ГЛАВА 1
Дарен повдигна панталона си и се огледа. Звънът на последния училищен звънец винаги му звучеше като погребален марш.
– Ей, Плъх!
Това беше Мони Дългия. Дарен намести очилата си и огледа коридора, с надеждата да се спаси чрез бягство.
– Ооо, Дарко-плъхарко!
От другата страна идваха Росен и Яни. Дарен осъзна, че ако не обърне джобовете си, ще се сбогува и с левия си преден зъб. Част от десния вече беше счупена.
– Имам само петдесет стотинки – виновно измънка хлапето. Обърнатите му джобове стърчаха нелепо в чудесен синхрон с огромните му клепнали уши.
– Имам само петдесет стотинки! – заблещи се срещу него Дългия, докато повтаряше думите му с престорено тънък глас. – Не става, Плъх! Не ме устройват жълтите ти с’тинки.
Трите момчета повлякоха хлапето по коридора.
– Да не си посмял да цвърчиш! – заплаши го Яни. – Иначе пак ще целуваш мозайката.
Дарен стисна зъби и прие съдбата си. Каквото и да му се случеше оттук нататък, протестите само щяха да усложнят нещата. Когато Росен преди време беше нахлупил кошче за боклук на главата му, а приятелите му настояваха Дарен да задържи неприятното му съдържание на мястото му, той бе посмял да се развика за помощ. Тогава Дългия го блъсна в стената и счупи десния му зъб. Сега левият изглеждаше още по-дълъг и всички съученици на хлапето бяха започнали да го наричат „плъх“. Дори милата, очилата зубрачка, която никога не обиждаше никого, защото получаваше достатъчно обиди от всички, му беше казала, че прилича на хамстер.
– Оуух!
– Казах да не скърцаш! – изсъска Яни.
Дарен отново стисна зъби. Влачеха го по стълбите към училищната изба. Бяха доста по-високи от него и прескачаха по няколко стъпала, а той се задъхваше с изплезен език между тях. Приличаше на поизпразнен чувал с картофи, който се тътри и подскача по стълбите, дърпан от силните ръце на едър хамалин.
– Ще го оставим ли долу? – Росен се подхилна към Дългия.
– Защо не?! – отвърна той. – Като дойде оня изрод с парното, ще го пусне.
– Момчета… – Дарен изпитваше ужас от тъй наречения параджия. – Утре ще ми дадат повече пари… Не ме оставяйте там, моля ви! Ще запазя всичко за вас!
– Я, кой се опитва да ни корумпира?! – изцеди през зъби Яни и изгледа злобно Дарен. Той беше най-умен и мълчалив от тримата, но поредица от неприятни случайности го бяха превърнали в това, което беше.
– Яни, аз… съжалявам! Яни…
Дарен не можа да каже нищо повече. Момчетата го бяха пуснали на пода, а Яни го стискаше за скулите, за да млъкне.
– Ще мълчиш, когато аз говоря, плъх! Влизай пръв!
Вратата на избата беше пред тях. Дарен не се страхуваше от тъмното, защото хората го плашеха повече. Той повдигна с усилие желязното резе и сам се вмъкна вътре.
– Яни, прибери му с’тинките! Сетих се, че имам още петдесет. Мога да изям един прост ‘амбургер! – нареди отново Дългия.
Яни последва хлапето, издърпа стотинките от ръцете му и се спря, защото усети остър цигарен дим. Не му се искаше да среща параджията.
– По-добре да сме луди, отколкото скучни – чу се момчешки глас, който беше част от някакъв явно отдавна започнал разговор. Последва го групов смях.
– Лили, дай още една цигара! – обади се този път момиче.
Дарен смутено си напъха джобовете обратно в панталона и се зачуди накъде е по-безопасно да побегне. Групата нелегални пушачи отпред можеше да го преджоби за пари за цигари, а той нямаше с какво да ги умилостиви. Отзад идваха Дългия и Росен, за да проверят защо се бави приятелят им. Те най-вероятно щяха да решат да се правят на големи мъже пред момичетата, а Дарен знаеше кой ще пострада от това.
– К’во става бе, Яни?! Що кибичиш още тука? – дрезгаво подвикна Дългия в сумрака.
Двама от пушачите веднага скокнаха от тръбата, на която бяха седнали. Бяха от по-големите ученици и параджията нямаше нищо против да пушат на работното му място, ако от време на време го черпят с цигари или му носят по нещо за пиене.
