В няколко думи

Еднорогата живееше в люлякова гора, сам-сама. Бе много стара, макар да не го знаеше, и цветът ѝ се бе променил от безгрижното бяло на морската пяна в бялото на снега, който се сипе в лунните нощи. Ала очите ѝ още светеха ясно и неуморно и още се движеше като сянка върху вълните.

Изобщо не приличаше на кон с рог, както често рисуват еднорозите: бе по-мъничка, с раздвоени копита, и притежаваше онази грация, която конете никога не са имали, у сърните е само плахо, бледо подражание, а у козите – танцуваща карикатура. Шията ѝ бе дълга и стройна, затова главата ѝ изглеждаше по-малка, отколкото беше, а гривата, която се спускаше почти до средата на гърба ѝ, бе мека като пух от глухарчета и нежна като перест облак. Ушите ѝ бяха заострени, краката – тънички, с бели кичурчета косми около глезените; а дългият рог над очите ѝ сияеше и трептеше със собствена седефена светлина и в най-дълбоката тъма. С него бе убивала дракони и бе изцелила един крал, чиято отровна рана не искаше да зарасне, и бе брулила зрели кестени за мечетата.

Приказната героиня на книгата – безсмъртна и бяла като снега в лунна нощ еднорога – научава, че от трима крале насам хората не са чували дори мълвеж за събратята ѝ. След дълго колебание тя се престрашава да напусне горичката, за която се грижи, и да тръгне по дирите им. При срещите си с хора по пътя удивено установява, че те вече не я разпознават: вместо вълшебното създание с рог те виждат – и се опитват да уловят – обикновена бяла кобила.

От един пеперуд странстващ комарджия еднорогата разбира, че в изчезването на събратята ѝ е замесен тайнственият Червен бик, който навярно е по-стар от всички живи създания, или пък е измислица от преданията. После попада в плен на вещицата Мама Фортуна и нейния Среднощен цирк, в който чудесата съдържат повече илюзия, отколкото истина. Там открива първия си спътник – младоликия магьосник Шмендрик, чиито заклинания са винаги ефектни, но резултатите им рядко отговарят на намеренията му; и чиито думи крият изненадваща мъдрост. След смразяващ сблъсък с харпията Келаено еднорогата и Шмендрик успяват да избягат и поемат заедно в търсене на изгубения ѝ род.

Странстванията им ги отвеждат при капитан Къли и веселата му дружина, която възпява измислените подвизи на главатаря си, плаща данък на местния кмет и тайничко си мечтае да срещне истинския Робин Худ. Магията за първи път се пробужда в Шмендрик и той сбъдва мечтата на разбойниците, за което е възнаграден с неочакваната любов на един страстен дъб. Еднорогата го спасява тъкмо преди яростната прегръдка на дървото да обезсмърти връзката им, и така ги открива Моли Гру – третият спътник в търсенето, бивша разбойничка с мърморещ нрав и непожалена от времето външност, под която се крие душа на малко момиченце.

Докато стигнат до истината за еднорозите – и за самите себе си – на тримата предстоят срещи с град, в който няма вампири и върколаци, но зад усмивките на охолстващите му жители се таи не по-малко ужасяващо проклятие; мекушав принц, когото любовта превръща в неустрашим герой и който тепърва ще разбере, че има и други, по-трудни геройства от битките с дракони; непроницаем крал, който търси отражението си в очите на другите и мечтае за всичката красота на света (а някога е бил зъл само за да провери дали така му харесва); говорещ котарак, чиито думи не са по-лесни за разгадаване от обикновеното мъркане; и череп, който приживе е бил дразнещ и заядлив, но елате го вижте сега… Всяка среща поставя на изпитание героите и ги променя; и ги подготвя за последния, най-важния избор, когато ще трябва да решат колко са готови да изтръгнат от себе си, за да получат онова, което са търсили.

„Последният еднорог“ е книга, която се обръща към децата, героите, принцесите и – как иначе – еднорозите в нас, за да си поговорим (или попеем) за онова, което ни праща на път по света, дава ни сили да се борим със страховете си и за мечтите си и ни прави по-истински – деца, герои, принцеси…

Бийгъл е изящен и чувствителен разказвач, а историята прелива в песни и стихове, блещука със закачки и ненадейни прозрения и съдържа оная тайна съставка, която оставя чувството, че нещо у нас се е променило – омекнало, стоплило, разцъфтяло – дълго след като затворим последната страница.

~

Питър С. Бийгъл е писател и музикант, един от вълшебниците на нашето време, който втъкава във всяка дума мелодия и магия. Отличията му включват „Хюго“ и „Небюла“ за новелата „Две сърца“, две награди на Митопоетичното общество (за романи, въплъщаващи духа на Дж. Р. Р. Толкин и К. С. Луис) и наградата „Локус“ за „Песента на ханджията“, в която преплитат гласове десет различни разказвачи. Най-трайното му вълшебство обаче несъмнено е „Последният еднорог“, оставил отглас от копита, песни и приятелства в сърцата на милиони читатели по света. Романът вдъхновява създаването на едноименния анимационен филм и лиричната балада на група „Америка“, а българското му издание получава отличието „Любим превод за 2015 г.“ в Националните фантастични награди. Той е от онези книги, които таят силата да ни дарят с топлина и да пробудят собствения ни вътрешен пламък.

Бийгъл озарява със собствена магия такива обикновени неща като призраците, еднорозите и върколаците. Години наред любящи читатели се допитват до него за онези доводи на сърцето, при които разумът немее.

(Урсула Ле Гуин)

Това е книга за Безсмъртната Любов. За Доброто. За Времето. За това как при нашето вечно странстване от зимата през пролетта към лятото до най-късна есен, ние неизменно губим нещо – година след година, крачка след крачка… Или пък печелим нещо? – не, не безсмъртие, може би дори не и способност да обичаме, а тази блажена окончателност, която е вечният двигател на почти неразбираемия процес, наречен Живот и Фантазия.

(Максим Немцов, преводач на руското издание)

Приказка за всеки човек, който се е усетил, че е ЧОВЕК, и е тръгнал да търси своите събратя.

(Александър Василев)

Мъдрост. Ама не онази, дето те поразява с усещането за докоснати вселенски истини и тряс с книгата по главата: „А стига бе?!“. А се усмихва, понякога направо с глас се смее, докато бавно попива и се утаява чак до ноктите, до върха на косата. Ще си помислиш, че те е преобразила, направила те е по-мъдър, по-близък до същността на нещата… че те е пораснала. И ще сбъркаш. А и, като се замисля – изтрябвало ти е да станеш такъв. Нали си дошъл замлъкнал и скептичен, а си тръгваш искрящ като посипан със скреж. Това стига.

(Жени Колева)

Прекрасният Еднорог е нашата вътрешна светлина, чистата ни същност, която ни посочва с блестящ лъч Пътя на Живота. А той минава през ежедневието ни. И красотата му е навсякъде – в мислите, в постъпките ни.

(Ели Апостолова)