![Very Happy :D](./images/smilies/icon_e_biggrin.gif)
ВНИМАНИЕ! Новата – и послушно разархивираща се – версия е тук!
Вероятно ви е известно, че не обичам квалификациите, особено тези без обосновка. Горният отзив обаче поражда точно две думи в главата ми:Дилян Благов wrote:Еклектичен сборник, съдържащ тематично свързани кратки творби от шестима млади автори, къси интерлюдии (някои от тях даже на английски език) и извадки от форумни спорове. Литературен ексеперимент, интересен може би най-вече за младите пера, които имат желание да пишат по-добре и искат да се „огледат“ в свои „конкуренти“.
Тиана wrote:Стилът ти е уникален, трябваше ми малко време да разбера идеята на разказа ти. (А може би всеки намира нещо различно в него?) Трябва да се чете бавно и внимателно и това го прави ценна творба. И не за всеки. Начинът на изразяване е много богат, наслояваш историята пласт над пласт още в началото, като същевременно запазваш лекия тон. Предполагам, че като прочета цялата поредица от приказките, ще ми бъде по-ясна историята и героите.
Благодаря за усмихнатото начало, още веднъж.Ирена wrote:Признавам си, този разказ не го разбрах от първото четене. Уж весело и безгрижно, ни разказваш за нещо доста сериозно и някак си има моменти, в които се губя. Има някаква несвързаност и разпокъсаност на мисълта или просто ми е трудно да я следвам. Харесах основното послание, което според мен се синтезира в изречението “Да ги оставим, без да тъжим, че ги няма сред нас – то не значи, че ги няма изобщо, нали?“. Мисля, че трябва да запазиш стила на писане, с обръщенията към читателя, безгрижието и игривостта, но да се опиташ да се изразяваш малко по-ясно.
Кал wrote:От друга страна, за сериозните си неща _винаги_ си спретвам самичък едно по-особено „запецване“: избирам сложна начална/„завързваща“ ситуация, чието решение/„развързване“ по никакъв начин не мога да (пред)видя. Как един млад човек би помогнал на своя приятелка, ако тя му довери, че някога са я насилили? Как би постъпил, ако приятелката му, любимото момиче, го завари в този момент и го изревнува? (Това е „Изцеляващата“ приказка от цикъла за Юнаците и злодеите.) Какво се е случило всъщност при миналогодишното масово убийство в Норвегия? Кой е важният (за мене) урок там? („Слушащата“ приказка.) (...)
Ако краят ми е ясен (или се мержелее) още при първия ред, много често историята ми доскучава и изобщо не сядам да я пиша. Казвам си: „Калине, мързи те да се гмурнеш в дълбокото, или те е страх. Не занимавай хората с баналности.“
Ангел Петров wrote:Някаква пълна щуротия изглежда това. Приказки ли са, или просто приказки? Интересен въпрос. Който я прочете, да каже.
Интересното е, че аз не съм запомнил такава реакция от Дилян.Стана ми странно и дори малко тъжно, че почти никой не поиска книгата на Калин Ненов, а Гоа искрено се възмути на цената, която предложих за нея. Според него - обидно висока. Сякаш изпадна в ступор, прекъсна рязко играта си на Biblios, изсипа коментара си в неловката тишина между наддаванията и после спокойно се върна към раздаването на карти, все едно нищо не е било. Видях с крачеца на окото си как клати глава, очевидно считайки ме ме за луда, и се усмихнах. Сега ми предстои да разбера бил ли е прав или не.
На Бойкиня ми прилича.Кал wrote:А... на теб от кои ти прилича?
Уважаемо жури,
Кандидатствам в конкурса за Семинара по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“ от няколко години... но за първи път не съм сигурен в смисъла.
Наскоро излезе първият ми сборник, „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“. По-голямата част от историите в него вече се бяха появявали другаде. Отзивите, които получих за тях, бяха: а) много малко; б) в по-голямата си част, вариации на „Пишеш твърде сложно, неясно, объркващо“. Не всички – имаше и изключително радващи, като наградата от международния конкурс „Златен Кан“ през 2009-а – но мнозинството.
Никога не съм се стремял да пиша „елитарно“. Напротив, нищо не ме радва толкова, колкото успешният диалог, сработилото общуване – в един свят, който (мъчат се да ни убедят легион постмодерни автори) общуването сработва все по-рядко и трудно. Обожавам читатели, които не се оставят на автора да ги води за носа, а подлагат на въпроси написаното (някои от приказките за Юнаци се родиха тъкмо така – от въпрос на буден читател). Обожавам писане, което вълнува – не просто гъделичка оня бърборив досадник, ума ни, а стисва сърцето, стисва гърлото... Обожавам теми, които вълнуват – проблеми, истории, случки, от които още капе кръвта ни, още сияят в усмивка.
И когато всичко това – всичко, което мога да дам – се блъсне в мълчание... губя си смисъла. Свличам се от въпроса „Коя мечта ще е следващата?“ до въпроса „Какво правя аз? Глупости?“.
(Подозирам, че и на вас се е случвало.)
„Приказката“, която пращам тази година, е същата като миналата. Казва се „Слушаща“ и – понякога – ми напомня защо не съм прав, като почна да мисля ^така^.
Но понякога мълчанието се оказва по-силно... какво толкова можеш да чуеш в мълчание?
Оставям ви, с приказката. Прощавайте, ако съм досадил.