– Дълъг, остави Плъха и се омитай! – нареди Лили и освети лицето му със запалката си.
– Леко ма…
Лили повдигна високо лявата си вежда и погледна застрашително момчето.
– Хайде изчезвай, преджобил си го вече. Тичай да ма’аш ‘амбургери! – презрително допълни момчето до Лили с тон, който говореше по-ясно от думите.
Лили дръпна Плъха за рамото. Вещерскозелените ù очи се присвиха, а косите ù се плъзнаха напред през лицето, когато се наведе да сплаши с поглед детето. Заприлича на злокобна черна котка.
– Какво искаш?! – измънка Дарен, стреснат от веригата, която Лили въртеше около ръката си.
– Измъкнах те от простака, каквото искам, ще си го получа сама.
Лили го повлече към тръбата, където я чакаха приятелите ù. Момчетата подхвърлиха няколко груби забележки на Дарен и се върнаха към заниманията си.
– Ааа, това Плъха ли е? Дайте да го пуснем в шахтата на Паро, може татко Луцифер наистина да е вътре.
Виктория, която всички наричаха Вик, имаше явна склонност към окултното. На шията ù висеше пентаграма. Обличаше се в черно и говореше рязко, все едно издава заповеди. Тя беше единственият човек на света, който харесваше параджията. Нарекла го бе Паро и често го посещаваше тайно, за да си говорят за черни магии и многото имена на дявола.
– Чу ли какво ти говоря? – Вик бутна момичето до себе си.
– Ох, не ме закачай в момента! – изпъшка Деника, която беше пълната ù противоположност. – Счупих си нокътя!
Изрусена до бяло, с къса лъскава поличка и остри обувки с тънки токчета, Деника изглеждаше някак не на място в цялата компания. Тя беше тук само защото харесваше един братовчед на Виктория, плейбой от горните класове, и вярваше, че може да си го купи с пари, както беше купила приятелството си с останалите.
– Говорех за Плъха и за шахтата! – Вик стовари юмрук върху тръбата, на която седяха. Двете момичета от другата ù страна, които излизаха с нейната компания само за да са близки с лидерите в училище, се смушкаха незабелязано.
– Пуснете го да си ходи. Какво се занимавате с келеши – малко неуверено подхвана Ани.
– Да го отложим за друг път, наистина – веднага я подкрепи Елеонора.
– Погледнете как си орезилих нокътя! – опъна пръсти пред носовете им Деника. Точно над тях премигваше една стара лампа, която от време на време съскаше и пращеше съвсем на изгаряне.
– Не ми е проблем твоят нокът! Казах, че искам да пуснем Плъха в шахтата! – скочи от тръбата Вик.
Дарен все още стоеше край Лили и момчето, които спореха, шепнейки. Той напрягаше слух, за да чуе по нещо и от двата разговора, защото вече беше надушил намеренията им. Момчетата на другата тръба, които си подаваха последователно някаква силно воняща цигара, сякаш съвсем го бяха забравили.
– Какво изобщо искаш? – Лили го каза високо. След това погледна към Виктория, кимна ù и повлече Дарен към шахтата.
– Пусни ме! Лили, моля те! Ли-ли, пусни ме!
– Пускай го вътре, нали за това те моли! – изсмя се Виктория.
Ани и Елеонора се спогледаха притеснено.
– Оставете го, вижте на какво прилича! – провикна се безрезултатно Ели. Двете с Ани се смъкнаха от тръбата, а Деника неохотно ги последва.
Лили и Вик вече стояха пред шахтата и стискаха здраво Дарен за раменете.
– Няма ли да ни помогнете? – Лили посочи с глава към шахтата.
– Някой да има пиличка?! – Деника тракаше с токчетата си наоколо, налапала „пострадалия“ си пръст.
– Имам чук! – изсъска Лили.
– Хей, какво правите? – веселяшки се провикна едно от момчетата, които още поклащаха крака от тръбата. Ако не бяха толкова напушени, със сигурност щеше да им хрумне да ги последват.
– Моля ви… Не ме пускайте там! – отново направи опит да ги умилостиви Дарен. – Утре ще ви дам пари за цигари. Моля ви…
– Ти ли бе?! – Лили го перна през врата. Вик вече беше отместила тежкия капак на шахтата без ничия помощ.
