На пръсти се вдигам,
а над мен зора блести.
Крещи от прах демон,
ела, Орел, и ме води.
Че на сърце ми скръбно тегне дял нелек.
Твоя път вървя, човек.
Той ме чака.
И гладен и морен,
аз не спирам да вървя.
Дъжд идва, проливен,
но от стряха – ни следа.
До моя дом е тъй далеч,
сякаш век.
Твоя път вървя, човек.
Той пред мен е.
Луната маскира
пусти улици в цветове.
И мрачна
и страшна
сянка пак обви света.
Трепери той и тихо чака
утринта.
А по своя път вървя.
Път човешки.
~ ~ ~
Сред море
да крачат рибки могат,
на лунна светлина
сребристокрили.
Звезди омагьосани
плуват насън.
Знаят ли те къде
еднорог ще се спре,
кон крилат где лети?
Морето, уви,
от нас нарвалите скри.
Иди, свраката питай
за еднорозите….
Сред гора,
със слово птички пеят,
дъгоцветни,
те свойте тайни,
крият в облаци,
играят криеница.
Дали знаят къде
еднорог ще се спре,
где пегас пак лети,
морето, уви,
от нас нарвалите скри.
Mитът истина ли таи?
Къде са еднорозите?
~ ~ ~
Бях, едва си спомням,
някой непознат ми сега.
Мъдра и невинна бях,
пълна с тъга.
Вече съм жена,
колко странно е.
Някога аз търсих
нещо чак отвъд паметта.
Него аз от все сърце
безспир зова.
Вече съм жена,
всичко друго е.
~ ~ ~
Луната рисува
сиви улици в цвят.
Беззвездна, прокобна
сянка сграбчи този свят.
Трепери той и чака тихо
утринта.
А аз по своя път вървя.
Път човешки.
(Желяна)
…Познахте ли ги, песните?