Sat Mar 07, 2015 9:04 pm Нощта на Страшния съд - фантастичен роман, част
Sat Mar 07, 2015 9:04 pm Нощта на Страшния съд - фантастичен роман, частЧаст от фантастичен роман за Третата Световна война, който пиша в момента. Интересувам се от мнение за стила на писане, смислово оформяне, ще съм благодарен за всякакви съвети и насоки с цел изглаждане и подобрение. Не търся подробна корекция изречение по изречение, а най-общо, може и по-подробно мнение.
Пролог
Великите Градове лежаха сринати. Останките им, можещи да бъдат сравнени по мащаб единствено с някогашния им блясък, се измиваха бавно от ветровете на времето, като пясъчни замъци от морски вълни. Нощта на Страшния съд беше дошла и отминала, донесла със себе си семената на опустошението, които пробиха небето с мощен тътен, в миг разцъфнаха в ужасяващи цветя на разрухата и огнения ад, след което дойде... покоят.
Това не е разказ за Третата Световна Война, доколкото можеше да се нарече война краткотрайния миг, в който страните изригнаха натрупания си през годините ядрен потенциал, като иронично подобие на защита, сякаш имаше нещо, което можеше да ги предпази от пътуващия в същия този момент към тях подобен атомен дар. Не е разказ за нощта, в която човечеството загърби хилядолетия изграждан морал, заглуши съвестта си и се срина до най-ниското си стъпало, като прие повсеместното унищожение като свое единствено възможно бъдеще. Не е и разказ за феноменът, който се появи една година по-рано, и много хора избраха да наричат Месията, с надеждата, че той ще ги избави от предвещания от самия него ядрен ад. И въпреки, че тези събития присъстват, не те са есенцията в историята, а по-скоро последствия, допълнителни щрихи към същността й.
?(Това е история за решенията, които взимаме, за които понякога убеждаваме себе си, че са измамно правилни и подплатени с причини, които ние самите оправдаваме като истини, подкрепени с аргументи толкова ефимерни, че биха изчезнали безследно при най-лекият полъх на логиката. Или решения, за които сме толкова уверени в тяхната правдивост, че сме готови да защитаваме нашият избор с цената на живота и морала си, без значение от крайните резултати за нас, или другите хора. Възможно най-безсмислените са решенията породени от гордост, собствено его, за които знаем че са погрешни още в момента на зараждането им и очакваните последствия могат да бъдат ужасяващи до степен собствено саморазрушение.
Това е история за решенията които трябва да вземем, но не го правим; посоките, които избягваме да поемем по една или друга причина, било от страх, несигурност, или нежелание. Последствията от тях понякога са много по критични и съдбоносни, отколкото погрешните стъпки, които все пак сме се престрашили да направим ‒ пренебрегнатия проблем е само отложен във времето, и той ще се завърне дали след ден или година, натрупал критична маса и ускорение, и ще помете всичко по пътят си.)?
И докато Земята лежи изпепелена...
... радиоактивна пустош от полюс до полюс, оголена от живота и изложена на показ като една върховна демонстрация на човешките гений и безумство, самотен знак в студения космос, крещящ единствено "Не бъдете като нас!"; докато океани, някогашна люлка на живота, но вече мъртви от върха на затихващите си вълни до непозналите светлина дълбини, мият пусти брегове и безжизнени континенти; докато слънцето изгрява над обезлюдени градове, където няма кой да посрещне лъчите му...
И докато Земята лежи изпепелена...
...може би все още има надежда да бъде променено вече случилото се бъдеще, но дали би било достатъчно за да се избегне? Бъдещето има гадното свойство да се извива и огъва, докато отново не възвърне първоначалната си форма, да измие като река ронливия бент на човешкото упорство и да се завърне пак в старото си корито.
Трябваше да се променят и хората, за да избегнат предопределената им съдба. И ако това се случеше, щяха ли да бъдат хора и след това...
------------------------------------------
Арка първа, част първа
Кошмарът
Като натрошен скелет на гигантски динозавър се простираха безжизнените останки на града върху прашната земя. Смлените в еднородна маса предградия бяха изчезнали, погълнати от огъня, и единствено оцелели самотни каменни стени издаваха къде са били. Пречупени небостъргачи лежаха в някогашните си основи, а малкото останали цели извисяваха оглозгани стоманено-бетонни скелети, съблечени от някогашната си стъклена кожа. Вятърът преминаваше свободно от край до край през оголените етажи на високите сгради. Под тях се пресичащите града плавателни канали бяха пресъхнали, отделени от съседния океан, след като руините на сринати мостове и околни постройки бяха създали своебразни бентове в коритата им. В тях сега ръждясваха полегналите метални корпуси на кораби. Сивото небе влачеше мрачни облаци, а под тях самотни пясъчни вихри трепваха за миг и утихваха из мъртвия апокалиптичен пейзаж.
Някога из този град бяха живели стотици хиляди хора, а сега донесеният от вятъра вездесъщ прах беше покрил всичко. След него идваше дъжда, който първоначално измиваше голяма част от натрупания прах, но малкото останал такъв се наслояваше постепенно с времето, втърдяваше се и покриваше със суха кора всичко открито и изложено под сивото небе.
Пусти улици, самотни руини, всепокриваща сивота навсякъде. Единствено гласът на вятъра се чуваше понякога измежду развалините... Съблечен от дрехата на живота, градът лежеше гол под яркото слънце в заобикалящата го прашна пустош.
Самотна фигура вървеше по това, което някога е било булевард с някакво име, но какво значение имаше името му сега? Катаклизъмът, довел града до сегашното му състояние беше променил изцяло всеки първоначален маршрут за достигане от една точка до друга, а разпръстнатите развалини допълнително затрудняваха пътя. Човекът не бързаше, вървеше мудно с вяла крачка, а дясната му ръка се поклащаше неестествено отпусната, подавайки се като груб мимуфициран крайник от ръкава на посивелия му шлифер. Колко време бродеше из този град? Месеци ‒ със сигурност, години, но колко? ‒ изминалото време се сливаше със заобикалящия го пейзаж и се разтегляше в самотно безвремие. Нуждата от измерване на време беше безсмислена щом единствената ти цел е преживяването на настоящия ден, и кошмара на нощта...
Също като булеварда, по който вървеше, без значение беше и името на този човек. Каква е смисълът да помниш собственото си име, щом няма с кого да го споделиш? Много имена присъстваха някога в ума му, свързани с лица на познати хора. Беше забравил имената, мъртви за него, както и хората зад тях. Единствено самотна мисъл, която блуждаеше в съзнанието му със силата на развит през времето подсъзнателен рефлекс, го караше да следи с поглед прокрадващото се през сивите облаци слънце за оставащото време до падането на нощта.
Нощта...
Онази далечна нощ, толкова отдавна. Самотен спомен проби твърдата кора на погребаната паметта и извика забравени картини на отминало време. Картини на избелена в миг среднощна тъмнина, огромен огнен стълб извисяващ се на километри височина, и всепомитаща вълна от мрак, плъзгаща се към него като безшумна смърт. И на онзи боботещ тътен, когато новопоявилото се малко слънце се издигаше над града... [/indent]
В онази далечна лятна нощ пътуваше по щатска магистрала номер 5 към града, който след няколко секунди щеше да престане да бъде Сиатъл. Бе подминал малките градчета Рентън и Кент и обширната долина с безброй квартали зад тях преди десетина километра. Сиянието на светлините от първите предградия на Сиатъл се долавяше над двата стръмни ниски рида, които се проточваха от двете страни на широката асфалтова лента. Пътят пустееше и в двете посоки поради късния нощен час, и единствено фаровете на джипа правеха компания на самотната магистрала. Слабия звук от двигателя бе единствения шум, който се долавяше в купето на автомобила.
