"Ной 16:18"

[vanbergen]

Това има нужда от обяснение, надявам се да прочетете този първи пост преди да се нахвърлите на текста
Не, че е фатално или нещо такова.

Този текст пишем (от доста време всъщност) аз и един младеж, който също ще се регистрира тук тези дни. Хрумна ни, че можем да се възползваме от малко активна публика. Става дума за... роман, който се пише "на момента", открито. Затова и обратната връзка е желан елемент.

(Както ще видите) текстът се състои от три преплетени линии, "задвижвани" от три групи персонажи, като всеки от авторите пише една линия (аз, като виден шизофреник, водя две линии ).
Вселената е изградена (като оставим настрана дребните детайли), персонажите също вече са изградени като личности (поне в главите ни ) и... остава написването на всичко, обличането му в текст. И, както вече сте се досетили, тук е пипкавата и тегава част

Ще започнем да пускаме през известни периоди от време (за да не се задръсти темата) вече написаните части - по пост, по два, докато настигнем това, което вече е готово. После - както си върви - пост за пост.

Надявам (надяваме) се да ви хареса.

П.П. Ако имате коментари - в тази тема. За да е четливо, постовете със самия текст ще (измислим как да) маркираме.
Ако имате въпроси към самите персонажи, фабула и т.н. - ще отговаряме, доколкото това няма да развали... интригата или нещо от сорта

П.П.П. Приятно четене

[vanbergen]

"Ной 16:18" - пост 1; grasshopper


Общото помещение на порта беше претъпкано с хора. Това беше отделението за пътници, но навсякъде имаше купчини багаж. Г-жа Дажни придърпа двете си деца и ги хвана здраво за ръцете. Г-н Дажни беше прегърнал черното дипломатическо куфарче и се оглеждаше уплашено. Бяха се изнесли доста бързо и едвам успяха да се качат на совалката. Лорт Дажни, доктор по микроелектроника и пластична биология, носител на множество престижни награди за постиженията си в областта на микроимплантите и регенеративната електроника, все още не можеше да разбере как се стигна дотук. Нали трябваше да работи по новите нанопластици за възстановителна терапия на тежки случаи? Откъде се появиха проклетите пирати? И за какво са им матричните клетки? Дори да имат подходящото оборудване, в което той много се съмняваше, не биха смогнали да синтезират дори и заготовките, без правилния гостоприемник. Проклети да са! Няма да им позволи да омърсят работата на живота му, дори да загуби последния в процеса.
- Лорт?!
Жена му отдавна щеше да колабира, ако не бяха децата. Мисълта за тяхната безопасност беше единственото, което я държеше на крака. А последните няколко дена бяха изпълнени с много премеждия. Все още не можеше да повярва, че стигнаха до порта, особено като се има предвид, че властите явно също бяха замесени. Не одобри идването на Манисто Прайм, още щом мъжът й и каза за предложението за работа. Защо ли не го спря още тогава?
- Лорт?!!
- Ъ? Не се притеснявай, Маджи. Ще дойдат да ни вземат. Кларк каза, че хората са сигурни.
По отдавна оголеното теме на д-р Дажни блестяха капчици пот. Надяваше се, че племеникът му е прав. Кларк Дажни, син на брат му, вече дълги години беше пилот на транспортен влекач и беше обиколил системите извън Ядрото на длъж и на шир. Ако той не им беше помогнал долу, никога нямаше да стигнат до тук.
От хаоса около малката група изплува тъмна фигура и се надвеси над застаряващия мъж. Беше висок, с излъчване, което подсказва, че ако се наложи, може да стане и доста силен. Сигурно една натегната до скъсване пружина би излъчвала същата аура. Носеше дълга, морскосиня куртка, каквито са носели едно време капитаните от флота. Не се забелязваха никакви отличителни знаци за ранг. Огромна яка покриваше по голямата част от лицето на непознатия. А над ръба и се виждаха само чифт тъмни очила и буйна червена коса.
- Др. Дажни?
- Д-д-д-да...
Непознатия го погледа как трепери миг-два, после се завъртя рязко.
- Последвайте ме! Корабът е на ръкав 15.
Семейство Дажни се затътри след високата фигура, която минаваше като таран през тълпата. Какво друго им оставаше? Когато стигнаха до ръкав 15, непознатият ги пусна да минат пред него. През прозрачните стени на ръкава се разкриваше добра гледка към кораба. Беше дълъг поне 250 метра и висок около 30. Имаше странно аеродинамична форма за превозно средство, предвидено да не навлиза в атмосфера. Липсваха типичните за повечето екстраетрелни кораби комуникационни антени, соларни панели и насочени скенери, от които корабите изглеждаха като настръхнали таралежи. Обшивката на този беше от плътни, тъмно сиви, матови панели. Леките проблясвания тук-там говореха за синтетично гравитационно поле около кораба, което го пазеше от космическия прах и дребните астероиди. Докторът беше повече от впечатлен. Синтетичната гравитация беше сравнително ново откритие, а защитни полета, които я използват, можеха да се открият само в оръжейни лаборатории и някои от най-новите военни кораби. А ако не се лъжеше, обшивката беше от керамичен въглит, много ефикасна за тази цел сплав, но също така и убийствено скъпа. Разгадал правилно изражението на др. Дажни, непознатият се обади:
- Докторе, ние сме хора с много и ранообразни връзки... Моля, побързайте и се качете на борда. Докато сме в ръкава сме най-уязвими.
Зад люка на кораба ги очакваше типичната въздушна камера, а после тесен коридор с множество метални врати по стените.
- В края на коридора има асансьорна станция. Там ще ви чака човек, който ще ви заведе до каютата ви. Аз трябва да се погрижа за останалия товар.
Преди доктора да успее да реагира, непознатият се обърна и влезе обратно във въздушната камера. Господин и госпожа Дажни се спогледаха, после запристъпваха плахо по коридора, който ги отведе в кръгло помещение, в което се събираха още няколко. На две места по стените минаваха метални стълби, които се губеха в кръгли отвори на пода и тавана. На стените имаше шест издути навън двойни врати. До една от тях се беше облегнало младо момиче, на около 20 години. Беше облечено в работен гащиризон и износена тениска.
- Добре дошли на борда на "Motus Terrae" - каза момичето с явна досада и отегчено изражение. - Елате, вашата каюта е на осма палуба.
Момичето ги натика в един от ансансьорите и сама влезе след тях.
- Осма палуба е предвидена за гости, така че ще можете да ползвате всичко там. Препоръчвам ви да не се разхождате много много извън нея. Всеки сектор на другите палуби е снабден със собствена гравитационна мрежа и векторът се променя като преминавате от един в друг. Човек може да пострада, ако не е свикнал.
Вратите на ансансьора се отвориха без предупреждение и момичето избута семейство Дажни в поредната ансансьорна станция.
- Ъм... А вие коя сте... госпожице?
Момичето ги заслепи с лъчезарна усмивка.
- Аз съм домакинята! Нимбли! Аз ще отговарям за удобното ви пътуване.
Нимбли ги изведе по единствения коридор в малко по-голямо помещение, обзаведено като всекидневна.
- Това е общата стая. Ще ползвате трета каюта, надолу по този коридор. Има собствен санитарен възел и почистваща кабина. Сами разбирате, че водата е дефицитна в космоса. Същото важи за кислорода. Животоподържащите системи са в идеално състояние, но моля да не ги натоварвате допълнително с цигарен дим... ако пушите естествено.
- А-а-а, къде е капитана?
- В момента е зает с подготовката за излитане. Ще ви обърне внимание, когато е свободен. Ако нещо не е в ред, използвайте интеркома. Търсете мен или Джонс.
- Джонс?
- Джонс е... човекът, който ви взе от чакалнята. Така... Трябва да се грижа и за други неща, така че ще ви оставя. Ако не се лъжа, товарната совалка с багажа ви трябва вече да е дошла. Ще поръчам на бордовите дроиди да го донесат тук. Вие се настанете удобно и починете преди да потеглим. Ще ви повикаме за вечеря.
Нимбли се врътна и изчезна по коридора към ансансьорите, а семейство Дажни останаха сами във всекидневната.

