наближават, защото нямаха време, трябваше да изсипят товара си от гърчещи и стенещи тела и да се отправят за нови.
Тя крачеше бързо по коридора, призована от дълга, който неумолимо, трябваше да следва. Санитарите минаваха край нея и тя уверено даваше заповеди, отмятайки имената в списъка.
- Питър Гарисън. В 28-а.
- Стив Макферсън. В 36-а.
- Джон О, Конъл. В 44-а...
Погледа и се плъзна по собственика на името, едно от многото в списъка, но познатите букви оформяха познато име. Те се трансформираха в образ и придобиха познати човешки черти и тя едва не изпусна молива. Часове по-късно, когато задълженията и приключиха, тя се промъкна в 44-а стая. Дългите часове, в които си повтаряше, че това е невъзможно, изплашена от завърналия се спомен точно в този ден, тя, като крадец се промъкваше към леглото на Джон все още не вярваща, че това е възможно. Плахо докосна одеялото и без малко да изпищи, когато ръката му я хвана.
Артър се отърси от видението. Тази своя способност той понякога мразеше, дори ненавиждаше. Така никога не забрави случката в музея, когато тя го връхлетя с цялата си мощ, сякаш всички предмети се бяха наговорили да говорят изведнъж. Тогава беше неподготвен, но дори и сега, след толкова години, се случваше някоя неочаквана история да обсеби съзнанието му и той не можеше да я спре.
Старата жена го гледаше с почуда. Той махна с ръка и каза:
- Донесли сте ми нещо?
Жената помръкна. Очите и заискряха от влагата в тях, но тя бързо сподави тъгата:
- Нося една книга. Книгата е ценна, но за мен няма цена. – каза тя.
- Но защо тогава я носите?
- Вече съм стара. Смъртта скоро ще ме посети. – продължи тя, като седна на едно викторианско кресло. Внимателно сложи чашата чай на скрина до себе си преди да продължи. – Тази книга за мен е единствения спомен за един човек, за едно далечно време. Понякога, като я докосвам си го спомням, но със спомена за него идва и войната. Тя е спомен. Не. По-скоро надежда. Казваше се Джон и когато разбрах, че е безследно изчезнал от него ми остана само тази книга. Дълги години тя беше за мен единствената връзка с него. Единственият спомен останал от един човек. През всичките тези години тайно вярвах, че е жив, докато миналата седмица нещо се случи с мен и вярата ме напусна.
- Но ако е бил жив защо не ви е потърсил?
- Не мога кажа точно защо. Бяха минали дванайсет години от както войната свърши. Вече имах семейство. Джесика, дъщеря ми, запълни донякъде празнотата в душата, а и обичах съпруга си. Времето лекува раните. И въпреки всичко нещо в мен не ми дава покой. Един ден! – тя замълча за малко. - Беше слънчево утро, толкова свежо и жизнерадостно. Изтичах от къщи към Джес, беше на пет годинки. Люлееше се на люлката в двора и тогава ми се стори, че почувствах някой да ме наблюдава. Не знам защо, но имах чувството, че този някой беше Джон. Обърнах се със свито сърце, но не видях никого, въпреки, че ми се стори, сякаш видях познат силует да изчезва зад ъгъла. И до сега не ми дава мира този спомен, питам се какво би станало, ако беше той? Как би се развил живота ми? Дали щях да бъда щастлива? Не знам. Постоянно се питам, но тогава беше различно, разбира се спомена за него живееше в мен и когато остарееш, оставаш сам и спомените от младостта се връщат. Ограждаш се с предметите, събирани с години на тавана, които така и не си успял да изхвърлиш. Те ти напомнят за живота ти, някога, когато си бил млад. Спомняш си всички отминали мигове, когато си бил щастлив, но покрай тях се промъкват и горчивите. С Джон преживяхме и щастие и болка, но за кратко. Така е на фронта и сега не спирам да се питам се къде ли е гробът му. Дори не знам дори дали има гроб.
Старата жена напусна магазина, а Артър остана загледан в книгата. Нямаше антикварна стойност, авторът беше съвсем неизвестен, дори заглавието не привличаше особено – “Приказка за един плъх”. Той бавно разтвори корицата. Погледна издателството, Лондон 1876 година, зачете се в посвещението:
“ Сам, каквото и де се случи с нас, тази книга ще запази спомена за нашата любов, завинаги. Просто вярвай в чудеса. Джон О’Конъл 4 март 1944 година “
Артър неусетно се зачете. Книгата го погълна, увлече и когато стигна до последната дума, навън вече се съмваше. Неусетно той бе вървял с главният герой през приказно кралство, беше се запознал с кралят на елфите, пребори се с дракона Елринкс, мина през градът на джуджетата и стигна малка къщичка на брега на приказното езеро Ломенес и там плака с умиращият в самота герой.
Дълго се взираше в последната илюстрация на която героят с тъга гледаше към читателя. Една пеперуда пърхаше с крилца устремена към леглото, а самият герой сякаш се молеше за нещо.
Затвори книгата. Мълчаливо я постави сред другите и отиде в своята стаичка. Горчивия край го разстрои, не приличаше много на приказка. Стори му се, че има много истински неща в нея. На масата, в това негово убежище, той събираше предмети запечатали съдбите на хора, които не можеше да продаде. Паметта на предметите наричаше това той и като всяка памет тя също изтляваше и се губеше, но някои от тях я пазеха дълго. Той не смееше да ги продаде, чувстваше ги като живи, сякаш истински хора живееха в тях. Погледа му се спря на един кашон. Там лежаха вещите на един старец, умрял наскоро в една мебелирана стая на две преки от тук. Собственика го познаваше и му ги донесе. Нямаше ценни неща, освен един стар часовник, свещник и малка табакера. Но ценността за Артър имаше други измерения и тя не винаги се отмерваше от ценните метали в предмета.
“ Остатъци от един самотен живот” – каза си той. Протегна ръка и докосна помътнялото сребро на табакерата и тогава се случи отново. Видението този път не го връхлетя като кошмарен и неконтролируем сън, а той го допусна плавно в съзнанието си.
В хотела проникваше само лунна светлина. Тя нежно галеше телата на двамата влюбени, чиито тъмните силуети се бяха слели в едно цяло.
- Утре заминаваш и не знам дали ще се върнеш. – каза познат на Артър женски глас.
- Вярвай Сам. – отвърна мъжът. – Аз винаги ще бъда до теб. Каквото и да се случи с мен, ще те обичам.
Мъжът се надигна. Взе табакерата от шкафчето до леглото и запали цигара. Огънчето проблесна в стаята и освети лицето му, което му се стори, че много прилича на главният герой от книгата на жената. Изглеждаше щастлив, усмихваше се. Сам издърпа цигарата от ръката му.
- Винаги си тръгваш, когато сме най-щастливи.
- Но се връщам.
- Един ден няма да се върнеш.
- Говориш за твоя глупав сън.
- Не е глупав. Аз му вярвам. Да избягаме Джон. Да върви по дяволите проклетата война и всичките глупави правила.
- Знаеш, че не мога да го направя. Не и по този начин. Не може всички да избягаме. Ето. Вземи тази книга. Някога ми я подари майка ми, когато бях малък. Тя ми казваше, че е вълшебна. Каза ми още, че каквото и де се случи с мен, винаги ще се върна за нея.
- Какво прави тогава у теб. – усмихна се Сам.
- Защото нея вече я няма и нямаше на кога да я дам. До сега. Давам я на теб и това е залог, че каквото и да се случи с нас, тази книга завинаги ще запази спомена за нашата любов.
- Глупчо. Това е само една книга.
- Това е вълшебна книга.
Артър се откъсна от табакерата. Донесе книгата и я сложи при вещите на стареца. Замисли се. Усмихна се тъжно.
На другия ден дълго търси адреса на жената. Накрая го откри и докато изкачваше стълбите, се питаше как ще и каже, че през цялото време е била права, нейният Джон е бил жив през всичките тези години. Какво е станало, че не я потърсил? Дали, като я видял омъжена и щастлива, не е посмял да се намеси в живота и. И все пак поне сега можеше да направи нещо за нея, нещо малко, но важно. Да я заведе на гроба му.
