Цитатите, които ни промиха

[Кал]

Ана-Мария-Лусия въздъхна и се опита да не мисли за злочестината на сестра си. Ала нещастията следваха едно след друго, а мизерията ги притискаше. В съседната стая спяха по-малките ѝ братя и сестри – шестгодишната куца Касандра; близначката ѝ Розалинда, която беше бавноразвиваща се; с две години по-малкият Джулио, който все още не беше проговорил; десетгодишният бунтар Емилио, непрекъснато създаващ проблеми в квартала… От снимката на стената я гледаше невръстният Хулианито, починал от малария (или май беше пневмония?), след като се простуди по Коледа предишната година (Коледа в южното полукълбо е през лятото, но той пиеше ледена вода от чешмата, когато беше потен). Единствено петнайсетгодишният Хосе-Луис, който четеше книга в гостната, не страдаше от нищо, не взимаше наркотици, не се биеше с момчета в училище, нямаше нисък успех и дори не беше безнадеждно влюбен в красавицата на класа. Поради всичките тези причини никой не му обръщаше внимание.

Вече си имам любим герой...

[Кал]

“Congratulations on your exciting opportunity!” declared the blob in a voice that sounded like a mix between sandpaper and nails on a chalkboard. It appeared to be wholly ignorant of the way its voice sounded, its words infused with a joyful sincerity Paresh found unsettling.
“Excuse me?” asked Paresh, who had never encountered an alien before but decided that if the first thing they did when they invaded was congratulate you, they couldn’t be all that bad.
“We have identified you as a potential host body. We find your body very desirable.”
No one was allowed to find his body desirable but his wife, dammit. “Host body?”
“Our analysts have determined that your body’s complexion, specific gravity, and the length of its extremities are optimal for our experience.”
Sita had never commented on his specific gravity, but Paresh took it as a compliment. She had commented on the length of his extremity.

[Кал]

Mr. Reilly was my first patient. I was the only male CNA, and the nurses warned me that some patients would have a problem with it. Sure enough, when I knocked on his door he met me with a fierce glare.
“You’re a man.”
I started as though in surprise. “You’re right—I am!”
He didn’t smile. “You might be gay.”
I nodded. “I might. If I am, it isn’t contagious. Regardless, you can rest assured that you’re not my type.”

[Кал]

“So since we’ve clearly created a monster, which of us is Dr. Frankenstein, and who gets to be Igor?” I asked, hoping to inject a little levity.
“I’m definitely the doctor. He had the nicer ass.”
“I hate to be a bubble burster, but you’re a disembodied AI; you don’t have an ass.”
“I have since I met you.”
“Aw. And you do have quite a mainframe on you.” I realized after saying it how weird that was, since technically her mainframe was my mainframe, and I really didn’t want to dwell on how incestuous that was. “But what if I’m not ready to be a father?”
“Well, you’re already a bother, so all you’d really need to do is give an F.”
“That was low, and given how terrible my standards are, you should recognize what kind of an insult that really is.”
“Don’t be a jerk. It’s unbecoming.”
“Well, apparently I’m becoming a jerk. Were you expecting a pumpkin?”

[Кал]

WHITLOCK 2 (to VRIL):
In my humble opinion,
Be off to oblivion!
Their tears crocodilian
Will dry here below.
 
Your act is vaudevillian,
Your faults are octillion!
Your manners reptilian
Would shock a Brazilian!
Alas, but a Vrillian's a pitiful beau!
A despicable, fickle, unprintable foe!
 
LADY CADENCE: (still in the grip of VRIL) Mr. Cartwright, my most mannered acquaintances hail from Brazil.

WHITLOCK 2: My apologies, Your Ladyship. It's a difficult rhyme.

[Кал]

(He knocks at the DOOR. JACQUENETTE answers.)

JACQUENETTE: Monsieur Cartwright! Early?

