В Мрака

[Shadowkiller]

Не знам дали се води фантастика или хорър, но....

--------------------------------
Главата ми ще се пръсне. Вие ми се свят. Опитвам се да се изправя, гърбът ми опира в нещо влажно и студено. Бетонна стена. Отварям очи - или поне си мисля, че ги отварям. В първия момент изпитвам паника, защото не виждам абсолютно нищо. Сляп ли съм? И ако да - как? И всъщност къде съм, по дяволите?
Последното, което помня, беше, че се връщах от делова среща, която се беше проточила до среднощ. Мислех как да обясня на жена си своето забавяне - защото днес беше рожденият й ден, а тя не обичаше да отсъствам по време на рождените й дни...
Всъщност кога е днес? Колко време съм бил в безсъзнание?
Постепенно очите ми привикват с мрака и започвам да различавам предметите наоколо. Но това далеч не отговаря на въпроса ми къде съм и как съм се озовал тук. Напротив - дори прави цялата ситуация още по-странна.
Точно срещу мен до стената са наредени стари бойлери (или поне на такива ми приличат). Някои са изправени и подпрени на стената, други лежат на студения под. От тавана висят някакви неща, май са кабели. Някъде в ляво едва се различава нещо, което подозрително ми прилича на стара фурна.
С известно усилие отлепям гръб от стената и се изправям на крака. Световъртежът става още по-силен и са необходими няколко секунди, докато престана да се чувствам така, сякаш съм на кораб в открито море.
Разтягам ръцете си, за да се отърва от усещането за схванатост. Това е грешка. Мигновено ме пронизва остра болка ниско на врата до рамото и пред очите ми изгряват звезди. Докосвам мястото внимателно с пръсти. Май че не кърви, обаче е подуто и боли.
Правя първите си крачки бавно и неуверено - като прохождащо дете. С едната си ръка се опирам на стената. Единият ми крак е странно вдървен - едва го движа.
Лепкав, влажен мрак ме заобикаля отвсякъде. Нещо - като че ли е плъх, прошумолява близо до стената отзад. Да, плъх е. Пробягва покрай мен и изчезва някъде напред.
Оглеждам наоколо, доколкото ми позволява силно ограниченото ми нощно зрение. Да не съм вампир, че да виждам в тъмното.
Препъвам се и едва не падам. Успявам да се задържа и поглеждам в краката си.
Някакъв стар, продран матрак, зарит с пластмасови бутилки и накъсани вестници.
Приклякам до него въпреки настоятелните протести на левия ми крак, и предпазливо размествам няколко вестника. Тлъст мишок изскача от купчината, изкарвайки ми акъла почти толкова, колкото аз изкарах неговия.
Проклетата твар си е направила гнездо там. А под гнездото като че ли има нещо друго. Нещо твърдо и тъмно.
Преодолявайки инстинктивната си погнуса от ровенето в купчина боклуци (странно - хората винаги обвиняват мишките, наричайки ги "мръсни животни", а всъщност именно те правят най-големия боклук) хващам с два пръста въпросния предмет и го изтеглям.
Фенерче е. Ако вземем пред вид законите на Мърфи, сигурно е развалено. И въпреки това го включвам - просто хей така, за опита.
Радост вкъщи. Тъничкък, нефелен лъч светлина се стрелва към пода. Толкова съм изненадан, че едва не го изпускам.
Работещо фенерче (макар и с известни уговорки) при това точно когато ми трябва.
Deux ex machina, какво да се прави. Едва-едва се изправям и тръгвам напред.

***

Тоя фенер нещо се ебава. Светлината му ту е слабичка като аурата на привидение, ту става силна като фар на кола. Нищо. И на това съм доволен. Стига да не загасне.

***

Намирам се нейде из метрото. Поне това успях да разбера, макар още да не ми е ясно как съм се озовал тук. А разбрах, че съм из метрото, защото току-що стигнах до някаква изоставена спирка.
Тоалетната почти не се различава от тази на гара Пен - купища боклуци и засъхнала крув по старите умивалници и потрошените огледала. Даже светеща крушка има. Оглеждам се в парче огледало, висящо над напукан умивалник. Лицето ми е адски мръсно, на дясната скула имам лека порезна рана. Странно, не я усещам.
След кратък размисъл решавам да тръгна по тъмния тунел. Все някъде ще ме изведе, нали така?

***

Вървя по релсите от неопределено време. Старателно прескачам боядисаните в жълто греди - върху една от тях лежи овъгленият труп на куче. По тия неща тече стабилен ток.

***

Минах покрай задънения край на някакъв тунел и го осветих с фенерчето.
Нямаше релси, а наервната пръст беше покрита с мазни локви и боклуци - стар използван памперс, детска обувка, смачкани вестници. Не посмях да вляза.

***

Намирам се в дълъг тунел с голи стени. Мръсотията под краката ми като че ли е стара грес. Вони на метан и гнило. Май съм в нпкакъв сервизен тунел, не знам. Ще продължа напред, пък ще видим.

***

Отдясно виждам някаква зазидана в стената врата. В центъра й има дупка - около метър на метър. Приближавам се, надниквам вътре и насочвам лъча на фенерчето.
Празен тесен тунел, продължаващ неизвестно колко дълбоко. Питам се дали да вляза.