Почука с трепереща ръка на вратата, а сърцето му туптеше от вълнение. Изненада се, когато му отвори му малко момиченце.
- Мамо. – извика то и изчезна. На вратата се показа се млада жена. Тя го погледна с тъга в погледа.
- Търся Саманта Грей. – каза Артър, но не можа да сдържи усещането, че нещо се е случило.
- Вчера почина.
- Как? – невярващо попита той.
- Вчера излезе, а като се върна, седна на креслото и си отиде.
Жената се разплака. Артър знаеше, че не може да я утеши. Усмихна се тъжно и си тръгна. Когато се прибра, намери книгата на масата. Стори му се странно, защото си спомняше, че беше я сложил заедно с вещите на стареца в кашона. Обърна се, но после я взе.
Подържа я и се зачете отново. Историята като, че ли беше същата, но имаше някаква промяна в нея. Разбра я, когато стигна края, до хижата край езерото. Героят беше открил своята любима и двамата щастливо заживяха да края на дните си.
Артър се загледа в илюстрацията на последната страница, онази, на която героят умираше в стаята. На картинката сега имаше жена. Тя седеше на леглото до него, а той се усмихваше.
Книгата
Re: Книгата
Много ми хареса, Kelefarn, този разказ. Да, може би наистина трябва да ги обединиш всички разкази за Артър и да се получи завършена история за него и Клер.
Има няколко местенца, в които има "пропадане", неизчистени дреболии. И този правопис... Но това се учи. А умението - или го има, или го няма. Пишеш увлекателно, живо, образно, от сърце. Този разказ е по-зряло написан от предишния - или е следващ по ред или е преработван.
Успехи!
Аз
Има няколко местенца, в които има "пропадане", неизчистени дреболии. И този правопис... Но това се учи. А умението - или го има, или го няма. Пишеш увлекателно, живо, образно, от сърце. Този разказ е по-зряло написан от предишния - или е следващ по ред или е преработван.
Успехи!
Аз
Re: Книгата
Благодаря, Азира!
Разказът е тотално праработен. Много път извървях от тези два разказа до сега. Правописа наистина ми е проблем, понеже съм живял в Русия от 3 клас до трети курс на техникума, когато станаха промените. Това не е оправдание, разбира се за това, че не се хващам за граматиката. Странна е мисълта на много автори, че писането е просто вдъхновение, за всеки е различно, но за мен е упорито писане, всеки ден, поне 1000 думи. Не че е лесно, когато работиш, имаш семейни задължения, но е важно да намираш поне два часа на ден. И разбира се да четеш. Някога четях много, после прекъснах, сега пак почнах. Усещам как след всеки ден, малко по-малко вървиш напред. Да построиш стройна логика, да изваяш характерите, да откриеш сюжетите, да направиш диалозите да звучат истински. Мисля, че много ми помогна книгата на Стивън Кинг за начина да пишеш. Разбира се при всеки е различно. Прочетох доста съвети, някои пишат под шаблон, нахвърляйки цялата фабула на "ексел", имаше и такъв съвет. Метод на звездата, когато наслояваш всичко. Основният съвет на Кинг беше, че вземаш един герой и оставяш фантазията да те води. Лично аз започвам така, вземам една случка и се оставям да ме води разказа. Често, фабулата, която си построил мислено в себе си, изведнъж се променя, лъкатуши по свои пътеки и те извежда до край, който може и да е близък до мисления, но доста по различен, като емоция. Може би това е промяната, която става в теб, твоето развитие, защото забелязвам как след всеки разказ, който напишеш, постоянно се променяш. Така стана с Книгата. Първоначалната идея си е в него, случката се е запазила, но разказа ме отведе до този край.
Разказът е тотално праработен. Много път извървях от тези два разказа до сега. Правописа наистина ми е проблем, понеже съм живял в Русия от 3 клас до трети курс на техникума, когато станаха промените. Това не е оправдание, разбира се за това, че не се хващам за граматиката. Странна е мисълта на много автори, че писането е просто вдъхновение, за всеки е различно, но за мен е упорито писане, всеки ден, поне 1000 думи. Не че е лесно, когато работиш, имаш семейни задължения, но е важно да намираш поне два часа на ден. И разбира се да четеш. Някога четях много, после прекъснах, сега пак почнах. Усещам как след всеки ден, малко по-малко вървиш напред. Да построиш стройна логика, да изваяш характерите, да откриеш сюжетите, да направиш диалозите да звучат истински. Мисля, че много ми помогна книгата на Стивън Кинг за начина да пишеш. Разбира се при всеки е различно. Прочетох доста съвети, някои пишат под шаблон, нахвърляйки цялата фабула на "ексел", имаше и такъв съвет. Метод на звездата, когато наслояваш всичко. Основният съвет на Кинг беше, че вземаш един герой и оставяш фантазията да те води. Лично аз започвам така, вземам една случка и се оставям да ме води разказа. Често, фабулата, която си построил мислено в себе си, изведнъж се променя, лъкатуши по свои пътеки и те извежда до край, който може и да е близък до мисления, но доста по различен, като емоция. Може би това е промяната, която става в теб, твоето развитие, защото забелязвам как след всеки разказ, който напишеш, постоянно се променяш. Така стана с Книгата. Първоначалната идея си е в него, случката се е запазила, но разказа ме отведе до този край.
Re: Книгата
Лично аз започвам така, вземам една случка и се оставям да ме води разказа. Често, фабулата, която си построил мислено в себе си, изведнъж се променя, лъкатуши по свои пътеки и те извежда до край, който може и да е близък до мисления, но доста по различен, като емоция. Може би това е промяната, която става в теб, твоето развитие, защото забелязвам как след всеки разказ, който напишеш, постоянно се променяш.
И аз пиша така - почти никога не знам какво точно ще стане нататък - смътно виждам само крайната цел, а между началото и края нещата се развиват почти сами. Даже понякога се учудвам как се напасват от само себе си - като магия. Може да звучи странно, но понякога ме осенява едно начало, от където да тръгна. Осенява - защото наистина ми идва като гръм от ясно небе
От там нататък обаче писането е точно това, което казваш:
Странна е мисълта на много автори, че писането е просто вдъхновение, за всеки е различно, но за мен е упорито писане, всеки ден, поне 1000 думи.
Самоцитирам се от един мой стар пост от блога ми, на който много хора реагираха негативно - по една или друга причина:
Вдъхновението (музата) не е онова, което повечето хора си представят - да изпаднеш в лирично или философско настроение, да те сполетят нечакани мъдри мисли, да се потопиш във вълшебната нега на безкрая и да черпиш от нея безплътни помисли. Вдъхновението е упорита и систематична работа, без почивка и без откат. Написване на едно изречение десетки пъти по различен начин, за да изрази мисълта ти най-точно. Вдъхновението е събраният ти опит, мъдростта, натрупана с времето, отлежалите спомени за изживени мигове - добри и лоши. Вдъхновението е още много неща - всяко нещо може да стане вдъхновение.
Това е вдъхновението - когато седнеш да пишеш, не го чакаш да дойде, а отиваш при него. Всичко, от което аз имам нужда, е тишина и съсредоточаване.
Re: Книгата
Много си права. Не знам кой е измислил този термин, но мисълта, че нещо ще те връхлети отнякъде и готово е доста погрешно. Лично на мен ми трябва време да се разпиша. Разбира се има мигове, когато сядаш и се разтваряш в едно особенно състояние и всичко става толкова лесно, но музата е капризна и не винаги, и не толкова често те спохожда. Тя, музата, мисля си понякога, е достояние на поетите, но към писателя е доста жестока. Най-често ми трябват около двайсетина минути спокойствие и усамотение, за да загрея, така да се каже. Отново ще използвам нещо от книгата на Стивън Кинг. Той казва, че да четеш можеш навсякъде, в метрото, на опашката в магазина, в чакалнята, влака, но за да пишеш, трябва да имаш собствено местенце. Неговото било на тавана на къщата.