[vanbergen]

"Ной 16:18" - пост 2; vanbergen


Вратата се отвори и в стаята се подаде горната половина на Майлс - неравна руса коса, приплескана от продължителното носене на шлем. Суха, сякаш изтъняла кожа, твърде дълго брулена от песъчливия вятър. Червена ивица от каиши за пристягане на газов апарат по брадата и челото. Мръсна работна куртка с разпран десен горен джоб. Синьосивкави очи.
Майлс Криспин, ръководителят на комплекса, се огледа, видя Катерина, застанала пред кухненския плот и както си висеше на вратата, бързешком попита:
- Кати, оправи ли трансмитера? Вече много ми трябва!
- Мне - отговори Катерина, като търкаше мръсните чинии със сух разтвор. Усети се, че е отговорила много тихо и повтори на висок глас, все още без да се обръща - Не съм. Не ми остана време. А и не мисля, че ще се получи.
- Моля те, Кати! Опитай. - Майлс влезе напълно в стаята. Гледаше към жената умолително. Тя спря с чистенето и се подпря на плота, без да отговаря. Накрая изплакна пестеливо ръце с вода, избърса ги и се обърна.
- Майлс, този трансмитер вече за нищо не става! Обясних ти вече. Спасението е в нов.
- Нов няма да има, край. Не поръчахме такъв, няма да докарат. Кейт, страшно ми трябва сега? С този, който е инсталиран, не мога да следя колоната. Нямам никаква телеметрия! Никаква. Един канал работи, и то със смущения. Каквото и да направиш, все ще е подобрение.
Катерина се замисли, после тръгна към ръководителя.
- В най-добрия случай ще изкара няколко дена и после ще отгърми завинаги. Настояваш ли да похабим резервните части?
- След половин месец приключваме. Нали можеш да позакрепиш нещата?
- Казах ти - този трансмитер - няколко дена!... Добре, за после ще видим.
- Ок. Мерси много. - Майлс изхвърча навън и изтрополи нанякъде по коридора.

Катерина Люиси, главният техник на комплекса, уморена жена, иначе в разцвета на силите си, се подпря на касата на вратата, въздъхна тежко, после избърса последната влага от ръцете си в комбинезона си и също излезе.
Твърдите й подметки караха решетките, застлани по пода, да кънтят. Много от тях направо дрънчаха, защото с времето се бяха откачили и имаха нужда от повторно закрепване. Това, разбира се, беше работа на амортизиращите екипи, когато смяната на Майлс се изнесеше от комплекса и се нанесеше следващата. Амортизиращите екипи обаче като че ли само се размотаваха. Релната дейност, извършвана от тях, рядко струваше дори колкото по една бира накая.

Вратата към ремонтното се отвори със силно скърцане. Тя беше най-страдащата от всички - беше проектирана почти като вътрешна, а на практика уплътненията и понасяха много прах и пясък, защото разделяше вътрешната част на комплекса от отворения хангар.
Голямата порта беше затворена и в просторното помещение нямаше хора. Робърт сигурно беше на обекта, заедно с Дънкан. Каспър беше на работния пулт да наблюдава, Силвия по това време вероятно пакетираше и товареше продукция, а Майса... Майса си почиваше в амбулаторията със счупен крак и белодробно замърсяване. Кати въздъхна и започна да рови за инструменти. Майлс пък хвърчи наляво-надясно, опитвайки се да бъде навсякъде.

Проблемният трансмитер лежеше дисекциран на работната маса в единия край, където прости прегради отделяха малка работилничка. Не бяха херметични, защото атмосферата не бе чак толкова враждебна, но предпазваха достатъчно, за да няма проблем докато външната врата се отвори да приеме техниката.

