Приятели 🙂

Предлагаме ви още два откъса от нашите предстоящи Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна.

В момента тече Копнеж за корица на „Промяна“ със срок до 21 декември. А до 12 януари подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

хартиени бройки от книгата и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Променящо четене!

Издишам.

– Следисторията е какви въпроси си задавам понякога.

През тая седмица, в която Сипи агонизираше, аз си бях изхвърлил от графика всевъзможни неща, които ме разсейват. За да мога да реагирам на мига, независимо какво се случва. И въпреки това помня една от вечерите – тая, в която разбрахме, че трепери – как лежа на леглото и съм толкова физически уморен от нещата, които съм правил през деня – то не е физическо даже, то си е умствено, – че само ми се въртят мисли в главата: какви дрехи да му намерим да го завием, така че да не ни е жал за дрехите. С какво да го завием или какво да измислим, как да го вземем при нас, между нас, така че, ако изцапаме леглото, да не… И те само ми се въртят, тия мисли – нищо не правя по тях. Аз нямам сили в тоя момент да се надигна обратно, да стана и да ги задействам към изпълнение. Просто ми се въртят. Успявам да измрънкам две или три от тях към Рея – и само толкоз.

Естествено, въпросът „доколко нашата лекуваща лекарка ни пощади“. Това е една от причините, поради които много държах Рея да не слуша това, което ще ви разказвам сега. Тя си е достатъчно… саморазкъсваща се. Доколко лекуващата лекарка ни пощади, когато каза, че това с лекарството не е било определящо? Доколко бяха истина думите ѝ: че това състояние със сърцето е основната причина да се случат нещата? А не че ние сме забравили живото…захранващото от трите лекарства – а пък сме давали нещата, които убиват. Защото антибиотиците убиват, каквото и да си говорим. На тях това им е задачата.

Тия неща си ги мислех още в момента, в който го занесохме последната сутрин. И знаех, че мога да се съборя под тях, ако не се спра. В смисъл, мога просто да седна на стола си и тоя ден да не мръдна, ако не спра само да ги мисля, да се въртя около тях, и не видя какво следва след тях. И, естествено, ако нямам фактора, че аз нещо трябва да направя в следващия момент. Защото нещата продължават да се случват: ние току-що сме го занесли и имаме готовност каквото кажат, да правим.

В тоя момент, за да не се спра на стола си, си сглобих списък с две-три работи, които другия път няма да ги направя по същия начин. Примерно това, че, когато сте двама човека или повече и се грижите за едно същество, трябва и двамата да следите какво се случва. Това, че аз не съм видял списъка с лекарствата, които трябва да се дават, си е моя отговорност, в крайна сметка.

Помълчавам.

– И може би най-гадният въпрос от всичките е: „какво съм готов да жертвам, за да може едно живо същество, за което отговорността и грижата е моя, да съществува“. Това звучи много общо; конкретната ми мисъл беше за тоя момент, в който котето се мъчи и кърви, обаче ние не искаме то да изцапа навсякъде.

Помълчаваме.

– Сега, естествено, ние не знаем до каква степен влошаваме състоянието му, като примерно нощем го отделяме от нас. Или пък не му даваме да се качва на тия легла, които са му суперлюбими за лежане и той обича да си изкарва целите следобеди там. Но аз съм си ги мислил тия неща… В смисъл, ако сме знаели докъде може да доведе това, сигурно другояче сме щели да го направим. Но дори в момента, в който ние не знаем до каква степен се отразява – аз и сега не знам, напълно, но подозирам – дори в тоя момент, в който не сме знаели, аз съм си мислел. Какво ще откъснеш от себе си, за да съществува някой друг? Какво няма да откъснеш? Можеш ли да изхвърлиш всичките завивки, килими и тъй нататък, за да имаш котката, която искаш?

Ако не е котка, ако е нещо друго?

Ако е някой друг?

~

Врагът не се вижда отвън. Врагът напада отвътре.

Идва нощем, когато повечето от теб си е отишло. Идва в ония моменти, в които клепачите ти тежат до черно, а думите ти не могат да се наберат по урвата на гърлото, не могат да се съберат достатъчно, за да подложат рамене една на друга и да стигнат до върха, до светлото.

Тогава врагът е по-силен от тебе. Понеже ти си сама, а те са много. Понеже той е един – единен, а ние сме разпилени.

Врагът те гледа от ъгълчета, които винаги си мислила, че са твоите. От същите ония места, които инак са част от дома.

(Понякога – мисля си в скоби, докато двама души пред мен си крещят все по-силно – врагът идва изневиделица. Като два лешояда, които се блъскат и грачат един срещу друг, и се мъчат да разделят някаква мърша. Ти нямаш посока и цел, и гракът и блъскането те разпиляват съвсем. Спираш се, спъваш се насред крачката си… и оставаш, някъде там, да гледаш невярващо: как е възможно? Две вселени, два сбора от неограничени възможности, да се свият дотолкова?

Какво им има на очите ми, че ги виждам така?

Какво им няма?)

