Един разказ от мен...

[SAlexandrov]

Едно мое посредствено разказче, нищо особено. Публикувам го тук (донякъде повлиян от рекламната кампания на Калин върху моя мейл:)

Планетата на самодивите

Находкитe

Хората вече се бяха изпокрили по домовете, а времето беше твърде мъгливо, за да бъде забелязан странният конвой, който мудно се носеше към село Мадара. Въпреки това организаторите бяха взели всевъзможни мерки, за да прикрият пътешествието в тайна от обществеността.
Разнебитената трошка по средата на конвоя представляваше Чавдар, вероятно произведен през далечната 1993 година. Това чудо на техниката не заслужаваше дори и саркастично да бъде наречено автобус – боята му беше изтъркана, шасито – отдавна ръждясало и изкаляно, а зад прогнилия му ауспух се носеше черен дим, противен продукт на химичните реакции, които се осъществяваха в отдавна износилия се двигател. В каросерията, сред раздраните седалки, освен шофьора се намираха и двама пътници. Единият от тях бе историкът със скучното име Лазар Стойнев. Той се беше сгушил до прозореца и се опитваше да различи някаква смътна форма, която се забелязваше през отдавна неумитото стъкло. Другият бе адаш по фамилия на руския физик Черенков, а първото му име беше Сергей. Основател на Частната космическа агенция в България и успешно изстрелял вече една суборбитална ракета, Черенков не би постигнал такива забележителни успехи, ако не бе богатството на родителите му – преселници от Западна Русия. Обичаше да държи събитията в свои ръце – затова и пътешествието в това жалко подобие на превозно средство бе под достойнството му и непрекъснато се въртеше на едно място.
Най-сетне автобусът спря и паркира на една чакълеста местност. Шофьорът слезе и отвори вратата (ръчно, разбира се, хидравликата не работеше). Черенков се втурна навън, но веднага замръзна, като видя ухилени охранители с пистолети в ръка.
-Спокойно – каза един от тях, възрастен мъж на шестдесет години. - Всичко това се прави за наша и ваша безопасност.
-Ще искам от ръководителите обяснение за тези маймунджулъци – процеди през зъби Черенков. - Да ме разкарвате десет часа с този файтон от каменната ера надхвърля всички възможни определения за наглост!
-Обстоятелствата го изискват. Не забравяйте, че външният вид лъже. Обещахме ли ви десет хиляди евро на седмица? Обещахме ви. Гарантираме, че веднага след като срещата с шефа приключи, ще ви пуснем да си ходите по живо и по здраво.
С тези думи конвоят поведе двамата пътници към една старичка, но добре поддържана сграда. Сградата очевидно е била строена в миналото със замисъл, защото, съдейки по фасадата, имаше някакъв готически архитектурен оттенък. Но когато Стойнев прекрачи прага, разбра какво й е истинското предназначение. Тя представляваше нещо като музей, но какво може да прави музей сред такова безлюдно място?
-Насам! – каза мрачно възрастният охранител, след което Черенков и Стойнев свиха наляво по един тесен коридор и скоро се спряха пред един кабинет. Посрещна ги усмихнат, костюмиран и добре поддържан човек, очевидно ръководител на това място. Той ги покани и ги настани на две удобни канапета.
-Радвам се, че най-после дойдохте. Съжалявам, че толкова време ви разкарвах по обиколни пътища, но за нас беше важно никой да не ви проследи.
-А аз не се радвам – отсече Черенков. - Дължите ми обяснение за цялата пародия. Първо, нека ви напомня, че аз съм инженер по космическа техника. Разкарвате ме из страната с един историк, който очевидно има повече работа тук, съдейки по страхотната ви колекция. И ако се окаже, че пътуването ми до тук е било напразно, следващата ви среща с мен ще бъде в присъствието на адвокат.