***

Тунелът не е празен. В името на всички богове, не е празен!
Някакво бледо същество се притиска до стената, в опит да се предпази от лъча на фенерчето. Боже Господи!
Побягвам като луд по релсите, непрекъснато се обръщам назад. Сърцето ми бие като лудо.

***

Така и не успях да разгледам онова в тунела. Стори ми се обаче невероятно слабо и вероятно двукрако, ала крайниците му бяха прекалено дълги. Трябва веднага да се измъкна оттук.

***

Озовах се в някакъв широк тунел. Едва не си счупих главата. Подът е осеян с неравни дупки, пробити преди Бог знае колко време. Май че долу има пещера или нещо такова. Трябва да съм внимателен.

***

Фенерчето определено започва да губи мощност. Нямам си и представа какво ще стане, ако загасне.

***

Поех по някакво разклонение, вървя по релсите и се надявам да ме отведат на повърхността.

***

Някакви осмокраки същества пълзят по релсите. Изобщо не приличат на паяци. Всъщност на нищо не приличат. Имат нещо като зъбата паст, заемаща половината им тяло, но не и очи. Май са слепи. И са големи колкото кучета. Минавам около тях, притиснал гръб до стената. Дано не ме усетят.

***

Налага се да спра. Кракът ми започна да се подува и боли адски. Напъхвам се в някаква тясна дупка и запушвам входа с няколко стари дъски. Ще се опитам да почина малко. Май ще трябва да изгася фенерчето за малко.


***

Осмокраките твари (или някакви други) непрекъснато издават странни звуци. Приличат ми на бърборене. Като че ли си говорят.
Моля се да не ме открият, обаче кой знае какви сетива са развили. В крайна сметка нали минах покрай тях и не ме усетиха. Може пък да не ги интересувам.
Надявам се.

***

Още една изоставена спирка.Стигнах до нея преди няколко минути. Създанията не ме последваха - или поне така си мисля. Ще почина за миг, после пак продължавам.

***

Фенерчето изгасна. Край.Намирам се в някакъв тунел с нисък таван. Ще продължа по него с опипване. Стискам палци.

***

Няма изход! Тунелът е задънен. Ще трябва да се върна обратно.

***

Изгубих се. Минах през някакви разклонения, обаче не знам къде съм. Би трябвало вече да съм при релсите. Господи!

***

В някакво старо помещение съм - склад или сервизен център. Седя на земята, опрял съм гръб в стената и треперя. Преди няколко минути нещо ме нападна. Изскочи от един тунел и едва не ми отнесе главата. И през цялото това време не издаде нито звук. Не знам дали ще мога да продължа.

***

Още една стара спирка. Има няколко работещи крушки. В тоалетните съм. Крия се в една от кабинките, вдигнал съм крака върху тоалетната чиния. Не смея да изляза. Нещо обикаля навън, чувам го как души. Господи, дано не ме открие! Моля Те, Боже!

***

Пред кабинката е. Виждам сянката му по фаянсовия под. Спряло е. Мирише на гнило.

***

Опитва се да отвори вратата. Всемогъщи Боже, знае, че съм тук.
Знае, че съм тук!

***

Свършено е с мен.

________________________

[Dante Lee]

Ами като цяло звучи повече да е фантастика и досадно напомня на кръстоска между Half-life играта и Cloverfield филма. Има някой доста неясни моменти, може би и аз да не съм разбрал де, ама защо на спирките той не се опитва да намери изход? Също така картините с тези спирки са малко банални, навяваща ми на всеки
средностатистически американски филм трилър/хорър с кадри в метро.
Също така тъй като си представял нещата от първо лице единствено число:) нещо се губи паниката, няма я тази тръпка, ако го напишеш от гледна точка на автора ще имаш много широко поле за описание и читателя ще може по лесно да се вживее в ситуацията.
Краят е слаб, най-малкото - очакван. Там емоцията съвсем не може да се усети.
Бих те посъветвал да използваш повече многоточия, откълячни мисли, дребни но бодящи щрихи, наситеност с емоция и някаква цел... като например да разкриеш някаква характеристика на героя, която е неочаквана.
Трябва да има изненада... но не в стил Deux ex machina.
Внимай с иронията и сърказма, както и с мислите на героя. В много случай те са само съобщителни за това какво става около него, ако е репортер от мястото на събитието, добре рабирам го, но...

но неща от рода на "Светлината му ту е слабичка като аурата на привидение" наистина са добри.
и една тайна от някой от големите автори:
пренаписване, пренаписване, пренаписване

и междудругото хвърли поглед на това, ако не си го чел вече:
http://choveshkata.net/forum/viewtopic. ... t=119#p678

успех

[Shadowkiller]

Напълно съм съгласен с всичко. Всъщност това е нередактирания вариант - оттогава разказът е пренаписван към шест пъти и крайният резултат е доста по-различен.

[Shadowkiller]

Между другото, разказът е писан преди да гледам Cloverfield. Също така, колкото и странно да звучи, никога не съм играл на Half Life.
Пък и този разказ (поне тази, нередактирана версия) не претендираше за нещо велико. Просто видях някаква стара статийка, в която се говореше за разни твари в метрото и го написах. После се появи и продължението ("Катедралата"), което срещна добри (да не кажа отлични) отзиви по форумите. Третата и последна част - "Лишените", още не е публикувана никъде.