Врагът напада отвътре. През ония ъгълчета, които си напоила, населила с най-топлата си магия. Те са местата, през които се стига до тебе. Врагът би бил много глупав да се засили и да се хласне в крепостни зидове от по девет стъпки. Не – той ще удари там точно, през мекото, топлото, податливото.

Врагът няма нужда да удря. Ти си тази, която ще го удари. Ще удряш и удряш, докато пръстите ти се разкървавят. Докато отвсякъде текне кръв. От пръстите ти. От устните ти – особено тая, долната. Вътре в очите ти.

Врагът обожава ударите ти. Той съществува, за да те гледа как кървиш. Той съществува, когато кървиш.

Врагът е там, когато нощем се свиваш на кравайче, търсейки още от себе си… но няма никой. Под тия бинтове, в тия изсветлели очи… няма никой.

Протягаш ръцете си. Протягаш нишките си, през всичките седем пространства, до самия Предел на Силите… И няма никой.

Как така, мислиш си, няма никой? А пък врагът е там?

За последно видях врага снощи. Шептеше си – по-скоро субвокализираше, мълвеше думи на границата на гърлото; думите нямаха сили да се изсипят отвъд нея, – че болката в тоя свят не му стига. Повече! ПОВЕЧЕ! – мълчеше врагът. – Не е достатъчно. Искам още! За да мога да грабна тоя наш свят – това камъче, тая песъчинка, хартиено корабче. Да го вдигна на вълната на болката. Да почна да го въртя. Да центрофугирам. Докато не изпаднат всички дребни душички и не останем само ние. Леки, чисти и голи.

Оттеглих се тихо, на пръсти. Не исках да му досаждам. Достатъчно му досаждат, тия дребни душички.

(Куче – огромен звяр – провира муцуна на една стъпка от мен и лавва зверски. Оградата го удържа.)

А и… какво да му кажа? Оная история с Буда и трите стъпки към щастието почва да се изтърква…

Не я знаеш?

Питали Буда: как да достигнем щастието?

Почнете от „аз искам щастие“.

Първо махнете „аз“.

После махнете „искам“.

Готово.

Врагът е страшен, понеже той знае много. Знае всичките ти истории. Достатъчно, за да не се впечатли, като му ги разказваш. Но недостатъчно (започвам да подозирам), за да извлече полза от тях. Врагът е някъде върху онзи път: най-дългия на света. Не точно в ума, но още не е стигнал сърцето.

Врагът е неуловим. Нито в ума, нито в сърцето. И понеже е легион (а ти си сама), може да напада и ума, и сърцето.

Врагът е подмолен. Подсича те, подрива и подкопава със самодоволство. Оная мъничка радост, потрепването, когато думите най-сетне успеят да се сберат и направят салто, трапец, пирамида. Нещо зрелищно, бляскаво, акробатично. Ти седиш отстрани, гледаш ги, грееш. А врагът е доволен. Седи отстрани, гледа теб, грее се.

Защото ти не вървиш нататък, разбираш ли? В тоя момент ти седиш.

Врагът е досаден. Той настоява, че винаги трябва да вървиш нататък. Че си губиш времето, като седиш на едно място. Досаден е, понеже ползва думата „трябва“ напълно сериозно. Толкова сериозно, че даже няма смисъл – и сили – да му възразяваш. Да мислиш как да го избудалкаш.

Врагът е самотен. Нощем се свива в леглото си на кравайче, търси още от себе си. Но на такъв малък свят – камъче, песъчинка, хартиено корабче – просто няма място за друг. И той опъва врат към луната, и вие. Препуска, развял копита и гриви, и цвили. Превързва с треперещи пръсти пръстите си, които кървят.

Врагът има нужда да го обичат. Но защо… защо вече не помни как става? Какъв беше преди? В очите ни? В очите на хората, които знаят къде се отварят меките и топлите проходи? Защо сме го изоставили?

Обичаме те.

Отвори очи, разкърши снага, завърти се. Огледай ширналия се свят – оттук до безкрая, до самия Предел на Силите, и отвъд.

Обичаме те.

Не посягай да скриеш лице в шепи. Да оголиш зъби, да изръмжиш. Да отпрепускаш. Да се свиеш обратно.

Или, добре, посегни. Обичаме те. Ще те обичаме и така.

Да, глупави сме. Да, губи ни се – чувствителност, думи, спомени – за това какъв си бил и какъв още може да бъдеш. Да, и ние не сме точно каквито бяхме тогава, в ония първи години. В ония първи мигове споделеност, горене, разходки из стратосферата. Да, имаш правото да ни мразиш. Че понякога ни няма до тебе. Че понякога „понякога“ звучи като „постоянно“… така се усеща.

Но всичко това е отгоре. Върху кората на оня свят, който искаш да завъртиш, да разхвърляш, продухаш, пречистиш.

Отдолу – тука до тебе, в ъгълчето на усмивката, която прибра току-що, в опарването на сълзата, която преглътна – сме ние. И те обичаме.

Ние сме. Усещаш ли колко ние?