-Мисля, че първо трябваше да се запознаем, поне така го изисква етикета – продължи костюмираният мъж. - Казвам се Павел Александров, професор Павел Александров. Целият ми научен труд е свързан с българска история. Колкото до вас, господин Черенков, опасявам се, че накрая ще се окаже, че вие имате повече неща за вършене, отколкото вашият колега. Искате обяснение? Добре, но не е ли по-добре да видите с очите си за какво сте дошли?
В стаята влезе мъж. Той държеше в ръцете си голяма стъкленица, която внимателно постави на бюрото на Александров.
-Моля ви, елате насам и огледайте.
Двамата озадачени учени се приближиха внимателно до предоставения им обект. В следващия момент Лазар Стойнев беше зяпнал от учудване. Това бе фосил от голяма стъпка на някакво древно животно, вероятно динозавър. Но фосилът не беше толкова интересен с размерите си, колкото с това, че в рамките на тази стъпка се очертаваше по-малка, вероятно човешка.
-О-о! – възкликна Лазар. - Твърде много ми напомня на онези псевдодоказателства за съжителстване между хора и динозаври. И затова ли сте ни извикнали, – попита разочаровано – за да ни занимавате с Креационизъм? Тогава си губим времето.
-Не бързайте – каза професорът. - Нека за миг допуснем, че в поверията на хората има частица истина. Не вярвате, че човек може да е съжителствал съвместно с гигантските влечуги? А как ще разтълкувате точните описания на лами и змейове в легендите и митовете ни? За храбри юнаци, които са спасявали човечеството от тяхната напаст? Със сигурност по време на средновековието не е имало палеонтология, нали, затова хората са си обяснявали нещата с митове. Прав ли съм?
-Прав сте – промълви Лазар. - Затова днес все още няма обяснение за подобни находки.
-А може би има, но отказвате да го приемете? Кажете ми – сам вие знаете нещо за прабългарската и славянската култура. Знаете, че всяка цивилизация има своето божество. Перун е бил славянски бог, а Тангра – прабългарски. Според поверията Перун е идвал и се е борил със змейовете. А Тангра, еквивалентът на Перун, означава небе. Но почакайте, още много предстои да научите.
Влезе втори мъж, който носеше в ръцете си относително запазена каменна плоча.
-Писменост – продължи професорът. - Прабългарите са имали своя писменост. Намерихме този каменен надпис сред последните разкопки. Моля! – Павел Александров се обърна към Лазар Стойнев. – Прочетете го!
Лазар пое камъка в ръка и се загледа в отдавна забравените от човешката цивилизация букви.
-Т...а...г...г...р...а. Това трябва да е Тангра. Аха, тук пише... “който ни избави от проклятието, изпрати Великия, за да дойде отново и да ни спаси. Той слезе от небето на меден кон с искрящи копита ... невиждан кон, три пъти по-висок от коня на хана. От ноздрите излизаше пламък”. Интересно.
-Точно така – поде Александров, – вие правилно преведохте текста, но искам да отправя една забележка към вас. Обърнете внимание на думата “невиждан”. Преди години имах една дискусия с германски историк, който е спец по старогръцки, староеврейски и славянски. Та според него тази дума трябва да се тълкува не в смисъл на “чуден”, а в смисъл на “никога незабелязван преди”. Може ли да става въпрос за неточно митологично сравнение на някаква летяща машина с кон? Моля, елате с мен.
Професорът протегна ръка и натисна нещо под бюрото. Внезапно откъм стената се разнесе грохот и цял отсек, очевидно тайна врата, се отмести навътре. Стойнев се ядоса на себе си – след посещенията му в Египет би следвало да забелязва тайници отдалече, но как можеше да предположи, че в тази обикновена сграда има такива?
Тримата се изправиха и влязоха в новооткритото помещение. Един тесен тунел тъмнееше към безкрая, подобно на асансьорна шахта, но вместо подвижна платформа, надолу водеше ръждива стълба. Черенков потрепери от предоставената му възможност, но нямаше как. Трябваше да слезе.