Тогава дойде първия удар.
Силен проблясък далечината отзад, рязък и остър като хирургически скалпел, някъде отвъд Рентън и многобройните му квартали, избели тъмнината на нощта и разцъфна в нажежено до бяло огнено кълбо. Среднощния мрак в миг бе избутан от неземно ярка светлина, която освети земята чак до хоризонта. Като че слънцето реши да си спести малкото оставащи часове до изгрева и да се появи директно в обедната си позиция. За момент се виждаха облаците в небето, преди невидима сила да ги издуха по груб и невъзможен начин.
Гледаше невярващо назад, към малкото слънце в далечината, което се издигаше върху стълб от дим и пламъци, и превръщаше нощта в ден. Няколко секунди след това дойде тътенът на милиарди освободени в миг атоми, силен като сблъсък на континенти. Разтресе автомобила, който поднесе, а предната гума се удари в бетонния ограничител отстрани на пътя, и цялата конструкция се преобърна.
Два тона метал се прегърнаха с асфалта, и смениха няколко пози под странни ъгли. Инерцията прекрати премятането на тежкия джип и го остави полегнал на една страна, на фона на неземно осветен пейзаж, огрян от малкото слънце на няколко километра от тях. Вълни прах влизаха непрестанно в него през натрошеното предно стъкло. Силното премятане беше разбило ключалката на задната врата, която последното премятане бе оставило широко отворена върху страничната, вече горна страна на джипа.
В този момент напорен вятър от ударната вълна, преминала за няколко секунди десетината километра от епицентъра на експлозията стовари стена от прах върху него. Стихийния поток беше остатък от ураганните ветрове около епицентъра, където до преди секунди вихри със скорост от над хиляда километра в час оглозгваха сгради. Вихрушката губеше сила бързо и гъста мъгла от прах заемаше мястото й.
Той успя да изпълзи през прозореца, падна тежко в пръстта, и се изправи, олюлявайки се. Постоя секунда-две така, усети пясъка в устата си и го изплю.
Вдигна поглед към назад към далечината, където се чуваше глухото бумтене на малкото слънце. То се бе издигнало на километри височина и вече избледняваше, а земята под него вреше в огнен ад.
Нощният мрак се завръщаше и тъмнината се сгъстяваше. Въздушния вихър изведнъж замлъкна, когато последните остатъци от кинетичната енергия на ударната вълна се разтвориха във въздуха.
А над всичко това се носеше лек свистящ шум, без определена посока на произхода му. Сякаш беше навсякъде, но по някаква неясна причина, може би същата, която е карала милиони години по-рано нашия прегърбен прародител да спре рязко в изпълнената с шум и живот джунгла и да впие изпитателен взор в определен шубрак, криещ сто килограма дебнещи мускули и зъби, накара погледа му да се вдигне и насочи нагоре, в посока града към който беше пътувал допреди малко. Наслоения във въздуха прах и завърналият се непрогледен мрак не му позволи да види металната игла, която проби под малък ъгъл небето със скорост от над 10 000 километра в час и потъна в тъмнината над на нощта. Но това рязко се промени в следващия момент, когато атомите на плутоният и уранът в двеста килограмовата бойна глава, прекарали самотни години в очакване откакто бяха извадени от земните недра, се целунаха и сключиха атомите си в ядрена прегръдка. Като внезапно събуден ухажор в необичаен любовен триъгълник водородния изотоп заяви своето присъствие като подсили многократно ядрения разпад. Плодът на тяхната моментна любов ‒ огромно количество енергия, в миг изчисти сцената за най-величественото представление, поставяно някога ‒ създаването на ново слънце, което избухна на километър над града.
Топлинен прилив, нажежен до няколко милиона градуса, погали сградите под него, като изпаряваше в миг метал, бетон и камък. Ударната вълна блъсна земята с превишаваща звука скорост, и се разпръсна в разширяващ се кръг около епицентъра на взрива, помитащ постройките, като издуха и угаси милиони малко пожари, пламнали от отделената в първите няколко мига лъчиста топлинна енергия.
Атомната вълна отмиваше къщи и здания, като ненаситно поглъщаше хилядите животи в тях, без да проявява предубеждение към тривиални неща като цвят на кожата или благосъстоянието на собственика й. Изпепеляващата огнена завеса се свличаше над града с постепенно разширяващ се адски радиус, като слагаше върховния финал върху представлението на живота.
Двама млади влюбени са застанали в центъра на друг път оживено, но пусто в момента кръстовище. Прегърнати са. Смятат да посрещнат края заедно. Струва им се романтично. Експлозията ги кара неволно да извърнат очи натам. Виждат нажежена до бяло стена от смърт да се носи към тях, да разтапя каменни стени и бетонни сгради по пътя си. И двамата са ужасени, младежът пуска момичето и в диво, животинско умопопомрачение побягва към близката сграда. Лицето му е сгърчена призрачна маска на първичен кошмар. Очите му са впити в приближаващия ад, чиято картина изпарява в миг разумът му, и оставя безволевото му тяло да се води от първични инстинкти. Успява да направи две крачки, преди да се свлече на улицата безпомощно. В последен отчаян опит да се защити момичето момичето стиска очи, извръща глава и вдига ръце пред лицето си. Дробовете й изпращат последната си порция въздух, гласните струни го поемат, превръщат го в писък, и тогава свръх нагорещената вълна ги достига и обгръща.
Казват, че такава смърт е мигновена и безболезнена, но грешат. Агонията е продължителна и разтеглена във времето, а болката - толкова чудовищна, че страдащият жадува утехата на смъртта.
Отделената в първите мигове на взрива лъчиста енергия удря тялото и ускорява в пъти бързината на обмен от информация между нервните окончания по тялото, и на невроните в мозъка. В резултат на това човек усеща всичко проточено във времето и възприема заобикалящият свят на забавен каданс, а последните мигове страдание са дълги като минути.
Бавно, като на сън, момичето вижда как нажежената вълна идва към нея. Горещината я обгръща като гъст захарен сироп, отначало топла като въздухът в летен ден през август, после гореща, като от рязко отворена фурна, и накрая изпепеляваща, като то доменна пещ.
Кожата й почернява, набръчква се, започва да се напуква и отделя от плътта, като кората на портокал върху нагорещен котлон. Нервните окончания по цялото тяло, непознали досега подобна болка, пищят, а сигналите им се забиват в мозъка подобно на нажежени игли. Съблечените от кожа мускули се изпичат върху костите. Подобно на опитен готвач топлината обелва тъканта й като пресни листа от зелка.
Момичето пищи, стиснало очи, собствената й вселена се е свила до размерите на грахово зърно, смазвано върху хидравлична преса. Способна е единствено да усеща безпомощно как нажежени клещи разкъсват тялото й. Свръх нагорещения въздух блъска писъка й обратно в гърлото, смачква го, нахлува в белите й дробове и изпарява в миг алвеолите им. Към страданието от разтапящото й се тяло се добавя и агонията на задушаването, сякаш се дави в разтопен метал.