В моята панелка нямам този лукс, да си позволя тотално усамотение. Налага се да пиша на различни места и често на пресекулки. Сутрин отивам по рано на работа и преди да се раздвижи офисът, нахвърлям това, което съм прехвърлил вечерта, а понякога чакам всички да заспят и седням с тетрадката в кухня. Много може да се пише за това и за всеки е различно, важното е упоритостта и ясно да знаеш какво точно искаш да кажеш.
В моята панелка нямам този лукс, да си позволя тотално усамотение. Налага се да пиша на различни места и често на пресекулки. Сутрин отивам по рано на работа и преди да се раздвижи офисът, нахвърлям това, което съм прехвърлил вечерта, а понякога чакам всички да заспят и седням с тетрадката в кухня. Много може да се пише за това и за всеки е различно, важното е упоритостта и ясно да знаеш какво точно искаш да кажеш.
Re: Книгата
Няма да те повтарям - всичко, което си написал, важи и за мен - особено сядането в кухнята, когато всички заспят 
Разликата е само, че не ходя на работа, но пък имам малко детенце - голям бърборанчо - и докато е буден не може да става и дума за някакво съсредоточаване и писане.
Това, което наричаш разписване - също - трябва ми време да навляза отново в нещата. А за музата, когато ме споходи, ме избива точно на поезия. И най-интересното: обикновено ме спохожда, докато мия чинии. Просто тогава съм сама на мивката, водата тече, не чувам почти нищо друго наоколо, мислите ми ме носят нанякъде и изведнъж откривам, че всъщност пиша - пиша наум. Не ми се смейте
Разликата е само, че не ходя на работа, но пък имам малко детенце - голям бърборанчо - и докато е буден не може да става и дума за някакво съсредоточаване и писане.
Това, което наричаш разписване - също - трябва ми време да навляза отново в нещата. А за музата, когато ме споходи, ме избива точно на поезия. И най-интересното: обикновено ме спохожда, докато мия чинии. Просто тогава съм сама на мивката, водата тече, не чувам почти нищо друго наоколо, мислите ми ме носят нанякъде и изведнъж откривам, че всъщност пиша - пиша наум. Не ми се смейте
Re: Книгата
Няма за какво да ти се смеем, Vira. Усамотението е много важно при творчеството. Във "Вино от глухарчета" на Рей Бредбъри имаше мисъл /цитирам по памет/: "Градинарството е удобен начин да си пофилософстваш, без да те обявят за мързеливец." Аз се занимавам с озеленяване и това много ми помага - усамотението сред цветята ми помага да творя - копая в себе си /и току записвам идващите мисли/.
Да, нормално е да има една идея /скелет/ и да се облича постепенно в плът - поне за мен е така. Често героите ми действат не така, както съм го мислила, но и това е нормално - важно е да следват своята собствена логика.
А "Книгата " е добре написана.
Колкото до правописа, боя се, че много хора, въпреки че са си живяли тук, имат такива проблеми. Но ако те не се занимават с литература, за тях не е проблем. Но за теб е важно. Това, което би могло да ти помогне, мисля, е да четеш повече и да обръщаш внимание на правописа. А и разбора, който Vira направи не само на другия ти разказ, а и разказ на друг участник във форума, може да ти е от полза. Ако имаш конкретни въпроси, задавай ги - ще опитам да ти отговоря, а и Vira не би имала нещо против, предполагам.
Успехи!
Да, нормално е да има една идея /скелет/ и да се облича постепенно в плът - поне за мен е така. Често героите ми действат не така, както съм го мислила, но и това е нормално - важно е да следват своята собствена логика.
А "Книгата " е добре написана.
Колкото до правописа, боя се, че много хора, въпреки че са си живяли тук, имат такива проблеми. Но ако те не се занимават с литература, за тях не е проблем. Но за теб е важно. Това, което би могло да ти помогне, мисля, е да четеш повече и да обръщаш внимание на правописа. А и разбора, който Vira направи не само на другия ти разказ, а и разказ на друг участник във форума, може да ти е от полза. Ако имаш конкретни въпроси, задавай ги - ще опитам да ти отговоря, а и Vira не би имала нещо против, предполагам.
Успехи!
Re: Книгата
Книгата
Артър стоеше зад витрината на своето малко антикварно магазинче и гледаше как залязващото слънце залива с топли лъчи познатата улица. Точно срещу него беше кафенето на Ренцо, който се показа за миг и му махна, като го видя. Преди още да изчезне едрата му фигура от вратата, на Артър му се допи кафе с кроасан. Кафето на Ренцо се славеше на цялата улица и не само то, а и спагетите, които той лично приготвяше. Ренцо обичаше да говори за спагетите си, като непрекъснато повтаряше, че тайната е в соса, който е тяхната душа. Артър се усмихна, спомни си, че точно спагетите на Ренцо бяха причина да заговори отново Клер. Изведнъж се почувства уютно, стана му хубаво, погледна на света през розовите очила на любовта и в сърцето му затрептя щастие, като малко колибри.
Неочаквано камбанката звънна и той се обърна. Усмивката не беше слязла още от лицето му и тя сякаш озари с невидимата си светлина възрастната жена, която плахо пристъпи праз вратата. Беше притеснена, дори уплашена, но ведрината на Артър накара на устните и да заблести усмивка. Това трая само миг (може просто да оставиш изречението до тук: Това трая само миг. Между другото, този кратък миг, в който импулсът на една ведра мисъл, на едно щастие, докосва друг човек, случаен, на мен лично ми е добре познат, но няка си повече го покажи, отколкото го обяснявай. Как ли, трудно ми е и на мен да опиша такива мигове. Може би чрез нейната реакция.) и тя бързо изчезна.
- Добър вечер! – почти прошепна тя.
- Здравейте! – отвърна Артър. – Заповядайте, разгледайте. Аз само за минутка.
Той изчезна във вратата зад тезгяха искайки (желаейки ми звучи по-добре. Или: защото искаше) да даде време на посетителката да свикне с обстановката. Обикновено не постъпваше така, но сега почувства, че трябва да го направи. Магазинът му не беше голям, но старателно подреден. Още с влизането посетителя попадаше в света на предметите пропити с очарованието на времето. Вляво от вратата на ярък персийски килим се разполагаха маса, кресло и диван. Шкафове, столове и маси, като цяло (няма нужда от „като цяло”) бяха разхвърляни навсякъде из магазина, придавайки му своеобразен уют.
Възрастната жена не обърна внимание на повечето неща (на повечето неща – подсказва, че все пак е обърнала вдимание на някои. По-добре: Възрастната жена само бегло ги погледна/огледа и след малко извади предмет...), а внимателно извади предмет, старателно завит в стар вестник. С треперещи ръце го сложи на тезгяха и развърза канапа. Погали кожената подвързия на книгата и отиде до един голям шкаф със старателно (думата старателно си я използвал малко по-горе и тук е добре да намериш друга – прилежно, грижливо – даже още-по добре ще стане, ако използваж „грижливо” за увития във вестник предмет. ) подредени книги. Тя дори не забеляза приближаващият се Артър и се стресна, когато (го чу да казва) той каза:
- В книгите има някаква магия.
- Мислите ли, че са вълшебни? – усмихна се тя.
Артър се замисли. Какво беше вълшебството? Ако протегнеше ръка, ако се вгледаше в който и да е (от предметите) предмет в стаята, пред него се явяваха образи, съдби на хора живели в миналото, докоснали се (докосвали ги) до тях и колкото по-силно е било страданието, колкото по-пълно щастието, толкова повече тяхна енергия се запечатваше в тях (тяхната енергия се запечатваше в тях – не е много ясно чия енергия в кое. „Човешката енергия се запечатваше в предметите” е по-добре, или нещо друго). Но не можеше да каже това на тази жена, не беше го споделял с никого. Просто живееше с него.