Катерина придърпа една метална винкелна табуретка до плота, смъкна повреденото устройство от една лавица, където чакаше отдавна чакаше съдбата си, разстави внимателно инструментариума си от двете му страни и се зае за работа - все още скептична, но упорита и с намерение да успее.
Десетина минути по-късно боботене и глухо хидравлично свистене привлякоха вниманието и. Погледна през издраскания почти до непрозрачност прозорец и видя Дънкан да влиза през малката врата в хангара. Инженерът бързешком отиде до един от паркираните камиони, измъкна нещо от кабината, след това със същата скорост излезе. Кати разкърши врат, почеса се по носа и отново се вглъби в работата.
Това място отдавна и беше писнало.

[vanbergen]

"Ной 16:18" - пост 3; vanbergen


Червеникаво-жълтото слънце потрепери за миг и се стопи в лазурното синьо небе не от този свят. Прозорецът бавно придоби плътност и фотопейзажът зае мястото на истинската гледка. Вдясно безшумно тътнеше водопад с изключен звук. Огромният облак водна мъгла се успокояваше в езерце, което се източваше към другата страна, където папратова гора лениво поклащаше гъвкави пръсти под напора на вятър, който не можеше да бъде усетен. Ако човек се вгледаше, можеше да улови някои по-резки и на пръв поглед нелогични помръдвания на стъблата - само намек за виртуално животинче, което може би отива да пие вода. Рядко, много рядко, самотно водно конче с дъга вместо криле пресичаше светлия пейзаж и изчезваше.

Мина се отдръпна от прозореца, остави дистанционното на масата и седна на канапето. Денят отвън беше хубав, но зелените нотки на небето някак подсъзнателно я притесняваха. Обичаше небето да е синьо. Като се изключи това, Кадал се оказа едно изключително приятно място за живеене. Доста добре устроено, нито твърде пусто, нито твърде гъсто заселено. С чуден климат, в обитаемата зона - предимно тропически. Планета тип "Земя", първи клас. Архитектурата по нещо навяваше мисли за Хокем и Дейна. Напомни си да провери историята на тези две колонии. Бяха по-нови, това беше сигурно. Вероятно имаха историческа връзка с Кадал.
Стана от леглото и прекоси просторния апартамент. Беше наела единия от четирите суперлуксозни. Налагаше се да поддържа имиджа си. А и не можеше да се каже, че луксът и беше неприятен. Особено на място като това, където знаеха истинското значение на тази дума.
Гардеробът и беше добре подреден. С известна изненада, приятна, откри, че дрехите и са били допълнително почистени и изгладени. По нищо не личеше, че преди четиридесет и осем часа са били на триста и двадесет светлинни години от тази стая. Избра си светловиолетова мерилинка - лятна рокля с открити рамене и широкопола сламена шапка с дисретна панделка в същия цвят. Чудесно. Този нюанс на лилавото и беше от любимите, а така чудесно се вписваше в обстановката на хотела!
Чукна един бутон на елегантния пулт на стената и докато се обличаше, поръча да й се приготви шезлонг до големия басейн. И коктейл.
Завъртя се пред огледалото, доволна от себе си. Богата туристка, тръгнала по харчове. Можеше дори да говори разглезено, стига да решеше да се позабавлява с околните. Или да отклонява вниманието им. За миг и се прииска да остане на Кадал по-дълго. Въздъхна замечтано и започна да си избира сандали.
Мила Хилтън беше млада жена, някъде в началото на трийсетте. Нисичкият и ръст и овалното и румено лице, както и широката и ведра усмивка и придаваха вид на безгрижен и жизнерадостен човек. Би могла да бъде любвеобилна съпруга и грижовна майка. Самата тя силно ценеше това си качество - лесно печелеше доверието на хората. Поне на тези, които подхождат непредубедено.

В градината я чакаше любезен служител, който я заведе до мястото й и й поднесе добре охладеното питие. Слънцето припичаше приятно. Въздухът беше малко твърде влажен за вкуса й, но Мина отдавна се беше научила да пренебрегва особеностите на конкретната планета. По моравата около басейна бяха насядали доста хора. Наследствено богати двойки, милионерски съпруги "в отпуска", мъже, разхождащи добре поддължани тела, приготвени за продан. Затвори очи и се усмихна на деня. Може би не трябваше да остава много на този свят. Предчувстваше, че бързо ще се разглези. Затвори очи и се остави на приятното настроение.

Кадал беше един от най-богатите светове в периферията. Дори за стандартите на Ядрото беше скъп. При това беше един вид "новобогаташ". Едва преди три поколения го бяха достигнали първите колонисти. Отдалечеността му от Ядрото на човешките колонии го беше оставила незабелязан. Доста хора са били потресени от откритието на този бисер, който толкова време не е получил нужното внимание. От момента на откриването си, Кадам беше започнал да цъфти и то с невъобразима скорост. Първото, което забелязваха посетителите, беше климатът. Като се изключат влагата и постоянно настъпващата, нищо не признаваща джунгла, светът беше истински рай - един от най-големите туристически бисери на обитаемите светове. Но това не беше единственото богатство на планетата. Необозримият в своето разнообразие растителен свят за съвсем кратко време беше довел на мястото огромни инвестиции и сега се смяташе, че Кадам само след още десетилетие ще стане най-големия износител на фармацевтични материали в целия колониален свят. Учените бяха във възторг. През следващите стотина века нямаше да могат да каталогизират мегаджунглата, да не говорим за научно или пазарно приложение.

