Книги, автори, размисли творчески и човешки

[Mokidi]

(Кал, знам, че ще кажеш, че... Но. Тази. Книга. Трябваше. Да излезе.)
С адски голяма радост на сърце обявявам книгата, която за мен е Книга на 2015, за излизаща всеки момент. Много съм доволна, че я изоткрих и успях да я набутам за купуване, както и че попадна в ръцете на Комата. Ей за това става дума: https://www.ozone.bg/catalog/product/vi ... tegory/39/ - "Библиотеката на Въглен връх" от Скот Хокинс.
Книгата е тотално неописуема - да речем, че е идеалното съчетание от доста зъбат (и кървавичък) Геймън, и зашеметяващ, визионерски Зелазни. Сурова е, брутална е, и същевременно е толкова главозамайващо топла и възвисяваща, че направо ти разкъсва сърцето и душата... Книга за тоталната власт, която развращава тотално и за това, че за да си бог, преди всичко трябва да си човек, защото инак тоталната власт ще те размаже като муха на стената... о. Оооо! Ами краят? Ооооооо!!! Ами вселената? Олеле!!!
Накратко - велика книга. И всяка една капка пролята в нея кръв има свое място и смисъл в шеметните кули, които книгата гради...
Влюбена съм в книга.

[Кал]

Отзив в Goodreads за Women Destroy Fantasy:

I relished the destruction here more than in its queer counterpart. ;)

I may try more of:

- Carol Emshwiller and Delia Sherman, for capturing the universality of sentient experience and our need to communicate--however different forms we may take

- Tina Connoly's Silverblind, for bringing another hard-nosed (albeit curly-cute) heroine to the field

I'll be watching for:

- T. Kingfisher / Ursula Vernon, a mighty modern magician: she can turn a classical fairytale into a classy examination of the sterotyping and silliness we still feed our children--and make it rather enjoyable.

- Emma Bull, for investing such strength and sensibility and, well, sweetness in her Moon Very Thin that I'll no longer worry about my Yin (known to Bulgarian readers as Юна) being an outlandish creature. Well met, young sister; your witchery (and gardening and carpentry) have been missed.

(Also, there's a list of recommended reads at the back which made my heart clench in despair. I'm trying to reduce my own list to less than 70, you know. :/)

[Люба]

"Приказки от крайните квартали", Шон Тан

Книга, която отваряш, докато чакаш приятел в мароканския ресторант и неусетно някак - за половин час си я преполовил, като то не е само четивото, ами и прекрасните картинки - пак авторски на Шон, послужили всъщност като първовдъхновение и за книжката.
Изящен и радващ превод на Нева Мичева. Много красиво "оформление" от Кирил Златков - кара те да се чувстваш като у дома си в книгата на един ... далечен нам австралиец. Както се казва в една от историите "Той е с друга култура" , обаче защо ли така създава усещане за уют, мене, човешко-общо и топлещо.

Споделям само представянето на автора и Нева. И също - няколко връзки към информация за автора. Там се намира още храна за гладните души

Под "крайните квартали" може да се има предвид както състояние на ума, така и място: близко и познато, но също така на ръба на съзнанието (подобно в известна степен на "открития космос"). Предградията често се представят като банално, ежедневно, дори скучно място, което обикновено остава незабелязано. Аз пък си мисля че то е отличен заместител на средновековните гори и приказния фолклор -- едно място, на което подсъзнанието се отприщва. Винаги съм смятал за много привлекателна идеята за "фентъзи", ситуирано в предградията, както в собствените ми произведения, така и в работата на други писатели и творци -- заради контраста между рутинното и удивителното, чийто ефект може да бъде забавен, но и да те извади от равновесие, както и евентуално да те накара да се замислиш."
-- Шон Тан

"Повечето от приказките от крайните квартали на Шон Тан са чиста поезия. Ако трябва да събера качествата им в пет думи, ето: гений, човещина, безграничност, обич, обич." -- Нева Мичева

Кратко филмче за автора - http://www.inframe.tv/people/shaun-tan.html?v=816

Едно интервю с Шон и с още мисли, които изказват нас/мен/теб - http://www.themillions.com/2011/04/the- ... n-tan.html

"Good picture books are meant to be read more than once in order to be properly understood, and the artist takes advantage of the brevity to insert layers of ideas, one on top of another, rather than set out along a linear string."

"TM: How much are your books about adults? How much are they about children? Is there a difference?

ST: They are about both, given that every adult was once a child, and every child is heading, unavoidably, towards adulthood. I think too much is often made about the differences between age groups. For me the ideal state is to take the best of both worlds, something that every artist tries to do I think: the open-mindedness and innocent eye of a child, combined with the wisdom and experience of an adult. I think art and literature are such a great means of examining that intersection, and getting us to pay attention to all “lost things,” whatever that might mean."

И едни картинки-интервю с Шон: http://www.spiegel.de/international/zei ... 089-3.html

Spoiler

За любопитните: давам я назаем за прочит. Засега ... май не мога да я подаря. Има какво да ми дава още

[Люба]

Георги Господинов, обръщение към завършващите Американския колеж - 26 май 2016 г.

Скъпи ученици от Випуск 2016,

Вие сте в центъра на този ден, а тайно ще кажа и в центъра на този век.

Благодаря ви за вълнението, че съм с вас. Вълнувам се, надявам се, че и вие се вълнувате, въздухът между нас е пълен с вълнение и това е прекрасно. Преди да е изчезнало, нека ви го кажа на ухо, запомнете това вълнение, крийте си го в джобовете, хванете го в шепа и никога не се разделяйте с него, през всичките години, които следват отсега нататък. Ако един ден усетите, че не се вълнувате, веднага си спомнете този следобед. Спомнете си го спешно, като бърза помощ, като сървайвал кит. Човек не бива и не може да живее без вълнение.

Поканен съм тук да кажа няколко думи само защото съм малко по-голям и по известно стечение на обстоятелствата съм написал няколко книги, които, кой знае как, са развълнували известен брой хора. Предполага се, че всички, които говорят от това място, знаят повече за света и живота и могат да споделят това знание, с лекота, така както някой продава марули и краставици на пазара.

Нека кажа още в началото – не знам повече за живота от вас.

И с времето разбирам, че онова, което съм знаел като малък и вече съм забравил, е било същинско знание, знание през сърцето. Цял живот после, през книгите и опита с другите хора ние всъщност се мъчим да стигнем до изгубеното знание на детството.

И все пак ще се опитам да изброя няколко важни, според мен, крехки и неуловими неща, които през годините съм отсявал като малки песъчинки. Ако ви свършат работа на първо време, ще бъда щастлив.

За вълнението – вече казахме. Разгаряйте го, грижете се за него, вземайте си по малко винаги, когато ви стане студено.

Любопитството към света и към другия до нас е също от тези златни песъчинки, които лесно се губят, а са толкова важни. И също са свързани с вълнението. Казано просто – не спирайте да се учудвате. Не случайно думите „чудо” и „учудване” на български имат общ корен.

Спрем ли да се учудваме на света – чудото изчезва.

Има още нещо, трето, което на мен ми се струва важно – емпатия към другия, съпреживяване, съчувствие. Толкова е просто и толкова важно. Сигурен съм, че някои от вас тук ще се насълзят, ако видят плачещ човек, ще изпитат болка, ако узнаят за болката на приятел, ще погалят уплашено дете. Това е една особена грамотност на сърцето.

Днес вие ще получите своите дипломи за завършване. Вътре ще пише колко сте добри по литература, математика, физика, история, химия…

Но има и едни други, невидими дипломи.

За тях вълнението, любопитството и съчувствието към другия, чувствителността и тази грамотност на сърцето ще бъдат важни. Никой няма да ни изпитва, никой няма да ни ги преподава специално. Никой освен живота. Искам да кажа, че истинското учене започва сега. И нямам предвид университетите, където ще отидете от есента.