- Да. – отговори той. – Всяка книга не е просто подвързия, не е просто текст. Тя е един свят, затворен в нея. Този свят се радва да сподели себе си с всеки желаещ да се докосне до него. Тези светове не умират, когато някой затвори книгата, защото остават във нас, преминават от човек към човек, превръщат се във филми, но аз вярвам, че съществуват и наистина.
- Колко чудесно би било, ако можеше да това да се случи.
- Кое? – недоумяващо попита Артър.
- Това, да отидеш в света на книгите.
Артър се усмихна на жената. Тя изведнъж се промени и тъгата в очите изчезна. Промени се и лицето и, сякаш часовника се завърташе назад, гърба и се изправяше, белите коси заблестяваха на вечерното слънце, превръщайки се в златисто руси, бръчките, този отпечатък на старостта, се изглаждаха и ...
Крясъци и стонове на ранени и умиращи мъже, прострени направо на голата земя, изпълни (изпълниха – те – крясъците и стоновете) съзнанието му. В главата му, (Без: „в главата му”) към виковете, се примеси оръдейна канонада, бибиткане на камиони, викове на санитари и целият хаос на войната.
Сред сновящите между ранените бойци санитари, млада сестра, като изгубена, гледаше прострените тела на безпомощни и умиращи войници. Ужасът от смъртта пред очите и я беше обсебил, просмукал се и в най-закътаните брънки на душата, я държеше в своята власт. Доскоро чиста, (Артър я вижда и чувства в момента, той не може да знае, че престилката и доскоро е била чиста) бялата и престилка сега беше изцапана с кръв и мръсотия, като отпечатък на цялото безумие около нея. Вдигнала окървавени ръце, не смееща да ги погледне, но чувствайки сладникавия мирис на кръвта във въздуха, тя безмълвно плачеше.
- Сестра!- провикна се млад лекар,- Бързо. Какво стоиш по дяволите. Идвай.
Като хипнотизирана, тя се приближи. Беше като в кошмар, чувстваше, как съзнанието отчаяно иска да избяга от мъката и болката около нея (наоколо вместо около нея). Искаше да се свре някъде, в някое уютно местенце, да затвори очи и да забрави. Струваше и се, че още малко и ще полудее. Напрегна се, усилието и се стори непосилно, но тя успя да се пребори, задържа съзнанието, готово да се изплъзне и тръгна към лекаря.
- Извикай санитари. Бързо. Не чуваш ли.- донесе се (достигна) до нея нечий друг глас. Отначало не разбра, на нея ли викат или на някой друг. Направи огромно усилие и се върна в действителността. (Отново направи огромно усилие да се завърне в действителността) - Дръж тука и здраво стискай.- викаше и доктора.-След малко се връщам. По дяволите. Проклета война.
Саманта, с треперещи ръце, притисна бинта. Тя здраво стискаше превръзката около вратът на войника, но въпреки всичко, малки струйки кръв постоянно бликаха между пръстите (и). Напрегнато гледаше чертите на полумъртвото момче пред нея (може да махнеш „пред нея”, ще стане добре, защото и в следващото изречение пак има „нея”). Отчаяно и силно, в нея се надигаше желанието да го спаси, това желание и вдъхна сили, събуди нейната борбеност и неочаквано се събуди („събуди нейната борбеност и неочаквано се събуди” – тук има неяснота и повторение. Тя сънува ли? Дотук нямах такова усещане. А по-нататък пак казваш: „но вече будна”. Имай пред вид, че описваш какво вижда и чувства Артър. Всичко, което казваш, той трябва да може да го види и усети. Ако се случва нещо, а после става ясно, че ТЯ го вижда насън или като спомен, то ще е трудно да си представим какво точно е видението на Артър.). Тази случка от първият и ден на фронта я преследваше и нарушаваше покоя на почивките между дългите дежурства. Тя знаеше какво следва и винаги мислено, но вече будна, стигаше до края.
Дланите силно притискаха раната, а устните шепнеха:
- Стой спокойно, миличък. Доктора ей сега се връща. Няма да умреш, чуваш ли, само не мърдай.
Войника затихна. Успокои се. Погледите им се срещнаха. После тя долови сянката на смъртта.
- Санитар!- извика тя.
Но сега беше нощ. В малката и стаичка бяха само тя и луната. Погледна часовника и скочи от леглото. След половин час започваше смяната и.
Чуваше се далечна канонада. Фронтовата линия беше далеч, но тътена на оръдията винаги достигаше до тях. Дори и сега, след толкова време, не можеше да свикне с него, може би защото това беше напомняне, че някъде там стоят мъже в окопите, здраво стиснали оръжието и готови да тръгнат в атака, а в болницата цареше почти цивилен покой. Тя обичаше тези нощни дежурства, тихото скърцане на леглата, удивителния покой в коридорите, където само от време на време се раздаваха нечии стъпки. Отдадена на монотонността на мислите, тя едва долови далечното бибиткане на клаксоните. Това я накара да се забърза. Този звук, дълго, ако не винаги, щеше да и напомня, че там, където се чува тътена на канонадата, следват санитарните камиони. Те винаги бибиткаха, когато наближават, защото нямаха време, трябваше да изсипят товара си от гърчещи и стенещи тела и да се отправят за нови.
Тя крачеше бързо по коридора, призована от дълга, който неумолимо, трябваше да следва. Санитарите минаваха край нея и тя уверено даваше заповеди, отмятайки имената в списъка.
- Питър Гарисън. В 28-а.
- Стив Макферсън. В 36-а.
- Джон О, Конъл. В 44-а...
Погледа и се плъзна по собственика на името, едно от многото в списъка, но познатите букви оформяха познато име. Те се трансформираха (превърнаха) в образ и придобиха познати човешки черти и тя едва не изпусна молива. Часове по-късно, когато задълженията и приключиха, тя се промъкна в 44-а стая. Дългите часове, в които си повтаряше, че това е невъзможно, изплашена от завърналия се спомен точно в този ден, тя, като крадец се промъкваше към леглото на Джон все още не вярваща, че това е възможно. Плахо докосна одеялото и без малко да изпищи, когато ръката му я хвана. (Така, разбрах какво ме е объркало при първото четене – видението не е моментно, пред Артър се изреждат видения във виденията. Мислиш ли, че в тези свои видения той може да вижда какво вижда друг – много сложно се получава. По-просто би било да ги изредиш като хронологично случващи се събития от живота на жената. Артър ще ги види едно след друго и пак ще се сглоби същата история. Мен наистина ме обърква това, че той вижда не само случващото се в определен отрязък от време, но и включените в него спомени.)
Артър се отърси от видението. Тази своя способност (да потъва внезапно в миналото) той понякога мразеше, дори ненавиждаше. Така никога не забрави случката в музея, когато тя го връхлетя с цялата си мощ, сякаш всички предмети се бяха наговорили да говорят изведнъж („наговорили да говорят” – повторение). Тогава беше неподготвен, но дори и сега, след толкова години, се случваше някоя неочаквана история да обсеби съзнанието му и той (все още не знаеше как/беше безсилен да я спре) не можеше да я спре.
Старата жена го гледаше с почуда. Той махна с ръка и каза:
- Донесли сте ми нещо?
Жената помръкна. Очите и заискряха от влагата в тях, но тя бързо сподави тъгата:
- Нося една книга. Книгата е ценна, но за мен няма цена. – каза тя.
- Но защо тогава я носите?
- Вече съм стара. Смъртта скоро ще ме посети. – продължи тя, като седна на едно викторианско кресло. Внимателно сложи чашата чай (каква е тази чаша чай? не си споменал Артър да и е правил чай.) на скрина до себе си преди да продължи. – Тази книга за мен е единственият спомен за един човек, за едно далечно време. Понякога, като я докосвам си го спомням, но със спомена за него идва и войната. Тя е спомен. Не. По-скоро надежда. Казваше се Джон и когато разбрах, че е безследно изчезнал, от него ми остана само тази книга. Дълги години тя беше за мен единствената връзка с него. Единственият спомен останал от един човек. През всичките тези години тайно вярвах, че е жив, докато миналата седмица нещо се случи с мен и вярата ме напусна.