Горещината изгаря клепачите й, и ослепителната бяла светлина от малкото слънце високо над нея е последното нещо, което вижда, преди течността в очните й ябълки да възври и да се изпари, заедно с кожата по лицето й.
Всичко това се случва в бегъл миг, внезапен и кратък като живота на плодовата мушица сравнен с периода на завъртане на колелото на галактика, и е толкова рязко, че гравитацията все още не е имала време да предяви претенциите си към лишената от опората на мускулите осакатена фигура.
Тялото й е вече мъртво. Мозъкът й, защитен от черепните кости, успява да преживее миг повече от изпепеленото й сърце, изврялата за момент кръв и изпарените като салфетки на пламъка на горелка бели дробове, докато постепенно потъва все повече и повече в разтегления във времето океан от болка и агония, продължил не повече от секунда в реалното време...
... и тогава същинската ударна вълна я удря, и изпарява дори оставената сянка в паважа зад нея...
Бъдещият самотен обитател на разрушения град не виждаше тези сцени, и можеше само да се досеща за стотиците хиляди заличавани в този момент животи в далечината пред него. Бе в състояние единствено да гледа разиграващия се апокалипсис на няколко километра от него, а по лицето му играеха отблясъците от новопоявилото се малко слънце, докато в главата му прескачаха мисли със скоростта на приближаващата се в този момент ударна вълна.
Трескаво се хвърли към обърнатия автомобил, който беше между него и атомната гъба в далечината. Задната врата лежеше широко отворена върху страничната, вече горна страна на колата. Скочи, гърдите му блъснаха периферията на вратата. Главата му се издигна над ръба, погледа му насочваше дясната ръка, за да се вкопчи в дръжката на вратата. Успя да я хване, и тогава вдигна очи...
... за да види приближаващата се тъмна стена от смърт, която контрастираше рязко на фона на светлинно кълбо зад нея. Ударната вълна напредваше безшумно, като смъртоносен и безмилостен хищник, изпреварил даже звукът от стъпките си; свръхзвуков булдозер, който за миг изтръгваше от основите цели квартали; врящо цунами, съставено от плътен и твърд като скала въздух, помитащ всичко по пътя си.
Бясно и отчаяно задърпа вратата, като инстинктивно сви глава назад пред връхлитащата грамада. В този момент топлинната го връхлетя, радиоактивна нажежена горещина се разля като разтопен метал по цялото протежение на вкопчената му във вратата ръка, и плъзна по лицето. Ударната вълна блъсна вратата, която се завъртя рязко на пантите си, удари го и отхвърли тялото му във вътрешността на колата.
След това целия автомобил беше рязко запокитен, главата му се удари в една от стените, а милостта на безсъзнанието спусна завесата си над него...
‒ ‒ ‒
Свести се пулсиращо главоболие което удряше черепът му отвътре. Усещаше дясната си ръка като потопена във вряща вода. Бавно отвори очи и се огледа, без да помръдва с глава. Лежеше, полу-облегнат на нещо твърдо. Дрехите му бяха надрани на парцали и висяха по изпълнената с резки кожа. Все още се намираше в джипа, смачкан и огънат около него, а пространството изглеждаше смалено двойно. Задната врата зееше широко отворена, а площта на рамката й се изпълваше от клонки диви храсти и купчина пръст, която се спускаше надолу, и го бе затрупала до гърдите.
Беше ден. Мръсен слънчев лъч си пробиваше път през тясно свободно пространство между рамката на вратата и пръстта, и осветяваше металния ковчег около него.
По някакъв начин беше останал жив. Джипът беше подмятан и блъскан в земята, за което съдеха огънатия и изкривен метал който го заобикаляше. Очевидно ‒ и той с него. Накрая цялата конструкция се е сгромолясала и заорала в пръстта. Очакваше да е мъртъв, а в най-добрия случай с натрошено тяло. Трябваше да установи дали е в състояние да се измъкне от смачкания автомобил, а след това ‒ как точно да го направи.
За пронизващото главоболие не беше в състояние да направи нищо в момента, затова насочи вниманието си към дясната си ръка, която лежеше странно изтръпнала, полу-зарита в пръст.
Без особена надежда разчистваше пръстта от нея с лявата си длан, като очакваше да види обгоряла кост. Пръстите му срещнаха нещо твърдо, приличащо по цвят и грапавина на кората на дърво, сигурно влязло с пръстта през задната врата. Хвана го и го дръпна силно, за да го отмести.
Сякаш бръкна с дясната си ръка в електрическо табло и сграбчи най-дебелия кабел. Резки болезнени искри пробягаха по ръката му и влязоха в главата му, където експлоадираха в бяла агония. Застина с цяло тяло, и постоя така няколко минути, докато болката не намаля.
Внимателно, без да мърда, разрови пръстта около дясната си ръка, и я разгледа на мъждивата светлина, която изпълваше тясното пространство.
Ръкавът на ризата му беше разпран до яката и висеше на ленти. Отдолу се виждаше това, което в обикновен случай би трябвало да е плът. Имаше кафяв цвят и грапава, напукана повърхност. Започваше от върховете на пръстите, преминаваше по цялата повърхност на ръката, и доколкото можеше да извие врат за да види, продължаваше нагоре по рамото и свършваше до шията.
Дясната му ръка беше безполезна, трябваше да привикне да използва лявата като неин заместител, докато не разбереше какво можеше да се направи за поразената тъкан. Въпреки, че изглеждаше като препечена на скара, продължаваше да я усеща, сякаш беше облечена в метален обков с шипове от вътрешната страна ‒ можеше да стегне леко мускулите й, но ако опиташе да я свие, болезнено прорязване го караше да се откаже.
С лявата длан внимателно опипа вратът си от дясно. Беше наред, плъзна пръсти нагоре и напипа непривична груба кора. Опипом установи къде се простираше поразената зона ‒ кожата по задната дясна част на главата му беше като препечена, ушния хрущял почти го нямаше, а когато натисна леко с пръст кората, искри от болка се забиха в черепа му, все едно ръждив циркуляр режеше костта.
Отпуснат изчака докато новата порция болка отмине, и огледа другите части от тялото си. Изглеждаха добре, и докато тъпата болка в главата му пулсираше непрестанно, той се отпусна и си припомни изминалите събития.
По някакво чудо беше все още жив. Не беше атомен физик, но не се съмняваше, че двете експлозии бяха ядрени. По някаква неизвестна нему причина някой беше решил да удари Сиатъл и околностите му, и то не с какво да е, а с атомно оръжие. Защо точно тук? Не беше забележително голям град, като например Филаделфия, и сигурно имаше десетки, стотици други много по-важни цели - военни обекти, електрически централи, даже удар по Ню Йорк би имал много по-големи последствия, отколкото Сиатъл.
