Теодор Стърджън – „Бленуващите кристали“
Превод: Калин Ненов, 2008
1
Хванаха хлапето да върши нещо отвратително под пейките на гимназиалния стадион; и от училище го пратиха да си върви вкъщи. Тогава беше на осем. Вършеше го от години.
В известен смисъл беше жалко, че се случи тъй. Той бе добро хлапе, пък и изглеждаше добре, макар да не изпъкваше особено. Имаше други хлапета, а и учители, които донякъде го харесваха, имаше и такива, които донякъде не го харесваха; но всички му се нахвърлиха, когато се разчу. Казваше се Хорти – всъщност Хортън – Блуит. Естествено, когато се прибра, си го отнесе.
Отвори вратата възможно най-тихо, ала го чуха и го завлякоха насред хола, където остана да стърчи с пламнало лице, наведена глава, набран около глезена чорап и ръце, пълни с учебници и бейзболна ръкавица. Беше добър кетчър, като за осемгодишен. Каза:
– Аз…
– Знаем – каза Арманд Блуит. Арманд беше кокалест субект с рехав мустак и студени влажни очи. Той плесна чело с ръце, а после рязко ги размаха. – Боже мой, момче, какво в името на всичко свято те накара да направиш такова гнусно нещо?
Арманд не беше набожен, но винаги говореше така, когато се плеснеше по челото – а това се случваше доста често.
Хорти не отвърна нищо. Госпожа Блуит, чието име бе Тонта, въздъхна и помоли за уиски със сода. Тя не пушеше и се нуждаеше от нещо, което да замества вглъбеното запалване на цигара, когато й се губеха думи. А думи й се губеха тъй рядко, че бутилка уиски й стигаше за шест седмици. Тя и Арманд не бяха родителите на Хортън. Родителите на Хортън бяха горе, но семейство Блуит не знаеше това. На Хортън бе позволено да се обръща към Арманд и Тонта на малко име.
– Може ли да попитам – продължи Арманд ледено – откога имаш този отвратителен навик? Или просто си експериментирал?
Хорти знаеше, че няма да му се размине лесно. Арманд бе сбърчил лице в същото изражение, както когато опитваше вино и откриеше, че е неочаквано добро.
– Не го правя често – отвърна Хорти и зачака.
– Дано Господ се смили над нас заради великодушието ни да приютим това свинче – възкликна Арманд и отново плесна чело с ръце. Хорти си позволи да издиша. Поне с това приключиха. Арманд го казваше всеки път, когато беше ядосан. Мъжът изхвръкна от стаята, за да забърка уискито на Тонта.
– Защо го направи, Хорти? – Гласът на Тонта звучеше по-нежно само защото гласните й струни бяха по-фино оформени от тези на съпруга й. Лицето й излъчваше същия неумолим студ.
– Ами, аз… просто така ми хрумна. – Хорти остави учебниците и ръкавицата си на табуретката.
Тонта извърна лице и издаде нечленоразделен звук, сякаш й се повдигаше. Арманд влетя обратно със звънтяща чаша в ръка.
– Не съм чувал такова нещо през живота си – рече той презрително. – Сигурно се е разнесло из цялото училище?
– Предполагам.
– Децата? И учителите, без съмнение. Ама разбира се. Някой каза ли ти нещо?
– Само доктор Пел. – Това беше директорът. – Каза… каза, че могат…
– Говори по-силно!
Хорти вече бе минавал през това. Защо, защо трябваше да му се случва пак?
– Каза, че училището може да мине и без г-гнусни диваци.
– Разбирам как се е чувствал – вметна Тонта саркастично.
– Ами другите хлапета? Нещо казаха ли?
– Хеки ми донесе червеи. А Джими ме нарече „Лепкав език“. – А Кей Халоуей се смя, но той не спомена това.
– Лепкав език. Не е зле, за хлапе. Мравояд. – Ръката пак плесна по челото. – Боже мой, какво ще правя, ако господин Андерсън ме поздрави със „Здрасти, Лепкав език!“ в понеделник сутрин? Това ще плъзне из целия град, Бог ми е свидетел.
Той прикова Хорти с влажния си поглед.
– И смяташ ли да превърнеш буболечкоядството в своя професия?
– Не бяха буболечки – плахо уточни Хорти. – Бяха мравки. От ония малките кафяви.
Тонта се задави с уискито си.
– Спести ни подробностите.
– Боже мой – повтори Арманд, – какво ще стане от него, като порасне? – Той спомена две възможности. Хорти разбра едната. От другата дори отраканата Тонта подскочи. – Изчезвай.
Хорти тръгна към стълбите, а Арманд се стовари вбесен до жена си.
– Писна ми – каза той. – Направо дотук ми дойде. За мене тоя помияр е олицетворение на провала още откакто за пръв път зърнах мърлявата му физиономия. Това място не е достатъчно голямо… Хортън!
– Хъ.
– Върни се и си вземи боклуците. Не искам да ми напомнят, че си в къщата.