Много от нещата, които научих за света, научих от книгите. Преди време писах, че четящият човек е красив. Дори когато имаш сенки под очите от четене, това е още по-красиво. Става дума, разбира се, за онова възвишено разбиране на красотата, която е не само естетика, а и етика. Ще кажа пак –

четете, бъдете красиви и смислени.

Минете красиво и смислено през целия си живот.

Четях безразборно като по-млад и в това има известно очарование. Човек не знае коя книга ще се окаже в точния момент лична за него. Може би ще останат 10-15 книги, които ще са важни за нас, но докато ги открием, ще трябва да преровим библиотеки.

Четете – подредено или безразборно. Четете, когато сте уплашени или спокойни. Когатo са ви изоставили или вие изоставяте някого – и в двата случая болката е голяма.

Думите могат да утешават. Могат и да нараняват, разбира се.

Не се страхувайте да бъдете разколебани, несигурни, да опитате вкуса на тъгата понякога. Човек е направен и от такива неща. Потопени сме в култура на успеха, която ни кара непрекъснато да показваме сила, увереност, да бързаме и да печелим. Ще призная, че едни от най-важните събития в моя живот са онези, които така и не са се случили. Неслучилите се неща, както неслучилите се любови, понякога траят по-дълго и са извор на друго знание.

Провалял съм се много пъти и сега си давам сметка колко истински нормален съм бил точно в тези моменти.

Човек има право на провал.

Особено, когато е млад и нещата са поправими. Това е част от капитала на младостта, ползвайте го добре. Искам да кажа – опитвайте, опитвайте сега. Елиът, един от най-любимите ми поети, казва: „За нас е само да направим опит, останалото не е наша работа…”

Имам няколко любими автора, които обичам да си препрочитам все едно вземам лъжица ягодово сладко от скрито бурканче. Няма да ги изброявам, вие ще си ги откриете. Ще завърша с един от тях, когото от сърце препоръчвам, казва се Хорхе Луис Борхес, сигурен съм, че го знаете.

Той разказва как веднъж бил в пустинята, с приятели. Хрумнало му нещо, навел се, взел шепа пясък, направил няколко крачки по-нататък и отворил шепата, и пуснал пясъка. Когато го попитали какво прави, отвърнал просто – променям пустинята.

Защо разказвам тук тази история?

Защото ще ви се налага да променяте пустиня. И защото промяната на пустини може да започне с една шепа пясък и няколко крачки.

И ето как човек се изкушава, като казах пустиня, още една кратка притча, за бедуините, които, като пресичали пустинята, спирали често не защото камилите били уморени (камилите са издръжливи същества, както знаем). Бедуините правели чести почивки, за да дадат възможност на душите си да ги настигнат. Те знаели, че душата има своя скорост, малко по-бавна е и човек трябва да я изчаква, за да не се изгубят един друг.

Това искам да ви кажа накрая – когато пътувате и променяте пустинята, спирайте от време на време, отворете книга или просто стойте в един следобед и съзерцавайте нещо, мислете си нещо или просто се отнесете, както казваме тук.

Дайте време на душата си да ви настигне.

Скъпи зрелостници, какво друго мога да ви кажа в този късен следобед, освен да пожелая на всички нас тук наистина да запазим вълнението си от този кратък момент, в който сме заедно. Вълнуващите моменти не са безкрайно много в живота. Да запомним облаците в тази минута, небето, светлината на следобеда и тишината между думите. Да, тази тишина.

Впрочем знаете ли, че 8 минути и 19 секунди е времето, в което пътува светлината, за да стигне от слънцето до земята. и ако един ден, не дай боже, слънцето спре, ние ще имаме отпуснати цели 8 минути и 19 секунди, в които светлината още пътува, цели 8 минути за най-важните неща.

Благодаря ви, че за 7-8 минути от живота си бяхме заедно!

[Люба]

Людмил Станев - "По-малко" (разкази)

Късчета за вкусване и ориентир е и ваше четиво

И докато всички се забавляват с това, което се случва, НИЕ (бел.моя - българите) се забавляваме с това, което не се случва. Затова се забавляваме страшно много.

1900-1910

Нашата истинска разходка започва. 1900-та година е на страх и облекчение. Халеевата комета е отминала Земята. Всички си мислели, че настъпва краят на света, но това се случило само на Джузепе Верди, защото той умрял на 1 януари 1900 година. Защо? Защото е гений, а на гениите се случва това, което не се случва на обикновените хора.
Но да спрем дотук със смъртта . Тя винаги е нещо много лично и засяга само околните - не и самия човек, на когото се случва ...

... А, щях да забравя, Фройд успява да си купи кушетка и срещу заплащане кара разни хора да спят на нея. После те му разказват сънищата си и срещу допълнителна сума той им казва какво мисли по този въпрос. По-късно той умножава бизнеса и дава начало на кушет-вагоните и масовата психоанализа в железопътния транспорт. През цялото десетилетие хората не спират да се забавляват неистово, празнувайки Амнистията на човечеството от разминаването с Халеевата комета.

[Кал]

It's all right to destroy if you need to create:

https://www.goodreads.com/review/show/1528433955

[Люба]

Георги Господинов
За чудото на езика

Слово за Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, 24.05.2013 г.

Скъпи деца
(позволявам си да наруша протокола, като започна с вас),

Уважаеми г-н Президент,
уважаема Госпожо кмет на София,
уважаеми дами и господа,
скъпи съграждани.

Искам да се обърна и към българистите от цял свят, събрани тук тези дни - добре дошли в дома на нашия език, който е и ваш дом.
За мен няма съмнение , че това е най-хубавият български празник. Защото честваме нещо толкова крехко, ръкотворно и неръкотворно, като буквите и езика. Това не е празник на оръжието, на някоя славна победа или поражение, няма батални сцени, предателства и реки от кръв, с каквито е пълна човешката история. Щастливи сме, че имаме един ден, в който честваме светлото и всекидневно чудо на езика. Да, това е всекидневен празник, колкото и парадоксално да звучи.

Всеки ден, докато говорим, ние сме в невидимата работилница на езика и извършваме една невидима работа по него.
Може би, ако си го припомняме по-често, ще и маме повече респект. Защото в тази работилница са били първомайстори Свети Свети Кирил и Методий, Климент Охридски, Константин Преславски, Паисий и Софроний, Ботев и Яворов, Вазов. Ние сме само смирени чираци там. Да не го забравяме.

Уважаеми съграждани,

Най-трайното нещо по нашите земи ще се окажат буквите. Помислете си какво друго е останало от 9-и век насам, което продължава и днес. Падали са царства и крепости, села и манастири са ставали на пепел, империи са идвали и са си отивали по тези кръст опътни места. Колко пъти сме бил
и разделени, в раздори и несъгласие. Някой беше казал, че завижда на французите, които толкова дълго са строили Нотр дам. Това значи, че са били на едно мнение цели два-три века. Та ние, дето иначе трудно сме на едно мнение
няколко поредни години, цели 12 века пазим тези трийсетина букви, пренасяме ги и – от Възраждането насам - ги празнуваме. Не е ли това чудо?
Езикът, културата и литературата в частност са онова невидимо лепило, което ни държи заедно. Без тях щяхме да сме просто „шепа хора под празно небе”, както би казал Яворов.

