К У Т И Я Т А Н А Г Е Р И
Братя Кип
„ -Какво си мислите сега, че съм жестока и безсърдечна,
а може би и подла? Какво? Обичате ли ме още,
или вече ме мразите? Тук е камшикът...”
„Венера в кожи” , Леополд фон Захер Мазох
Монополната частица беше като кацата на данаидите - гълташе, гълташе без да се насити. Тя смучеше маса и енергия като парижка шантонерка без да спира и от това вакумът ставаше все по-голям. Той приличаше на огромен сапунен мехур, лепнал се като с пъпна връв за нашата вселена. Там вътре в „мехура” нищо не беше както трябва-нито времето, нито пространството... нито жените! Като че ли това място бе създадено да бъде резиденция на самия Дявол. Дали не беше и самият Ад! Странно, някои хора, особено физиците наричаха всичко това „полето на Хиггс”...
“А Хиггс, трябва да е бил голям шегаджия за да измисли подобна щуротия и това да му се размине... “
Еринис го приложи на практика и не му се размина!
”Мехурът” ставаше все по-голям и по-голям... ТАК-ТАК-ТАК...а „пъпната връв” все по-тънка и по-тънка...ТАК-ТАК-ТАК... Накрая тя заприлича на конец, скъса се и „мехурът” изчезна от битието. Сякаш с него от нашия свят си отидоха и всички лошотии...
ТАК-ТАК-ТАК...!
На пръв поглед изглеждаше смесица между голям метален контейнер за гръцки маслини “Каламата” и фотографски апарат от началото на XX век, само дето блендата беше доста по-широка. От противоположният на кутията край излизаше шнур – обикновен кабел, който се включваше в монофазен контакт. Ако знаеш за какво става дума, ще да речеш, че цяла електростанция не би могла да захрани това чудо! Повечето хора за щастие си нямаха и ни най-малка представа какво се мъдреше в главата на Георгиус Еринис, иначе щяха да го вкарат отдавна в изолатор с денонощна охрана. Това се случи доста по-късно... за щастие или нещастие, индуктора на полето на Хиггс беше свършило работа. И то каква!
Еринис бе умен, но не беше “копеле” и както обикновено става в живота – както няма съвършени хора, така няма й пълно щастие. Неща от рода: “заживели мирно и щастливо, и народили куп деца...” Колкото умен да беше Еринис, беше два пъти по-голям наивник... Жена му го въртеше на малкият си пръст като добре сварен макарон. Той нямаше нищо против това, стига тя да не пречеше на вечерните му занимания с “индуктора на полето на Хиггс” (ако познаваш жените, особено хубавите ще разбереш що за идиот е бил Еринис всъщност...). Занимаваше се с този “проект” (торба с глисти, според Гери) от десетина години, а се занимаваше с приложна физика от както се помнеше. Баща му го натискаше да стане банкер, дори Гери се омъжи за него по същата тази причина, но нещата не се развиха според сценария.
Еринис не стана банкер. Учи икономика, дори завърши с отличен успех, но не го влечеше. Не можеше да си изкълчи езика и да каже, че това му харесва... но не можеше да каже, че не му харесва. Щеше да разочарова баща си (наследник на гръцки имигранти в голямата страна!). Такъв си беше Еринис – стараеше се да угоди на всички.
Остана си обикновен чиновник в малка банка – полезен, но нищожен... Не му стигаше ентусиазъм за повишение. Хора, които постъпиха в същата банка след него се издигаха с по-голяма скорост. Еринис беше черноработник – не роптаеше срещо това, нямаше амбиция да израства в йерархията на банката. Даже напротив – отказа повишение (добре, че Гери не научи за това). Смяташе, че щеше да му отнема твърде много от личното му време. Нямаше да може да прави своите изчисления... Еринис често драскаше нещо на бюрото си – с химикал върху белият лист с фирменото лого. Някои го мислеха за особняк, други за чисто луд. Той разбира се беше много повече от второто.
Е, не успя да разочарова баща си тъй като той се спомина доста преди звездата на Еринис да загасне напълно, но пък затова успя да разочарова Гери. Ако познаваш Гери, не би искал да я виждаш разочарована... още по-малко ядосана!