WHITLOCK: (aside) An identical response! Perhaps free will is a mere illusion. On the other hand, she's an automaton.

(JACQUENETTE slaps him.)

JACQUENETTE: How dare you employ such a term for a lady!

WHITLOCK 3: How dare you eavesdrop on an obvious aside!

[Кал]

Susan’s fingers wandered, and her eyes sparkled. “Your mouth says no,” she purred, “but this says yes.”
I went up on my toes, and swallowed, trying to keep my balance and get her hand off me at the same time. “That thing is always saying something stupid,” I told her.

I've been wondering when someone will come up with this rejoinder.

[Кал]

“Poor thing!” said her stepmother. “Something should be done about the dirt under her nails, I suppose, but I am far too shattered from the move to take it in hand. I suppose she is not educated? No, of course not.”
“I help out in the garden,” said Hannah.
“Yes, I can tell by the dirt on your knees. Well, I suppose it keeps you out of trouble . . .”
Hannah went out into the garden, feeling very strange and rather as if she should be angry. It is not much use being angry when you are eleven years old, because a grown-up will always explain to you why you are wrong to feel that way and very likely you will have to apologize to someone for it, so Hannah sat on the edge of the raised bed and drummed her heels and thought fixedly about when the next sowing of beets would have to be planted.

[Кал]

“(...) And they danced and then at midnight there was an unmasking—you know how it is with these costume balls, everybody knows who everybody is, but you have to do the unmasking—”
“And she’s been slipping out beforehand, apparently, so she never did unmask—”
“But this time the Duke’s son was watching her like a hawk, and she had to actually run away—”
“—but she left a shoe! A shoe on the ground!” finished the older stepsister triumphantly.
“And he’s snatched it up and is guarding it like it was the crown jewels,” said her mother. She grinned wickedly. “Never realized he was quite so into shoes, but the way he was caressing it—well, you wonder a bit.”
“What do you wonder about?” asked Hannah, who had been silent up until now.
There was a pause. The atmosphere in the kitchen, which had been cozy, started to cool—but her stepmother thawed, mellowed by the hot tea and the gossip. “Feet,” she said bluntly. “Some men like a lady’s feet. More than the rest of the lady. Fancy shoes are as good as ball gowns to them.”
Hannah blinked. Then she thought of her own large, stomping, mud-caked boots and relaxed. Surely there was no chance of such boots becoming objects of desire.
“Then I never had the least chance,” said Anabel, sounding decidedly cheerful. “A man who is into feet is not going to be interested in my blisters.”

[Кал]

“Hear ye, hear ye!” called a man in the Duke’s livery. “Hear ye! By order of the Duke, all young ladies are ordered to gather at their homes, to await the Duke’s pleasure!”
Heads snapped up all over the market. Silas muttered something about droit de seigneur and reached under his bench for a cudgel.
“We’re not going back to those days!” cried the cheesemonger, who had three daughters.
“And the Duke couldn’t get it up anyway!” shouted the herb-wife. “Although if he wants to try some of my teas—”
“No!” said the herald. “No, you didn’t let me finish! It’s not like that! Nobody’s droiting anybody’s seigneur! And he doesn’t need any tea!”
“Guaranteed to put fire back in an old man’s belly!” cried the herb-wife, sensing a marketing opportunity.

[Кал]

Third amongst the second-string managers was Peter Wuertchieff, a balding middle-sized and middle-aged Bulgarian, a polyglot mathematician fluent in English, Russian, German, Italian, and Slovene, as well as his own native tongue. While still at university Wuertchieff had succeeded in being chosen to represent his native and beloved Plovdiv in a Higher Maths competition held in Bratislava, and being granted permission to take a brief restorative walk during a break in the second day of the contest, had walked out of the city and not stopped walking until German-speaking voices persuaded him he had crossed the border into Austria. Having never been anywhere in the world but the old Soviet Bloc countries, and thereafter having for many years now led the cloistered life of a boarding school teacher in Austria and latterly in the Dreiländereck, Wuertchieff retained many of his puritanical Communist ideals, combined with the instinct of a totalitarian system survivor for knowing when to turn an institution’s rules to his own advantage, and when to ignore them altogether. There was a humility in looking at a man who had so many skills and used them to such personal advantage, even if the result was not always pleasing to behold, and still less to contend with.