Чудесата не свършваха до тук. Беше оцелял и последващата ударна вълна, вероятно поради отдалечеността от епицентъра. Първият удар беше далеч зад него, някъде в изпълнената с квартали долина между Рентън, Кент и езерото Иънгс. Вторият беше насочен директно върху Сиатъл, и по негова преценка ‒ сравнително в средата на населеното място. Намираше се в точка между двете експлозии. Спаси го разстоянието ‒ ударната вълна, която без съмнение беше помела всичко намиращо се в непосредствена близост до точката на взрива, постепенно е губела енергия, с отдалечаването си от епицентъра. Въпреки, че беше запратила автомобила като подритната кибритена кутия, и беше изгорила кожата му, това бяха едва ли не последните издихания на една иначе неудържима в началото си сила.
Чудо ли беше, че е жив, или не ‒ щеше да е без значение, ако не се измъкнеше и не се погрижеше за ръката си. Беше чувал за лъчевата болест сред преживелите атомните бомбандировки над Япония по време на Втората Световна Война, но нямаше представа какви ще са последствията в неговият случай. Знаеше единствено, че изгарянето не е обикновено, и това никак не му нравеше.
Като малък, на седем години, се беше изгорил. Една ранна съботна сутрин баща му, сънен и намусен като всеки път преди да тръгне за гадната си нископлатена работа като автомобилен монтьор, го беше изкарал от леглото му да наглежда кафеварката на котлона, докато той посети любимото си място в тоалетната. По принцип кафето се грижеше да предизвика този процес, ведно с разсъняването и способността на баща му да възприема заобикалящият го свят като по-малко гаден. Но непонятните физиологични процеси в големия родителски корем точно тази сутрин го принудиха да постави посещението на кралския трон преди поглъщането на вълшебната напитка.
Сънен, седемгодишен, със замъглени очи, с мисълта в главата за анимационните филмчета, които щеше да гледа в съботната сутрин, и с думите на баща му в ушите "Гледай кафето и го премести, когато заври", той чу как в металната кафеварка нещо забълбука. Посегна към дръжката. Парче от бакелитовата й обвивка, поставена за изолация от топлината на метала се беше отчупило, но той не отчете този факт, защото го вълнуваха единствено предстоящите Невероятни Приключения на Отряда Супер Котки. Затова когато стисна дръжката на кафеварката и постави палеца си върху незащитения горещ метал, внезапната мисъл за ново и много болезнено усещане нямаше много съперници, за да се настани на първо място в рязко разсъненото му съзнание, и да избухне като царевично зърно върху нагорещен тиган.
Това беше първото му изгаряне, и първа среща с неприятна натрапчива болка, различна от периодичните бащини шамари. Беше успял да пусне кафеника, без да го разлее, така че си спести поредната доза "възпитание", но дълго след това не можеше да използва дясната си длан пълноценно заради изгорения палец.
Запомни болката от изгорената кожа, която дълги седмици след инцидента периодично пулсираше някъде зад очните ябълки, и предизвикваше ослепително бели фойерверки от пронизваща агония.
Спомни си за изгорения палец, докато разсъждаваше над ситуацията полу-зарит с пръст в смачкания автомобил. Сегашната болка в дясната ръка беше... различна. Все едно я беше поставил в буркан със гладни, но слепи пирани - почти не я усещаше, ако не я помръдва, но всяко по-силно движение караше малките озверели рибки да впият нажежени зъбки в плътта. Това би затруднили измъкването му изпод смазаните ламарини, но не беше невъзможно ‒ просто трябваше да бъде по-внимателен.
Използва краката си, за да избута пръстта около тях. От купчината се затъркаляха буци надолу, а цепнатините, през които се процеждаше светлината, се увеличиха. Продължи да рине с крака, докато отворът между рамката на вратата и земната маса не се разшири достатъчно, за да успее да се промъкне. Протегна здравата си лява ръка зад себе си и я опря в разкривения метал. Стегна коремните си мускули и сви крака към гърдите, докато коленете му не ги допряха. След това се завъртя, като използваше седалището си за опора, и се избутваше със здравата си ръка, като внимаваше наранената да не се опре никъде. Така успя да завърти тялото си на сто и осемдесет градуса, докато краката му не опряха там, където беше до преди малко гърбът му. Облегна се на купчината пръст, и изви врат за да погледне нагоре.
Рамката на вратата беше на ръка разстояние, и той се хвана за нея. Като се избутваше с крака и издърпваше със здравата си ръка постепенно успя да промуши глава над пръстта. В очите му се посипа прах, и той продължи слепешком да промъква тялото си навън. Периодично спираше, за да даде възможност да отшумяват болезнените моменти когато неволно напрягаше изгорената ръка.
Измъкна се наполовина, след това се доизбута с колена и пети, опирайки ги в пръстта или колата. Отвън купът рохкава почва се спускаше полегато, и той се плъзна по него, докато гърбът му не опря в твърда земя. Пое си дъх, претърколи се по корем, след това се изправи внимателно, като се опираше на колене и здравата си ръка. Тръсна лице от прахта и невярващо огледа демоничния пейзаж, в който беше попаднал.
Двата продълговати хълма, които обграждаха магистралата в този участък бяха почернели, а белезникави пушеци изпълваха въздуха наоколо, като рядка мъгла. Тревата димеше опърлена, тук-там невзрачни оцелели храсти изправяха самотни овъглени израстъци. Малките дървета и горички, обрасли наоколо, изглеждаха нелепи, съставени от голи клони, съблечени от листата си и обгорели. Горещата вълна бе преминала толкова бързо, че не бе дала време да се запалят.
Не се виждаше никаква зеленина.
Из целия въздух се носеха редки мазни сажди и талази пепел, като мръсни снежинки, полюшвани от слабия вятър. Пътят, по който беше пътувал, бе започнал да се покрива с тях, а стена от пушек го закриваше в далечината.
Вдигна поглед. Светло размазано петно загатваше положението на слънцето през неестествената мъгла. Самотен слънчев лъч успя да пробие през барикадата пушек, само за да придаде още по-нереални очертания на пейзажа, и се кри отново зад талазите сажди.
Само преди няколко часа бе видял с очите си цели две атомни експлозия и бе изпитал на собствения си гръб последствията, а смъртта бе решила да го подмине. Бе се срещнал очи в очи с Богът на Атома, бе видял и преживял гневът му, а и имаше голяма вероятност да му бе принесъл в жертва ръката си... но беше жив, а на фона на преживяното през последните няколко часа задоволството от този факт беше сладко като парче сметанова торта след дълга изтощителна диета.
И ако имаше дори и малка представа за очакващият го кошмар, би осмислил по друг начин факта, че е останал жив...
‒ ‒ ‒
Прекара остатъкът от деня в очакване някой да се появи. Стараеше се да мърда колкото се може по-малко ‒ всяка по-рязка стъпка изпращаше от наранената му ръка импулс болка, който шибваше като с електрически камшик черепа му.
Вдясно от него се намираше кварталът Рейниър Бийч, скрит зад ниския хълм край магистралата. Съставен от безбройни редици спретнати къщи, наредени около перпендикулярно пресичащи се улици, и така заедно стигащи чак до езерото Вашингтон. Не знаеше какво е състоянието на квартала в момента, но можеше да си представи, ако въздушната вълна бе преминала от там по същия начин.
Ако се изкачеше на хълма от лявата страна на магистралата би могъл да види железопътната линия, зад която кварталът Алънтаун бе наредил своите къщи, обградени от 42-ро авеню, зад което бе реката Дюамиш. Те даваха началото на Сиатъл, удобно сгушен между залива Пъгет Саунд и езерото Вашингтон.