Двамата учени имаха усещането, че се спускат безкрайно дълго, но в един момент краката на Стойнев се озоваха на твърда почва. Тук бе влажно, а светлината, идваща отгоре, се простираше само до основата на стълбата. Внезапно професорът се шмугна в тъмата и скоро се разнесе белезникава светлина от крушката, която току що бе светнал.
Очевидно мястото представляваше нещо като мазе. Нататък се забелязваше медна врата, а в близост до нея – конзола с клавиши. Професорът изтича до конзолата, написа нещо и каза:
-Не искам да ви стряскам, но всички се намираме върху няколко тона експлозиви. Кодът за деактивирането на механизма го знам само аз и още няколко души, които се броят на пръстите на едната ми ръка. Така че, ако всички останали усилия да скрием находките се провалят и някой дръзне да ни обере, ще го взривим заедно с тях.
Професор Александров бутна вратата и тя се отвори със скърцане.
-Моля, заповядайте. Вече е безопасно.
Учените влязоха в малка стаичка с бетонни скали и пръстен под. В единия край бяха подредени три дървени сандъка. Първият от тях вече беше отворен. Професорът се наведе, пое една каменна плочка в ръка и я подаде на озадачения Черенков, който очевидно не можеше да повярва на очите си! На плочката беше изобразен космически спускаем апарат, а до него – изправено човекоподобно същество в скафандър!
-Имаме данни – поде професорът, – че тези създания са идвали в българските земи до нашествието на Османците. И не просто са идвали, но активно помагали на хората. Както е известно, нашите земи в далечното минало всъщност са били мезозойски езера. Имало е цели участъци, които били изолирани и в тях най-вероятно са се запазили големите животни. А човекът като биологичен вид е бил крайно неконкурентноспособен срещу динозаврите. Съществата, които са идвали на Земята и които били приети за богове, научили хората как да побеждават враговете си. Според нас последното посещение е било осъществено в близост до Прилеп и кралството на Петър Душан, броени години преди Балканският полуостров да бъде завладян. От там идват и преданията, че синът на Петър Душан, известен като Крали Марко е успял да победи ламята. Разбирате ме, нали?
-Твърде невероятно! – озадачен отвърна Черенков, – но все пак стига сме губили време, а ми дайте конкретно доказателство, че има данни за посещения на инопланетяни в България.
Без да чака втора покана, професор Александров отиде до втория сандък, отключи го, извади парче пергамент и каменна плочка.
-Истинско чудо е, че пергаментът се е запазил. Открихме го на дъното на закрит подземен торфен басейн. Там беше и плочата. Какво ще кажете за изображението?
Стойнев се приближи и ахна от учудване. На върха на плочата беше издялкан символът на Слънцето, а в края й имаше три триъгълничета, подредени под формата на правилен тетраедър. Над тях бе изобразен човек в скафандър.
-Тези триъгълничета – развълнувано каза Александров, – се срещат в теоретичната физика под названието Типлерови триъгълници. Знаете ли какво представлява това?
-Боже... нима е възможно? - извика Черенков. - Това е машина на времепространството! Те са имали способност да пътуват във всяка точка от времето и във всяка точка от пространството, когато си пожелаят! Това е ключът и вероятно пътят да изхвърлим завинаги остарялата ракетна технология от живота си и да построим хиперпространствения двигател!
-А вие за какво си мислите, че сме ви извикали тук? - Александров се усмихна и подаде пергамента в ръцете на Черенков. - Ако досега бяхме предали плановете на някоя държавна организация, щеше да изгубим тази тъй ценна технология. Само на вас имам доверие, господин Черенков. Вие и вашият колега можете да успеете! Господин Стойнев може да ви превежда, а вие ще пристъпите към конструкцията. Не се безпокойте за място – всичко сме ви осигурили. Ще се моля да се справите, защото само с ваша помощ човек може да стигне до звездите!