Колкото и луд да беше Еринис, жена му беше твърде голямо наказание. В това логика не можеше да се търси, а и не трябваше. Еринис носеше кръста си и не се оплакваше. Такъв си беше – малко по-умен роб...
...- Господин Еринис!...ТАК-ТАК-ТАК...Господин Еринис!...- съдията блъскаше монотонно с дървеното чукче по банката.
- Аааа?... - Георгиос Еринис стреснато се размърда. Пак беше заспал. Ужас! И този път върху скамейката в съдебната зала! Ужас!
- Събудете се, за Бога...! - От силните удари със съдийския чук по банката, перуката му бе се свлякла назад по запотеното теме. Съдията изглеждаше уморен и подпухнал. Имаше вид на човек, който е надувал стъкло през голяма метална тръба, но вместо полилей е изваял стъкленият вариант на камилски лумбален прешлен.
- Аз съм буден Ваша чест! – рече Георгиос Еринис с тон, който трябваше по-скоро да убеждава отколкото да информира. - Крадешком прокара ръка към чатала си, усети че е сух и това го успокои. Слава богу!
- След като сте буден, отговорете на въпроса! – съдията говореше бавно, сякаш това бе досадно и глупаво занимание за третокласници. Той размърда мързеливо костеливият си показалец към прокурора. Ноктите на съдията бяха добре огризани, това можеше да се види прекрасно от банката за показания.
В залата беше задушно... имаше авария и климатиците не работеха. Жегата отвън се бе разпростряла и в най-затънтените кътчета на града, като всеможещ и всестигащ октопод, опитвайки се да удуши всичко по пътя си. Тротоарите се бяха нажежили и мравките не ходеха, а направо подскачаха по повърхността (никой не можеше да спре техният устрем!). Хора почти нямаше (те лесно се манипулираха, за разлика от мравките). Тези, които имаха коли бяха запрашили към езерото и сега шляпаха педалите или греблата, както искаш. Останалите бяха в съдебната зала. Те бяха прецаканите. Най-много от всички – Еринис!
- Моля задайте отново въпроса. – изгъгна съдията към прокурора.
- Къде е съпругата ви Егера Еринис? – рече прокурора с тон от рода на “Имате ли огънче?”
Георгиос Еринис повдигна неразбиращо рамене и идиотски се ухили:
- Нямам ни най-малка представа!...- но като видя строгото лице отсреща направи опит да изглежда по-замислен. После се сети нещо и отвърна окуражено: - Но може и да е в ПОЛЕТО НА ХИГГС!...
“Но се надявам да гори в Ада, кучка проклета...!” – помисли си окуражен от внезапно дошлата идея.
Прокурорът се намръщи. Знаеше, че делото навлезе отдавна в зоната на абсурда, но продължаваше да играе по правилата. Имаше какво да загуби, все още... Той попи потта по врата си с мократа си кърпичка. Изпуфтя.
- Разкажете ни повече за това поле, господин Еринис!
- Моля?
- Разкажете ни за това поле, където смятате, че жена ви се намира сега!
Прокурорът блуждаеше с очи – ту към съдебните заседатели, ту към Еринис. Опитваше се да жонглира с развалени яйца...
- Добре. Както пожелаете. – Еринис въздъхна.
Температурата в залата беше по-висока от тази на въздишката му. Знаеше какво мисли съдията за него в този момент – че е загубена кауза. Знаеше какво мислят и съдебните заседатели. На тях не им трябваше друго освен студена бира и не биха се поколебали да го изпържат на електрическият стол, за да я получат по-скоро. За прокурора не му пукаше... на него това му беше работата. Еринис въздъхна още по-тежко и продължи. Реши да я кара докрая.
- Аз създадох в домашни условия "индуктор на полето на Хиггс" или казано с други думи – “генератор на мултиквантова вселена”. Занимавам се с приложна физика още от дете, това ми е хоби, страст по-точно...