Беше въпрос на време да се появи някой. Съмняваше се фактът, че няколко стотин хиляди души изведнъж са замлъкнали, и не отговарят на телефонните повиквания да остане незабелязан от останалата част на страната. Някой някъде трябваше да следи за необичайни явления из света, а внезапното онемяване на цял град, и то не къде, а в задния двор на държавата, си беше необичайно явление.
Най-малко проклетите канадци би трябвало да забележат изгряването на две нови слънца през нощта ‒ дяволските неща се бяха издигнали високо и светеха толкова ярко, че сигурно озаряваха цялото пристанище на Ванкувър оттатък границата!
Мъглата от пепел продължаваше да се носи, тлеещите пушеци постепенно скриваха магистралата в двете посоки. Виждаше как пътят се губеше сред море от изгоряла трева и дим, но нищо не се задаваше по него.
Изминаха няколко часа в очакване, и денят започна да преваля, без да се появи никой.
За да преспи през нощта избута навън пръстта от задната част на автомобила, и се свря сред огънатите ламарини, където се беше свестил. Бързо привикна да не използва наранената си ръка след няколко болезнени напомняния. Главоболието беше намаляло, и в момента се отцеждаше през главата му като поток от метални топчета в желязно корито. Заедно с това го измъчваше и лека, но натрапчива жажда. Така и заспа първата нощ, сврян в потрошения автомобил.
По някое време през нощта се сепна в тъмнината. Стори му се, че в просъница чу шум на реактивен двигател в далечината. Ослуша се, но звукът бе изчезнал, дори и да беше истински, а не само плод на въображението му. Въпреки това изпълзя навън под откритото нощно небе и се ослуша. Не се чуваше нищо, и това беше странно.
Тишината бе... особена. Всички естествени природни звуци бяха изчезнали. Всякакви полски насекоми, така активни през този сезон, бяха замлъкнали. Най-вероятно завинаги. Изпепелената трева наоколо бе спряла да шумоли, самотните дървета бяха онемели, лишени така внезапно от листата си. Вятърът се бе умълчал, гъсти облаци бяха скрили звездите, а дълбокия мрак наоколо създаваше впечатление, че се намира в огромна пещера. Единственият звук беше хрущенето на овъглени клончета изпод обувките му, които отекваха в заобикалящата тъмнина като чупещи се пръчки спагети.
Потръпна от студ в накъсаните си дрехи, и се свря обратно в металното си легло. А навън тишината се разпростря наново.
‒ ‒ ‒
Следващият ден не започна по по-различен начин. Пътят и небето пустееха, обвити в пушек. Прекара час в самотно взиране в далечината, и докато жаждата настойчиво заемаше все по-голяма част от съзнанието му, а гладът се спотайваше зад нея и очакваше своя ред да застане на сцената. Трябваше да намери вода, и то скоро, преди да се свлече изнемощял и умората да го прилепи завинаги към земята.
Сигурно имаше основателна причина да не идва никой. Може би замърсяването от двата взрива е толкова голямо, че той самият в момента плува в море от радиация, без да го усеща. В такъв случай можеха да пратят безпилотни дронове, които да обследват пораженията. Но и небето под скупчените мръсни облаци беше пусто, без признаци за движение. Не се забелязваха дори и птици.
Огледа се за последен път назад в далечината, несъзнателно прокара длан по грапавата кора, която покриваше дясната му ръка, и бавно тръгна към близкия квартал.
С бавни, внимателни стъпки успя да изкачи осакатеното си тяло през стръмния хълмист насип, който обграждаше магистралата. Спираше всеки път, когато по рязко движение предизвикваше болезнен импулс от обезобразената ръка, който го прорязваше. Изправи се и насочи поглед към квартата.
Тогава за момент забрави жаждата, глада и болката в ръката си, щом осъзна мащаба на късмета си.
Защото за първи път видя пропорциите на опустошението.
Целият квартал бе буквално издухан от основите си, сграда по сграда. Парчетата от дървените къщи бяха натрошени на по-малки отломки, които тлееха, а пушеците изпълваха околността, като гигантска клада на жертвена хекатомба. Тук-там някоя от по-рядко срещащите се каменни къщи бе съумяла да запази части от стените си. Дърветата бяха обезлистени, а много от тях пречупени.
Съдържанието на къщите бе разпиляно навсякъде, цялото им имущество бе изложено на показ до където се простираше погледа, като един огромен панаир на суетата. Огънати до неузнаваемост коли от всякакви модели и размери. Натрошени мебели. Догарящи дрехи. По-рядко се виждаха и трупове на хора.
Странно е колко малко място заема човек спрямо размера на домът си. И колко по-трудно е да бъде намерен този човек при бедствие спрямо този размер. Всяка една от къщите бе разпръснала съдържанието си на голяма по размер площ, докато нейните обитатели, а в много случаи ‒ само части от тях ‒ можеха да бъдат намерени покрити от съвсем малка част от него.
Но едно беше общо за всички жители на квартала ‒ нямаше нито една изправена човешка фигура сред останките. Нямаше оцелели. Обитавано от хиляди хора до преди ден, цяло предградие бе заменило спокойното съществуване на средната класа с димящ след-апокалиптичен пейзаж.
Всичко това бе причинено от ударна вълна, която бе преминала за не повече от секунда.
Бе виждал сцени от последствията след преминаване на торнадо през населено място. Спомняше си широката просека разруха, която преминаваше през сградите, като следа от исполински пръст. Тогава имаше някаква рязка граница между оцелелите сгради и развалините. Но това пред него нямаше нищо общо с природната стихия. Стената смърт бе преминала от край до край, помела всичко, и не бе пощадила нищо и никого. А и най-вероятно се беше погрижила да зарази достатъчно добре мястото, и да го направи необитаемо за дълго време.
Не знаеше колко време може да седи в зона, намираща се близо до атомен взрив, преди да започне да изпитва последствия. А и нямаше как да го разбере ‒ в този момент тялото му би могло да се къпе в радиация, която би убила слон, но не би могъл да го усети, преди да е станало късно.
А и щом отмина първия шок от гледката, жаждата продължи да стърже още по-настойчиво със счупени нокти по гърлото му, а гладът бе започнал да стиска и извива стомахът му с грубите си ръце.
Огледа се назад по магистралата в посока Рентън и Кент, където бе първия удар. По цялата долина се виждаха масивни вълма дим, виещи се към небето. Обърна се и се затътри с бавни крачки сред полето отломки в търсене на вода и някаква храна. Всичко, което можеше да гори беше овъглено от топлинната вълна. Напредваше бавно и трудно, докато внимаваше къде стъпва. Улици и дворове бяха скрити под отломките, а димът изпълваше въздуха. Намери голям масивен хладилник, който беше смачкат като детска играчка, с откъсната врата. Надникна вътре, но беше празен. За сметка на това из руините имаше много дрехи, разпилени сред разрухата, и скоро успя да намери подходящи за своя размер панталони, риза и леко яке, с които замени досегашните си дрипи.
Продължи напред. Изведнъж кракът му хлътна между две парчета дървена стена, и подметката му изджвака в нещо мокро. Премести едната плоскост, и видя отдолу дворна ливада, напоена с вода. Целият двор под него беше кален. Най-вероятно водопроводните системи на всички къщи са се откъртили, когато сградите са били отнесени, и в момента сигурно безброй тръби от бивши мивки и душове изливаха литри вода по земята, докато той умираше от жажда. Само трябваше да намери поне една тръба.
