Разрешава се единствено на Копнеещите
Алфа Версия 0.1
Световете на промените
Залата бе препълнена както винаги. Намусих се – сред толкова много посветени на работата си Дизайнери, изборът на Ръководството се бе спрял отново върху мен. Но затова са зайците – когато има спешна работа в почивните дни, те винаги са на разположение.
Старейшина Стефан бавно се надигна от обвезания в злато трон, след което изпълни своята част от ритуала, обявявайки колко е важно ние, дяконите, да сме постветени в Дизайнерската работа. После тегли една продължителна и протяжна реч, която вече бях чувал поне няколко хиляди пъти – че от нас се изисква само и единствено да създаваме и да творим. Накрая подчерта с гъгнивия си глас, че всяка грешка, умишлена или неволна, ще се заплати и всеки сгрешил ще прекара едно доста продължително наказание в Тартара.
Мразех този лицемер. Всъщност, от нас се изискваше да вършим куп неща – да творим, да тестваме, да отсяваме хората, предназначени за новите светове, да рискуваме живота си, като прекарваме определен период от време в изгнание, през което единствено трябваше да наблюдаваме дали няма някакви аномалии, без да се показваме през останалите хора. Това в най-добрия случай означаваше да живеем в пещери, в колиби от преплетени клони, под скални навеси, брулени от климата, драни от тръни и бодли. И никакво признание. Дяконите си оставаха Дякони.
Старейшините си оставаха Старейшини, а когато някой от тях си отидеше, постът му се заемаше от син или близък роднина.
- Дякон Петър, ела при мен! - прокънтя мощният глас на Старейшина Стефан, при което аз се приближих до него, коленичих и задържайки умело стомашното съдържимо от ранната закуска, се насилих да целуна напуканата му ръка.
- Стани! Имам работа за теб. Ръководството провери една от планетите на Дякон Михаил, която е обитаема едва от скоро. Не се притеснявай, орбитата е стабилна, времето там е благоприятно (О, Боже, така се започваше винаги, когато трябва да вършиш мръсната работа!), имаме само едно нещо, което искаме да провериш. Съгласен?
Кимнах. И да не бях съгласен, щеше да започне една безкрайна словесна помия за това как аз съм бил най-подходящият, как нямало по-добър специалист от мен. Затова реших да си спестя това.
- Много добре. Де да можех и с другите да се разбирам толкова добре – Старейшината поклати глава и продължи – става въпрос за монаха от едно малко селище в близост до Голямата гора. Координати четиридесет и пет градуса източна дължина, осемдесет и три северна ширина. Какво има? Планетата е близко до звездата си, не е студено. Просто искам да отидеш при него и да си поговорите насаме. Имаме известни основания да се съмняваме за някои неща... още е рано да ти кажа какви. От теб се изисква само да го срещнеш и да размените няколко думи – дори и ако това са „здрасти“, „как си“ и „майната ти“. След което ще изпратиш един подробен доклад по хиперфона към Ръководството за това какво ти е казал, какви са вербалните и невербалните реакции, каква му е интонацията. После се оттегляш и чакаш допълнителни нареждания. Ясно?
Беше пределно ясно. И преди ме бяха пращали на разузнавателни мисии, така че тази не се отличаваше по нищо от останалите. Сбогувах се със Старейшината, отново потиснах рефлексите си, целувайки ръката му, поклоних се на останалите от Ръководството и изскочих към каютата си, за да си подготвя необходимите вещи.
***
Слънцето вече бе започвало да се скрива зад клоните на изродените дървета на рехавата гора. Разстроен, че търсенето ми в продължение на седмица като че ли бе ударило на камък и никакво човешко присъствие не можеше да бъде регистрирано в рамките на един-два километра радиус, се приготвих да прибера инструментите в продраната си раница и да поема към скривалището си. Но в следващия момент нещо трепна в ъгълчето ми на окото и аз рязко се обърнах настрани. На сто метра от мен, в близост до зеленясалото блато, се движеше парцалива маса. Бързо награбих раницата си и запъхтян се втурнах в тази посока. Когато наближих, сниших скоростта си и се скрих зад един храст, очаквайки масата да ме наближи.
Всичко, което ми беше разказвано за монасите, разселвани из Дизайнерските светове, изведнъж се стопи и изчезна от съзнанието ми. Това, което стоеше пред мен, дори не заслужаваше да бъде наричано човешко същество, а думата „чучело“ би била комплимент за него. Но каквото и да са били решили Старейшините, явно е било част от замисъла.
Изскочих от храста. Онят се сепна и ме загледа, след което диво изкрещя и размаха тояга към мен:
- Назад, изчадие, пръкнало се от търбуха на шеол*! Върви там, откъдето си излязло! И никога не излизай на бял свят отново!
Засмях се. Бедният! Сигурно изобщо не подозираше, че бях в състояние не просто да създам за него шеол, но и самата огнена Геена**. И надали ще остане твърд във вярата си, ако Старейшините решат да го пратят там.
- Я не се излагай! - скастрих го аз, след като си изреди молитвата. - Аз съм най-обикновен пратеник. Дойдох да видя какви ги вършиш в този грешен свят и...