Машината на боговете


Цялата работа от този момент нататък протичаше в дребна котловина в източните части на Стара планина, където се предполагаше, че двамата учени могат да се съсредоточат и да се трудят на спокойствие, без да се притесняват от нахалници. Сергей Черенков беше дошъл с десетина от най-добрите си работници, на които можеше да повери такъв важен и секретен проект. Лазар работеше сам – за най-обикновен преводач беше напълно изпълима задача да се справи с йероглифите, изписани на пергамента.
-Казват – съобщи Черенков, – че митологичните създания всъщност са били извънземни, които са посещавали Земята. Има ли нещо специфично в поверията на българите, които биха могли да ни насочат от коя звездна система са прииждали?
-Нищо, за което мога да се сетя - каза след едноминутно мълчание Стойнев. - Млечният път се е наричал просто Кумова слама. Според преданието разбойник крал слама от някаква кума и белите оттенъци представляват посипала се по небето слама. Най-обикновено селско обяснение. Но ако това, което професорът каза, е вярно, то машината може да преминава през времепространството за миг. Няма нужда от изчисляване на орбити. Просто задаваме началната и крайната цел.
-Коя, обаче, може да е крайната цел?
-Усилията ми да разгадая това от представеното парче документ засега са безуспешни. Има и още нещо, което ме тревожи. Една част от текста на пергамента гласи: “насочване към вечността”. Ако това е вярно, излиза, че ще си осигурим еднопосочен билет!
-А има ли вероятност да бъдем въвлечени в опасна игра, която да е свързана с някакво ужасно древно пророчество?
-Не знам, наистина не знам. Но засега нямаме повод да се безпокоим. Тези тъй наречени богове и герои са забравени и отдавна не са показали никакъв знак, че може все още да съществуват. Освен ако не са господари на времето и не са се преместили в някакво друго измерение.
През следващите две седмици Черенков проучваше структурата на триъгълниците, които трябваше да задвижат времепространствения апарат. Каквито и да са били конструкторите им, те са имали много оригинални и семпли идеи за осъществяването на времепространствено пътешествие. Рано, още когато човечеството е ловувало гигантски мамути със заострени колове, те вече били осъзнали, че междузвездното пътуване представлява добре балансиран еквивалент между обикновено преместване в триизмерната Вселена и двумерно лъкатушене по времевата скала. После разбрали, че теоретичната концепция за въртящ се енергиен конус може да е практически изпълнима, когато монтират на равно разстояние три плоски триъгълника със специфична апаратура по тях, с цел да генерират силово поле. Тези три триъгълника са се въртяли около една ос, а в средата на оста бил междузвездният космически кораб, който ги отвеждал... нанякъде, накъдето още никой не знаел. Черенков имаше чувството, че е плагиат. Без да разбира много от постановките на плана, той просто копираше и строеше машината.
Най-накрая основата й беше успешно завършена. Трите триъгълника бяха съединени посредством здрави керамични конструкции, а от върховете на пирамидата към центъра щяха да прострат мостове към обитаемата капсула. Тя трябваше да бъде свързана за тях подвижно, с помощта на лагери, за да не се върти при оформянето на времепространствения цилиндър.По отношение на вътрешната й структура, екипът на Черенков предложи да използват стандартен модел на космически кораб, пътуващ в околоземна орбита – зареден с храна, вода и въздух за две седмици, както и горивни клетки, които да дават електричество по време на пътешествието.