През клепачите си усети нечия сянка. Отвори очи и срещна погледа на почтително изчакващ я мъж на средна възраст, прилично облечен и със сериозно изражение на лицето. Изглеждаше тукашен - леко мургав и сравнително висок.
- Госпожица Хилтън? - осведоми се той с лек поклон.
Мина кимна и се усмихна приветливо.
- Виланд Марад - представи се мъжът. Не беше нужно да казва повече. Мина се нацупи мислено на твърде кратката почивка, а междувременно сравни образа му с описанието, което имаше. След като получи положителен резултат, тя кимна пак.
- Предполагам, че ще предложите да пристъпим към работата?
Подаде ръка, а Марад внимателно я пое и и помогна да се изправи. Мина взе малката си чантичка и очаквателно погледна господина. В очите му откри добре прикрито напрежение. "И има защо", помисли си самодоволно.
- Колата ни очаква - мъжът отстъпи стегнато, пропускайки я пред себе си. Мина Хилтън се усмихна на себе си и кокетно закрачи между шезлонгите. "Време е за работа".

[vanbergen]

"Ной 16:18" - пост 4; grasshopper


Д-р Дажни беше... учуден. Когато Нимбли ги извика за вечеря, очакваше да намери банда мръсни мъжаги, които нагъват консервирана храна. Вместо това попадна в общата стая на четвърта палуба. Виждаше се, че някога помещението е било като общата стая на осма палуба, но явно беше претърпяло доста преструктуриране. Сега приличаше по-скоро на доквсекидневна/кухня от средностатистически дом. Стените бяха боядисани в... розово? Една трета беше отделена с барплот, зад който се помещаваше на вид добре оборудвана кухня. В другите две трети се побираха маса за хранене, канапе, едно-две кресла и голям стенен екран. На масата вече се беше настанило момче, което тепърва навлизаше в пубертета, а момиче на не повече от тринадесет тъкмо нареждаше приборите. Нимбли изсумтя недоволно:
- Кошър, махни проклетите инструменти от кръста си и иди да си измиеш ръцете!
Момчето я изгледа навъсено, но я послуша. Имаше прекалено сериозно изражение за годините си, а по дясната му буза беше пролазил впечатляващ на вид белег, който стигаше почти до слепоочието му. Д-р Дажни щеше да попита от какво е, когато вниманието му беше привлечено от момичето, което подрежда масата. Беше слабо, с огромни наситено морско сини очи, облечено в лека светлосиня рокля без ръкави. Но това което спря погледа му беше друго. Докато се движеше по ръцете и проблясваха тънки нишки, които се спускаха по горната им част и се разделяха на пет на китките: по една за всеки пръст. Докторът знаеше много добре какво е това, нали той го беше разработил. Изкуствена елктронно-оптична инервация. При всяко нейно движение по влакната разположени точно под повъността на кожата минаваха светлинни импулси, които от околните се виждаха като леко проблясване. Направи му впечатление, че почти липсва типичната отсеченест и рязкост на движенията. Явно вече беше свикнала със скоростта на сигнализация.
Вечерята беше същински свеж бриз на фона на последните събития. Напрежението буквално изтече от г-н и г-жа Дажни, докато се хранеха и слушаха непрестанното мрънкане на Кошър. Самият той изяде порцията си набързо и избяга нанякъде под някакъв предлог. Нимбли представи другото момиче като Мити. Тя от своя страна през цялото време наблюдаваше мълчаливо семейство Дажни. От лицето й не слезе изражението на лека заинтересованост и сякаш крайчетата на устните й постоянно се канеха да се изкривят в усмивка. Имаше нещо прекалено зряло в това изражение и това притесняваше доктора.
Тъмо бяха привършили с вечерята, когато от интеркома изпращя мъжки глас:
- Нимбли, би ли довела доктора в обсерваторията, когато свършите.
Дажни погледна въпросително към младата жена.
- Това беше Капитана. Дояжте си десерта и ще ви заведа.
Доктора го излапа набързо и се изправи. Беше му повече от любопитно да се запознае с Капитана. До момента "Motus Terrae" се беше оказал един много интересен съд. Жена му взе децата и се прибра в каютата, защото стресът и напрежението от последните дни си казваха думата, а Нимбли го натовари на поредния ансансьор. Мити ги последва мълчаливо.