Внезапно видя нещо с позната форма, подаващо се изпод натрошеното крило на масивен и тежък гардероб. Трескаво протегна ръка към малката половин литрова пластмасова бутилка. Беше здрава, а шумът от ромоленето на водата вътре в нея накара сухото му гърло да се стегне в очакване на течността като изсушен в пустиня папирус.
Хвана бутилката между коленете си, използва здравата си ръка, за да развие капачката, и след няколко секунди езикът му изпита онова ласкаво съприкосновение с живителната течност, като че организмът му приемаше глътки бутилиран живот, изпълващи цялото му тяло с енергия.
Количеството не беше много, но поне горчивия вкус на жаждата, който го преследваше от два дена, беше отмит... за известно време. Водата успя да намали и усещането за глад, което бе напълно сразено след последвалото намиране на консерва ананасови резенчета. Никога не бе харесвал този плод, но в момента поглъщаше сладките парчета като гладен затворник последната си вечеря. Удоволствието от храната успя да избута от съзнанието му всички доскорошни събития ‒ експлозиите, близката среща с ударната вълна, ръката му стегната като в нажежено желязо, цялото умъртвено предградие.
Прекара целия ден в търсене на още припаси из руините. В късния следобед на гърба му се полюшваше намерена раница с още една бутилка минерална вода, и няколко очукани, но здрави консерви. Докато се ровеше из развалините попадна на няколко водопроводни тръби, стърчащи в причудливи огънати форми от бетонните основи. Въпреки, че навсякъде около тях се виждаше попила в земята влага, от самите тръби не течеше вода. Сигурно цялото количество се бе изляло в часовете след опустошаването на квартала, или водоподаването бе прекъснато автоматично.
А през това време зад него долината гореше. Многобройните квартали между Рентън и езерото Йънгс бяха изпълнени с нагъсто с къщи и предоставяха изобилно гориво за огъня, който бе запален от първия атомен взрив. Като огромно одеало, изплетено от пушек, димяща завеса изпълваше пространството между земята и небето. А вятърът определено духаше към него. Единствено в посоката на Сиатъл се виждаше изчистена от димът област.
Трябваше да се махне от това място. Нямаше никакво желание да се намира още тук, когато горящата задушлива стена от огън достигнеше до морето от дървения в което се намираше. Когато повлече крака към града, залязващото слънце оцвети в червено небето над димната стена.
‒ ‒ ‒
Отне му цял ден да прекоси десетината километра разстояние и да довлачи осакатеното си тяло до индустриалната зона в началото на града. Успя да подремне няколко часа, когато умората залепи за краката му един номер по-големи обувки от тези, които би могъл да носи. През цялото време изгорената му ръка висеше като изсушен закърнял крайник, който се поклащаше при всяка стъпка.
Напредваше бавно, в търсене на още храна и вода из развалините, и излизаше на магистралата, за да ускори темпото си на придвижване, побутван непрестанно като добиче на паша от пастирът на мисълта за бушуващият огнен ад зад него.
Постепенно се приближаваше до града. Заедно с това се увеличаваха мащабите на разрушенията, където ударната вълна бе преминала с по-голяма сила. Подмина наредени едно до друго бетонни халета с изтръгнати покриви, помещавали обществени складове. Последва ги зона с разхвърляни и усукани до неузнаваемост брони и купета на всякакви видове автомобили, подхванати и донесени от някой авто-парк. Музеят на Полета бе разхвърлял изложените си експонати, които лежаха раздробени на широката писта край него, а едно крило от Конкорд бе успяло да направи своя последен полет, като се бе врязало в малка зелена площ на половин километър от музея. Навсякъде дърветата лежаха повалени, с пречупени дънери.
Намирането на припаси ставаше все по-трудно. Подминаваше големи жилищни квартали с наредени нагъсто една до друга къщи, но вече всички бяха смлени в еднородна маса от набързо овъглена дървения. В раницата бе успял да сложи още една намерена бутилка с вода, и не се съмняваше, че призракът на жаждата ще го споходи пак, ако не намереше допълнително.
Следващите няколко дни продължи да бъде избутан деликатно от огнената стихия в посока на града. Навлезе и продължи навътре в индустриалната зона, където дървените къщи почти липсваха, за сметка на масивни бетонни и тухлени сгради, някои от които бяха полуразрушени. Прецени, че огнената стена ще е безсилна да го последва в този район, и тук ще е достатъчно безопасно да изчака стихията да погълне наличното си гориво. Освен това бе сигурен, че вече е навлязъл достатъчно дълбоко в силно радиоактивна зона и искаше ден по-скоро да се махне от тук.
Така влезе в града, в който мислеше да прекара няколко дена... а остана за дълги години в него.
− − −
И тогава дойде нощта в която се изпариха всякакви минали представи за ужас от съзнанието му, и кошмарът на настоящето влетя със страшна скорост, за да се настани за дълго време в живота му.
В далечината стената от огън бе почти изчезнала. Горящата стихия бе погълнала предградията, като остави след себе си изгорената земя, и спря пред бетонната барикада на индустриалната зона. Лишен от ново гориво огънят постепенно намаляваше. Накрая човекът реши, че утре ще е денят да тръгне по обратния път.
През тази нощ се свря в празен метален контейнер, изпаднал от преобърнат камион насред разрушения квартал, и останал по чудо здрав. Слънцето постепенно се смъкна зад хоризонта, чиито натрошени сгради приличаха на урбанистична сцена от тетрис. Влезе в контейнера и затвори двете метални врати след себе си. Уви се в одеалата, които изрови изпод останките на срината къща. Последните лъчи светлина се промъкваха през малки цепнатини в стените и осветяваха сумрачната вътрешност на контейнера. Докато ги гледаше как изтляват постепенно се унесе и заспа в тишината на разрушения квартал.
Изминалите дни бяха белязани с пълната липса на шум. Постепенно привикваше с нея. Усещаше тишината като огромна възглавница затиснала земята, и бе започнал механично да свързва безмълвието като част от заобикалящото го опустошение.
Затова щом през нощта чу в просъница тихото потракване по металните стени на контейнера, за момент му се стори, че всичко преживяно досега е лош сън, и обичайния градски шумов фон се е завърнал и е край него. След това споменът за гигантската огнена гъба изгря в съзнанието му, той се разсъни окончателно. Отвори очи в мъждивата тъмнина, където лунното сияние се прокрадваше през пукнатините и опъваше бледи струни светлина във вътрешността на контейнера, и се заслуша без да помръдва.
Нещо почукваше по металната стена. Звукът се чуваше откъм дъното на помещението. Бавно извъртя глава и се вгледа през бледия мрак в тази посока. Не успя да различни нищо, но бе сигурен, че контейнерът е празен, защото го бе огледал на светло, преди да заспи. Каквото и да причиняваше този звук се намираше от външната страна.
Докато се взираше в мрака, от същата посока се разнесе нов, различен от досегашния шум. Звучеше приглушено, като торби с пясък потупващи леко метала. Този път нямаше никакво съмнение, че идва отвън. Защото се носеше от горната част на помещението, и отекваше с познат тон, като от стъпки. Нещо ходеше по тавана на контейнера, докато друго нещо потракваше по стената.