Преди да предприемат следващата стъпка – пилотирано изпитание, Черенков и Стойнев решиха да направят малък прототип, който да бъде задействан и изпратен във времепространството в безпилотен режим. Прототипът беше изготвен само за една седмица и след това бе разположен на изолиран полигон, готов да бъде пуснат.
Двамата учени започнаха да активират системите му. Бавно, противно на всемирния Нютонов закон, прототипът се издигна на няколко сантиметра над Земята и започна постепенно да се върти около оста си. Въртенето се усилваше, а скоро след това от очертанията му се забелязваше само мъгляв полупрозрачен конус. Това продължи до момента, в който от центъра на върхушката се появи силно светене, вероятно продукт на някакъв страничен електричен заряд. Изведнъж огромен огнен диск погълна миниатюрната машина, тя набра скорост и се устреми към небето с главоломна шемет. Пътувайки нагоре, оставяйки светла диря, блесна светкавица, която моментно заслепи погледа на Черенков и Стойнев. Когато двамата се опомниха, от прототипа не бе останала и следа!
После се спогледаха.
-Чудно нещо – промълви Черенков, – тези сили са нам непонятни. Ако до този момент се съмнявах, че ще успеем, аз вече съм наистина сигурен, че сме открили хиперпространствения двигател! Приятелю мой, ние все още не владеем силите, които го задвижват. Не познаваме и законите, на които се подчинява. Забеляза ли как левитираше над полигона? Това не е физика!
- Пътешествието може да е самоубийствено. Но да си призная – аз съм готов да се кача в капсулата. И ще го направя!
-Аз също. Чувствам, че всичко, за което съм се борил – строеж на ракети, изпращане на хора сред звездния всемир, всичко това беше изпълнено в рамките на броени дни. Аз също ще дойда с теб, защото усещам, че основната ми задача тук, на тази планета е свършена.
Когато двамата учени обявиха решението си на ръководителите, те не казаха нищо. Не ги спряха. Единственото нещо, което ги предупредиха, бе да се пазят от беди и по възможност да се върнат, за да разказват за преживелиците си.
Сетне поеха по своя път към капсулата. Пръв прага на машината прекачи Стойнев, последван от Черенков. Помощниците на космическия юнга останаха отвън и запечатаха херметически кораба, след което бавно се отдалечиха от полигона, наблюдавайки начинанието със страх и трепет. А скоро след това Черенков започна да активира системите.
Малко след пладне, по време на този съдбоносен майски ден през две хиляди тридесет и първата година, човечеството осъществяваше първото си пътешествие към звездите. Конструкцията бавно се вдигна над земята, както при прототипа, а Черенков и Стойнев можеха да наблюдават през илюминатора учудените наблюдатели отсреща и ужасът, който нарастваше в очите им. В атмосферата на капсулата, обаче, беше спокойно.
Изведнъж светлинният конус премрежи очите им. Двамата усетиха бясно ускорение, което стягаше гърдите им до болка. Машината на боговете се издигаше стремглаво над земята, а когато бученето престана и пътешествениците погледнаха навън, те видяха, че се намират във времепространствена дупка.
Дупката изглеждаше много по-различно, отколкото си я представяха теоретиците-физици. Пурпурни концентрични вълни преминаваха през тунеловидно пространство и постепенно се разреждаха и разсейваха, докато се отдалечаваха в безкрая.