Еринис се запъна. Прокурорът го следеше с изпиващ поглед като прегладнял чакал... комуто жегата сякаш подминаваше със страхопочитание. Може би след това дело щяха да го повишат, може би дори щяха да го пратят във Фриско, може би дори жена му щеше да му пусне... – мислеше си Еринис. “Да можехме да си разменим местата с теб приятелю, само за минутка-две. Да видиш що е да се печеш на бавен огън. Да ти замирише на изгорял задник... ”
- Разработих метод за изолиране на монополеви частици. – рече Еринис.
Едва ли беше нужно да обяснява как го е постигнал. Единственият ефект от от това щеше да докара съдебните заседатели до още по-голям нервен срив... реши да се съсредоточи върху по-важните детайли. Надяваше се да обърнат внимание поне на тях. Той навлажни напуканите си устни с език и продължи.
- Ако към монополевите частици се прибавят маса и енергия те ще започнат да се разширяват. В резултат на това разширение ще се генерира изкуствен вакуум, в който ще се появят квантови флуктуации. Те от своя страна ще доведат до изкривяване на време-пространствената тъкан и до много различни физични закони в това поле...
Прокурорът гледаше глуповато. Съдията се прозяваше. Някои от съдебните заседатели клатеха глава...
- Можете да си го представите това разширение като сапунен мехур. – Еринис реши да довърши разказа, каквото и да му костваше това. Не че имаше какво повече да загуби... - До един момент мехура е малък, колкото балон на дъвка, но после ще започне да се уголемява и накрая когато стане достатъчно голям ще се откъсне. Новата вселена ще се откъсне с прекъсването на "пъпната връв" но от наша перспектива този процес изглежда като затварянето на черна дупка. След това когато се прекъсне абсолютно връзката между двете вселени ние вече не знаем нищо за новата вселена. Тя продължава да съществува независимо на нашата - с абсолютно нови физични закони - като например много по-големи нива на гравитация, електромагнетизъм и т.н.
Съдията гледаше начумерено. Беше изпружил устните си напред и дори не смееше да ги оближе.
- Ъъхм, и вие смятате, че жена Ви се намира извън пределите на нашета вселена?
Беше ред на Еринис да гледа глупаво. Нали точно това обясняваше досега?!
- ...че тя се рее някаде там в друга вселена, извън пределите на нашата собствена. – продължи прокурорът.
- Е, чак рее...
- И че няма как да се върне отново при нас?
- Не мисля... – поклати отрицателно глава Еринис.
- Също така смятате, че сте я пратили умишлено там?
- Не, напротив. Тя сама задейства индуктора на полето на Хиггс. Аз се прибрах по-късно тази вечер.
- Как може да бъдете сигурен? Тя беше ли оставила някакви следи?
- Да, беше.
- Какви?
- Беше поставила печат върху кутията и беше включила щепсела в контакта...
Някой в тълпата се изкиска. Изглежда имаше хора които жегата не беше оттегчила напълно, а може би фактът, че делото “Еринис” се превръщаше във фарс приковаваше вниманието им.
- Искате да кажете, че жена ви доброволно се се напъхала в новата вселена и се е затворила там?
- Жена ми не знаеше за какво служи тази кутия. Тя никога не стъпваше в мазето. Смяташе, че има плъхове... – Еринис усети как вените по челото му запулсираха. Мисълта за Гери или настойчивостта на прокурора дръпнаха много деликатна струна в душата му. По врата му започна да се стича пот – ледено студена!
- И внезапно е решила, да слезе и да влезе в полето на Хикс... – настояваше прокурора.
- Хиггс.
- ...полето на Хиггс и по този начин да предостави всички придобити след брака блага във ваша полза, въпреки плъховете, от които очевидно се е страхувала!
- Възразявам! Подвежда обвиняемият! – най-сетне се обади защитата.
- Възраженеието не се приема. – рече оттегчено съдията.
Еринис въздъхна отново. Потта беше избила на едри капки и върху челото му... Нещо вътре в него избухна и скъса бента който крепеше и малкото му останало самообладание. Гореща кръв нахлу в лицето му. Заприлича на голям червен балон изпълнен с кръв. Беше на път да се пръсне...
- Жена ми желаеше да придобие ВСИЧКО! – започна той като водопад, който току що се беше разбил върху скалите на стотици метри отдолу. - Тя беше алчна и зла кучка, колкото и красива да изглеждаше в дрехите и грима, които купуваше с моята заплата. И няма плъх на тоя свят, който да я откаже да смъкне последната риза от гърба ми...