Мислите му чертаеха образа на пристъпващо по метала животно. Може би голямо куче, или масивна хищна котка, оцеляла и избягала от разрушената си клетка.
Ръката го проряза внезапно. Болката бе заглушена от безпокойството, което го обземаше, а всяка от приближаващите стъпки го караше постепенно да избуява в страх. След миг разбра кое го кара да се страхува от шума. Беше ритъмът на стъпките. Каквото и да бе това над него, редуваше стъпка след стъпка в позната отмереност. Ходеше на два крака.
Дали бе човек? Звукът от ритмичното леко пристъпване трудно се вписваше в представата за ходеща горе масивна горила или тромаво шимпанзе. В съзнанието му изникна картината на пост-апокалиптична банда от ренегати, целите облечени в кожени якета, ръждясали шлемове и прокъсани обувки. Шайка мълчаливи мародери, успели да оцелеят и да се изродят пет дена след атомния апокалипсис.
Внезапно към леките стъпки горе и почукването по едната страна се добави тихо стържене от срещуположната стена. Страхът някъде дълбоко в гърлото му започна бързо да еволюирва в ужас, който набираше критична маса. В заобикалящия мрак на контейнера съзнанието му услужливо чертаеше ярки картини на ръждясали остриета, дращещи по метала. Трите звука се процеждаха по стените, събираха се заедно и се движеха към него като вълна от постепенно нарастваща заплаха.
До този момент той чуваше само звуците, а техните източници бяха обвити в мистерия и догадки. Това, което скъса нишката на търпението и отприщи бента на необузданата животинска паника в него, бе неясната сянка, преминала над една от цепнатините в тавана и засенчила за секунда спускащият се от там лунен лъч. Този визуален импулс даде плътност на страховете му, щедро подхранвани досега от странните звуци, и блъсна тялото му с адреналинов юмрук.
Човекът трескаво отметна одеалата настрани, и задращи със здравата си ръка по стената, докато се изправяше. Двете врати на контейнера бяха на три метра от него, и той можеше да различи в мрака очертанията им, от където се процеждаха капки лунна светлина. Ужасът блъскаше по черепа, и единствената мисъл, която му правеше компания, бе тази, че когато затвори вратите, не спусна резетата за заключване отвътре.
Изправи се на крака, а инерцията от движението го задържа за момент. Олюля се в мрака, докато ушите му поглъщаха заобикалящите звуци, причинени от неговото придвижването, и тогава ги чу.
Стъпките по тавана вече не пристъпваха леко и бавно, а трополяха забързано. Към тях се присъединиха двата странични звука, които се изстреляха в негова посока. Какафонията изпълваше целия контейнер. Човекът се втурна напред, а цялата му вселена се бе смалила до размерите на сърцето му, което го блъскаше с лудешки ритъм в гърдите и изпълваше неговото тялото с вълни от ужас.
Стигна до вратите. Едва се удържа да спре за да не ги блъсне и изскочи навън. Падна на колене, протегна ръка в мрака и от първия път напипа металния лост на резето на лявата врата. Блъсна го с все сила надолу и сякаш фанфари на облекчение зазвучаха, когато чу как хлътна в жлеба си. В този момент звуците отвън се изравниха с него.
Стърженето от двете страни го подмина и прекъсна внезапно. Чу как трополенето от тавана премина над него, и след една последна по-силна стъпка замря, като остави на свое място бързо заглъхващо еко. След по-малко от секунда отвън пред вратите нещо тупна на земята.
Включило на автопилот, съзнанието му даде команда на дясната ръка да се протегне към вратата. Взрив от болка блъсна очните му ябълки и избели мрака, когато обгорената кора на ръката му се блъсна в метала. Осакатения крайник изпрати електрически заряд, който премина по костта му и се впи в мозъка, на чиито две половинки се прииска да се разделят, да пробият черепа му и да избягат. Докато падаше назад усети като в просъница как лявата му ръка тласна второто резе на мястото му и заключи вратата.
Не знаеше дали крещи от болка, или нещо отвън блъскаше по метала. Страданието бе изключило сетивата му и дълбаеше с ръждясала отвертка по нервите. Можеше само да лежи сгърчен на металния под, със стегнати по цялото тяло мускули, докато агонията постепенно отминаваше, и заобикалящия го свят се завръщаше на порцийки. Първо усети твърдия метал под себе си. После мракът се завърна, когато отвори леко очи, и му помаха с черната си ръка: "Хей, ти се върна. Нямаше те за малко, но аз бях с теб през цялото време. А, да, познай кой още е тук. Звуците, чуваш ли ги?"
И тогава ги чу.
Бяха от другата страна на металните врати. Странни, неразбираеми звуци излизаха от нещо, което трябваше да бъде гърло. Приличаха на клокочещо кикотене, минало през кофа вода, а след това и през тенекиен коридор. Може би някъде там имаше и език, който допълнително смачкваше всеки тон. Не знаеше какво същество пораждаше тези звуци, но в едно бе сигурен − нямаше нищо човешко в тях.
Можеше единствено да ги слуша, свит на металния под и вцепенен от ужас.
Бяха застанали на не повече от два метра от него, и ги делеше единствено металната плоскост на двете врати. Не знаеше колко от тези неща са там, може би три или повече. Странни сенки преминава покрай процепите и закриваха за миг процеждащата се през тях бледа лунна светлина. Чуваше как нещо отново потраква по стените и си представяше нокти, дълги и остри, внимателно да почукват метала. Слушаше гърголещите звуци и странното кикотене, а съзнанието му щедро чертаеше в мрака картини на усти, широки и гротескно усмихнати. Усти, пълни с дълги и остри зъби.
Нещо удари силно едната врата. Силното издрънчаване го накара инстинктивно да се свие назад. Нов удар, този път по дясната стена, след това и по лявата. Ударите заваляха в неспирна канонада, отекваща в целия контейнер. Стискаше с всичка сила очи в безсмислен опит да спре лавината от шум. В следващият миг тишината го покри отново.
Но тези... неща продължаваха да са там. Чуваше как почукват леко с нокти по вратата и обхождат внимателно очертанията й. Потракваха по метала, докато шаваха из процепите. Търсеха как да влязат.
Странния им бълбукащ кикот се завърна. Бяха го заобиколили и вече ги чуваше от всички страни,. Отново имаше някой над него, а разкривени демонични сенки преминаваха край стените, когато закриваха за момент леките лунни проблясъци. Изскимтя, когато неясен силует премина над него. Това предизвика нов порой клокочещо хилене. Не ги виждаше, но умът му обличаше звуците отвън във форми, призрачни образи на сюрреалистичен ужас, с разкривени тела и ноктести крайници. Може би обсъждаха него, с професионализма на хищници, обградили безпомощна жертва.
Прекара нощта свит на металния под. Слушаше как се разхождаха по тавана, драскаха по стените, чегъркаха в метала. Блъскаха и удряха, докато контейнера не започваше да се клати, а човекът в него да крещи от ужас. Спираха и бърбореха тихо, докато го слушаха. След това започваха отново да блъскат. В тялото му не бе останала дори капка вяра в успешно избавление. Напълно лишен от надежда, безпомощно чакаше мига в който щеше да почувства ноктите да се плъзнат по кожата му и да сложат край на цялата агония. Тогава, около час преди зазоряване, всичко свърши.