Обсерваторията беше сферично помещение с диаметър пет-шест метра. Докато се приближаваха по коридора гравитацията лека полека отслабваше, докато накрая буквално влетяха вътре. На доктора му бяха нужни няколко мига, за да разбере къде точно се намира и да си поеме въздух. В обсерваторията нямаше гравитация, а стените представлявха екрани, които предлагаха реалновременно 360 градусово изображение от заобикалящото кораба пространство. В първия момент Дажни си помисли, че е попаднал в открития космос. В центъра на помещението се носеха пет яйцевидни кресла.
Нимбли хвана за рамото доктора, който се опитваше да не повърне това, което погълна преди малко.
- Докторе, в креслата има гравитация. Елате.
Помогна му да се настани в едното и самата тя седна до него. Мити прелетя празното пространство с отработени движения и с доволно изражение се мушна в едно от свободните кресла. Приятното усещане за тежест успокои разбунтувания стомах на Лорт и му позволи да се възхити на гледката.
- Доктор Дажни! Радвам се, че най-после мога да се запозная с вас.
Гласа накара доктора да подскочи и да се огледа стреснато. В отсрещното кресло беше седнал мъж, на около двадесет и пет. В приглушената светлина не успя да види почти нищо повече.
- Вие трябва да сте капитана, г-н...
Капитана махна пренебрежително с ръка и доктора забеляза, че е прозрачна.
- Холограма?
- Хахаха... наблюдателен сте. Установих, че на хората им е по-лесно да общуват с мен, когато имат някакво макар и не съвсем физическо тяло насреща си. Не се ли досетихте вече?
- Интегрален кораб?
Капитана се ухили весело.
- Браво, браво!
- Мислех, че не правят такива от както се появиха нанопластиците.
- Така е. Аз бях един от последните. Трябваше да избирам: или тромаво и трудно за подръжка кибернетично тяло, или пилот на интегрален кораб. Реших, че този вариант е по-привлекателен.
- Впечатлен съм. Не очаквах, че някога ще ми се отдаде възможността да говоря с интеграт. Мислех, че повечето са минали в по-нормално тяло след създаването на синтетичните мускули и органи.
- Прав сте, но не на всеки е по силите. Вече повече от 40% от нервната ми тъкан е заменена с електронни протези и сигорно и това нямаше да ме спаси, ако не бяха репараторите за болни от алцхаймер. Правят чудеса с невроните! Ако мина в кибернетични тяло, то ще бъде с размерите на камион заради животоподдържащите системи.
- Ааа... от кога...
- Вече близо 60 години. Ще се учудите колко издръжлив може да е човешкия мозък, ако за него се полагат добри грижи.
Холограмата обърна глава към Мити.
- Мити, моля те, погрижи са за излитането.
Усмивката, която от толкова време се опитваше да избие на лицето на момичето, цъфна в пълния си блясък. Мити затвори прозрачното покривало на креслото, облегна се и затвори очи. Влакната на изкуствената инервация започнаха да блестят в серии от бързи инпулси.
- Просто обожава да пилотира!
Капитана се обърна към доктора.
- Знаете ли, странно е да усещаш как някой друг движи тялото ти.
Нимбли натисна едно копче на креслото и пред нея светнаха няколко виртуални пулта. Погледа ги известно време, после започна да си разменя серия от неразбираеми за доктора реплики с контролната кула и Мити.
- Не се тревожете, докторе. Когато двете пилотират заедно, са по-добри дори от мен.
- Нямаше как да не забележа, че сте инвестирали доста пари в... себе си. Много ми е интересно откъде се снабдихте със синтетичното гравитационно поле...
- Докторе, когато човек се занимава с работа като моята за толкова дълго, намира доста приятели. Да кажем, че прототип за Независимите Защитни Сили на Хокем трябваше да бъде транспортиран бързо, сигурно и дискретно от лабораториите в Плазио 3 до Манто.
- Не ми се вярва да са ви дали подобно оборудване само заради тази услуга.
Капитанът се ухили доволно.
- Напълно сте прав! Но аз разполагам с доста добра лаборатория тук, на борда. Освен това подръка ми е и един доста добър специалист по G-генератори и драгониеви реактори. За едноседмично пътуване човек може да научи какво ли не.
Докторът се вгледа в човека насреща. Доколкото можеше да се вярва на холограмното изображение на нечия същност, капитанът беше развеселен, но надали лъжеше. Понечи да каже нещо, но импулсните двигатели заработиха и той реши да почака докато свършат с маневрите по отделяне от станцията.