Съдията вече блъскаше с чукчето! Перуката му се тресеше като желе.
- ...жена ми беше любопитна, свадлива кучка, която би преспала с дявола, ако й купи нови обувки... – настояваше да се доизкаже Еринис.
- Господин Еринис! Престанете веднага с цинизмите!
- Вие не познавате жена ми! – ухили се Еринис. – Тя би преспала дори и с вас!
- КАКВО!?! ПОДИГРАВАТЕ ЛИ МИ СЕ!!! – съдията дори не успя да се разгневи истински, толкова внезапно му дойде всичко.
- Не-е-е... ни най-малко ваша чест... – рече Георгиос Еринис. Освен, ако истината ви притеснява, мислех си че за това сме се събрали тук...
Съдията зяпна. Това беше прекалено.
- Пиете ли господин Еринис? – това бе повече заявление отколкото въпрос.
- Мо-о-оля?
- ЗЛОУПОТРЕБЯВАТЕ ЛИ НАПОСЛЕДЪК С АЛКОХОЛ? – изкрещя съдията.
- Вие с какво бихте злоупотребили на мое място? – отвърна Еринис с глас, който би подковал дори развълнуван мустанг.
- Зададох ви въпрос!
- А аз мислех, че водим светски разговор!
Някой в тълпата отново се изкиска. Фарсът се превръщаше в новина.
- КАКВА Е ТАЗИ МИРИЗМА, КОЯТО СЕ НОСИ ОТ ВАС, ГОСПОДИН ЕРИНИС?
- На какво Ви мирише Ваша чест?... – Еринис не само стъпваше, той бягаше в минираното поле, а след него тичаше Ада...
- НА НА ЗАТВОР ГОСПОДИН ЕРИНГС. МИРИШЕ МИ НА ЗАТВОР! ДОЖИВОТЕН... - и жесток удар с чука върху банката,който сякаш искаше да разбие на парчета цялата космогония. - ПРЕКРАТЯВАМ ЗАСЕДАНИЕТО! ПРЕКРАТЯВАМ ТОЗИ ВАНДАЛИЗЪМ!
Гери беше красива, повечето мъже в плодовита възраст биха добавили “дяволски красива”! Големи цици (естествени? да бе да!), дълги бедра, които широкото деколте и къса пола едва прикриваха. Имаше маджарски произход и това привнасяше допълнителна екзотика към картината. Беше родена в Унгария, в град Егер и за това родителите й я кръстили Егера, в последствие се преместиха в Будапеща. Там Гери завърши училище и започна работа като сервитьорка в “Ривалда”. Кафенето се намираше в сърцето на Будапеща - в “Буда Касъл”, където туристите се настъпваха по петите. Там се запозна с Георгиус, той беше на екскурзия с колцина приятели от колежа. Беше американец, харчеше долари, даваше добри бакшиши... това бе напълно достъчно за Гери. Сексапила от нея не се излъчваше, а направо струеше – като светлината от супернова. Ослепителен, невроятен, магнетичен сексапил - това трябваше да й се признае. Георгиус налапа въдицата като гладен шаран.
Гери бързаше. Дори, когато се суетеше не се разделяше с това си качество. Беше красива, беше бърза, беше и хитра. Луцифер определено имаше пръст в тая работа... ако не и нещо повече. А по нрав Гери се сродяваше с питбулите... каквото докопаше не го изпускаше! И с това си качество не се разделяше никога.
Този ден госпожа Егера/Гери/ Еринис бързаше така, както никога досега в живота си не бе бързала. Може би от това зависеше и бъдещият й живот?... Стоеше пред входната врата на еднофамилната им къща на „Дю Гол” авеню 31 и се мъчеше с една ръка да намери ключовете в бъркотията на дамската си чанта, защото с другата здраво стискаше големия личен печат, който бе платила преди половин час. Експресна поръчка! От стискане червеното мастило бе избило по дланта й като някаква грозна и безформена рана. Съдията бе казал, че след развода, делото за подялба на общата имуществена собственост няма да включва личните вещи на всеки от съпрузите.