Частица разсъдък побутна вцепененото от ужас тяло. Ослуша се, и там... нямаше нищо. Мъртвешкото безмълвие се бе завърнало. Невярващо вдигна глава и отвори очи. Виделината на зараждащият се ден се процеждаше през процепите в стените и изпълваше контейнера.
Нямаше движещи се призрачни силуети, нито кошмарни звуци.
Прекалено дълбоко бе затрупана надеждата в него, затисната под канари страх и пресни спомени на мъчителни часове агония през кошмарната нощ. Нужно й бе време отново да се разгъне, и да изпълни тялото му, докато повярва, че всичко е свършило. През първата половина на деня седеше без да помръдва, и напрегнато се ослушваше да дочуе издайнически звуци на коварното очакване да излезе от контейнера. Едва когато слънцето се издигна високо в небето, и освети и най-мрачните ъгълчета на контейнера, набра кураж да излезе.
Избута резето, блъсна вратата и изскочи с вик навън. Ярката светлина го блъсна в очите и го ослепи за момент. Крещейки се завъртя, очаквайки да види ухилена гротескна фигура над ръба на вратата, притаена в очакване.
Нямаше никой. Трескаво се завъртя, докато размазаните фигури на заобикалящият пейзаж добиваха контраст и очертания. Не спираше да се върти, сякаш очакваше непрекъснато да има някой зад гърба му. Викаше нечленоразделно, докато ударите на сърцето го блъскаха по гърлото в забързан ритъм.
Тогава започна да бяга. Тичаше куцукайки, залиташе и губеше равновесие. Бягаше към полуразрушените сгради в далечината, към приветливостта на дебелите им бетонни и тухлени стени. Бягаше далеч от мрачния контейнер с продупчените стени, който едва не се превърна в негов ковчег. Падаше, изправяше се с избутване, удряше наранената си ръка, и стискаше зъби от последващата ослепителна болка. Не спираше, бягаше слепешката, докато зрението му не се изчистеше и можеше да вижда отново.
В един момент тялото му изкрещя, че не може повече, и нуждата от глътка въздух го накара да спре, превит на две. Пълнеше дробовете си като примрял от глад крадец тъпче сак с храна от хладилника на чужда къща. Насили се да забави ритъма, защото от собственото си дишане не би чул нищо друго. Когато успя да се съвземе се огледа къде е, готов да хукне отново.
Намираше се на улица, между полуразрушени сгради. Не се различаваше дали са били високи или не, но приземните им етажи бяха оцелели, макар и полу-затрупани от по-горните. Втурна се слепешката през изкъртената врата на приземно помещение и огледа стаята в която се озова. Дълга и тясна, без прозорци, може преди да е била малък склад или магазинче. В далечния край имаше врата, чиято рамка бе изпълнена до горе с масивни парчета от натрошена вътрешна стена. Нямаше прозорци, и това го устройваше идеално. Трябваше обаче да се погрижи и за вратата, през която премина току що.
Започна да трупа парчетии, препречвайки входа на помещението отвътре. Използваше всякакви отломки, които напипваше. Натрупваше ги едно върху друго, докато не спираше на ум да проклина неспособната да му помогне дясна ръка. Избутваше строшени домакински уреди, като мислено отбеляза, че помещението може да е било обществена пералня. Трупаше, докато прецени, че барикадата е достатъчно масивна. Намери дъски, и ги вклини в пода, докато другия им край подпираше бариерата. После продължи да трупа и върху тях.
В стаята притъмня. Слънчевите лъчи огряваха през вратата, чиито отвор се смаляваше все повече и повече. Накрая спря, когато вече почти нищо не се виждаше, а тялото му молеше за почивка. Единствената светлина влизаше от едната стена през широк двадесет сантиметра отдушник. Преминалата ударна вълна бе избила перката му. Натъпка в него намерена на пода дреха, и в помещението притъмня съвсем.
Така прекара остатъка от дена. Свит в ъгъла, с напрегнато тяло и кошмарни видения за бъдещето. Укоряваше се, че не огледа за други потенциални убежища, а се втурна слепешката в първото изпречило му се. Гледаше в сумрака към импровизираната барикада и се чудеше колко ли минути допълнително живот щеше да му даде, ако онези го намереха. Спомняше си ударите им, как ехтяха из металния контейнер, и отчаянието се завръщаше на вълни. Накрая скочи, готов да разхвърля натрупаната преграда, и да изтича навън. Порив разумна мисъл в последния момент го накара да дръпне покривалото на отдушника, и да погледне навън.
Стъмваше се. Не виждаше слънцето, което бе от другата страна на помещението, но можеше да съзре ясно смрачаващото се парче небе, което настъпваше от изток. Натъпка обратно дрехата в отдушника, и се свлече на пода.
Беше безсмислено да напуска сегашното си място. За миг си представи как излиза навън и бяга между сградите в търсене на по-добро укритие. Оглежда тичешком тук и там, докато тъмнината край него се сгъстява все повече. Накрая влиза в някаква сграда, бяха по стълбите, провира се в първата стая и блъска вратата зад себе си. Обляга се на нея и си поема дъх в мрака. И чува тихото клокочещо хилене от тъмнината в дъното на стаята...
Долови студът да прониква в тялото му от тези мисли. Не, по-добре бе да остане тук. Щеше да се свие на топка, ето, по пода има още отломки, и ще се покрие с тях. Гледаше барикадата на вратата и физически усещаше все тъмнината на нощта, все по-черна с всяка изминала минута, да прониква през нея.
Отминаващите часове се влачеха бавно, дълги като дни. Лежеше на пода, като се стараеше да не издава и най-малкия шум. Представяше си, че е неясно черно петно в тъмнината, парче развалина сред безпорядъка на пода. Неподвижно слухтеше, попиваше околната тишина, докато погледът му се опитваше да се просмуква в непрогледния мрак. Напрегнат като затегната пружина, очакваше всеки момент да чуе тихичкото почукване по стените...
И тогава, след като прекара може би месец от собственото си време в напрегнато очакване, видя първия светлик за деня да прозира през отдушника. Не помръдна още няколко часа, докато слънцето не напои обилно със светлина заобикалящия пейзаж. Искаше да е сигурен, че ще срещне колкото се може по-малко сенки, щом излезе от тук. Като безпомощна жертва, душеща въздуха за опасност, се надигна от пода. Внимателно размести части от импровизираната преграда на вратата и през пролуката огледа улицата. Беше... чиста, до колкото можеше да бъде чиста след ядрена атака. Нямаше движение, не виждаше измамни спотаени силуети... не чуваше носещият ужас кикот.
Разбута барикадата и излезе на улицата. След цялото нощ, прекарана в неподвижност и мрак пристъпваше клатейки се, с притворени очи. Оглеждаше се на всички страни, докато не се убеди, че нищо не се е притаило из руините и няма да скочи върху него.
Отново беше сред разрушения град. Но вече знаеше, че не е сам.
− − −
Author:
kreo
Been thanked: 1
Rating: 9.09%
, да си остана илитерат в некуи облъсти и да съм доволна и щастлива от живота.
Наемам се да я преведа! 
иначе Симон, Томас, Йоханес, kj доколкото знам го произнасят между "ш" и "х" - Шерсти.