- Дай знамение. Не си мисли, че ще ти повярвам толкова лесно – изграчи монахът, след което застина на едно място.
- Чупката! Ще видиш достатъчно знамения, но не в този свят.
Монахът само това и чакаше. Бързо се обърна и избяга от мен. А аз изчаках, докато се скри от погледа ми, след което извадих хиперфона, готов да докладвам резултатите си.
***
Задачата, дадена ми от Ръководството, не изглеждаше сложна. Поне така си мислех, преди да се отправя за последен път към планетата на Дякон Михаил. Всеки, който представлява заплаха за дадено общество, дори и да е някой отшелник, трябва да бъде отстранен от света си и да бъде преместен на друго място, докато се поправи. Така трябваше да постъпя и аз с монаха – а той вече достатъчно добре доказа агресивността си, дори и само след един-единствен разговор. „Поне е религиозен“, мислех си аз. „Няма да е трудно да му приложа някоя и друга свръхестествена хватка и той ще поеме към Чистилището – докато се поправи и не докаже, че съжителството му на планетата е безопасно.“
Парцаливата купчина от плът и дрехи отново ме очакваше на същото място – до блатото и изглежда никак не се бе стреснала от предната ни среща. Този път изобщо не се стеснявах или страхувах от срещата и направо поех натам, цапайки с босите си крака по калната пръст. Монахът стоеше на едно място, но от няколко километра можеше да се отбележи, че е зает в молитвената си дейност.
-Стой! - креснах аз, при което той се сепна леко и се обърна. Бавно се наведох към земята и взех купчина пръст, след което я подхвърлих нагоре. От нея към небето излетя ястреб, който стремглаво се впусна към монаха и се спря на рамото му. Обикновен Дизайнерски трик, който обикновено върши работа в случаи като този. Всичко останало беше предвидено – монахът, след като видеше знамението, щеше да падне по очи и да проклина грешната си душа. След това нямаше да ми бъде никак трудно да го поведа към портала и оттам да го препратя към Чистилището.
Но това, което последва, бе неочаквано и се оказах тотално неподготвен за него! Отшелникът бързо награби най-близката до него тояга и заплашвайки ме с вечно проклятие, я метна към мен. Успях да избегна удара, но когато се опомних, едва змия вече съскаше и се устремяваше към мен. Ошашавен, бързо смъкнах раницата си и извадих малкия неутрализатор, с който успях да анихилирам противното животно.
Монахът леко трепна при вида на действието на предмета. В този момент реших да действам. Бързо се нахвърлих върху отшелника, съборих го на Земята и започнах да го налагам като обезумял.
-Откъде познаваш Дизарнейския занаят? Кой си ти?! Кой ти е разкрил тайната? Как можеш да създаваш животни от неживи предмети? - виках към него почти в истерия.
Отшелникът мълчеше.
-Кой си ти, за Бога? - изхриптях към него в безсилието си. - Тези умения не трябва да се прилагат без знанието на Старейшините. Наясно ли си с това?
-Какви Старейшини?
Ама че глупак. Откъде-накъде си мисли, че може да ме заблуди?
-Престани да се правиш на невежа, иначе ще те пратя в казана. Съвсем сериозен съм! - при тези думи лицето на монаха се смути.
Аз ... наистина не знам. За пръв път се случи докато стоях в пост. В безсилието си се помолих за хляб, и ... изведнъж камъните се превърнаха в хляб. Не знам как стана! Кълна се, не знам!
Монахът изглеждаше искрен. Но все пак ... възможно ли бе да казва истината? Възможно ли бе да има пробив в Дизайнерската система, да е допусната грешка, която позволява създаването на светове, в които всеки да може да се намесва?
-После – продължи той, като че ли бълнувайки – установих, че с достатъчно силна воля мога да правя каквото си искам и да променям предметите както ми е угодно.
-А знаеш ли, нещастнико, че ме пращат при теб само заради тези твои промени? Светът, в който се намираш, е създаден от Създателите така, както им е угодно. Ти си направил такъв дисбаланс, че надали той може да се поправи, освен чрез ... ъ-ъ-ъ намеса с огън и сяра – така най-просто мога да ти го обясня.
Отшелникът побеля.
-Има ли други, които го могат това? - попитах аз. Макар че вече знаех отговора. Уродливата гора и заблатяването говореше достатъчно добре само по себе си.
***
Както можете да си представите, отшелникът бе хвърлен в своето Чистилище, за да оплаква греховете си. Заедно с всички негови последователи. Дякон Михаил, естествено, бе отстранен официално от Дизайнерската си длъжност поради немарливост.
А аз... аз станах първият официално повишен член на Ръководството от Дякон в Старейшина. И вече, представете си, ръководя първия си проект... самостоятелно, без други Старейшини като Стефан да ми се местят в работата си.
В него ще подберем най-добрите и мъдрите личности от всички светове. Тях ще ги пренаселя на друго място...
...където ще могат да управляват сами Съдбата си.
-------------------------------------------------------------------------------------------------
Речник:
*шеол – мястото, където отиват мъртвите, според Стария завет на Библията.
**Геена – според Новия завет на Библията – мястото, където отиват неправедните на мъки.