[vanbergen]

"Ной 16:18" - пост 5; grasshopper


"Motus Terrae" се отдели от станцията плавно и мудно се завъртя по посока на Гаплеровия катапулт. Катапултът беше разположен в орбита около една от луните на Манисто Прайм и беше единственият в системата. Импулсните двигатели достигнаха работна честота и плавно увеличаващото се ускорение притисна всички е креслата.
- Мислех си, че не би трябвало да усещаме ускорението.
- В останалите части на кораба гравитационните решетки го компенсират, но за пилота винаги е добре да знае как работят двигателите. Хм?...
- Има ли нещо?
Интеркомът изпращя и в обсерваторията нахлу женски глас, изкривен от радиосмущения:
- Говори капитан Саманта Грим от патрулен кораб "Адроганди" към свободните защитни сили на Манисто Прайм. Имаме нареждане да инспектираме товара ви за контрабанда. Спрете двигателите си и се пригответе да приемете инспектиращата група. Всяка съпротива ще доведе до откриване на огън...
Докторът погледна стреснато към Капитана. Вече му беше ясно, че властите на Манисто също са замесени, но не очакваше да го покажат толкова явно.
- Какво ще правим, Капитане?
- Адроганди не е патрулен кораб, а кариер. Това ще рече, че няма нищо по-тежко от флаг-артилерия, в най-добрия случай някое поточно оръдие. Значи нямат нищо, което да ни обездвижи достатъчно бързо. Мити, премини в боен режим. Джонс, чуваш ли ме?
Интеркома изшумя отново.
- Да, Капитане.
- Иди с Кошър в машинното и подгответе двигателите за "Лудата глава".
- Пак ли? Тази маневра май ти харесва повече от обикновено, Капитане?
- Джонс, навремето си умирах да танцувам!
Последното, което се чу от интеркома беше смеха на Джонс.
- Мити, прехвърли захранването на боен режим. Нимбли, прехвърли повече мощност към гравитационните решетки на осма палуба и ги подготви да понесат натоварването. Аз ще се погрижа за гравитационното поле и маневрирането. Докторе, сега ще видите нещо, което надали някой друг кораб може да направи.
Изведнъж импулсните двигатели започнаха да работят на по-висока честота. Ускорението залепи доктора в креслото. Станцията подскочи и изчезна някъде в далечината зад кораба. Една малка бяла точка отпред пресветна и започна да се раздува, изпълвайки все по-голяма част от видимата вселена. Адроганди беше кораб от среден клас и поне шест пъти по-голям от Motus Terrae. Докторът не можа да каже нищо при вида на огромното туловище, което се плъзна покрай тях. Нещо блесна от към десния борд. Капитана се засмя доволно.
- Без предупредителен изстрел? Докторе, явно много им се иска да ви хванат. Но, както и очаквах, не са си направили домашното. Това са шрапнелни флаг-ракети. Няма да успеят да минат през синтетичната гравитация.
- З-з-значи няма от какво да се притесняваме?
- Мммне. Шрапнелите се натрупват в орбита около кораба, намаляват видимостта и товарят двигателите. В един момент ще станат толкова много, че просто няма да можем да помръднем.
- Тогава?...
В гласа на доктора се прокрадваха следи от паника.
- Успокойте се, докторе. Ще се погрижим за всичко. Само трябва да ни пострелят още малко и да пуснат изтребителите.
Още няколко ракети се взривиха около кораба, докато се отдалечаваше от Адроганди, който започна мудно да се завърта, за да ги последва. Нимбли вдигна поглед от пултовете.
- Кап?
- Видях. Колко са?
- Двайсетина. Всичките са среден клас. - Очите и зашариха по светналия пред нея пулт.- Леки огнестрелни оръжия, ракети, абордажни куки... Нищо, което да ни притеснява.
- Добре.
Взривовете около кораба продължиха и дори станаха по-чести.
- Джонс! Как вървят приготовленията?
- Още минута-две, Капитане.
- Добре! Мити, как се рапределят шрапнелите?
- Горе-долу равномерно. Вече намалиха видимостта с 15%.
Доктора за първи път чу гласа на Мити. Имаше нещо сбъркано в него. Пискливото детско гласче да говори с такава спокойна и сериозна интонация. Не му звучеше правилно. А и тази усмивка, която не беше слязла от лицето й откакто се зае да пилотира. Мити го стрелна с бездънно сините си очи и му намигна, а докторът подскочи в креслото си.
- Капитане, двигателите са готови! Когато кажеш!
- Докторе, дръжте с здраво!
Изведнъж всички кресла в обсерваторията се обърнаха с гръб към движението. Импулсните двигатели замряха и за миг Motus Terrae се понесе в космоса в абсолютна тишина. После двигателите подадоха отрицателен инпулс. Един... Два... Три... и корабът спря... Следващите пет импулса почти се сляха в едно, а Motus Terrae се изстреля назад и се вряза в облака от изтребители. Генераторът на синтетичното гравитационно поле също подаде отрицателен импулс и за част от секундата, докато Motus Terrae прелиташе между преследвачите, шрапнелите от поне 30 ракети се разхвърчаха във всички посоки с десетина километра в секунда. Корабът излетя от разрастващото се огнено кълбо, направи невъзможен пирует, обърна се по посока на движението, без да спре да ускорява, и изфуча покрай мудното туловище на Адроганди.
Докторът едвам си поемаше въздух, а Капитанът се хилеше доволно на това това което чува в радиоефира.
- Джонс, как са реакторите?
- Стабилни, Капитане.
- Добре, изглежда няма да можем да използваме Гаплеровия катапулт. Имаме ли мощност за скок?
- Да.
- Мити, миличка, би ли ми изчислила един субетерен скок до Кантори 4?
- С удоволствие, Санто.
Ако доктора можеше да говори би попитал доста неща. Например, защо отиват към Кантори 4, след като е в точно обратната посока? И защо Мити нарече капитана Санто? И как за бога един тристаметров кораб променя посоката на движение си за по-малко от секунда? Но първо трябваше да си поеме въздух.