– Айде, скачай! – дръпна го тя, след като се изправи. – Паро, каза, че си струва да се провери какво има долу. Ти ще бъдеш нашата опитна мишка.
Дарен падна леко. Не го заболя, а страхът му се стопи пред ослепителната светлина, която извираше от странен, приятно миришещ огън. Могъщ и необясним, той скриваше не само мрака, но и мястото, на което бе паднал. Беше смутен, но не чувстваше страх.
– Кажи ми името си! – прозвуча ясен глас.
Дарен усети, че няма от какво да се бои, но не харесваше името си.
– Как се казваш, момче? – упорстваше гласът.
– В момента не мога да преценя.
– Право казваш.
Огънят изтъня и бързо прие формата на млад воин. Косите му бяха дълги и златисти. Очите – много светли. Дрехите – бели. Носеше дълъг меч, но това, което най-силно впечатли Дарен, бе, че имаше криле.
– Не знаеш кое име да ми кажеш, защото по-често се обръщат към теб с прякора ти.
– Не го харесвам – призна Дарен.
– Има защо – съгласи се воинът. Протегна ръка, свали очилата на детето и ги хвърли в краката му. – Вече няма да ти трябват!
Дарен се огледа неразбиращо. Продължаваше да вижда добре и без очилата.
– Кой си ти?!
– Пратеник! – усмихна се непознатият. – Името ми е Уриил. Приятелите ти, там горе, са в голяма опасност…
– Те не са ми приятели! – веднага възрази Дарен.
– Знам, но изпитвам сърцето ти. Готов ли си да им помогнеш, въпреки това, което ти сториха?
– Аз, амм… – Дарен вдигна рамене. За първи път му предлагаха такова нещо. – Да! Защо не… Ако и ти помагаш!
– Не се излъгах за теб, Дарен – усмихна се Пратеникът. – Сега ще ти кажа нещо, което само ти ще знаеш, и когато приятелите ти слязат тук долу, ти ще бъдеш този, който ще решава съдбите им. Но помни, че си свързан с тях и обещанието, което ми даде. Нарушиш ли думата си, бедите ще връхлетят и теб!
ГЛАВА 2
– Хайде да си ходим, няма никакъв демон. – Деника потропваше нервно с острата си обувка. – Това са глупости, Вик! След половин час съм на козметик.
– Какво стана с Плъха? – прошепна Ели на приятелката си. Бяха се върнали на тръбата под съскащата лампа, но вече не им беше до пушене и планове за купони. И двете се тревожеха, че при падането детето може да се е ударило лошо и дори да е умряло.
– Трябва някак да проверим. Не можем да го оставим там! – отвърна още по-тихо Ани.
– Не можем да го търсим сами! – възрази приятелката ù.
– Ако кажем на някой, ще обвинят нас! – Ани накъсваше шепота си от напрежение.
– Шушу-мушу къща разваля. Какво си говорите там?
Вик изпълзя по тръбата и се намърда помежду им.
– За кой си говорите? – хитро присви очи Деника. През ума ù преминаха най-малко десетина имена на готини момчета.
– Да не ни издъните нещо, ей! – Вик изгледа последователно двете заговорнички.
– Ако ни изпортят, ще последват Плъха! – викна Лили от своето място, а тонът ù издаваше крайно нехайство.
– Не сме си го и помисляли! – отбранително отговори Ани.
– Няма ли поне да проверим дали е жив? – Ели не можеше да повярва, че мозъците им са толкова замъглени. Двете с Ани не пушеха трева, но им се струваше, че не само тревата е причината останалите от компанията да са така безсърдечни.
– На кой му пука? – Лили се приближи, местейки се по тръбата, като продължаваше да върти веригата, с която не се разделяше.
– Ще си изтърва козметика, бе хора! – отново се обади Деника. – Ако ще гледаме за дребния, да гледаме, че наистина нямам време!
– Дръж ми цигарите! – Лили пъхна кутията си в дамската ù чантичка, а веригата в джоба си и смигна на Вик с иронична усмивка.
– Вземи и моите! – нареди Вик.
Деника направи отегчена гримаса, дръпна ципа на чантичката си и слизайки внимателно от тръбата, за да не си счупи токчетата, подкани Ани и Ели:
– Хайде, че съвсем закъснях.
Мъжката част от компанията продължаваше да се хили в несвяст след втората „лула на мира“ и отново не им обърна никакво внимание. Всъщност момчетата едва ли помнеха, че са виждали Плъха в „пушалнята“.