За чудото на езика и четенето ми се ще да кажа няколко думи днес. За това какво може да направи литературата във време на криза.
Може прости неща.
Най-напред да ни даде език за самата криза. Да можем да я изговорим. Никоя криза не е по-страшна от неизречената.
Второ, да бъде алтернативен източник на енергия и на смисъл. Защото тази криза, тук и по света, отдавна не е само икономическа.
Тя е и културна, екзистенциална, криза на усещането за бъдеще и т.н. Нека ми простят политиците и икономистите, но ми се струва, че литературата все още знае повече за човека. И ако финансистите четяха книги, кризите ни щяха наистина да са различни.
Какво още може литературата? Нищо и всичко.
Да утеши. Мисля, че литературата все повече ще се връща към тази си позабравена роля. Да застане на страната на губещите. Да добави още живот към и без това обидно малкото време, което ни е отпуснато. Моето тяло е ограничено както във времето, така и в пространството, но литературата ме снабдява с
животите на всичко, за което чета.
Какво още? Да създава вкус.
Това никак не е за подценяване, не е просто естетика.
Човекът с вкус по-трудно се поддава на евтина пропаганда, развива съпротива срещу бездарието. А това вече е политически акт.

Дами и господа,
Сигурен съм, че всеки свързва този празник най-напред с детството си. Като кажем 24 май, ние се виждаме като деца.
Така или иначе пред езика винаги сме деца. Можем да си спомним удоволствието от първата изписана дума и от първата книга, която сме
държали в ръце. Най-хубавото, което можем да направим сега, е да предадем чудото на четенето на нашите деца. Нека гледат родителите си четящи.
Нека те самите държат в ръцете си книга. Да имат памет, че са държали книга
Защото и тази памет може да изчезне.

Към учениците, защото техен е този празник най-вече. Нека сега родителите се разсеят малко и не ни слушат.
Млади приятели, четенето не е измислено само заради изпитите.
Ще го кажа по-тихо: Книгите помагат, когато си влюбен. Защото влюбването е онемяване и търсене на нов език, на други, специални думи. То е непрекъснато да съчиняваш другия. В този смисъл всички сме съчинители и писатели поне два пъти в живота си – като деца и като влюбени.


Дами и господа,
Ние всички сме наематели на езика, на неговия дом. Даден ни е за кратко, за един човешки живот.
Начинът, по който живеем в дома на езика си, не е по-различен от начина, по който живеем в истинските си домове тук и сега. Свързани са повече,
отколкото подозираме.
.
Езикът е част от всекидневната ни култура на живеене.
Ние сме направени от това, което изричаме
.
Първо се учим на буквите да четем книги, а после книгите ни учат да четем всичко останало и себе си най-първо.
Позволете ми да завърша тази наивна възхвала на четенето с една история.
През май 1651 година в "Свети град" (Рим) излиза първата печатна книга на новобългарски език - "Абагар" на Филип Станиславов.
Отпечатан на пет големи листа от италианска тънка и груба хартия, това е едновременно книга и амулет, за защита и изцеление. А в послеслов
ието й Филип Станиславов пише, че тази книга се харизва на българския народ да се носи "наместо свети мощи". Светите мощи на езика.
Три века по-късно, когато през 1944-45 година дядо ми трябвало да се бие нейде изунгарските блата, винаги си носел в джоба на шинела едно
писмо от къщи, с първите кривонаписани думи на баща ми. Вярваше, че благодарение на този амулет оцелял през всички битки.
Дори да сме най-големите скептици и ироници, докато пишем и четем, без да си даваме сметка, упражняваме чудото на езика, на този език и на тези букви.

Дами и господа,
скъпи съграждани -
Честит език! Честити букви!
Честито чудо на езика!

======

Мисълта е просташка, не езикът.
- Йордан Ефтимов

[Кал]

За мен е чест да се запознаем. Имам една концепция за история, която бих искал да споделя: http://antday.com/yassi/

Какво мислиш?

Принципно не съм фен на постапокалиптиката (по-вероятни – и желателни :) – ми се струват сценариите на примерно Дейвид Брин в Earth). Твоят свят обаче звучи много пъстър – и ми е интересно как би разработил различните типове общества. (Бая работа ще си е...)

В каква форма си го представяш? Игра, книга, друго?

Впрочем ето едно бъдеще, в което сме продължили да се развиваме и технологично, и хуманитарно:

https://chitanka.info/text/28489-da-obichash-sam-sama

К;)

[Кал]

Ако в „Признанието на дървения човек“ в сборника „Искри човечност“ има автобиографична истина, си отбелязвам още едни родители за пребиване...

[Кал]

Отзив в Goodreads за „Хубави неща, лоши неща“:

Дори когато Коста Сивов причинява лоши неща на героите си (като марсианската епидемия) или героите му си мислят лоши неща за жените (като... кого ли не :D), не можеш да им се сърдиш. Понеже всичко е част от майтапа. А точно такъв майтап – такъв добряшки хумор – отдавна не бях срещал.

За останалото ще дам думата на самия автор:

(...) да пишеш в България е едно постоянно изпитание на нерви, време, средства и какво ли още не. Някои автори предпочитат да предават това отчаяние в произведенията си, което не е лошо, човек трябва да вниква сериозно в проблемите – както в неговите собствени, така и в обществените. В този сборник обаче аз съм решил да ползвам един по-приятен подход, а именно забавния. Разказите, събрани тук, са сатирични, иронични, саркастични, на моменти дори и прозаични, но те обещават да не ви просълзят и натъжат, а да ви разсмеят и ободрят, да ви накарат да забравите грозната действителност и когато погледнете през прозореца на малката си къща в нощта, да видите светлината, защото нея винаги я има, просто някои от нас не искат да я видят.

На мен най-много светлина ми донесоха „Свръхествени работи“ и „Кръчмата на Франсис Пол“. :)

[Кал]

Отзив в Goodreads за Queers Destroy Science Fiction:

I definitely liked this anthology better than Queers Destroy Fantasy! It felt more diverse and fleshed out.

My notes as I read:

~ Amal El-Mohtar's book reviews were passionate and compassionate: a winning mixture. They almost won me over to try Elizabeth Bear's Karen Memory. (Almost, because, well, I'm not adding anything to my To-read list before I bring it down to 90- entries. Ah, wish me luck.)

~ Cedar Rae Duke's essay "Not Android, Not Alien, Not Accident: Asexual and Agender in Science Fiction" addresses an issue that I'm very interested in. Given that in the debate about sexuality, I glide, not so much along the "female ~ male" or "hetero ~ homo" axes, but along the "gender-pronounced ~ gender-free" one, any exploration of characters (and people) for whom sexuality isn't a leading factor fascinates me. I suppose this also explains the overall non-sexual feel of my own writing ... and why some readers get frustrated with it.

Spoiler

(Right, except for that one story. Which frustrated other readers. :D)

~ There're many kinds of pettiness that people can inflict on one another. In my recent dealings with a querulous subset of Bulgarian fandom, I've experienced my share of them, but Michael Damien Thomas's essay "Queers Digging and Destroying" introduced me to excesses beating anything I could imagine. My heart goes out to him and his family and indeed anyone who gets such a treatment, for such reasons. Our squabbles are sheer silliness compared to that horror. May we all grow out of it sooner.

~ Although the main idea of Felicia Davin's "The Tip of the Tongue" was familiar, the tone was warm and gentle. And the story featured the best kissing scene I've read in ages.

Gentle and warm. :)

~ Jessica Yang's "Plant Children" is what I'd call a "mood piece," a story that may go nowhere but makes you relish the ride. (Much like my own "Festive" tale in the Heroes and Villains cycle. Like--you know--life. ;)

It was gentle too. And funny. And it tugged at my heart, the way all subdued, unspoken emotion does.

~ Amal El-Mohtar's "Madeleine" was the third story to boost my faith in the strength of the human spirit and warm me up. (Although "calm me down" is perhaps more appropriate, given the state I was in before I began reading it.)

And its Author Spotlight contains a lovely summary of the need for anyone to "destroy" any genre:

You also participated in Women Destroy Science Fiction!. For you, what does it mean to destroy science fiction?