За това беше печатът с нейното име. Сега щеше да го наблъска по всички мебели. И по всичко, което й се изпречеше в къщата! То щеше вече да е нейно! Само по-скоро да влезеше... За миг се усъмни, дали съпругът й не я беше изпреварил...
“Ха-ха, как ли пък не! Такъв печт ще му забия...” – мислеше си тя. – “Право върху челото. Върху косматите шишарки дето му стърчат под рогата...” – тя се закиска при мисълта за тази сцена.
Докато ровеше, от чантичката й изпаднаха кутийка сенки, копринени дамски вагинални тампони, руж, маточна спирала, контрацептивни таблетки, презервативи (с аромат на ягода, оребрени за по-голямо удоволствие) очна линия, огнено на цвят червило, диамантена пиличка за нокти, тефтерче само с телефони на мъжки имена... маркова стока! Това ровене много я изнерви. Накрая изсипа безцеремонно цялата чантичка пред прага и така веднага откри ключовете. С треперещите си пръсти едва на петия път улучи ключалката и като торнадо връхлетя в къщата. Първото, което й попадна насреща беше големия семеен портрет, метър и петдесет на два. Благоверният Дердьо /или Георгиос-само че на унгарски!/ получи веднага червено мастилено петно между очите, на което пишеше:
Е Г Е Р А
Е Р И Н И С
Така с червения кръг върху лицето, младоженецът „Дердьо” Еринис вече приличаше на застрелян от упор в челото чеченец. Сякаш се беше самоубил от отчаяние... Прасна един върху секцията, телевизора, после премина в кухнята. После се върна пак в хола и изтрещя един печат върху устата на Дердьо, за да млъкне проклетия глупак, веднъж за винаги!
След около половин час всичко в къщата получи червения печат на Гери. Дали нещо не бе останало неподпечатано? Уморена тя приседна на канапето в гостната и разбърка кашата в главата си. Тогава се сети за мазето на Георгиос. Неговата Светая светих! Никога не влизаше там – беше под достойнството й. Мъжът й се занимаваше във вонящата на мухъл маза вече седем години с някакви физически опити, който НЕ носеха пари.
Той беше банкер/за това бе е омъжила за него!/, макар и треторазреден. С това трябваше да се занимава, с банката, да напредва, да се хареса на шефа си... да стане мениджър, шеф на клон... ДА ВЗЕМА ГОЛЯМА ЗАПЛАТА! А не да си губи мислите, времето и силите с тези простотии. На унгарски Георгиос беше Дердьо! Сега след седем безсмислени години брак предпочиташе вече да го нарича „муньо”!/...
Уморена от бързането Гери се завлече надолу по скърчащите стълби към душното избено помещение. Ключовете бяха у нея. Съдията временно бе й ги присъдил всичките, от цялата къща. Дердьо се беше иснесъл временно – докато поделят имуществото.
Отключи набъбналата от влага врата и запали осветлението. Мръсната нисковатова крушка едва разпръсна сумрака на тясното като кенеф помещение. Наоколо цареше пълен безпорядък и книги. Много книги! От тези книги Георгиос не стана по-умен и по-практичен, ами дори затъпя. Щеше да се върне с малко спирт и да ги подпали всичките...Само дано не забравеше! Веднага след като официално добие право върху тях. Щеше да ги залее и да им палне клечицата, и една цигарка щеше да припали също, и да ги гледа как горят... догарят като залеза на скапаният й семеен живот!
В центърът на мазата, на пода стоеше голяма тенекиена ракла. На единият й ъгъл, върху ръждясалия метал с печатни букви беше набит надпис:
ИНДУКТОР НА ПОЛЕТО НА ХИГГС
Гери не знаеше какво значи това и за какво служи тази вехта бракма. Поредната щуротия, много ясно! Какво друго може да се роди в главата на тиква?! От единя край на раклата като удушен смок върху мокрия под бе се проточил дълъг кабел. Щепселът му се въргаляше невключен до контакта... Цялото това чудо приличаше на стар, очукан фризер. Пак някакви простотии! Дердьо – кралят на физкултурата, която той така гордо наричаше ФИЗИКА! Какво искаш от такъв наивен глупак – само глупости!