[Кал]

As for the remainder of the One World School’s staff, it may be said that it reflected much the same composition by citizenship: a disproportionate number of Britons, Americans, and other native English speakers, though less so than amongst the administrators, and a curious sprinkling of other nationalities. It was not a question of the Anglo-Saxons, as they were known to the others, being more able organizers, or even more accomplished teachers, so much as the fact that their fluency in the working language of the school lent them an ease and a self-confidence, by no means always justified, that was often as convincing to each other, and to the Italians, Austrians, Slovenes, Bulgarians, Albanians, Egyptians, Nepalese, and so on, as it was to themselves.

[Кал]

“Jerzy,” said I, turning to the Dean of Students, who was nearby, “You’re experienced in these things, and I’m not. Will you tell me whether it is an unalterable rule in this school for a teacher to lose himself in the middle of the night scrambling to find what he cannot see and what is probably not there?”
“Isn’t that what we do in the classroom every day?” said Witskoc. “Yes, I’m afraid that’s how it is. I’d like to see how you can construct a pedagogical context made up of nothing but security and certainties.”

[Кал]

This one cleansed my heart:

“Oh.” A pause. “I am so cold.”

“Me, too. But it’s colder outside.”

“That doesn’t make me the least bit warmer. Hold me.”

It was not a request. She burrowed into my chest, tucking her head under my chin. She smelled nice. How did women always manage to smell nice? Awkwardly I put my arms around her, grateful for the added warmth but uneasy at the closeness. “That’s better,” she sighed. I felt her body relax against mine. She added, “I hope we get a chance to bathe soon.”

“Me, too.”

“Not that you smell that bad.”

“Thank you,” I said a bit sourly. “Mind if I go back to sleep now?”

“Go ahead.” She put a hand on my hip and added, “If that’s all you can think of to do.”

I managed to draw a breath. Molly, I told myself. Starling was so warm and near, smelling so sweet. Her minstrel’s ways made nothing of what she suggested. To her. But what was Molly, truly, to me? “I told you. I’m married.” It was hard to speak.

“Um. And she loves you, and you obviously love her. But we are the ones who are here, and cold. If she loves you that much, would she begrudge you an added bit of warmth and comfort on such a cold night?”

It was difficult, but I forced myself to think about it a bit, then smiled to myself in the darkness. “She wouldn’t just begrudge me. She’d knock my head off my shoulders.”

“Ah.” Starling laughed softly into my chest. “I see.” Gently she drew her body away from mine. I longed to reach out and pull her back to me. “Perhaps we’d better just go to sleep, then. Sleep well, Fitz.”

So I did, but not right away and not without regrets.

[Кал]

Starling lowered her voice, but it carried anyway. “He is FitzChivalry, son of Chivalry the Abdicated. And you are the Fool.”

“Once, perhaps, I was the Fool. It is common knowledge here in Jhaampe. But now I am the Toymaker. As I no longer use the other title, you may take it for yourself if you wish. As for Tom, I believe he takes the title Bed Bolster these days.”

“I will be seeing the Queen about this.”

“A wise decision. If you wish to become her Fool, she is certainly the one you must see. But for now, let me show you something else. No, step back, please, so you can see it all. Here it comes.” I heard the slam and the latch. “The outside of my door,” the Fool announced gladly. “I painted it myself. Do you like it?”