Планетата на самодивите

Блесна светкавица. Тунелът свърши и Стойнев и Черенков се озоваха в мрак. Този път те наистина бяха в космоса – пътувайки из мастиленочерния всемир, обсипан с блещукащи звезди, които формираха непознати съзвездия.
Капсулата се носеше към една от тези звезди – голямо огнено кълбо с диамантеносин отблясък, който силно напомняше сиянието на Ригел от колана на Орион. Но за разлика от скъпоценният камък на съзвездието, тази незрима от Земята звезда беше много по-малка. Някъде наблизо в небето светеше и друга – червен гигант. Космическият специалист счете, че може да се намират в двойна система.
Светлинният конус около машината изчезна. Триъгълниците започнаха да се въртят по-бавно и Черенков забеляза, че са навлезли в орбитата на една приказно красива планета, която бледо напомняше на Нептун, но очевидно беше скалист свят с размери, сходни с тези на Земята. Планетата имаше три луни, които, заедно с недобре оформените си пръстени, придаваха на околния пейзаж тюркоазен оттенък. Истинско съвършенство – но не онова съвършенство, което космическите художници чертаеха по алманаси и научно-популярни списания, а това, което умело съчетаваше космическата подреденост с лека дисхармония, вероятно причинена от катастрофизма, белязал тази магична звездна система.
Капсулата навлезе в синкавата атмосфера доста по-нежно от грубото, известно на всички стълкновение на корпус на совалка със стратосферата, което формира огненожълти опашки, и грациозно се насочи към повърхността. Доколкото Черенков можеше да различи, планетата бе обсипана със зеленикава феерия, прорязана от кристални ивици. Машината им се носеше плавно над тези багри, като постепенно забавяше хода си. Най-накрая тя се шмугна между короните на няколко прешленести дървета и се спря на изпъстрена ливада с цъфнали цветя.
Вратата се отвори. Бавно краката на двамата учени докоснаха карамелената повърхност. Когато се огледаха, те ахнаха от вълнение. Те се намираха в обкичена гора от древни дървета, а самата капсула се беше спряла на броени метри от брега на кристалночисто езеро. До езерото стоеше млада жена, облечена в ауроподобна материя.
-Сънувам ли? - попита Стойнев, опиянен от емоционалното посрещане.
-Сънят е нещо неизвестно за нас – отговори жената с меден глас.
-Какво си ти?
-Аз съм самодива. Чаках ви.
-Откога?
-Откогато ни дадохте знак, че можем все още да ви вярваме.
-Кога беше това?
-Наскоро.
Друга самодива, също толкова красива и сияйна, донесе в ръце малкия прототип, който Черенков и Стойнев бяха изпратили.
-Почти се бяхме отказали от вас – поде първата самодива. - Нашата цивилизация е стара, но както виждате, планетата ни е все още девствена и запазена, каквато е била в началото. Това не означава, че нямаме технология. Ние непрекъснато се развиваме и прогресираме, но за разлика от вас не свързваме напредъка с разхищение, а ценим даденостите ни разумно. Идвали сме при вас много пъти – ние и нашите помощници, но никога не сте били способни да оцените нашите дарове, а сте ги попилявали по абсурдните си войни. Чакали сме с хилядолетия да се промените. Така че, когато пристигна вашата първа машина, ние се изненадахме. Мислехме, че вече сте превърнали красивата си планета в пустош.
-Добре – едва чуто каза Стойнев, – ние все още страдаме от старите недостатъци. Но сред ценностната ни система присъства едно много интересно качество – нарича сте настойчивост. Защо сте се отказали, а не сте се опитали да промените хода на жалката ни история?
-Не сме в състояние да постъпим така. В началото беше лесно, когато унищожихме гигантските влечуги. Но насилието към висшия разум е непонятно за нас. Звучи ви странно? Разбира се – хората, които не ни харесваха, измислиха купища истории за това как сме убивали, наранявали, използвали другите. Трябваше да си тръгнем. Но дори да бяхме останали, какво можеше да променим? Та вие знаете за собствените си проблеми много добре, но нищо не предприемате по въпроса.
-Да, така е – намеси се Черенков. - Ресурсите ни са почти изчерпани. Като човек, който е конструирал машината, искам да кажа, че вярвам, че нашето бъдеще е в космическото пространство. Населявайки всяка отделна планета от нашата система и отправяки се към други звездни системи, ние бихме могли да се спасим.
-Не това е пътят. Дори и да отидете на някой друг свят, населите го, използвате ресурсите му, но въпреки това не изцелите консуматорската си язва, знайте, че нищо няма да се промени. Най-много да съсипете още една планета. Ще ви кажа едно нещо, което може да ви шокира – но светът, на който живеем, е на повече от петнадесет милиарда години. Вашите учени дават мрачни прогнози за продължителността на съществуване на планетите. Как, предполагате, сме постигнали това дълголетие?
-Не знам! - откровено призна Черенков.
-Ще ви кажа. Научно и философски погледнато - светът наистина върви към безпорядък. Но изолирайки една система от външни въздействия, вие може да я спасите и да я запазите порядъчно дълго. Никой не е в състояние да прекоси Бариерата, която построихме около звездната си система, освен с помощта на времепространствените машини. Така че отвън тя е предпазена. Що се касае за това, което е отвътре, всеки един от нас има своето място и заема определено ниво на труда.
-Разбираме! – в един глас отвърнаха двамата учени.
-С това искам да приключа и да добавя – вие, като външни лица, нямате място сред нас. Добре е да си вървите. Получихте отгворите и само от вас зависи дали ще си вземете поука. А сега довиждане!
С тези думи самодивата се скри изневиделица. Черенков и Стойнев постояха още известно време, след което се върнаха в капсулата. Бавно, с леко жужене, тя се отдели от повърхността и скоро се отправи обратно към Земята в своя блестящ времепространствен конус.