It means grinding into a fine powder the conviction that I’m not smart or educated enough to write hard SF. It means obliterating the fear that men I respect will roll their eyes at my attempts. It means facing up to the fact that men who would do that don’t deserve my respect, and that indeed men for whom I care deeply rooted for and supported me throughout the process. It means standing up, shoulder to shoulder, with women and queer people and people of colour against the fiction that things are fine as they are, that nothing needs to be changed or addressed, that our voices are sufficiently loud at a whisper.

~ Susan Jane Bigelow's "Die, Sophie, Die"--about a game critic getting harassed on the Internet after poking fun at sexism in a video game--struck me hard because I've just found out about Gamergate. (And I didn't know that Zoe Quinn, of Depression Quest, was one of the targets.) I ... don't know what to say. So I'll revert to what I said earlier:

May we all grow out of this sooner.

~ Shannon Peavey's "Nothing Goes to Waste" is funny and sad and strange and familiar ... it has all the elements that make a flash piece memorable.

~ Bogi Takács's "Increasing Police Visibility" demonstrates another way to write memorable flash fiction: focusing on an idea that will set us thinking.

So, what will be the percentage of false positives at airport terrorist checks?

~ Another important reminder in Sigrid Ellis's essay:

There’s no such thing as a queer story. That’s stereotyping, that’s profiling, that’s marginalization.
Except, of course, that all sorts of stories are queer.
To be queer is to defy easy definition. Which is also what science fiction does. It defies what is known, what is safe. Science fiction extrapolates and explores. It pushes the edges of the known. Science fiction takes us to live in other people’s bodies, in minds and hearts alien to our own.
There is no possible way that queers can destroy science fiction. Science fiction is already, has always been, queer.

~ Raven Kaldera's "CyberFruit Swamp" was the naughtiest, most over-the-top under-the-table

Spoiler

(actually, right-on-the-hood)

experience of the lot. I cringed and grinned, often simultaneously, throughout the ride. :)

~ Among the essays, there's not a single one I disliked. Even if they weren't literary masterpieces, their honesty always touched me. The one that touched me the most is Jerome Steuart's "When We're Not There, We're Not Here," not only with its raw sincerity, but also with the reminder that we're not just "this" or "that": we can be a little of "this" now, a bit more of "that" later--and many others in between.

Yay, we contain multitudes. ;)

~ While I hated the dystopian, concentration-camp premise of Geoff Ryman's "O Happy Day!", I appreciated the exploration of two rare subjects. One: that you can go to extremes no matter which side of the wall you're standing on. Two: that a prison guard is just as imprisoned by the box as any prisoners inside; that you need to communicate across the walls in order to give boxes a chance to blow open.

~ I was similarly torn about Rand B. Lee's "The Sound of His Wings": the paranoid nature of its eternal conflict repelled me, but the characters and the writing ... my, the writing.

[frog]

Когато без да съм чела "Животът е другаде" на оня "перверзник" Кундера този израз кънти в главата ми, значи ми е зле. Много зле.

Подробен цитатен отзив на някоя Кремена - https://www.goodreads.com/review/show/466731026.

Книгите на Кундера да се отразяват добре на някого... God, that must be bad, true damnation...

И все пак след приключена и не много харесана книга разбирах, че Кундера ме зове с нещо – нещо неясно, скрито, но неспасяемо…

Всичко е Животът е другаде; и всичко е Непосилната лекота на битието.

Spoiler

Overwhelming, та да ти се пръсне главата.

И всичко е Далчев с безконтактното гледане през прозореца.

[Кал]

Отзив в Goodreads за Fireside Magazine Issue 34:

"Iron Aria" is about transcending pain and fear and our physical limitations and the limited ways in which others perceive us, and it's so poetic and poignant that I'll be watching for A. Merc Rustad from now on.

Elsa Sjunneson-Henry's "A Place out of Time" was also a potent reminder. Has there been a world and time that's welcomed people who are not "able-bodied"? Will there be?

[Кал]

Отзив в Goodreads за Assassin's Quest:

A fitting not-quite-ending to a most heart-wrenching/heart-warming trilogy.

My notes as I read:

~ I really need a cleansing of my heart. Such as this one.

~ The mass reunion which follows briefly after this tom(-)foolery is the most hilarious horrible scene I've read in a long while. My heart lurched between convulsing with pain for Fitz's predicament and convulsing with laughter at its deliberate, over-the-top extremity. Yiiiikes, it can't possibly get any worse ... oooops, it just did. And again. And again.

Wow.

Note to self: use this in a writing workshop. It's Chapter 21, "Confrontations."

~ What makes Hobb's characters so relatable, their interactions so touching?

1. They talk about, and act upon, matters of the heart and mind that, well, matter to them. But not only to them

Spoiler

(cue: enter an array of egoists from a host of books)

: they care about the world at large. Or at least spare some thought for it.

2. They make mistakes--and then do their best to set them right. Sometimes perhaps not quickly enough, but always as soon as they find out they've made a mistake. They may sulk about it (oh come on, some of them are barely out of their teens) but they do not shirk it.

3. They have a sense of humor, which lets them make fun of their direst trials and most gruesome failures. Eventually. ;)

(Note to self: write more characters who make fun of their failures.)

... There's certainly more to this, but let's stop at the magical number three and get back to reading. :)

~ Absorbing. That's how I'd describe the finale of Assassin's Quest. As I was galloping through it, I wished to go both faster (And then? And then?) and slower (But I don't want to reach the end of this road ... I know what's waiting for me past the last page: loneliness.)

And when I finished it, I felt lonely for the better (the worse?) part of yesterday. Even though my partner was travelling right next to me.

Well, the good news is that past the last page of this book waits the first page of the next one. And also that my partner knows the sense of loneliness at the end of a journey. She understood. :)

[frog]

Чета първата от четири части на "Детска илюстрована история на България" (ИК "Земя"), защото ще я давам на някого от благотворителния базар. Другите части ги имам, та чета тази, дето я нямам отделно. В момента съм на траките. Мислех си, че ще ми е безсмислено и досадно да чета такива панорамно-исторически работи, но се оказа, че ми е интересно. (Но все повече ми се затвърждава, че не мога да помня числа, периоди...)

Книгата е от 1996 г. с текст на Радостина Караславова и рисунки на Виктор Вертер Паунов (илюстровал приказки). Редактор има, коректор няма. Има примерно едни грешни пълни членове и неточност във формата на някои глаголи. Малко се затруднявам как точно се наричат тия работи, но трябва да е "правели", а не "правили" (да живее българската филология, която някой ден ще завърша). Пише също, че тракийски царе секли монети през еди-кой си период. Това може би става, но малко ме влече към "сечали".

Като превеждам, колкото и покрай чешкия да се старая да ползвам правилния вид на глагола, понякога все повече забатачвам и се обърквам с времената и формите.

[frog]

http://www.ploshtadslaveikov.com/kak-iz ... iteratura/
Подзаглавие (бива): Повече не мога и не искам – издателите самоубиват книгите на нашите автори
Заглавие (shit): Спирам с българската литература, не се издържа

Текста няма да копирам.

ОБщо взето жената, която, добре - ще се напъна да копирам как се казва: Виолета СТАНИЧИЧ...
Та. Имала е неблагоразумието да се надруса с българска литература нефантастика, доколкото разбирам. То вече това си стана официално разделение. Един вид: българска литература няма - тя е само лайна. Гади ми се. Умира ми се от нея.