- Но ако е бил жив защо не ви е потърсил?
- Не мога кажа точно защо. Бяха минали дванайсет години от както войната свърши. Вече имах семейство. Джесика, дъщеря ми, запълни донякъде празнотата в душата, а и обичах съпруга си. Времето лекува раните. И въпреки всичко нещо в мен не ми дава покой. Един ден! – тя замълча за малко. - Беше слънчево утро, толкова свежо и жизнерадостно. Изтичах от къщи към Джес, беше на пет годинки. Люлееше се на люлката в двора и тогава ми се стори, че почувствах някой да ме наблюдава. Не знам защо, но имах чувството, че този някой беше Джон. Обърнах се със свито сърце, но не видях никого, въпреки, че ми се стори, сякаш видях познат силует да изчезва зад ъгъла. И до сега не ми дава мира този спомен, питам се какво би станало, ако беше той? Как би се развил живота ми? Дали щях да бъда щастлива? Не знам. Постоянно се питам, но тогава беше различно, разбира се, споменът за него живееше в мен и когато остарееш, оставаш сам и спомените от младостта се връщат. Ограждаш се с предметите, събирани с години на тавана, които така и не си успял да изхвърлиш. Те ти напомнят за живота ти, някога, когато си бил млад. Спомняш си всички отминали мигове, когато си бил щастлив, но покрай тях се промъкват и горчивите. С Джон преживяхме и щастие и болка, но за кратко. Така е на фронта и сега не спирам да се питам се къде ли е гробът му. Дори не знам дали има гроб.
Старата жена напусна магазина, а Артър остана загледан в книгата. Нямаше антикварна стойност, авторът беше съвсем неизвестен, дори заглавието не привличаше особено – “Приказка за един плъх”. Той бавно разтвори корицата. Погледна издателството, Лондон 1876 година, зачете се в посвещението:
“ Сам, каквото и де се случи с нас, тази книга ще запази спомена за нашата любов, завинаги. Просто вярвай в чудеса. Джон О’Конъл 4 март 1944 година “
Артър неусетно се зачете. Книгата го погълна, увлече и когато стигна до последната дума, навън вече се съмваше. Неусетно той бе вървял с главният герой през приказно кралство, беше се запознал с кралят на елфите, пребори се с дракона Елринкс, мина през градът на джуджетата и стигна малка къщичка на брега на приказното езеро Ломенес и там плака с умиращият в самота герой.
Дълго се взираше в последната илюстрация на която героят с тъга гледаше към читателя. Една пеперуда пърхаше с крилца устремена към леглото, а самият герой сякаш се молеше за нещо.
Затвори книгата. Мълчаливо я постави сред другите и отиде в своята стаичка. Горчивия край го разстрои, не приличаше много на приказка. Стори му се, че има много истински неща в нея. На масата, в това негово убежище, той събираше предмети запечатали съдбите на хора, които не можеше да продаде. Паметта на предметите наричаше това той и като всяка памет тя също изтляваше и се губеше, но някои от тях я пазеха дълго. Той (и не искаше да ги продава, защото преди това казваш „не можеше”) не смееше да ги продаде, чувстваше ги като живи, сякаш истински хора живееха в тях. Погледа му се спря на един кашон. Там лежаха вещите на един старец, умрял наскоро в една мебелирана стая на две преки от тук. Собственика го познаваше и му ги донесе. Нямаше ценни неща, освен един стар часовник, свещник и малка табакера. Но ценността за Артър имаше други измерения и тя не винаги се отмерваше от ценните метали в предмета.
“ Остатъци от един самотен живот” – каза си той. Протегна ръка и докосна помътнялото сребро на табакерата и тогава се случи отново. Видението този път не го връхлетя като кошмарен и неконтролируем сън, а той го допусна плавно в съзнанието си.
В хотела проникваше само лунна светлина. Тя нежно галеше телата на двамата влюбени, чиито тъмните силуети се бяха слели в едно цяло.
- Утре заминаваш и не знам дали ще се върнеш. – каза познат на Артър женски глас.
- Вярвай Сам. – отвърна мъжът. – Аз винаги ще бъда до теб. Каквото и да се случи с мен, ще те обичам.
Мъжът се надигна. Взе табакерата от шкафчето до леглото и запали цигара. Огънчето проблесна в стаята и освети лицето му, което му се стори, че много прилича на главният герой от книгата на жената. Изглеждаше щастлив, усмихваше се. Сам издърпа цигарата от ръката му.
- Винаги си тръгваш, когато сме най-щастливи.
- Но се връщам.
- Един ден няма да се върнеш.
- Говориш за твоя глупав сън.
- Не е глупав. Аз му вярвам. Да избягаме Джон. Да върви по дяволите проклетата война и всичките глупави правила.
- Знаеш, че не мога да го направя. Не и по този начин. Не може всички да избягаме. Ето. Вземи тази книга. Някога ми я подари майка ми, когато бях малък. Тя ми казваше, че е вълшебна. Каза ми още, че каквото и де се случи с мен, винаги ще се върна за нея.
- Какво прави тогава у теб. – усмихна се Сам.
- Защото нея вече я няма и нямаше на кога да я дам. До сега. Давам я на теб и това е залог, че каквото и да се случи с нас, тази книга завинаги ще запази спомена за нашата любов.
- Глупчо. Това е само една книга.
- Това е вълшебна книга.
Артър се откъсна от табакерата. Донесе книгата и я сложи при вещите на стареца. Замисли се. Усмихна се тъжно.
На другия ден дълго търси адреса на жената. Накрая го откри и докато изкачваше стълбите, се питаше как ще и каже, че през цялото време е била права, нейният Джон е бил жив през всичките тези години. Какво е станало, че не я потърсил? Дали, като я видял омъжена и щастлива, не е посмял да се намеси в живота и. И все пак поне сега можеше да направи нещо за нея, нещо малко, но важно. Да я заведе на гроба му.
Почука с трепереща ръка на вратата, а сърцето му туптеше от вълнение. Изненада се, когато му отвори малко момиченце.
- Мамо. – извика то и изчезна. На вратата се показа се млада жена. Тя го погледна с тъга в погледа (без „в погледа”).
- Търся Саманта Грей. – каза Артър, но не можа да сдържи усещането, че нещо се е случило.
- Вчера почина.
- Как? – невярващо попита той.
- Вчера излезе, а като се върна, седна на креслото и си отиде.
Жената се разплака. Артър знаеше, че не може да я утеши. Усмихна се тъжно и си тръгна. Когато се прибра, намери книгата на масата. Стори му се странно, защото си спомняше, че беше я сложил заедно с вещите на стареца в кашона. Обърна се, но после я взе.
Подържа я и се зачете отново. Историята като че ли беше същата, но имаше някаква промяна в нея. Разбра я, когато стигна края, до хижата край езерото. Героят беше открил своята любима и двамата щастливо заживяха да края на дните си.
Артър се загледа в илюстрацията на последната страница, онази, на която героят умираше в стаята. На картинката сега имаше жена. Тя седеше на леглото до него, а той се усмихваше.
Този разказ го четох първо в блога ти и тогава ми се изясниха повече неща и за другия – Гласът на сърцето. В Гласът на сърцето не беше обяснено за антикварното магазинче, само се спомена нещо за магазин (който Артър е затворил вечерта). Ако искаш да бъдат отделни разкази, трябва във всеки отново да споменаваш за тези важни подробности.
Сега, в началото говориш за Ренцо и Клер. Ренцо разбираме кой е (предполага се, че не сме чели друг разказ за Артър), но Клер – не. Наистина е нужно тези разкази да вървят заедно, за да стане пълна картината. Можеш да ги направиш сборник, когато ги напишеш всичките и ги издадеш някой ден!
Но все пак, да се върна на темата – ще разгледам разказа така, все едно е напълно самостоятелен: Ренцо и Клер са детайли, които обогатяват представата ни за Артър, но ако нямат принос в развитието на действието в този разказ, не трябва да им отделяш толкова място.