Червеният печат „Егера Еринис” заличи завинаги „Индуктор на полето на Хиггс”. Обърна се отегчена до смърт, че не е намерила нищо ценно и тръгна да си ходи, но се спря. Нещо я загложди отвътре. Ами какво има в тази ракла? Може да е нещо ценно! Може ли? Някакви пари, които той тайно е събирал от нея през тези години съвместен съпружески живот.
Отиде до раклата и се помъчи да вдигне капака й, но от този опит няколко нокъта от червения й маникюра останаха между металните листи. Ето това вече страшно я ядоса. Кръвта се надигна към лебедовата и шия и започна да пулсира лудо по каротидната й артерия като някакъв огромен побеснял земен червей. Започна да рита и да блъска с юмруци проклетата ракла. Когато се успокои се сети, че може би има по-лесен и логичен начин да се отвори. Включи щепсела в контакта. Затърси някакво копче, на което да пишеше СТАРТ, но не откри такова. Гери загледа тъпо кутията. Не можеше да повярва, че мъжът й бе прекарал почти всичкото си свободно време край тази безсмислена кутия. Тя поспря брадичката си с длан, кривна коляно и зацъка с език. Струваше й се невероятно... що за идиот! Беше потресена. Тъкмо се обърна да си ходи, когато нещо се случи.
Не стана кой знае какво, просто кутията се разбръмча. Бръмча така около минута като заблуден майски бръмбър. Гери реши, че си заслужава да се обърне и да й даде още малко време. Подпря се на стената с длани, после се сети, че никой не беше чистил тук от години и с отвращение се отблъсна. Помисли си, че незабавно трябва да вземе вана като се качи горе. Не искаше миризмата на плесен и пот да се пропие в дрехите и кожата й! Трябваше да си оправи лака на ноктите. А и да си запише час на фризьор – като беше на тази тема. И салона за масаж не беше посещавала отдавна. Новият масажист беше сладур, страшно й се искаше да го изчука... само да се навиеше на среща. Жуженето спря.
Тогава дойде страшното...
То не дойде с гръм и трясък, нямаше илюминации.
Раклата започна да се издува, отначало бавно, после по-бързо – като гушата на зелена дървесна жаба. Разтресе се подобно на плодово желе, а нисковатовата крушка избледня и в стаята настъпи сумрак... Капакът на раклата внезапно се отвори навън, издрънча глухо. От зейналият като паст на хищник отвор на раклата се надигна нещо смразяващо – лепкаво и черно. Протегна неумолимо напред, издуваше се като сапунен мехур, по чиято повърхност танцуваха черни фигури, а във вътрешността на мехура... там беше истински мрак... черен и бездънен. Мрак, който никой никога не беше виждал – това не беше обратното на светлината, беше много повече. Сякаш мракът беше жив, не беше безплътен, а се рееше се на талази – като слудена, мътно черна река. Въпреки това беше тихо, невероятно тихо. На Гери и се стори, че за момент изгуби слуха си.
Мракът нахлу в стаята, плъзна като мастило на октопод и обви всичко до което можа да се докопа. Ала Гери не го виждаше. Беше пикрила очите си с ръце, а дъхът й излизаше мъчно от белите дробове и на пресекулки. След миг безброй ледени игли се впиха в кожата й.
Егера не успя дори да извика. А може би се бе опитала, но от устата й не излезе и стон. Вакумът я погълна както огромна бездънна пещ голяма тава агнешко. Лицето й се опъна за части от секундата, изтъня, заприлича на пергамент, целият този грим се посипа като сив прах от напуканата й кожа. Очите й изхвръкнаха от орбитите, изтеглиха се като локум и потънаха в бездната. За миг тялото на Гери се източи като вретено, завъртя се около остта си няколко пъти, докато кости и вътрешни органи се смесиха в една червеникава пихтия. Миг по късно изчезна, последвано от книгите и бюрото на Дердьо. Кутията погълна всичко, след което се чу пукот и шумът се вурна отново – центрофугиране на перална машина на някой от горните етажи, клаксони от близкият светофар, Отключване на врата. Един глас беше изчезнал за винаги от лицето на Земята.