Ами... кат' си прос' да я четеш... И да упорстваш. И да виждаш само нея. А не ДРУГА(ТА) БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА. Но да я извиним жената. Живее в чужбина. Как да разбере за Човешката библиотека и за някакви фантастики. Няма как

Човек трябва да е пълен идиот да чете неща, от които му става зле. И да продължава ли продължава. И това с някаква цел. Ами хубаво. Аз можех да стигна до почти същите изводи без 'сичкото това мъчение да ги чета всички тия авгиеви обори.
Единствено това не бих могла да изразя, но съм напълно съгласна:

Тук-таме зрънца, има хляб, ама виждаш как не е текъл процес на дебат, с когото ѝ да е било. Не е имало разговор, борба с редактор, мъки с текста, няма „архитектура”, конструкция дори. Дори диамантени люспи, които блещукат обещаващо, са оставени да потънат в пустинята от страници.

На мен ми е достатъчно да се огледам във витрината на книжарница, за да разбера какво е положението. И да мина през панаира на книгата. Но жената, понеже не живее в България, го прави по трудния начин - мъчи се да чете. Е мерси. Акъл нямала, чела. И сигурно пари давала.
Goodness. Няма да цитирам б. Ганьо, понеже го мразя.

Spoiler

Btw, "статията" или сайтът май не работят с коректор, но "както ѝ да е".

[Люба]

Не бих винила авторката, че не е попадала на ЧоБи и подобни мислещи и правещи книги както трябва.
Търсенето трябва да е активно и образователно от страна на издателствата - както се иска, за да се чуе за книгите.

Но ме радва, че е хванала темата, изкарала е по-долните изводи. То ние може да си ги знаем, но колкото повече се присъединят към тях и започнат да искат и търсят друго - има шанс критичната маса за промяна в масовите издателства, корпоративни играчи-монополисти-на-формирането-на-методи-на-работа.

Изводите й - копирам по-долу, защото си струва да стават все повече така-мислещите. Не бих очаквала хората да са природно-интелигентни и мислещи, за да сгреят сами. Но да се включват в клуба на така мислещите - дано:

Не може да се издават безкритично хиляди книги на български автори и повече от половината да са фира.

Не е здравословно добрите български автори да продават 500 тираж.

Не е ОК всички да издават, колкото да си опитат късмета, а издателите безкритично да им вземат таксите.

Евтиният самиздат прави всичко бозаво и дави доброто.

Книгите на български автори трябва да са по-малко, да излизат по-трудно, да са повече работени, изстрадани, филтрирани.

Трябва да продават минимум 3000 тираж на заглавие и да имат великолепна услуга от цялата система. Трябва да има дебат и разговор за тях. Редакторите трябва да работят повече върху книгите (и явно да имат различна мотивация и роля).

Аз лично жадувам за ситуация, при която дадено издателство или името на определен редактор да е сигнал (даже печат) за качество. Да знам, че там пускат само категорично качествени автори и текстове.

[Люба]

Първо - след една приказка с Ели Павлова - по-горната защита за дамата може да се окаже излишна.
Тя (дамата-блогърка) явно има цели конкретни, поименно с издателства, които ценя много, а опитва да очерни. Така че - няма да изтрия горното от принципни съображения за изказаното. Но точно от тази "блогърка" - не доверявайте и не залитайте прибързано (като мен т.е., с принципна подкрепа).

Второ - попаднах на ето това:
http://www.ndk.bg/news/finlandskata-poe ... oto-3872-1

И в момента наминавам само да изразя впечатленост от личността на симпатичната авторка.
"ПОВЕЧЕ ЗА ХЕЛИ ЛАКСОНЕН
Рoдeнa e в гpaд Typкy, Югoзaпaднa Финлaндия. Пo oбpaзoвaниe e мaгиcтъp пo филocoфия, a пoнacтoящeм e нaй-пpoчyтaтa и нaгpaждaвaнa пoeтeca във Финлaндия.

Сaмaтa тя кaзвa: “Нe пpaвя paзликa мeждy ceбe cи и ябълкoвo дpъвчe”. В дpyгo интepвю тя cпoдeля, чe пpoявявa aфинитeт към кpaвитe, нo ce cтapae дa paзбиpa oкoлнитe пo чoвeшки. Живee в cтapa, cтoгoдишнa къщa бeз тeлeвизop в Лaпи, пpoвинциятa нa Рayмa, къдeтo ce чyвcтвa нaй-близo дo пpиpoдaтa и диaлeктa cи."

Ще опитам да се запозная с творчеството й.
Ето и едноименното на заглавието на стихосбирката й стихотворение, което ... налага да полюбопитствам за другите.


Крава и бреза

Сакам да съм крава под бреза.
Не сакам да съм творец.
Не сакам да разцъквам издателски софтуер.
Не сакам да разисквам връзката майка – дъщеря.
Не сакам да нося това до пощенската кутия.
Не сакам да се ръся на лелката в Здравната каса.
Не сакам да си спомням всички PIN-ове.

Дай ми да съм крава под бреза.
Мятай уморената ми кожа
на пода, пред камината.

[frog]

На Свободния пазар при поредното обикаляне видях "Замък в небето" на Даян Уейн Даяна Уин Джоунс. Корицата лъже, че това е продължение на Howl's Moving Castle. Поне според анимацията. И поне засега.

Изд. Студио Арт Лайн, 2011 г.
Има коректор и пак е спал, бе да му се не види, бе. Лидийо Михайлова, ма.
Те поради тази причина почти отказвам да чета съвременно издадена литература. Нещото дори да е хубаво, ми го омазват и скапват.

Та взех я тази книга и още там на една пейка зачетох да видя дали е пълна скръб и дали е прекалено детска. Наложих си да игнорирам липсващите и излишните запетайки. Чета по малко. Сега седнах пак. И усилено игнорирам.

Книгата се оказа забавна. Грабна ме с епитетните обръщения между търговец и клиент. Британският парламент ряпа да яде.
После ме грабна с отношенията и реакциите на някои герои, най-общо казано. Направо се изкушавам цели сцени да цитирам, ама не ми се правят снимки. Пък и да не spoil-вам.

Най-разточително разписаното съдържание, което съм виждала през живота си - 3 стр. и отгоре. Без нужда.
10 стр. реклами на 10 книги.
2 излишно празни страници.
Обемна хартия, вашта сметка!!! Това трябва да се забрани!

Корицата е без биговане.
Иначе старание да е цветна и металически лъскава, цялата. Мозък и чудо.

Сега видях при разгръщането, че поне в края Хаул го има.

Мъ-хъ-хъ!

- Абдула! - извика синът на брата на първата жена на баща му.

Нахални роднини - тъкмо като за мен!

Малко след като се възмущавах от прозираща английска дума/израз - what he had started. Т.е. предизвикал. Ама в текста не е "предизвикал".
Превод: Емил Минчев.

UPDATE: Книгата е доста добра. Забавна е и има хубави-точни изрази. Повече преводачески простотийки не видях.
Коректорката или наистина е спала, или е фиктивна, или не съществува. Лидийо Михайлова, вие НЕ съществувате. Ц.

Има доста остроумни реплики, а епитетните обръщения се срещат при всякакви търговски отношения на главния герой - било с клиентите му, било с джин, било с ханджии в далечна страна, които не ползват такъв речник.

Картинките са контурни и ако се преснемат уголемено, могат да се оцветяват. Но това би разчекнало книгата.

В някои ситуации продължават да се откриват необичайни реакции и разсъждения у героите и правят добро впечатление.
А усещането, че с приказки, пазарлък демек, съответно пари; вълшебно килимче и/или сърдит джин със зли наклонности (който се бил заклел, че ще сее хаос с изпълняването на желанията), изпълняващ само по едно желание на ден, доста неща могат да се постигнат.
Прочетох 100 стр. Хаул още не се е появил...

Има психологизъм.

На стр. 161 вече се говори за moving castle.

МАХАХА!!! Изведнъж книгата ми отъня с шестте листа реклами!!! Имаше леко стърчаша част от последната кОла. Подръпнах в долния част и почти до край се отдели толкоз лесно, че не мой се описа с думи колко се зарадвах Шестте листа са съвършено незалепени. Почти все едно са само подпъхнати, ама са номерирани и в горния край все пак явно са имали лепило. Помежду си нямат лепило, кълна се.