– Ще извикаме отгоре, ако се обади, значи е жив. Да се оправя сам! – отсече Вик.
Ани и Ели не казаха нищо. Гърлата им бяха свити от тревога. Лили се надвеси над шахтата, плю вътре и подвикна небрежно:
– Хей, Плъх, срещна ли вече някой роднина?
– Ха-ха-ха, роднина. Това беше яко! – одобри Вик.
Никой не отговори. Деника също надникна, но стъпи накриво, залитна и вкопчи пръсти в суичера на Ани. Чантичката ù се изплъзна и полетя в шахтата.
– Голяма си патка! – ядоса се Вик. – Затри всичките ни цигари.
– Да влиза да ги вади! Тъкмо ще види как е Плъха – каза Лили.
– Стига бе, ще ви купя нови! – усмихна се глупаво Деника.
– Пак ще купиш, но аз влизам да си ги взема. – Вик дръпна запалката от ръката на Лили, щракна я и огледа отвора. – Има стълби. Няма да се претрепя.
– Идвам с теб! – обяви Лили. Всъщност и двете бяха безкрайно любопитни да проверят истинността на разказите на Паро.
– Аз няма да слизам там. Кой знае каква е мизерия – отстъпи назад Деника.
Ели и Ани се спогледаха плахо.
– Защо не пробваме?
– Щом има стълби.
Когато и четирите момичета се скриха от погледа на Деника, тя се поогледа, събу обувките си, преметна ги през рамо за каишките и следвайки слабата светлина, легна по корем и напипа със стъпала стълбите.
– Няма само аз да стоя тук – каза и ги последва.
В ума ù проблесна, че вече се е изпоцапала достатъчно, за да отложи козметика си за следващия ден.
Озоваха се върху студената, прашна и ръждясала метална настилка на улица „Твърдо желе“. Името беше изписано с готически букви върху една крива табела, висяща над главите им, между гирлянди от гнили коренища, които лъщяха от зловонна черна мъгла. На около пет метра имаше сладкарница. Но момичетата все още не знаеха нищо за града под шахтата и много щяха да се учудят, ако разберат че „желето“, което се продава там, е дотолкова втвърдено, че се купува на плочки и от него се строят къщи. Ако си пришълец и случайно попаднеш в тази сладкарница, най-вероятно ще загубиш половината си зъби, докато разбереш за какви сладкиши става дума. Собственикът ù принадлежеше към тъй наречените блатни, но тази част от подземния град се управляваше от кралицата на гигантите Джимеле и нейните тлъсти служители, които обитаваха разнебитения дворец, чиито криви кули се мъдреха над покрива на сладкарницата. Ето защо наоколо имаше всякакви гнусни твари, по-заможните от които бяха любители на тоновете голота, показвана в стриптийз бара на близначката на кралица Джимеле. Блатните, които все пак притежаваха някакъв вкус, казваха за този бар: „Блажен е този, който недовижда!“.
Всичко това обаче можеше да се забележи само от тези, които имат очи да го видят. Дошлите доброволно не виждаха нищо нередно никъде в подземния град.
– По дяволите! – възторжено извика Вик. – Това е деветият кръг на ада. Супер готино е! Култ!
Ани и Ели се спогледаха объркано. Според тях подобна констатация трябваше да се изрече с по-различен тон. Усещаха нещо нередно, но не разбираха какво е то.
Все още оглеждайки се безмълвно, Лили и Деника прочетоха надпис, гласящ „Странноприемница „ВЕЧЕН СЪН“, върху някаква мистично-злокобна постройка, отдясно на улицата. Точно срещу нея имаше кръчма с име „Спуканата бъчва“. Оттам вонеше на сяра и застояло. Беше като да попаднеш в страшен филм, в който всеки кадър вдига адреналина ти.
– Това да не е „Скрита камера“? – попита Деника и устата ù остана полуотворена.
Точно срещу тях, малко на оверлог, крачеше Паро, училищният параджия. Беше запуснат, брадясал мъж, който миришеше на лошо и приличаше на пиян клошар.
– Тоя пак ли е оня? – объркано прошепна Ани.
Лили извади веригата си и нервно я завъртя.
– Видях го и ми гръмна сърцето – Деника беше отстъпила до тях. – Имам лошо усещане!
– Добре дошла у дома, Вик! – поздрави Паро с лукава усмивка. – А също и останалите!