Всичко друго е добре изяснено, освен видението за жената на фронта – там, според мен, разказът е объркващ и трябва да се преправи.
Артър ми харесва, кара ме да му съпреживявам. Има много черти, които чувствам близки. Хубаво е, че си успял да го представиш така, че да подейства на читателя (в случая на мен) по този начин.
Сетих се, че наскоро имаше конкурс на телевизия AXN за идея за сценарий на сериал под мотото: „AXN е червен” (нещо такова). Ставаше дума за сериал – мистичен или кървав, като все пак всяка отделна серия е самостоятелна, но са обединени от нещо общо. Твоите разкази за Артър щяхя да са много подходящи. AXN обичат мистиката.
П.П. Ако нещо, което съм написала, те зачуди или смути, кажи ми, защото днес не ми е от най-съсредоточените дни.
Артър стоеше зад витрината на своето малко антикварно магазинче и гледаше как залязващото слънце залива с топли лъчи познатата улица. Точно срещу него беше кафенето на Ренцо, който се показа за миг и му махна, като го видя. Преди още да изчезне едрата му фигура от вратата, на Артър му се допи кафе с кроасан. Кафето на Ренцо се славеше на цялата улица и не само то, а и спагетите, които той лично приготвяше. Ренцо обичаше да говори за спагетите си, като непрекъснато повтаряше, че тайната е в соса, който е тяхната душа. Артър се усмихна, спомни си, че точно спагетите на Ренцо бяха причина да заговори отново Клер. Изведнъж се почувства уютно, стана му хубаво, погледна на света през розовите очила на любовта и в сърцето му затрептя щастие, като малко колибри.
Неочаквано камбанката звънна и той се обърна. Усмивката не беше слязла още от лицето му и тя сякаш озари с невидимата си светлина възрастната жена, която плахо пристъпи праз вратата. Беше притеснена, дори уплашена, но ведрината на Артър накара на устните и да заблести усмивка. Това трая само миг (може просто да оставиш изречението до тук: Това трая само миг. Между другото, този кратък миг, в който импулсът на една ведра мисъл, на едно щастие, докосва друг човек, случаен, на мен лично ми е добре познат, но няка си повече го покажи, отколкото го обяснявай. Как ли, трудно ми е и на мен да опиша такива мигове. Може би чрез нейната реакция.) и тя бързо изчезна.
- Добър вечер! – почти прошепна тя.
- Здравейте! – отвърна Артър. – Заповядайте, разгледайте. Аз само за минутка.
Той изчезна във вратата зад тезгяха искайки (желаейки ми звучи по-добре. Или: защото искаше) да даде време на посетителката да свикне с обстановката. Обикновено не постъпваше така, но сега почувства, че трябва да го направи. Магазинът му не беше голям, но старателно подреден. Още с влизането посетителя попадаше в света на предметите пропити с очарованието на времето. Вляво от вратата на ярък персийски килим се разполагаха маса, кресло и диван. Шкафове, столове и маси, като цяло (няма нужда от „като цяло”) бяха разхвърляни навсякъде из магазина, придавайки му своеобразен уют.
Възрастната жена не обърна внимание на повечето неща (на повечето неща – подсказва, че все пак е обърнала вдимание на някои. По-добре: Възрастната жена само бегло ги погледна/огледа и след малко извади предмет...), а внимателно извади предмет, старателно завит в стар вестник. С треперещи ръце го сложи на тезгяха и развърза канапа. Погали кожената подвързия на книгата и отиде до един голям шкаф със старателно (думата старателно си я използвал малко по-горе и тук е добре да намериш друга – прилежно, грижливо – даже още-по добре ще стане, ако използваж „грижливо” за увития във вестник предмет. ) подредени книги. Тя дори не забеляза приближаващият се Артър и се стресна, когато (го чу да казва) той каза:
- В книгите има някаква магия.
- Мислите ли, че са вълшебни? – усмихна се тя.
Артър се замисли. Какво беше вълшебството? Ако протегнеше ръка, ако се вгледаше в който и да е (от предметите) предмет в стаята, пред него се явяваха образи, съдби на хора живели в миналото, докоснали се (докосвали ги) до тях и колкото по-силно е било страданието, колкото по-пълно щастието, толкова повече тяхна енергия се запечатваше в тях (тяхната енергия се запечатваше в тях – не е много ясно чия енергия в кое. „Човешката енергия се запечатваше в предметите” е по-добре, или нещо друго). Но не можеше да каже това на тази жена, не беше го споделял с никого. Просто живееше с него.
- Да. – отговори той. – Всяка книга не е просто подвързия, не е просто текст. Тя е един свят, затворен в нея. Този свят се радва да сподели себе си с всеки желаещ да се докосне до него. Тези светове не умират, когато някой затвори книгата, защото остават във нас, преминават от човек към човек, превръщат се във филми, но аз вярвам, че съществуват и наистина.
- Колко чудесно би било, ако можеше да това да се случи.
- Кое? – недоумяващо попита Артър.
- Това, да отидеш в света на книгите.
Артър се усмихна на жената. Тя изведнъж се промени и тъгата в очите изчезна. Промени се и лицето и, сякаш часовника се завърташе назад, гърба и се изправяше, белите коси заблестяваха на вечерното слънце, превръщайки се в златисто руси, бръчките, този отпечатък на старостта, се изглаждаха и ...
Крясъци и стонове на ранени и умиращи мъже, прострени направо на голата земя, изпълни (изпълниха – те – крясъците и стоновете) съзнанието му. В главата му, (Без: „в главата му”) към виковете, се примеси оръдейна канонада, бибиткане на камиони, викове на санитари и целият хаос на войната.
Сред сновящите между ранените бойци санитари, млада сестра, като изгубена, гледаше прострените тела на безпомощни и умиращи войници. Ужасът от смъртта пред очите и я беше обсебил, просмукал се и в най-закътаните брънки на душата, я държеше в своята власт. Доскоро чиста, (Артър я вижда и чувства в момента, той не може да знае, че престилката и доскоро е била чиста) бялата и престилка сега беше изцапана с кръв и мръсотия, като отпечатък на цялото безумие около нея. Вдигнала окървавени ръце, не смееща да ги погледне, но чувствайки сладникавия мирис на кръвта във въздуха, тя безмълвно плачеше.
- Сестра!- провикна се млад лекар,- Бързо. Какво стоиш по дяволите. Идвай.
Като хипнотизирана, тя се приближи. Беше като в кошмар, чувстваше, как съзнанието отчаяно иска да избяга от мъката и болката около нея (наоколо вместо около нея). Искаше да се свре някъде, в някое уютно местенце, да затвори очи и да забрави. Струваше и се, че още малко и ще полудее. Напрегна се, усилието и се стори непосилно, но тя успя да се пребори, задържа съзнанието, готово да се изплъзне и тръгна към лекаря.
- Извикай санитари. Бързо. Не чуваш ли.- донесе се (достигна) до нея нечий друг глас. Отначало не разбра, на нея ли викат или на някой друг. Направи огромно усилие и се върна в действителността. (Отново направи огромно усилие да се завърне в действителността) - Дръж тука и здраво стискай.- викаше и доктора.-След малко се връщам. По дяволите. Проклета война.
Саманта, с треперещи ръце, притисна бинта. Тя здраво стискаше превръзката около вратът на войника, но въпреки всичко, малки струйки кръв постоянно бликаха между пръстите (и). Напрегнато гледаше чертите на полумъртвото момче пред нея (може да махнеш „пред нея”, ще стане добре, защото и в следващото изречение пак има „нея”). Отчаяно и силно, в нея се надигаше желанието да го спаси, това желание и вдъхна сили, събуди нейната борбеност и неочаквано се събуди („събуди нейната борбеност и неочаквано се събуди” – тук има неяснота и повторение. Тя сънува ли? Дотук нямах такова усещане. А по-нататък пак казваш: „но вече будна”. Имай пред вид, че описваш какво вижда и чувства Артър. Всичко, което казваш, той трябва да може да го види и усети. Ако се случва нещо, а после става ясно, че ТЯ го вижда насън или като спомен, то ще е трудно да си представим какво точно е видението на Артър.). Тази случка от първият и ден на фронта я преследваше и нарушаваше покоя на почивките между дългите дежурства. Тя знаеше какво следва и винаги мислено, но вече будна, стигаше до края.