Епилог

Скоро след преживяването Черенков и Стойнев се върнаха по старите си служби. Лазар се беше отдал на тривиалните си и скучни занимания в Историческия институт. Сергей пък продължи да усъвършенства суборбиталните си ракети, а скоро след това постигна забележително постижение – след модификация на една от тях изстреля успешно малък спътник. Двамата се срещнаха след четири години без никакъв повод, напълно случайно, когато неизвестно как се оказа, че по време на лятната отпуска са настанени в една и съща почивна станция.
И ето, в местното кафене на центъра на Априлци, с бутилка бира в ръка, звездните пътешественици носталгично си спомняха за приключението.
-И какво? - любопитстваше Стойнев. - Как приеха отсъствието ти твоите колеги по време на междузвездния проект?
-За повечето от тях бях в командировка. Знам със сигурност, че десетимата, с които работех, няма да издадат нищо.
-Знаеш ли, онзи ден четох една интересна статия в местен вестник. Жители на някакво село в Северозападна България видели машина, която се спуска в двора на местния фермер. Няма нужда да споменавам, че от снимките в статията аз разпознах прототипа, който изпратихме преди да заминем. Към него била прикачена плоча с надпис: “Помнете познанието, което ви дадохме”. Полицията потулила случая, а прототипът, след като бил отнесен в полицейски камион, повече никой не го видял. Останали само слуховете, че НЛО периодично се явявало над нивите и плашело селяните.
-А ти вярваш ли, че човек наистина ще си вземе поука от миналите грешки и ще промени начина си на живот?
-Не знам, наистина не знам. Толкова много неща са случиха. Войната в Южна Азия. Атомните аварии в Северна Америка. Трябва всеки един от нас да се промени, но колко от нас са готови на пълна промяна, готови да жертват собствените си удоволствия за общите цели? Засега оставам песимист.
С тези думи двамата учени станаха, платиха сметката и всеки пое по своя път.

[Aziras]

Zwezdichko,

Разказът ти "Находките" като идея ми допада. Стилово е добре оформен и като изключим някои правописни грешки , нямам забележки.
Но имам някои въпроси по същество:
1. Защо самодиви? В това понятие се включва конкретен образ, полово предопределен. Може да съществува свят от хермафродити, но свят от еднополови същества не може да се възпроизвежда.
2. Казано е, че сънят е нещо неизвестно за тях. Защо? Това не е обяснено. Тогава, според мен, е по-добре да не се споменава изобщо - просто увисва, няма смисъл. Защо тогава изобщо да се включва?
3. Такова изолиране на някаква система от цялото е абсурдна - все едно да кажеш, че можеш далака си, например, да изолираш от тялото и той да съществува самостоятелно, непроменяйки се във времето, невзаимодействайки с останалите части на организма. Всемирът е един огромен организъм и ние сме част от него, както и всяка друга система - по-малка или по-голяма - и не можем да съществуваме самостоятелно, изолирано от цялото. Може всяка единица да си избере степен на защита от вредни външни въздействия /въпрос на избор/. Но връзката с цялото няма как да не съществува; просто системата /може да е дори един човек/ избира на какво ниво на съзнание, на вибрации да се свързва с цялото. Това в твоят разказ се нуждае от доизпипване, избистряне.
4. Смяташ ли, че човек, който е преживял подобно нещо, може просто така да се върне в обикновения живот и да продължи по старому? Мисля, че е невъзможно, говоря в личностен план. Той ще търси начини и пътища към онова съвършенство, независимо от останалото човечество; няма да може да се примири с действителното състояние на нещата, ще върви към собственото си развитие. И ще открие /няма начин да не го постигне, "Искай и ще ти бъде дадено."/ своята пътека, пътеката на човечеството, и няма как да не се опита да разкаже на другите, да им помогне да прогледнат, да поемат по пътеката... онзи спомен винаги ще свети в него и ще го подканва, независимо от това, какво казва ума му, независимо от съображенията... този човек вече ще ЗНАЕ и няма как да забрави; и ще знае, че това може да бъде постигнато - щом други са го постигнали и ние можем; а и те вярват в нас, значи имаме потенциала /те го знаят по-добре от нашите закърнели умове/, дадена ни е дъзможност да можем. Само трябва да поискаме, да повярваме, да го направим. Човек, който е видял това, неминуемо стига до тази пътека; не може просто да се върне към старото, въздишайки, че не вярва човечеството да се промени. Погледни край себе си - то се променя - в някои насоки по-бавно, в други по-бързо, но се променя.
Освен това тази пътека е индивидуална, всеки сам я извървява. И всеки, издигайки собственото си ниво, повишава общото енергийно ниво на човечеството, което постепенно увлича и други единици. Никой не може да опитва пряко да влияе, да придърпа насила другите; може да развива само себе си, а другите сами правят избор дали ще поемат по тази пътека.
Но тези двамата герои няма как да не се променят след преживяното и научено /може би при гостуването да им дадат повече знания.../