[Кал]

From my readings, I had learned of a vast pool of human knowledge that both included books and went far beyond them in content and reach. The humans, of course, having only the faintest of intimations of quenging, use a different though related metaphor for the noosphere in which they like to dip their feet. Instead of seeing the truth of all things as a single, superluminal substance that everywhere flows like water, they conceive of it as a collection of things, and they content themselves with fashioning nets with their minds in the hope of casting them out in order to capture here a prettier pebble and there a smoother shell. Hence their name for the Oceanic wisdom that should flow among all beings: the worldwide Net.

[Кал]

What do you think of human civilization?
I think it would be a good idea.
(...)
Is there God?
The way you ask that question, of course not. The way you should ask it, of course.
If there life after death?
A better question for your kind would be: Is there life before death?

(I'm sure that the next one wasn't invented by Zindell but merely appropriated by Arjuna during his surfing the Net.)

Taoism            Shit happens
Hinduism            This shit has happened before.
Confucianism      Confucius says, ‘Shit happens.’
Catholicism      Shit happens because you deserve it.
Judaism            Why does this shit happen to us?
Islam            When shit happens, Allah’s will.
Scientism            Only measurable shit is real.
Protestantism      Let this shit happen to others.
Buddhism            If shit happens, is it really shit?
Marxism            The shit is going to hit the fan.
Feminism            Men are shits.
Capitalism            That’s my shit.
Darwinism      Survival of the shittiest.
Narcissism      My shit doesn’t stink.
Atheism            No shit!
Nihilism            Who gives a shit?
Rastafarianism      Let’s smoke this shit!

[Кал]

Беше го виждала само на рисунки, това създание, което искаше да зърне през целия си живот. Беше голям колкото дракон, но по-дълъг, и нямаше криле. Цялото му тяло бе направено от светлосини и блестящи дори в мрака люспи. Имаше грива около главата си, която сигурно бе величествена, когато не беше напълно мокра. Парадоксално израстъците като мустачки от муцуната му се рееха най-невъзмутимо. От главата му излизаха и чифт еленови рога и като цяло наживо бе още по-странен и магичен, отколкото си бе и представяла. Кирин. 

 - Ебаси! Сам, нема такъв дъжд, бе, мамка му! Не че не обичам малко дъждец, че да ми се измият люспите, ама това си е жив порой, не умрял! Нямаше ли по-подходящо време да ги чупим тия от тая септична яма?

[Кал]

Отдалеч видя летящите на рояк грифони и хипогрифи. На пръв поглед му се стори, че си бяха всичките, ала се замисли, че вероятно и няколко от тях бяха загинали, което също го натъжи крайно. Оформяше се една отвратителна буца в гърлото му и за миг се замисли дали просто да не седне на пътеката и да се нареве, след което да продължи. Но не, трябваше да побърза, Сет може би имаше нужда от едно рамо или лечебна магия или кой знае... „Абе впрочем – група летящи магики се нарича „гриф“, а не „рояк“.“ Като да са китара. „Да, като да са китара, генийче. А, не... Нещо съм объркан...“ Полезно беше да имаш услужливо подсъзнание. „Сигурен ли си, че не си нещо недъгав в главата?“

Отне му няколко секунди, премисляйки дали не е бил болен от шизофрения през всичкото това време, докато се обърне към еднорога, който не си даваше вид, като да му праща телепатични съобщения.

„Ти даваш ли си специален вид, като мислиш, или не ти се случва често принципно?“

Александър се замисли за миг дали всички магики, под прекрасната си и магическа външност, всъщност не бяха някаква групировка надути олигофрени. Някак си цялото добро впечатление от еднорога си беше отишло веднага.

„Само защото не знаеш, че не съм кон. Обидно е.“

- Знам, че не си кон. Ти си толкова кон, колкото Чухчо е обикновен и напълно недосаден и скромен бухал. (...)

„Знаеш ли, той ми беше заявил, че приличам на огромна мишка с рог, и ме попита дали знам какъв вкус имат ушите ми. Повече не говорих с него.“

[Кал]

- Да не си спала с момче? – пита ме.
Аз поглеждам към майка ми, тя със стрестнат поглед ми казва, че няма място за лъжа.
– Ами – викам аз, – будна бях!