Дланите силно притискаха раната, а устните шепнеха:
- Стой спокойно, миличък. Доктора ей сега се връща. Няма да умреш, чуваш ли, само не мърдай.
Войника затихна. Успокои се. Погледите им се срещнаха. После тя долови сянката на смъртта.
- Санитар!- извика тя.
Но сега беше нощ. В малката и стаичка бяха само тя и луната. Погледна часовника и скочи от леглото. След половин час започваше смяната и.
Чуваше се далечна канонада. Фронтовата линия беше далеч, но тътена на оръдията винаги достигаше до тях. Дори и сега, след толкова време, не можеше да свикне с него, може би защото това беше напомняне, че някъде там стоят мъже в окопите, здраво стиснали оръжието и готови да тръгнат в атака, а в болницата цареше почти цивилен покой. Тя обичаше тези нощни дежурства, тихото скърцане на леглата, удивителния покой в коридорите, където само от време на време се раздаваха нечии стъпки. Отдадена на монотонността на мислите, тя едва долови далечното бибиткане на клаксоните. Това я накара да се забърза. Този звук, дълго, ако не винаги, щеше да и напомня, че там, където се чува тътена на канонадата, следват санитарните камиони. Те винаги бибиткаха, когато наближават, защото нямаха време, трябваше да изсипят товара си от гърчещи и стенещи тела и да се отправят за нови.
Тя крачеше бързо по коридора, призована от дълга, който неумолимо, трябваше да следва. Санитарите минаваха край нея и тя уверено даваше заповеди, отмятайки имената в списъка.
- Питър Гарисън. В 28-а.
- Стив Макферсън. В 36-а.
- Джон О, Конъл. В 44-а...
Погледа и се плъзна по собственика на името, едно от многото в списъка, но познатите букви оформяха познато име. Те се трансформираха (превърнаха) в образ и придобиха познати човешки черти и тя едва не изпусна молива. Часове по-късно, когато задълженията и приключиха, тя се промъкна в 44-а стая. Дългите часове, в които си повтаряше, че това е невъзможно, изплашена от завърналия се спомен точно в този ден, тя, като крадец се промъкваше към леглото на Джон все още не вярваща, че това е възможно. Плахо докосна одеялото и без малко да изпищи, когато ръката му я хвана. (Така, разбрах какво ме е объркало при първото четене – видението не е моментно, пред Артър се изреждат видения във виденията. Мислиш ли, че в тези свои видения той може да вижда какво вижда друг – много сложно се получава. По-просто би било да ги изредиш като хронологично случващи се събития от живота на жената. Артър ще ги види едно след друго и пак ще се сглоби същата история. Мен наистина ме обърква това, че той вижда не само случващото се в определен отрязък от време, но и включените в него спомени.)
Артър се отърси от видението. Тази своя способност (да потъва внезапно в миналото) той понякога мразеше, дори ненавиждаше. Така никога не забрави случката в музея, когато тя го връхлетя с цялата си мощ, сякаш всички предмети се бяха наговорили да говорят изведнъж („наговорили да говорят” – повторение). Тогава беше неподготвен, но дори и сега, след толкова години, се случваше някоя неочаквана история да обсеби съзнанието му и той (все още не знаеше как/беше безсилен да я спре) не можеше да я спре.
Старата жена го гледаше с почуда. Той махна с ръка и каза:
- Донесли сте ми нещо?
Жената помръкна. Очите и заискряха от влагата в тях, но тя бързо сподави тъгата:
- Нося една книга. Книгата е ценна, но за мен няма цена. – каза тя.
- Но защо тогава я носите?
- Вече съм стара. Смъртта скоро ще ме посети. – продължи тя, като седна на едно викторианско кресло. Внимателно сложи чашата чай (каква е тази чаша чай? не си споменал Артър да и е правил чай.) на скрина до себе си преди да продължи. – Тази книга за мен е единственият спомен за един човек, за едно далечно време. Понякога, като я докосвам си го спомням, но със спомена за него идва и войната. Тя е спомен. Не. По-скоро надежда. Казваше се Джон и когато разбрах, че е безследно изчезнал, от него ми остана само тази книга. Дълги години тя беше за мен единствената връзка с него. Единственият спомен останал от един човек. През всичките тези години тайно вярвах, че е жив, докато миналата седмица нещо се случи с мен и вярата ме напусна.
- Но ако е бил жив защо не ви е потърсил?
- Не мога кажа точно защо. Бяха минали дванайсет години от както войната свърши. Вече имах семейство. Джесика, дъщеря ми, запълни донякъде празнотата в душата, а и обичах съпруга си. Времето лекува раните. И въпреки всичко нещо в мен не ми дава покой. Един ден! – тя замълча за малко. - Беше слънчево утро, толкова свежо и жизнерадостно. Изтичах от къщи към Джес, беше на пет годинки. Люлееше се на люлката в двора и тогава ми се стори, че почувствах някой да ме наблюдава. Не знам защо, но имах чувството, че този някой беше Джон. Обърнах се със свито сърце, но не видях никого, въпреки, че ми се стори, сякаш видях познат силует да изчезва зад ъгъла. И до сега не ми дава мира този спомен, питам се какво би станало, ако беше той? Как би се развил живота ми? Дали щях да бъда щастлива? Не знам. Постоянно се питам, но тогава беше различно, разбира се, споменът за него живееше в мен и когато остарееш, оставаш сам и спомените от младостта се връщат. Ограждаш се с предметите, събирани с години на тавана, които така и не си успял да изхвърлиш. Те ти напомнят за живота ти, някога, когато си бил млад. Спомняш си всички отминали мигове, когато си бил щастлив, но покрай тях се промъкват и горчивите. С Джон преживяхме и щастие и болка, но за кратко. Така е на фронта и сега не спирам да се питам се къде ли е гробът му. Дори не знам дали има гроб.
Старата жена напусна магазина, а Артър остана загледан в книгата. Нямаше антикварна стойност, авторът беше съвсем неизвестен, дори заглавието не привличаше особено – “Приказка за един плъх”. Той бавно разтвори корицата. Погледна издателството, Лондон 1876 година, зачете се в посвещението:
“ Сам, каквото и де се случи с нас, тази книга ще запази спомена за нашата любов, завинаги. Просто вярвай в чудеса. Джон О’Конъл 4 март 1944 година “
Артър неусетно се зачете. Книгата го погълна, увлече и когато стигна до последната дума, навън вече се съмваше. Неусетно той бе вървял с главният герой през приказно кралство, беше се запознал с кралят на елфите, пребори се с дракона Елринкс, мина през градът на джуджетата и стигна малка къщичка на брега на приказното езеро Ломенес и там плака с умиращият в самота герой.
Дълго се взираше в последната илюстрация на която героят с тъга гледаше към читателя. Една пеперуда пърхаше с крилца устремена към леглото, а самият герой сякаш се молеше за нещо.
Затвори книгата. Мълчаливо я постави сред другите и отиде в своята стаичка. Горчивия край го разстрои, не приличаше много на приказка. Стори му се, че има много истински неща в нея. На масата, в това негово убежище, той събираше предмети запечатали съдбите на хора, които не можеше да продаде. Паметта на предметите наричаше това той и като всяка памет тя също изтляваше и се губеше, но някои от тях я пазеха дълго. Той (и не искаше да ги продава, защото преди това казваш „не можеше”) не смееше да ги продаде, чувстваше ги като живи, сякаш истински хора живееха в тях. Погледа му се спря на един кашон. Там лежаха вещите на един старец, умрял наскоро в една мебелирана стая на две преки от тук. Собственика го познаваше и му ги донесе. Нямаше ценни неща, освен един стар часовник, свещник и малка табакера. Но ценността за Артър имаше други измерения и тя не винаги се отмерваше от ценните метали в предмета.
