И ето какво казаха читатели:
Давид Мавродиев wrote:След като свърши и последният ми учебен час, бързах да се върнах у нас, за да дам аз своя глас за този разказ- написан така приказно, с патос и страст!... ;-)
Да, г-н Ненов, явно ще си търся шапката от Вас! :-)
Стела wrote:Не мисля, че коментара ми ще е много ласкав и го поствам само от уважение към единия от авторите, който си е направил труда да прочете разказите на другите участници и им е остави коментар.
Прекалено философски е този разказ за моя вкус. Не че не харесвам дълбоките и смислени неща, върху които си заслужава човек да си поблъска мозъка, но може би начина по който са поднесени тук е доста... хем на тепсия, хем пък нещо неразбрани. Не знам как да го обясня, освен че ми е доста мъгляво и объркано, но и ми звучи като пророчества на някой ясновидец, който хем знае, хем пък нищо не казва или пък се изразява като Нострадамус и хиляди ще си изгубят времето да тълкуват какво точно е искал да каже. Почва се с едно, прехвърля се на друго преди да ми стане ясно какво в края на краищата стана с първото. Или пък
"– Сигурен ли си... че аз не съм от тях? От останалите? Тези, твърде бавните?"
:)
Понеже бях в настроение за жестокост (ангслан ;)), отговорих на втория.И продължихме:Стела wrote:Хм, изненадах се, че Саша е действителен. Наистина статията направи по-ясни за мен мотивите ви за създаването на разказа.
Но и интервюто е също толкова мъгляво и не мога да приема присърце нещата (защото не знам как да ги нарека) в него. Но това е огромна тема... и едва ли конкурса е най-удачното място за да отварям дискусия по нея.
Общо взето съм се научила да си държа очите широко отворени, да слушам и да разсъждавам. Смятам, че ако искам да бъда по-добър човек- това зависи само от мен - а не от вярата ми в господ (какъвто и да е той) или пък от вълни на промяна, на изменение и тям подобни.
Знаеш ли, ако искам да предам нещо на съпруга ми (примерно да пусне пералнята като включи щепсела в контакта, завърти програматора на 30 градуса и да натисне червеното копче в ляво) няма да ползвам за посредник две годишно дете, което тепърва се учи да говори. Съгласявам се предварително, че примера е много опростен, но мисля че ще ме разбереш какво имам в предвид. Ако искаш да евакуираш цял град, ще пуснеш ли закодирано съобщение така че само тайните служби да разберат по какъв начин ще стане това.
От край време се делим на вярващи и невярващи, на посветени и непосветени, разбиращи и неразбиращи и всеки се стреми да бъде причислен към "по-добрите". А пък аз си мисля, че просто трябва да се приемем такива каквито сме, а след това да надграждаме и да се развиваме без предубеждения, без предразсъдъци с чист стремеж към истината, фактите и логиката.
Кал wrote:В много от това, което споделяш за себе си, си приличате с Юна. :)
И все пак, и все пак... (В момента се усмихвам в едно настроение, което някъде го наричат „ангслан“. Аз научих думата от роман на Дейвид Зиндел – но настроението си го нося от мъничък. ;)
Казваш: „с широко отворени очи“. А как би написала ти горната приказка? Как би реагирала, ако се срещнеш с някого като Саша очи в (отворени) очи?
(В линка, който пуснах към Давид, ще видиш как изглежда Саша в наши дни. Това... разширява ли мозайката? Детето в твоята история ще остане ли на две години? А би ли станало на двайсет, без да мине през две? ;)