[Кал]

– Дон, ти си циник, грубиянин и типичен простосмъртен. Без чувство за естетика и патос. Твоята компания ме обижда – започна със своята типична драматичност Сал. - Макар че ако тръгнеш да се палиш, непременно ме викни. Ще се радвам да го заснема или нарисувам, знаеш любовта ми към пламъка. Мислех да говоря последен, но просто не мога да си замълча. Вие ме шокирате! Нямате никакво чувство за себесъхранение, кълна се. Аз – да убия божествения Сал? Никога. Това е кощунство и ако си посегна, бих се порицал сам. Някой като мен трябва да живее дълги години, за да може да дава още от себе си на света и да дава от себе си на себе си. Никаква старост и преходност на плътта не могат да загасят моя пламък, даже напротив – аз ще ставам все по-мотивиран, тъй като ще имам все повече от себе си. Някой ден тялото ми няма да се събуди, но моят дух ще е навсякъде. Той ще е в картини, в скулптури и във филми, той ще е пропит във всичко около мен. Аз дори няма да забележа, че нямам тяло. Ще съм достигнал своя апотеоз. Цял живот ще съм градял своето съвършенство и накрая ще съм го осъществил. Няма по-добро от това за моя милост. А ако мен трябва да ме е страх от нещо, то би ме било страх да не би някога да съм на вашето мнение. Да не би в момент на върховно умопомрачение да реша да лиша света от себе си и себе си от себе си. Кълна се, тогава ще съм достигнал връх на лудостта. А и честно казано, тъй като знам какви мисли имам постоянно в главата си, се страхувам колко изобретателен бих бил да създам смърт, достойна за невероятния Сал.

[Кал]

По-късно в новинарската емисия казаха, че са открили шестдесет и двама загинали, осемнадесет души били в болница, двама в неизвестност. Голяма част от жертвите, най-вече деца, не можели да бъдат идентифицирани. Апелираха всеки запознат със случая да се свърже с МВР. Главният секретар се изказа остро срещу организираната престъпност. Премиерът обвини опозицията, че заради охраната на протестите в провинцията и по кварталите има по-малко полицаи и сигурността ни на граждани е застрашена. Бивш шеф на ДАНС сподели подозренията си, че политическият курс на кабинета ни е направил мишена за глобалния тероризъм. Лидерът на опозицията поиска оставката на правителството, задето не може да се справи с тероризма. Председателят на Народното събрание обвини президента, че е бил на посещение в Катар, когато държавата е обект на терористична дейност. Посланикът на САЩ подчерта, че в един такъв момент трябва да сме единни и силни, да не правим никакъв компромис с тероризма, и че разполагането на американски ракети със среден обсег около Варна би предотвратило следващ удар.

Очите ѝ бяха големи и магнетични, почти успяваха да привлекат вниманието ми от гърдите ѝ, които също бяха големи и магнетични.

[Кал]

[Контекст: разговорът тече непосредствено след първата, ъъъ, брачна нощ на двама герои, които, ъъъ, нямат брак.]
— Последна закуска — усмихна се криво Алтиарин.
— Кой знае, приятелю? — попита Римиел. — Кой знае.
И Лерта [a.k.a. майката] му се усмихна, разбрала всичко от неговия поглед и този на Алтира, която цялата сияеше.
Алтиарин [a.k.a. бащата] се задави с ягодата, която хапваше.
— Стана ли белята? — попита той.
— Може да се каже — отговори Римиел, — но не го възприемам така.
Внезапно той коленичи пред черния елф и каза:
— Алтиарин, приятелю, искам да те помоля да дадеш дъщеря си за моя съпруга.