“ Остатъци от един самотен живот” – каза си той. Протегна ръка и докосна помътнялото сребро на табакерата и тогава се случи отново. Видението този път не го връхлетя като кошмарен и неконтролируем сън, а той го допусна плавно в съзнанието си.
В хотела проникваше само лунна светлина. Тя нежно галеше телата на двамата влюбени, чиито тъмните силуети се бяха слели в едно цяло.
- Утре заминаваш и не знам дали ще се върнеш. – каза познат на Артър женски глас.
- Вярвай Сам. – отвърна мъжът. – Аз винаги ще бъда до теб. Каквото и да се случи с мен, ще те обичам.
Мъжът се надигна. Взе табакерата от шкафчето до леглото и запали цигара. Огънчето проблесна в стаята и освети лицето му, което му се стори, че много прилича на главният герой от книгата на жената. Изглеждаше щастлив, усмихваше се. Сам издърпа цигарата от ръката му.
- Винаги си тръгваш, когато сме най-щастливи.
- Но се връщам.
- Един ден няма да се върнеш.
- Говориш за твоя глупав сън.
- Не е глупав. Аз му вярвам. Да избягаме Джон. Да върви по дяволите проклетата война и всичките глупави правила.
- Знаеш, че не мога да го направя. Не и по този начин. Не може всички да избягаме. Ето. Вземи тази книга. Някога ми я подари майка ми, когато бях малък. Тя ми казваше, че е вълшебна. Каза ми още, че каквото и де се случи с мен, винаги ще се върна за нея.
- Какво прави тогава у теб. – усмихна се Сам.
- Защото нея вече я няма и нямаше на кога да я дам. До сега. Давам я на теб и това е залог, че каквото и да се случи с нас, тази книга завинаги ще запази спомена за нашата любов.
- Глупчо. Това е само една книга.
- Това е вълшебна книга.
Артър се откъсна от табакерата. Донесе книгата и я сложи при вещите на стареца. Замисли се. Усмихна се тъжно.
На другия ден дълго търси адреса на жената. Накрая го откри и докато изкачваше стълбите, се питаше как ще и каже, че през цялото време е била права, нейният Джон е бил жив през всичките тези години. Какво е станало, че не я потърсил? Дали, като я видял омъжена и щастлива, не е посмял да се намеси в живота и. И все пак поне сега можеше да направи нещо за нея, нещо малко, но важно. Да я заведе на гроба му.
Почука с трепереща ръка на вратата, а сърцето му туптеше от вълнение. Изненада се, когато му отвори малко момиченце.
- Мамо. – извика то и изчезна. На вратата се показа се млада жена. Тя го погледна с тъга в погледа (без „в погледа”).
- Търся Саманта Грей. – каза Артър, но не можа да сдържи усещането, че нещо се е случило.
- Вчера почина.
- Как? – невярващо попита той.
- Вчера излезе, а като се върна, седна на креслото и си отиде.
Жената се разплака. Артър знаеше, че не може да я утеши. Усмихна се тъжно и си тръгна. Когато се прибра, намери книгата на масата. Стори му се странно, защото си спомняше, че беше я сложил заедно с вещите на стареца в кашона. Обърна се, но после я взе.
Подържа я и се зачете отново. Историята като че ли беше същата, но имаше някаква промяна в нея. Разбра я, когато стигна края, до хижата край езерото. Героят беше открил своята любима и двамата щастливо заживяха да края на дните си.
Артър се загледа в илюстрацията на последната страница, онази, на която героят умираше в стаята. На картинката сега имаше жена. Тя седеше на леглото до него, а той се усмихваше.
Този разказ го четох първо в блога ти и тогава ми се изясниха повече неща и за другия – Гласът на сърцето. В Гласът на сърцето не беше обяснено за антикварното магазинче, само се спомена нещо за магазин (който Артър е затворил вечерта). Ако искаш да бъдат отделни разкази, трябва във всеки отново да споменаваш за тези важни подробности.
Сега, в началото говориш за Ренцо и Клер. Ренцо разбираме кой е (предполага се, че не сме чели друг разказ за Артър), но Клер – не. Наистина е нужно тези разкази да вървят заедно, за да стане пълна картината. Можеш да ги направиш сборник, когато ги напишеш всичките и ги издадеш някой ден!
Но все пак, да се върна на темата – ще разгледам разказа така, все едно е напълно самостоятелен: Ренцо и Клер са детайли, които обогатяват представата ни за Артър, но ако нямат принос в развитието на действието в този разказ, не трябва да им отделяш толкова място.
Всичко друго е добре изяснено, освен видението за жената на фронта – там, според мен, разказът е объркващ и трябва да се преправи.
Артър ми харесва, кара ме да му съпреживявам. Има много черти, които чувствам близки. Хубаво е, че си успял да го представиш така, че да подейства на читателя (в случая на мен) по този начин.
Сетих се, че наскоро имаше конкурс на телевизия AXN за идея за сценарий на сериал под мотото: „AXN е червен” (нещо такова). Ставаше дума за сериал – мистичен или кървав, като все пак всяка отделна серия е самостоятелна, но са обединени от нещо общо. Твоите разкази за Артър щяхя да са много подходящи. AXN обичат мистиката.
П.П. Ако нещо, което съм написала, те зачуди или смути, кажи ми, защото днес не ми е от най-съсредоточените дни.
Re: Книгата
Здравей, vira
Благодаря за корекциите. Наистина е много важно, как някой друг възприема написаното и когато ти посочи неяснотите и обърканите неща се плесваш по челото. В много от статиите "за писането", съветват точно това, да дадеш на някой да го прочете, даже не на един, а на няколко души, на които имаш доверие за да изгладиш окончателно нещата. Ти си много добър критик и се радвам, че се включих в писателската работилница.
Разказите за Артър са като замисъл и като изпълнение, са поредица, наистина нещо като сериал, който чрез отделни случки, разкрива светът на Артър. Поредицата "Сън Сити", която я има в блога, е като че ли малко по различна, но тя съвсем скорошна. За разказите с Артър, съм кръстил поредицата "Окото на гарвана" и е вдъхновена до голяма степен от сериала "Вестникът", разказите за Шерлок Холмс и може би малко от сериала за Бъфи. Лошото е, че засега имам само два от тях и един замисъл за трети, който съм нарекъл "Огърлицата".
Понеже сега редактирам и допълвам романа "Кулата на Глиндгара" и го чета съм наистина, като пиле в кълчища от неясноти и несъвършенни изрази. Затова съм ти благодарен за твоята корекция на разказа, защото забелязах някои свои досадни грешки в изказа. Дано да го преодолея!
Благодаря за корекциите. Наистина е много важно, как някой друг възприема написаното и когато ти посочи неяснотите и обърканите неща се плесваш по челото. В много от статиите "за писането", съветват точно това, да дадеш на някой да го прочете, даже не на един, а на няколко души, на които имаш доверие за да изгладиш окончателно нещата. Ти си много добър критик и се радвам, че се включих в писателската работилница.
Разказите за Артър са като замисъл и като изпълнение, са поредица, наистина нещо като сериал, който чрез отделни случки, разкрива светът на Артър. Поредицата "Сън Сити", която я има в блога, е като че ли малко по различна, но тя съвсем скорошна. За разказите с Артър, съм кръстил поредицата "Окото на гарвана" и е вдъхновена до голяма степен от сериала "Вестникът", разказите за Шерлок Холмс и може би малко от сериала за Бъфи. Лошото е, че засега имам само два от тях и един замисъл за трети, който съм нарекъл "Огърлицата".
Понеже сега редактирам и допълвам романа "Кулата на Глиндгара" и го чета съм наистина, като пиле в кълчища от неясноти и несъвършенни изрази. Затова съм ти благодарен за твоята корекция на разказа, защото забелязах някои свои досадни грешки в изказа. Дано да го преодолея!