Егера отиде на място където никой човек преди нея не беше стъпвал, вероятно нямаше и да стъпи.
Тя премина във вечността.
Връзката между вселената майка и вселената бебе се прекъсна, сякаш никога не беше съществувала.
Вратата на раклата се затвори.
Жуженето спря. Както й електричеството...
Тя пак се появи неочаквано-сякаш от нищото. Страшна жена! Беше облечена само в някаква полупрозрачна роба през тъканта, на която прозираха огромните й, стегнати гърди, заоблените й бедра... Георгиос усети странна топлина в чатала си. Погледът му се отмести от черния й венерин хълм нагоре към главата й. А тя беше страшна! Разбъркани, настръхнали змии вместо коси едва прикриваха ужасното лице и очите, хвърлящи огнени искри. Зъбите й, не само кучешките бяха по-остри и от тези на вампир. Дългият, раздвоен език се стрелкаше напред-назад в разкривената й уста, от която капеше кръв. В едната си ръка жената държеше запалена факла, в другата свистящ бич...
„Дердьо дай ми всичко!”- повтаряше като хипнотизатор чудовището и приближаваше. Тя искаше всичко и странно, но той беше готов да й го даде. Доброволно!
Георгиос Еринис усети огъня на факлата в чатала си и почувства как нещо горещо плъзва надолу по краката му. Дали пак не се беше?... Събуди се целият треперещ. Отново се беше подмокрил... Беше бяла слизеста течност все още излизаше на пресекулти от твърдият му като стомана член. Беше зашеметен. Този сън го сънуваше почти всяка нощ, откакто Егера подаде молбата за развод и го изгони от общото им жилище. Беше плувнал в пот.
Не беше правил секс с жена си от две години...
Георгиос Еринис се надигна немощно в койката. Светлините бяха угасени още в десет часа, от нечия килия малко по-надолу по коридора се чуваше хлипане. Георгиос избърса потта от челото си, беше съсипан от поредното си нощно видение. Още не можеше да се ориентира нито във времето, нито в пространството. По навик погледна надясно, но Егера я нямаше в леглото. Да, слава Богу- тя беше далеко! Започна да опипва пода за бутилката Джак Даниелс, която обикновено оствяше до кревата. Бутилка нямаше. Надежда нямаше! Бяха минали три седмици от тридесетгодишната му присъда. Гери я намаше... Нямаше да я види повече. Никога!
Някаква ледена буца беше заседнала в гърлото му. Сега беше негов ред да захлипа.
Георгиос Еринис, увесил нос вървеше към пералното помещение, но краката му го водеха в друга посока. Беше изпаднал в едно от онези свои състояния на транс, когато никой и нищо, освен неговите собствени мисли не го интересуваше. Не виждаше другите затворници пред себе си и току се блъснеше в някой от тях. Кога ли щеше да си плати за това? Скоро, Георгиос... имаше вече обожатели, не толкова тайни. Но в главата на Георгиус друга музика се лееше...
Имало една много красива жена... Тази история, стара като света беше я слушал от баба си в детството на един от гръцките острови в Егейско море, когато тя го приспиваше с гръцки митове и легенди. Помнеше го като да бе вчера, посивялата коса на баба си, тежкият парфюм, който го караше да киха, когато тя го прегръщаше, мекото и удобно легло... Историята май много приличаше на тази за Ева, но беше по-стара. Баба му имаше мек като кадифе глас.
Всъщност тази жена била първата смъртна жена. Казвала се Пандора или „надарена от всички” богове. За да отмъсти на хората, защото Прометей им дал огъня, Зевс пратил красавицата на земята с кутия в ръцете, в която били събрани всички злини, болести и страдания. И понеже тя била не само много красива, но и много любопитна, отворила кутията и оттогава цялото зло плъзнало по земята и така до наши дни... Хората не я убили за това, което направила, защото била много красива. Афродита била вдъхнала в лицето й чар и съблазън. Хермес я дарил с нежен глас, хитрост и коварство...