Мъхъхъ... Тия дори една реклама не могат да напишат без грешки...

Spoiler

Знаете как е - тъкмо си мислиш, че си спасил света, и [...]
О, да, и главата ви е само череп.
Партньорът ви е [...]
И нямате представа какво да правите...

спецялна цена

МИ ЗЕ РИ Я

[frog]

Стр. 177 от 269 - споменава се Софи...
Стр. 183 - Софи.

Нещо не си я спомням такава. Не заради проклятието в първата книга. Трябва да видя там какво пише.

Нещо ми доскуча при внезапната поява на повече герои и спешни случки.
________________________
Всъщност какво си говорим, след като тия дори не знаят авторката как се казва: Diana Wynne Jones. Не просто Уин, ами Даяна. Знаех си, че нещо не е наред.
________________________
Прочетох я и съм доволна!
Е, Хаул as such се появява чак на стр. 255, но това си има ПРИЧИНА.

Като цяло, след появата на много герои от стр. 179 нататък
книгата много напомня на Геновевината с тронната зала и врещящото бебе, и жени с характер. И голям мъж, умиляващ се от мънинко създанийце, ама това е от стр. 126 нататък.
Към края напомня и на края на Калояновата с оня излигавен зверилник от богове.

Всичко си идва на мястото?! Всеки, който заслужава, се изяснява и си получава заслуженото. Дори тия, дето много-много не заслужават. Тях ги събират като крастави магарета и са предоволни.

Който е оставил книгата на Свободния пазар, много съм му благодарна. Студио Арт Лайн гръм да ги удари. Някой ден всички смотани издатели ще горят в ада.

[frog]

Не можах да си намеря Howl's Moving Castle, но попаднах на барселонската ми The Secret Garden - Frances Hodgson Burnett - 1910/1911.

Доста мила книга и лека за четене. Ама май трябва да я обвия с нещо хубаво, понеже корицата е с отчайващо смотана картинка.
Явно след "Нация" на Тери Прачет и преди това Jane Eyre харесвам книги за самотни малки английски госпожици.
В тази книга трансформацията на главната героиня е доста затрогваща.

После ще изръчкам Мо да гледаме филма.

Като изключим йоркширското наречие, книгата май е подходяща за хора с по-скромен английски речник. Приятно е човек да си чете и да не се чуди постоянно какво пък е това.

Обаче от една "Бамби" на английски (с руски обучителни бележки) се отървах, понеже не можах да изтрая да я чета. Много е досадно на английски с всички тия думи, ползвани от автора, и детайлно описание на полу/свръхолицетвореното поведение на животните. Щях да се побъркам. Като малка, съм я чела на български. Не си спомням такава досада. Трябва да проверя.
А това, че еди-си кой автор и семейството му мълчаливо-захласнато чели "Бамби" във влака, направо ме ужасява, защото ако трябва да чета тази книга на английски наведнъж, бая ще ме хванат дребните от нейния характер, за който не си спомням протяжен ли беше, изнервящ с прекалено много емоции у животните ли...

[frog]

Каква е ролята на коректорите ли?! To make things make the only right sense.
[quote="На стр. 22 от "Долу любовта!" Барбара Новак"]Питър се намъкна вътре и се надвеси над мен като разсърден учител, който гълчи, закъснял за пети път през седмицата, ученик.[/quote]
Изд. intense, 2003. Пише само редактор.

200 стр., 7,50 лв.... Good old times...

Иначе... тая книга не мога да я чета. Направо е последващият филм с бизнес его романтика. С всите подробности, които се изнервям да чета вместо да виждам през стегнатия поглед на камерата.
Ще отиде на благотворителния пазар.
И на всичкото отгоре е объркваща, понеже е написана постмудерну - разказва единият герой, разказва другият герой. Разказва авторът, разказва разказвачът и т. н., и дневници, и писма... Който има нерви за това, да заповяда.

[frog]

So I'm reading The Coral Island - R. M. Ballantyne - 1858.

Не знаех нищо за тази книга, но когато си я вземах от немско благотворително събитие, явно съм имала усет. Which is quite oft the case.

Предпочитам да изчета всички shipwreck tales in the entire world пред това да гледам Survivor.
Това включва Lord of the Flies с известно негодувание и 1984, което не е shipwreck, но се нарежда сред предпочитанията ми пред това да гледам Бай Брадър. Wanna BB, read 1984. Want Survivor, read Играта. Want vampires, read the Interview.

Та тази книжка е в глупавия английски джобен формат, но 300-те стр. не ме плашат. Миличка е и някак наивна, а езикът на разказвача is so pleasing.
Непростимо е, че в английската филология в първи курс не позволяваха за задачите си да ползваме стари книги. The Remains of the Day, в която съм флюбена, ми течеше като мед и масло по тая част от мен, която се храни с прелестни изрази. Но не ми дадоха по нея да роботя, понеже била с архаичен език. И един вид няма да ми върши работа в everyday life. Big deal е това, big deal.
В Кораловият остров се усеща нещо подобно, но от друг тип, щото тук няма butler. Бъка от разни думички странно употребени, но не ме притесняват и не ми пречат на четенето. А ако човек си прави задачите с тая книга, би научил много думи. И главно - би се забавлявал. А не да чете някаква тъпа съвременна книга. Със смотани съвременни хора.

Аз рядко си отбелязвам. Засега съм се спряла на:

breakwater - вълнолом
tinder - това е доста комично... пуснах в гугъл tinder fire за картинки, щото иначе излизат някакви глупости, и резултатите са... подпалки of all kind
oar - гребло, весло
cogitations - размисли познайте откъде се сетих
capital = great

Дори героят разказвач споделя как друг герой се изразява "using very remarkable and peculiar phrases" и обяснява един израз.

Just what we want. First-rate, just the very ticket! = remarkably good or fortunate

Забравих си едно важно размишление. Може да е наивно или консервативно, но смятам, че юношеските книги са приключенски, а тийнейджърските - хормонални. I said.

[Люба]

Книгата се казва "Когато искам да мълча". Авторство на Зорница Христова и художника Кирил Златков.

Който я е прочел - се чуди мълчи ли му се или би искал да не спира да говори за нея, за да му мине чувството
А в Goodreads NeDa помогна да проумея, че рисунките също работят на няколко нива - "Черно-бялото на рисунките добавя още тишина."

Затова само представянето на страницата на издателство "Точица" нека говори:

Кратка книга за нещата, които не се побират в думите, и за мълчаливото общуване.

В нея не се говори за страха от мълчанието, нито за прекомерната сила на словото. Нито за дълбочината на неизразимото.
Изобщо в нея не се казват много неща.
Те са само нарисувани.

И ако решите да си я поръчате от http://tochitza.com/katalog, силно препоръчвам да си вземете и диска им "Песни за усмивки"

[frog]

Мда. Забележителната жена на спорно забележителния Марин Бодаков. Това тази книга ли била!? Виждала съм я мечката. Май е с невероятни илюстрации, наистина.

[Люба]

Мария Донева - красиво споделено за книгите, които не са ни интересни.

Скучни са ни онези книги, които са далече от нас и не ги разбираме.

Поканиха ни с Евгени Черепов да открием Седмицата на четенето в един единадесети клас в Езиковата гимназия.
Аз започна ли да говоря – нямам спиране, обаче Евгени, какъвто е общителен, в един момент зададе на децата въпрос – има ли някое произведение, което сте изучавали и ви е било скучно.
А децата – красиви, сладки! Възпитани! Накрая едно хубаво момиче вдигна ръка и така отговори:
- Скучни са ни онези книги, които са далече от нас и не ги разбираме.