– Това ми прозвуча кофти – намръщи се Лили, килна глава напред и косата отново закри по-голямата част от лицето.
– Ще ти зазвучи по друг начин, като влезеш в „Спуканата бъчва“!
Паро се обърна и тръгна към кръчмата, влачейки обутите си в смачкани обувки крака.
– Ако е истинска скрита камера, наистина си струваше да отложа козметика за утре! – Деника се усмихна глупаво на Ани и Ели. – Ще се видим по телевизията! Този Паро е откачалка. Има логика да се навие да ни скрои такъв номер, заедно с Вик. Иначе мястото е много яко. Нали е яко, момичета?
Логиката на Деника трудно можеше да се вземе на сериозно.
– Наистина ли мислиш, че някоя телевизия ще направи цял град под училището ни заради нас? – Ели заби показалец в слепоочието си и завъртя ръка. – Не само Паро е куку!
– По дяволите, това е Тони Юмрука? А каза, че заминавал за Щатите! – Вик ускори ход, за да чукне петица с момчето, излязло да ги посрещне на вратата на „Спуканата бъчва“.
– Знаех си, че рано или късно ще стигнете дотук – разкикоти се Юмрука. Беше лигав повече от обичайното, следователно беше пиян. – Алекс Тревата също е тук.
– Каза, че заминаваш другаде?
Лили също чукна петица с Юмрука, но спря пред него и го изгледа изпитателно.
– Стига, гаднярке! Всеки лъже пред готини гаджета, като вас.
– Вътре е по-интересно! – Паро ги подкани да влизат, но Ели и Ани усетиха, че бърза да прекъсне въпросите на Лили. Тя се смръщи недоволно, но реши да влезе.
– Няма да близна нищо в тази мизерна дупка! – мрънкаше Деника. – Кой знае как си мият чашите!
– Уау, велико е!
Вик се радваше малко пресилено на всичко, което виждаха.
Опитваше се да покаже на приятелките си и най-вече на Деника, че това тук е нейният свят. Искаше всички да го разберат. Най-сетне беше в свои води! Истински готически град, с убийствена бирария, чието име е като от роман на Тери Пратчет.
Осветлението в „Спуканата бъчва“ беше в червеникави тонове. Музиката беше глуха, но по масите цареше страхотно оживление. Множество блатни пиеха димящ алкохолен коктейл в метални халби. При наздравиците те блъскаха чашите си така настървено, че в първия момент Ани и Ели помислиха, че смятат да се бият. Блатните бяха полуголи същества с тъмнокафява кожа. Дрехите по тях нямаха ясна кройка и очертания и изглеждаха като мръсни парцали. Деника се възмути дълбоко от вида им.
– Мязат на орки, нали? – ухили се съвсем до ушите Алекс Тревата, който всъщност едва ли помнеше къде се намира и дори не се изненада от пристигането на момичетата.
– Не съвсем! – отговори Лили.
Тя не харесваше моментите, в които нещата ù се изплъзваха. Не харесваше и притеснените физиономии на Ани и Ели, които не спираха да си шепнат нещо.
– Искам кола в запечатана бутилка и със сламка! – претенциозно заяви на сервитьора Деника.
– В ада не сервират на блондинки! – изхили се Вик.
Паро ù смигна да мълчи и поръча за всички някакво зеленикаво питие, като нареди едното да бъде в запечатана бутилка.
– Ще пиеш направо от шишето. Дано това те устройва! – Паро изгледа Деника, хилейки се угоднически. – Забравили са да поръчат сламки.
Ели и Ани се разсмяха заедно с останалите. Искаха да прикрият откритието си, че танцьорките-блатни са с по три гърди, а кожата на главата на сервитьора изтънява до черепа, когато не обслужва някой клиент.
– Мислиш ли, че всичко това е реално? – съвсем тихо попита Ели.
– Мисля, че сме прекалили с тревата. Не помня кога успяхме да се напушим толкова яко, но все пак ни е за първи път!
Из „Шахтата” – фентъзи клуб „Светлини сред сенките”: Анелия Стойкова, Боряна Бакалова, Иоана Йорданова, Теньо Стойнов, Теодора Тодорова, Мая Стойкова, Калин Маганджиев, Теодор Куцаров, Шенай Окан, Костадин Първанов, Теодор Костов, Габриела Мицалова, Любомир Фотев, Десислава Василева, Димо Балтов, Станислав Кирилчев, 2006, 2011