Георгиос се замисли. А с какво бяха я дарили ериниите - богините на отмъщението и лудостта? Баба му обикновено не успяваше да стигне дотам, тъй като Георгиус обикновено се унасяше в сън... Все пак беше слушал историята докрай – веднъж или два пъти...
Блъскаше си главата да си спомни имената на тези ужасни богини със змии в косите, факли и камшици в ръцете. Едната се казваше Алекто, другата-Тисифона. А третата... Как се казваше третата ериния? По дяволите, как се казваше...?!
Като че ли имаше някакво значение. Все пак времето в затвора минаваше бавно, изнизваше се като копринен конец от ухото на много тънка игла, само дето влакното беше дълго оттук до луната... Трябваше да държи умът си буден иначе щеше да полудее!
Георгиос Еринис стоеше пред големият съндък с прах за пране и измъчваше до болка съзнанието си - „Как се казваше третата ериния?”. Той загреба с тенекиената кутия от съндъка и го разтръска за да улегне праха. Затвори очи. Този път видението го запрати назад във времето, в последния ден когато беше в техния апартамент.
Вратата на мазата бе отворена и крушката на тавана светеше. Разпилени по пода се въргаляха книгите му – това, което беше останало от тях. Индукторът на полето на Хигс си стоеше пак там в мазата макар и жестоко очукан. Георгиос приближи към него. В единия му ъгъл се червенееше надпис:
Е Г Е Р А
Е РИ Н И С
Георгиос си представи за сетен път как Гери бива засмукана в огромния „мехур” на полето на Хиггс и „мехурът”, откъсвайки се от нашата вселена я отнася в неизвестността.
Тогава се сети за името на еринията. Казваше се Мегера. Да точно така - Мегера!
Георгиос бръкна с пръст в праха и надраска едно име отгоре. После добави буквата “М” пред него. Получи се:
М Е Г Е Р А
Е Р И Н И С
Георгиос легна върху ракла с праха за пране и веднага заспа. От доста време не бе спал така спокойно, без да сънува нищо. Не бяха минали и пет минути, когато една голяма космата ръка се стовари върху гърбът му. Беше време на Георгиос да се върне към реалността.
Георгиус риташе камъни в пепелта с оръфаните си обувки, когато дойде надзирателят и му съобщи, че има посетител. Замъкна го през тесният коридор, покрай решетките на пералното, където обикновено прекарваше по-голямата част от деня си, миризмата на белина и на спарено бельо вече не му правеха впечатление. Излязоха през една голяма метална врата, минаха покрай стаята на часовия, покрай вратата на директора и се озоваха в помещението за свиждане. За първи път! Някой искаше да го види.
- Петнадесет минути! – предупреди го надзирателят и го побутна с длан.
Георгиус притеснено пристъпи напред. Огледа се. Не видя познати лица. Обърна се към надзирателя и той му посочи с пръст – там в дъното стоеше човек в костюм. Надзирателя кимна с глава.
Георгиус затътри крака натам, очите му шареха върху посетителя, опитваха се да открият някакъв издайнически белег, нещо което да разкрие самоличността на новодошлия. Хубав костюм, черен бледо райе, някога и той имаше такъв... Гери го беше мъкнала на някакъв бал, беше в началото.
Посетителят се изправи. Подаде ръката си, оттам лъсна масивна златна верижка на скъп ръчен часовник. Георгиус се изплаши, притеснено надникна през рамо - на надзирателят това сякаш не му правеше впечатление. Георгиус смутено отвърна на ръкостоткането.
- Господин Еринис имам пълните правомощия да ви измъкна от този затвор още днес и да ви отведа в най-модерно обзаведената лаборатория за екдперимантална физика в света. – рече Хюго Босс.
Георгиус примигна. Новодошлият се усмихна.
- А сега, нека поговорим за индуктора на полето на Хиггс...
Имаше блестящи, добре подредени зъби.
„Няма по-голямо зло от лоша жена...”
Еврипид /5 в.пр.н.е/
Мегера- 1.В гръцката митология-една от трити еринии,олицетворение на завистта и
омразата;фурия/лат./
2.Прен.Зла,свадлива жена.
май-юни 2008г./гр.Русе/
юни 2008 г. /гр. Йовил, Великобитания/