Приказно дете, благодаря ти за това изречение. То ми остана в ума и снощи, докато се опитвах да заспя, дойде да ми прави компания, за да си поговорим.

На нас в началото всички книги са ни далечни.

Научаването на азбуката е като да си обуеш обувките, преди да тръгнеш на път.
И после тръгваш.
Има книги като роден дом, книги като съседната улица.
Има книги като Венеция и книги като Антарктида.
Не е само това. Има книги като континенти, които никога не са съществували.
Не всички книги могат да ти станат близки.

Вярно, че някои книги идват до леглото ти, гледат те с кръгли очи, гризат ти пантофите и те молят с поглед да им обърнеш внимание.
Други книги обаче са азиатски тигри и трябва да премериш сили и хитрост с тях, преди да ти позволят да ги доближиш.
Трети са загадъчни и мълчаливи като слонове.
Някои са опасни. Други са питомни и услужливи. Има и отровни, има и хищни.
Не всяка книга може да бъде разбрана.

Обачеее…
Обаче страшно много си струва човек да се опита. И никак, ама никак не е скучно точно това.

[Mokidi]

Отдавна не бях изпадала върху наистина добра книга.
(подборът на изрази е нарочен)
We Are The Ants на Shaun David Hutchinson: Патрик Нес среща Мег Уолицър, за да покаже, че колкото и комично-болезнен да е животът, пак си струва да го изживееш.
Много добре написана и, мисля, всички тук наминаващи бихме се идентифицирали с героите и техните перипетии.
Подхвърли ми я Живко Петров, който упорито си търси YA литература с еднополова любов.
Препоръчвам горещо, особено на Нес-любителите в групата (Ади )

[Люба]

Покрай филм и ровене под негово въздействие, попаднах на Рон Паджет.

Споделям в оригинал оттук

How to Be Perfect?

Spoiler

How to Be Perfect
by RON PADGETT
Everything is perfect, dear friend.
—KEROUAC
Get some sleep.

Don't give advice.

Take care of your teeth and gums.

Don't be afraid of anything beyond your control. Don't be afraid, for
instance, that the building will collapse as you sleep, or that someone
you love will suddenly drop dead.

Eat an orange every morning.

Be friendly. It will help make you happy.

Raise your pulse rate to 120 beats per minute for 20 straight minutes
four or five times a week doing anything you enjoy.

Hope for everything. Expect nothing.

Take care of things close to home first. Straighten up your room
before you save the world. Then save the world.

Know that the desire to be perfect is probably the veiled expression
of another desire—to be loved, perhaps, or not to die.

Make eye contact with a tree.

Be skeptical about all opinions, but try to see some value in each of
them.

Dress in a way that pleases both you and those around you.

Do not speak quickly.

Learn something every day. (Dzien dobre!)

Be nice to people before they have a chance to behave badly.

Don't stay angry about anything for more than a week, but don't
forget what made you angry. Hold your anger out at arm's length
and look at it, as if it were a glass ball. Then add it to your glass ball
collection.

Be loyal.

Wear comfortable shoes.

Design your activities so that they show a pleasing balance
and variety.

Be kind to old people, even when they are obnoxious. When you
become old, be kind to young people. Do not throw your cane at
them when they call you Grandpa. They are your grandchildren!

Live with an animal.

Do not spend too much time with large groups of people.

If you need help, ask for it.

Cultivate good posture until it becomes natural.

If someone murders your child, get a shotgun and blow his head off.

Plan your day so you never have to rush.

Show your appreciation to people who do things for you, even if you
have paid them, even if they do favors you don't want.

Do not waste money you could be giving to those who need it.

Expect society to be defective. Then weep when you find that it is far
more defective than you imagined.

When you borrow something, return it in an even better condition.

As much as possible, use wooden objects instead of plastic or metal
ones.

Look at that bird over there.

After dinner, wash the dishes.

Calm down.

Visit foreign countries, except those whose inhabitants have
expressed a desire to kill you.

Don't expect your children to love you, so they can, if they want to.

Meditate on the spiritual. Then go a little further, if you feel like it.
What is out (in) there?

Sing, every once in a while.

Be on time, but if you are late do not give a detailed and lengthy
excuse.

Don't be too self-critical or too self-congratulatory.

Don't think that progress exists. It doesn't.

Walk upstairs.

Do not practice cannibalism.

Imagine what you would like to see happen, and then don't do
anything to make it impossible.

Take your phone off the hook at least twice a week.

Keep your windows clean.

Extirpate all traces of personal ambitiousness.

Don't use the word extirpate too often.

Forgive your country every once in a while. If that is not possible, go
to another one.

If you feel tired, rest.

Grow something.

Do not wander through train stations muttering, "We're all going to
die!"

Count among your true friends people of various stations of life.

Appreciate simple pleasures, such as the pleasure of chewing, the
pleasure of warm water running down your back, the pleasure of a
cool breeze, the pleasure of falling asleep.

Do not exclaim, "Isn't technology wonderful!"

Learn how to stretch your muscles. Stretch them every day.

Don't be depressed about growing older. It will make you feel even
older. Which is depressing.

Do one thing at a time.

If you burn your finger, put it in cold water immediately. If you bang
your finger with a hammer, hold your hand in the air for twenty
minutes. You will be surprised by the curative powers of coldness and
gravity.

Learn how to whistle at earsplitting volume.

Be calm in a crisis. The more critical the situation, the calmer you
should be.

Enjoy sex, but don't become obsessed with it. Except for brief periods
in your adolescence, youth, middle age, and old age.

Contemplate everything's opposite.

If you're struck with the fear that you've swum out too far in the
ocean, turn around and go back to the lifeboat.

Keep your childish self alive.

Answer letters promptly. Use attractive stamps, like the one with a
tornado on it.

Cry every once in a while, but only when alone. Then appreciate
how much better you feel. Don't be embarrassed about feeling better.

Do not inhale smoke.

Take a deep breath.

Do not smart off to a policeman.

Do not step off the curb until you can walk all the way across the
street. From the curb you can study the pedestrians who are trapped
in the middle of the crazed and roaring traffic.

Be good.

Walk down different streets.

Backwards.

Remember beauty, which exists, and truth, which does not. Notice
that the idea of truth is just as powerful as the idea of beauty.

Stay out of jail.

In later life, become a mystic.

Use Colgate toothpaste in the new Tartar Control formula.

Visit friends and acquaintances in the hospital. When you feel it is
time to leave, do so.

Be honest with yourself, diplomatic with others.

Do not go crazy a lot. It's a waste of time.

Read and reread great books.

Dig a hole with a shovel.

In winter, before you go to bed, humidify your bedroom.

Know that the only perfect things are a 300 game in bowling and a
27-batter, 27-out game in baseball.

Drink plenty of water. When asked what you would like to drink,
say, "Water, please."

Ask "Where is the loo?" but not "Where can I urinate?"

Be kind to physical objects.

Beginning at age forty, get a complete "physical" every few years
from a doctor you trust and feel comfortable with.

Don't read the newspaper more than once a year.

Learn how to say "hello," "thank you," and "chopsticks"
in Mandarin.

Belch and fart, but quietly.

Be especially cordial to foreigners.

See shadow puppet plays and imagine that you are one of the
characters. Or all of them.

Take out the trash.

Love life.

Use exact change.

When there's shooting in the street, don't go near the window.

И по-късичкото за "Скакалеца"

It's funny when the mind thinks about the psyche,
as if a grasshopper could ponder a helicopter.

It's a bad idea to fall asleep
while flying a helicopter:

when you wake up, the helicopter is gone
and you are too, left behind in a dream,

and there is no way to catch up,
for catching up doesn't figure

in the scheme of things. You are
who you are, right now,

and the mind is so scared it closes its eyes
and then forgets it has eyes

and the grasshopper, the one that thinks
you're a helicopter, leaps onto your back!