Вярвам, че разказът може да стане много добър. Светлина в пътеката му!

[SAlexandrov]

Azira: Това, че разказът очевидно ти е допаднал и смяташ, че може да стане по-добър, не мисля, че ще му помогне да стане НАИСТИНА добър. Иначе мерси за препоръките и окуражаването. Честно казано той е фокусиран твърде много към технически аспект. Такива бяха отзивите и в Шадоуденс - на високо ниво за конкурса, но това, което го прави по-скоро посредствен, е, че наистина като че ли е фокусиран повече на кораба, отколкото на героите.

Лично аз смятам, че разказът няма особено бъдеще. Тези дни ще се заловя за един друг проект и ако поработим по-добре върху него, ще го пратим към Булгакон или Копнеж 2009.

[Кал]

Ей, ей, ей!

Светльо... как така "не смятам, че ще му помогне да стане НАИСТИНА добър"? Нали това ни е задачата в тази работилница - ако трябва, да пренапишем изцяло текстовете си - но в крайна сметка те да станат НАИСТИНА добри...

Ако пък НАИСТИНА не го харесваш достатъчно и не виждаш шанс да го оправиш - моля те, изтегли го оттук и публикувай друг, който ти е НАИСТИНА важен. Да ползваме работилницата по предназначение... да?

К)

[SAlexandrov]

Може и да поразмисля... ама ако ти се включиш, ако някой от човешката се включи в работилницата

Нали сте обещалиииииииииииии ...

[Кал]

Аз ще се включа според както съм обещал тук.

[SAlexandrov]

Много е дълго... Може ли да го обясниш с две думички, като изключим частта за саморедакция

[Aziras]

О, Звездичко, не това е целта на форума - колективно да пишем разказите - не! Ролята на всеки е само да си каже мнението, а авторът сам трябва да си го коригира или не -както си реши. Ако искаш да бъдеш творец, бъди такъв! Учи се от Твореца - изпипва творенията си до най-малките подробности - погледни дори мъничките насекоми: краченца, крилца, пипалца... всичко си е на мястото, оформено, съразмерно... Да бъдеш творец не е просто забавление, а и отговорност, себераздаване, много, много труд... Не чакай никой друг да я свърши вместо теб. Няма да го бъде, повярвай - в живота така не става. Всеки си носи кръста. Понякога някой може да ти подаде ръка или да помогне с едно рамо. Но толкова. Всеки си има своя кръст за носене.

А този разказ си има добрите страни и си струва труда, поне аз така мисля. Ако ти за сега не го виждаш или не се решаваш да вложиш нужния труд, по-добре наистина го изтегли на този етап, да отлежи, да му дойде времето. Ти си реши.