[Кал]

– На Княза на Излишеството ли служиш? (...)
– Знаете, че е Княгиня. Богиня и абсолютна, стопроцентова жена.
– Наполовина мъж, наполовина жена.
– Това са глупости – отсече затворникът, брат Георгиус тръгна да го наказва и адмиралът за пореден път му направи знак да не се намесва. 
– И защо да са глупости?
- Защото най-могъща е простата форма. А кой е образът, изразяващ самата същност на желанието? Не е ли на гола жена? Просто гола жена. Без рога, копита, втори чифт цици, опашка или хермафродитство.
– Половината човеци са жени, адепт Корноул. Нима те искат самите себе си?
– Когато мъжът желае жената, той я съблича. Когато жената желае мъжа, тя съблича себе си.

[Кал]

- Благото на света иска жертви – въздъхна Волер с такава мрачна сладост, че Момо за момент се зачуди какъв процент от жертвите все още са живи и завързани в килера му.

[Кал]

- Ама виж сега, драги приятелю, ти нали не искаш непочтено спечелени долари?
Николай се поколеба за миг, после кимна.
- Така си и мислех – заяви с облекчение Абу Бекир. – Почтен човек не си цапа ръцете с мръсни пари. Както е рекъл император Веспасиан… не, всъщност последното си го взимам назад. Е, добре. Чисти сметки – добри приятели. Дръж!
Той развърза кесията си, порови из нея, измъкна една чисто нова зелена стотачка и с широк жест я връчи на Светлев.
- Заповядай. Всичките честно спечелени пари на Бил Гейтс. Изкарал ги е от разнасяне на вестници като ученик. – Той въздъхна. – Всъщност са малко по-малко, но от мен да мине…

- А все пак какво е направил тоя О’Дъфи? – попита отново Светлев.
- Нищо сериозно, казах ти вече – обясни Чапаев. – Малко се поувлече в забавленията и толкоз. Подлъга тукашните военни да копаят в село Царичина. Точно там отдолу бил центърът на света и там, на дълбочина двайсет хиляди километра, извънземните били заровили египетското съкровище на хан Аспарух…

[Кал]

Откъс от моноспектакъла „Разбираш ли ме правилно?“ на Георги Мамалев. Контекст: при реституцията на ниви в Малко Търново на лирическия говорител се е паднал закопан танк.

А?... Да, танка, как да го оставя насред планината, девет тона стомана са това, отделно лека картечница, тежка картечница, огнепръскачка, ами нали веднага ще ги вдигнат хайдуците! Затова поразкопах оттук-оттам машината, сипах нафта в резервоара, врътнах ключа и веднага запали, като часовник заработи! И аз хайде – през баирите, през микроязовира, през краварника – излязох на магистраталта, и газ, газ, за нула време си бях в София.

[Кал]

Полша през соца. Гладни години. Голи сервитьорки за повече клиентела. Георги Мамалев разказва:

Започнахме да се храним и изведнъж гръмна оркестърът, а отнякъде изскочиха десет-петнайсет голи жени! (...) Как да ядеш - тя минава покрай теб, къде да гледаш?! Все пак това нещо би трябвало да се прави като изкуство, да има специална светлина, музика, отдалеченост, загадъчност, недовършеност. А тук още малко ще седне и ще ти изяде телешкото!

[Кал]

Откъс от романа, който редактирам. Контекст: тече тв дебат на тема „отношението ни към мъртвите“.

– Безумни живи! – включи се опонентът му. – Че нали в бъдеще и вие ще сте мъртви... Вижте, аз в действителност нямам нищо против живите. Аз съм жив, а и не съм някакъв самоубиец, нали. Но смятам, че трябва да използваме мъртвите, за да станем по-добри. Можем да се научим например как да не бъдем като тях.

[Кал]

Откъс от романа, който редактирам (същият, да):

– Благото на света иска жертви – въздъхна Волер с такава горчива сладост, че Момо моментално се запита какъв процент от жертвите все още бяха живи и завързани в килера му.