He is a brave little grasshopper
and he never sleeps

for the poem he writes is the act
of always being awake, better than anything

you could ever write or do.
Then he springs away.

[Кал]

Я докато никой не гледа...

(И докато светлият празник не е отшумял съвсем...)

Отзив(че) в Goodreads за Women Destroy Science Fiction:

The rationale behind compiling this special issue of Lightspeed receives a telling summary in Pat Murphy's essay "Illusion, Expectation and World Domination through Bake Sales":

When I wrote about Bob and his mom, I based the story on a classic puzzle: A boy and his father are in a car crash and the father is killed instantly. The boy is airlifted to the best hospital in the area and prepared for emergency surgery. The surgeon rushes into the operating room, sees the boy, and says, “I can’t operate on this patient. He’s my son.”
I first heard the tale of the reluctant surgeon thirty years ago. You would think that with the number of women doctors around, this story would no longer be a puzzle. Yet when Boston University researchers Mikaela Wapman and Deborah Belle posed it to students in 2012, only fourteen percent of the students realized that the surgeon was the mother. People came up with a variety of creative solutions: The surgeon was the boy’s gay, second father; the “father” in the car referred to a priest; the story was all a dream. But the notion that the surgeon was the boy’s mother eluded most of them.

The pieces that appealed to me the most were:

"#TrainFightTuesday" by Vanessa Torline

"We Are the Fifty Percent" by Rachel Swirsky

"We Have Always Fought: Challenging the Women, Cattle and Slaves Narrative" by Kameron Hurley

"Illusion, Expectation and World Domination through Bake Sales" by Pat Murphy

"Screaming Together: Making Women's Voices Heard" by Nisi Shawl

"Knapsack Poems: A Goxhat Travel Journal" by Eleanor Arnason

"A Burlgary, Addressed by a Young Lady" by Elizabeth Porter Birdsall

И за Golden Fool:

Ghosts of notes:

~ When I can face pain and regrets and meaningful friendships again, I should reread Chapter 5, "Shared Sorrows." It is sublime.

~ Also, Chapters 15 ("Quarrel"), 16 ("Fathers") and 20 ("Coterie").

Flow, my tears ....

И за Fool's Fate:

For future pondering:

How often do we actually learn from our mistakes? And how much, how deep can we change?

За The 13 Clocks:

Eloquent, exuberant, ebullient. (And effective, without resorting to such grand words. ;)

A palpable influence on The Last Unicorn. As I read, I kept hearing the voices of King Haggard and Schmendrick: turning November into June, the Princess whom the Duke stole as a baby, not one but thirteen clocks that never show the right time ... the feeling was both startling and nostalgic.

За „Училище за клоуни“:

Един от духовните татковци на „Голямото приключение на малкото таласъмче“, „Кой светна Луната?“ от Мая Бочева и други забавлително-обучителни книжки за дечица. Смях се често и чистосърдечно, на щури хрумки като „селскостопанския гражданин“, който живее в „хоризонтален небостъргач“. :D

За The Automatic Detective:

The following excerpt captures the spirit (and speak ;) of this novel well:

It's always a little strange for me sitting with another robot that hasn't qualified for citizen status. Here I was with all the rights (well, most of them anyway) of a biological citizen, while Knuckles was basically considered a walking refrigerator. I could bust him to pieces, and it'd only be considered an act of vandalism. We were both made up of the same basic components. Except I'd passed my minimal sentience examination, and he hadn't. Maybe no one had ever bothered to get him tested. Maybe he had taken the test and flunked out on the Rorschach portion. Maybe when they showed him that blot of ink he'd answered honestly, saying it was just a blot of ink instead of lying like I had.
Butterfly, my tin-plated ass.
Of course, they'd known I was lying. That was okay. It was one of the marks of sentience, the ability to distinguish reality from fantasy and still indulge in fantasy. In other words: I lied, therefore I thought.
For whatever reason, I always felt bad among less fortunate robots. Even an old Mark Three that, from what I could tell, would've been a real exhaust port.

За When Google Met WikiLeaks:

Now I'll be struggling with the irony that most of my activities rely on Google products. ;)

[Кал]

Отзив в Goodreads за „Крокодилът Гена и други приказки“:

~ Писано 1972-ра:

Тогава се появи Шаро — носеше в зъбите си заека. И заекът изплезил език, и Шаро. И двамата изморени. Но затова пък Шаро бе щастлив, а заекът не особено.
— Ето — каза радостният Шаро, — хванах го.
— А защо? — попита котаракът.
— Как защо?
— Така. Какво мислиш да правиш с него?
— Не зная — отговори кучето. — Моята работа е ловджийството — да го хвана. А какво ще го прави решава стопанинът. Може да го даде в детската градина. А може да си наскубе пух и да си изплете ръкавици.
— Стопанинът решава, че трябва да се пусне — каза чичо Фьодор. — Животните трябва да живеят в гората. Няма нужда да правим в къщи зоологическа градина!
Шаро се натъжи, сякаш в него угасна лампичка, но не възрази. Чичо Фьодор даде на заека морков и го изнесе пред вратата.
— Хайде — каза, — бягай!
(...)
А Шаро стоеше на стълбите и от очите му се стичаха сълзи. Чичо Фьодор каза:
— Хайде, не плачи. Измислих какво да правя с тебе. Ще ти купим фотоапарат. Ще се занимаваш с фотолов. Ще фотографираш животните и ще изпращаш снимките в различни списания.
Това като че ли наистина беше най-добрият изход. От една страна, все пак беше лов. А от друга — нямаше нужда да се убиват никакви животни.
И Шаро зачака фотоапарата, както децата чакат Първи май.

Някои дреболии остаряват. (Сега ще е по-скоро Първи юни.) Важното обаче си остава. :)

~ Горната случка си има продължение:

Откакто Матроскин мина в нелегалност, животът на чичо Фьодор се усложни. Кой ще изкарва Мурка на полето — чичо Фьодор. Кой ще ходи в магазина — чичо Фьодор. На кладенеца за вода — пак чичо Фьодор. А по-рано всичко това го вършеше котаракът. От Шаро също нямаше голяма полза. Защото му купиха фотопушка. Той от ранна утрин е в гората и по половин ден преследва някой заек, за да го фотографира. А после още половин ден го гони, за да му даде снимката.

:D

~ Вълшебно – и вярно...

През този ден дъщерята на стопаните Таня много се измори. Защото нейната добра половинка Юшечка през цялото време помагаше на мама: изпра си рокличката, направи палачинки, изхвърли в кофата счупената чашка и изми пода в кухнята. Лошата половинка Яна също много се измори. През целия ден се пъхаше, където не трябва. Счупи чашката, изцапа си рокличката, разля вода в кухнята и замери момиченцето на съседите с палачинка.

... някой тук да си няма такива половинки?

~ И за рисковете на, ъъъ, демокрацията?

— Само че не е нужно заради един човек да загинат всички. Всички са по-важни от един — такъв е законът.
— Това не е правилно! — каза Хладилин.
— Защо? — учуди се Новините на Деня.
— Наистина, защо, чичо Хладилин? — намеси се и момчето.
— Много просто — започна да обяснява майсторът. — Отначало смятате, че всички са по-важни от един. След това започвате да смятате, че болшинството е по-важно от малцинството. А после ще се стигне дотам, че половината от всички е по-важна от половината на всички.
— Това няма да стане — каза Новините на Деня. — Половината от всички е равна на половината на всички.
— Така е само на думи — обясни Хладилин. — Но щом някои са свикнали да се смятат за по-важни от другите, те ще продължават да се смятат за по-важни, даже ако са по-малко. И в края на краищата ще излезе, че не всички са по-важни от един, а един, най-важният, е по-важен от останалите.