[vanbergen]

"Ной 16:18" - пост 6; vanbergen


Майлс се издърпа на ръце на върха на камъка, отупа дрехите си и се изправи. Дишането му, тежко от изкачването, кънтеше, затворено в маската.
Изтри праха от очилата си, после ги свали, като примижваше на вятъра и вдигна бинокъла. Долу, на стотина метра от мястото, където беше застанал, се точеше разбърканата автоматична колона, отиваща към мината. Завъртя поглед и потърси коптера, като внимаваше да не попадне на слънцето. От тази гледна точка позицията му не беше хубава, но от другата страна на пътя нямаше удобна скала, а искаше да обхване цялото движение. Въздушната машина беше над самата колона - висеше на половин километър като бавно се полюшваше напред-назад. Можеше и напълно да компенсира тласъците на вятъра, но не беше нужно, затова сега беше в изискващия по-малко енергия режим на висене. Майлс настрои фокуса и се опита да задържи поглед върху стъклото на машината. Видя Силвия, съсредоточена върху пулта. Не виждаше чак толкова добре, а и картината се местеше постоянно, но можеше да си представи как светлите и очи обхождат показанията на апаратурата, следейки всичко. Изглеждаше напрегната. Косата и беше вързана на груба опашка, но няколко нехванати кичура падаха на лицето и, полузакрито от дихателната маска, а тя нямаше време да ги отметне. Вероятно дори не ги забелязваше.
- Майлс - прозвуча накъсано повикване откъм предавателя.
Майлс потърси с лявата си ръка бутона за връзка на маската, а с дясната завъртя бинокъла пак надолу, търсейки повикалия го.
- Дънкан?
Усети, че няма връзка и натисна копчето два-три пъти, за да проработи.
- Дънкан?
Малката всъдеходна кола беше отбила встрани от колоната и следваше голмите шумни машини от няколко метра разстояние. Управляваше я Робърт. Отзад в каросерията се беше изправил Дънкан - едра, здрава фигура, която от това положение беше в полусянка, затова брадата и маската му се сливаха в очите на Майлс, като правеха главата му да изглежда не съвсем човешка. Минният инженер се държеше с една ръка за рамката на каросерията, а с друга махаше по посока на ръководителя.
- Майлс, оттук не виждам началото. Кажи ми четвърта синхронна ли е? - Дънкан махна в посока към предния край на колоната, който вече се беше отдалечил на половин километър. Майлс потърси водешата машита, после се върна назад до четвърта..
Големите товарни платформи се движеха с тътен като гигантски мравки една след друга в посока на изкопите. Първата машина беше управляваща - не носеше, само водеше автоматичната колона - следваше вградената карта на местността, оценявайки терена, предвид това колко са натоварени "каруците" (както ги наричаха понякога), избираха най-добрия път и общо взето се грижеха за това техниката и материала да осъществяват сигурни и по възможност бързи курсове между обекта и базата.
Само че имаха проблеми с управляващата програма. Както и много други неща, водачката беше стара, преработвана, за да може да насочва дванадесет машини, вместо фабричните осем. Още към средата на смяната се наложи да подменят доста неща, като при "аутопсията" разбраха, че преправянето е свършено от некадърници и никой не се учуди, че машината не изкара края на смяната.
Майлс следи четвърта кола известно време, после, без да откъсва очи от нея, се свърза с Дънкан.
- Отклонява се. Като цяло е в пътя, но на всеки трийсетина секунди като че остава без контрол и зацепва право напред. После пак се връща.
- Майлс, какво става? - прозвуча Силвия. Комуникационната система беше стара и осигуряваше само четири канала, пък и нямаха кой знае какви тайни един от друг, затова използваха открито един-два от тях. Особено по работа.
- Силви, можеш ли вече да погледнеш колоната? - попита я Дънкан, преди Майлс да я осведоми. - Погледни четвърта, излиза от рамки. Опитай се да прецениш дали се засилва, за да знам дали още сега да я изкарам. Като разсипе рудата на връщане ще е късно.
- Сега ще видя. Засега подава добри данни при мен, може да е от водачката...
Още докато Дънкан говореше, със засилващо се бучене коптерът на Силвия влезе в активен режим и се понесе напред. Досега беше следила втората водачка, с нейните машини, които се намираха на четири километра на север - в момента товареха на обекта. Кати свърши страхотна работа, помисли си Майлс, трябва да я похваля. Въпреки песимизма, беше успяла да оправи трансмитера повече от задоволително. Вярно, сега можеха да следят само по една колона едновременно и се налагаше Силвия да превключва от едната към другата, но това пак беше повече от единствения канал, който им беше останал, а техникът ги увери, че устройството ще изкара останалия половин месец без проблеми. Майлс поклати глава - ето един член на екипа, който със сигурност си заслужава премията. Не, че другите не си вършеха работата добре, но само благодарение на Катерина все още можеха да работят, дори щяха да успеят да си изпълнят квотата.
Най-лошият договор от поне три години насам. Абсолютна грешка, от гледна точка на другите поръчки, които бяха изпълнявали. От гледна точка на кризата, която остави много други без договори... все пак имаха работа.
Е, разбра се, чуваше се че нещата с нуждата от екипи в района се оправят. След половин месец смяната им свършва и нищо не можеше да ги накара да подновят договора си с тази изпаднала компания.
Майлс вдигна бинокъла от машините, които разсеяно бе следил, и потърси в небето Силвия. Нещо привлече погледа му преди да я открие. Тъничка жълтеникава следа, дълга не мовече от палец, сцепила вертикално небето като след удар по веждата. Определено беше от спускаем апарат. Реактивен, не планиращ. Гореща следа. Майлс сбръчи чело и се опита да настрои бинокъла, за да я види по-добре и да разбере горе-долу колко е далеч, но не постигна много. Смъкна бинокъла, но изгуби чертичката, затова отново я потърси с него. Отново го отпусна и се опита да определи посоката. Север-североизток. Сто - сто и петдесет километра. Някъде там е мината на Суон. Значи снабдяването идваше.
- Майлс - повика го Силвия.
- Аха - отвърна разсеяно ръководителят, още загледан в посока на следата, макар да не я виждаше с просто око.
- Идвай насам, имаме проблеми. Загубихме две машини. - сдържаният гняв в гласа на Силвия го накара да се отърси от мислите си и да ги забрави за миг. По дяволите! Две машини! Какво е станало?
Майлс заслиза бързо от високата скала, като от бързане се подхлъзна и за малко не се стовари върху колата долу.
Какво ли е станало? Силвия не спомена за пострадали, значи хората са добре. Това беше добре, но някак не успя да успокои ръководителя. Не беше пострадала и водачка, това също щеше да му го каже веднага. Но ако двете машини са повредени прекалено много и не могат да се оправят... Едва ли е от грешка при експлоатацията, най-вероятно са се прецакали, защото не са били бракувани още преди години, но липсата им щеше да намали превоза много и можеше да ги вкара в неустойки, защото и без това тъкмо бяха закрепили квотата.
Дявол да го вземе, само това оставаше - изруга в маската си Майлс, завъртя рязко волана и вдигна облак прах, потегляйки с пълна скорост към мината.

[vanbergen]

"Ной 16:18" - пост 7; vanbergen


Дългата сребриста кола спря плавно пред хотела. Шофьорът слезе, заобиколи и отвори задната врата за Мина. Тя се изправи и примижа срещу слънцето. Пътят от централата беше дълъг и мълчаливото пътуване наобратно я беше уморило. Лимузината, затъмнените и прозорци, костюмираният представител. В началото този висок корпоративен маниер и беше допаднал, но сега вече и лазеше по нервите. Беше напрегната.
От колата се подаде леко главата на Марад, който и пожела още веднъж приятен ден, вратата се затвори и колата потегли. Мина я проследи как обърна и се отдалечи отново в посока на извънградския офис.
Сепна я пиколото, което излезе от входа на сградата, за да я приветства. Мина само измърмори едно "благодаря" и тръгна към стаята си.
Нямаше причини да е недоволна. Предварителното договаряне приключи добре и всъщност беше много ползотворно. За шефовете и. "Индустрия Туайк", за които работеше Марад, останаха неприятно изненадани от представата за всички компромиси, които щеше да се наложи да направят, договаряйки се с "МоксМар". Мина се оказа не просто търговски представител, а носител на много тревожни вести.
"МоксМар", извънземният концерн, който г-ца Хилтън преставляваше, беше инвестиционен гигант, занимаващ се с всеки бизнес, от който могат да се изкарат пари. Е, всеки легален бизнес. Може би. Мина не се интересуваше от тази част от ежедневието на работодателите си, собствената и работа и запълваше времето добре, а и и се отплащаше. Получаваше достатъчно, за да може да задоволява капризите си - необходимостта от време на време да се разтоварва чрез потапяне в лукс и любовта към пътуванията. Едно единствено нещо не можеше да си осигури служебно, дори напротив - свободният контакт с хора. Затова сега беше толкова напрегната и, призна го пред себе си, бясна на човешкото у хората.
Щом влезе в стаята си, хвърли чантичката си на масата, изхвърли с две ритвания сандалите си нанякъде и се просна на канапето.
Дори Марад, който беше просто човекът, с когото трябваше да се свърже, прост служител без роля в сделката и който следователно не беше пряко засегнат, дори той уби доброто впечатление, което беше направил в началото, като в процеса на договаряне придоби маска на ненавист. Да пътува четиридесет минути с него в лимузината на връщане беше едно от най-големите изпитания на самообладанието за Мина.
Най-проспериращата раса, най приспособима, най-разнообразна... най, всичко Най! Особено според самите хора. И все пак никой извънземен не беше толкова голям специалист в предразсъдъците, колкото човекът. "Индустрия Туайк" беше един от най-големите химични концерни на Кадам, всички очакваха от тях скоро да хвърлят тежка сянка над целия пазар в Периферията, а се управляваше от хора, които се мислеха за търговци, без да са преодолели ксенофобията си.
Разбира се, в случая имаха право да са недоволни. "МоксМар" се опитваше отдавна да пусне пипалата си (колко точно казано, помисли си Мина с крива усмивка) в човешките територии и сега беше открила начин да се докосне и до зеленото бижу Кадам. Хилтън, като агент на извънземните, трябваше да уговори сделка, която дава на работодателите и участие в превоза на продукция и в разпространението и извън Периферията. А тези работодатели имаха достатъчно пари, за да си позволят да печелят със замах. "Индустрия Туайк" наскоро бе разширила бизнеса си, купувайки един от основните си конкуренти. Грешка на ръководството, вероятно. Сделката, оценена пост фактум, беше очевидно преждевременна. Може би са били принудени от стаха да не ги изпреварят. Сега "ИТ" имаха сериозен финансов проблем и бяха ужасно зависими от достъпа до пазара. Готвеха се да сключат договор с местни (човешки) превозвачи, когато се появи "МоксМар". Извънземните предложиха петдесетгодишен (измамно кратък срок) договор, осугиряващ обширен пазар извън Ядрото и Периферията, там където хора почти не живеят, но (нещо, което хората понякога забравяха) живот съвсем не липсва. Пазар, който по показатели се равняваше на предвидения за след поне петнадесет години. Само че този пазар вървеше с още нещо - "МоксМар" получават и права над целия превоз на продукти за времето на договора, без значение от крайния получател. "Купуваме повечето, пренасяме всичко".
Ако "ИТ" бяха стибилни, не биха се замислили за сключване на тази сделка. От чиста ксенофобия, като за начало. А и пренасочването на продукцията към външния пазар означаваше, че този в Ядрото остава открит за конкуренцията. За петдесет години много неща щяха да се променят. Определено през това време можеха да разчитат на печалби, но след приключването на договора вероятно щяха да се окажат с единствената възможност - неговото продължаване. Не се знаеше дали ще бъдат допуснати до Ядрото и Периферията, други акули вече щяха да вилнеят там. А това са човешките територии.
Всичко това беше от ясно по-ясно, още преди уточняването на подробностите. Мина го четеше в очите на директорите от борда. Гледаха я като вредител, който е дошъл да ги окраде. Още по-лошо - смятаха я за предател, помагащ на извънземните да се домогнат до човешки ресурси. Не и беше за пръв път, този елемент често присъстваше при сделките и. Затова сега повече се ядоса, отколкото да се депресира, както ставаше в началото. По време на преговорите и се прииска просто да каже на бъдещите бизнеспартньори да се откажат от сделката и да изтърпят последствията от предубежденията си. Защото несъмнено "ИТ" имаха нужда от този договор, дори с неудобните условия. "МоксМар" умееха да предлагат.
Мина стана и се запъти към банята, захвърляйки по пътя дрехите си по облегалките на столовете или направо на пода. Беше и дошло до гуша от недоволни търговци. Придирчиви бакалии с огромна власт, които се свиват, сякаш са ги ударили с пръчка през лицето, щом разберат, че са зависими, най-често от себе си.
Все пак Мина беше доволна. Не и пукаше кой и къде ще продава естествената химия на Кадам. Тя беше само агент и днес беше свършила работата си. При това добре.

[vanbergen]

ми... това е като за начало - представяне и зарибявка
Не знам grasshopper как всъщност ще се регистрира тук, може да избере друго име и да трябва да препиша това-онова, но нищо.

И извинете за евентуалните правописни и печатни грешки - преглеждал съм този текст толкова много пъти, че вече ми се слива, не бих забелязал дори липсващи думи.

[dany_vassileva]

Мм, искам да ви прочета, ама избягвам дългото четене от монитора, нещо против да ви разпечатам? И също така това нещо като обем колко го предвиждате, прибилизително? Или колкото излезе?

[vanbergen]

Разпечатвай колкото искаш, напълно те разбирам

А за обема... като го обсъждаме, излиза, че написаните четиридесетина поста са около... абе около десет процента. Значи около двеста и нещо страници А4. Нещо такова. Поне ако сюжетът остане такъв, какъвто го мислим на този етап. За да се "осветли" фабулата правилно, може текстът да се завърти по друг начин, но големи промени няма да възникнат.

[vanbergen]

Може би не беше особено добра идея...
Съзнавам, че текстът и дотук си е голям, пък и обещава да стане още по-голям (дори само като пуснем вече готовата част от текста), а вероятно това отблъсква...
Какво да се прави.
Както и да е. :/

[Кал]

Не бързай с разочарованието, Приятеле.

Коледа е... чудеса стават.

К)

[vanbergen]

Мда, аз по Коледа, за разлика от повечето хора, май намирам малко повече свободно време и нетърпение, а някак интернетът опустява

Весели празници, между другото!