Хорти се върна бавно, като заобиколи Арманд Блуит отдалеч, вдигна учебниците си и бейзболната ръкавица, изтърва един несесер – при което Арманд пак избожемойства, – вдигна го, почти изтърва ръкавицата и най-сетне изтича нагоре по стълбите.
– Греховете на пастроците – рече Арманд – ще се изкупват от пастроците, та чак до трийсет и четвъртото заколение. С какво съм заслужил това?
Тонта разклати чашата си, без да откъсва поглед от нея и без да отпуска одобрително свитите си устни. Навремето спореше с Арманд на глас. По-късно започна да спори наум. Всичко това й бе дошло твърде уморително. Сега тя демонстрираше одобрение и го оставяше да се просмуче колкото се може по-дълбоко в нея. Така животът ставаше толкова по-прост.
Щом стигна стаята си, Хорти се отпусна на ръба на леглото с ръце, все още пълни с учебници. Не затвори вратата, защото нямаше такава – Арманд вярваше, че усамотението вреди на младежта. Не светна лампата, понеже знаеше наизуст всичко в стаята, знаеше го и със затворени очи. Не че бе много. Легло, шкафче, дрешник с пукнато огледало в цял ръст. Детско бюрце, на практика играчка, което отдавна беше надраснал. В дрешника имаше три калъфа от насмолена коприна, натъпкани с неизползваните дрехи на Тонта, които не оставяха почти никакво място за неговите.
Неговите…
Нищо тук не бе истински негово. В къщата нямаше по-малка стая, иначе щяха да го сврат в нея. Имаше две спални за гости на този етаж и още една – на следващия, а гости те не канеха почти никога. Дрехите, които носеше, не бяха негови; те бяха отстъпка в името на нещо, което Арманд наричаше „позицията ми в този град“; иначе и парцали щяха да свършат работа.
Хорти се надигна и движението го накара да си спомни, че още стиска в ръце купчината неща. Остави ги на леглото. Ръкавицата обаче си беше негова. Купи я за седемдесет и пет цента от магазина на Армията на спасението. Събра парите, като вися на пазара на Демпелдорф и разнася покупките на хората за по десетаче. Бе смятал, че Арманд ще е доволен; нали все приказваше за находчивост и умение да печелиш. Но Арманд му беше забранил да го прави повече. „Боже мой! Хората ще си помислят, че сме просяци!“ Затова ръкавицата бе всичко, което му остана от цялата история.
Всичко, което имаше на света – освен, разбира се, Джънки.
Той погледна през открехнатата врата на дрешника към най-горния рафт и безпорядъка от коледни лампички (елхата стоеше навън, та да я виждат съседите – никога вътре), стари панделки, абажур и… Джънки.
Хорти измъкна твърде големия стол изпод твърде малкото бюро и го пренесе – ако го беше тътрил, Арманд щеше да довтаса, взимайки по две стъпала наведнъж, за да види какви ги върши, и ако се окаже нещо забавно, да му го забрани. Внимателно го остави до вратата на дрешника. После стъпи върху него и затършува зад вехториите върху лавицата, докато не откри твърдата четвъртита форма на Джънки. Извади го, един дървен куб, безвкусно боядисан и ужасно очукан, и го занесе на бюрото.
Джънки беше от ония играчки, така познати и овехтели, че не е нужно да ги виждаш или пипаш често, за да знаеш, че са там. Хорти беше намерениче – намерен в парка през една късна есенна вечер, увит само в една пелена. Сдоби се с Джънки, докато беше в Дома, и когато Арманд го избра за осиновяване (по време на кампанията си за градски съветник, която загуби, но за която смяташе, че слухът за осиновяването на „клето бездомно сираче“ ще му е от полза), Джънки бе част от сделката.
Хорти внимателно остави Джънки на бюрото и натисна едно износено езиче отстрани. Първо с някаква ярост, после с колебанието на ръждясала пружина и накрая предизвикателно, Джънки изскочи: човече на пружина, бежанец от едно по-кротко поколение. Беше Полишинел, с нащърбен орлов нос, който почти опираше в изпъкналата остра брадичка. В дерето между тях се ширеше многозначителна усмивка.
Но цялата индивидуалност на Джънки – и цялата му стойност за Хорти – се криеше в очите му. Техните гладки фасетки сякаш бяха изрязани или отлети от оловен кристал, което им придаваше странен, сложен блясък, дори и в най-тъмната стая. Неведнъж на Хорти му се струваше, че светят със собствено сияние, макар никога да не бе напълно сигурен.
– Здрасти, Джънки – промърмори той.
Човечето кимна с достойнство, а Хорти се пресегна и хвана гладката му брадичка.
– Джънки, хайде да се махнем оттук. Никой не ни иска. Може да не си намерим нищо за ядене, а може и да ни е студено, обаче лелеее… Само си помисли, Джънки. Да не ни е бъз, като чуем неговия ключ в ключалката, да не вечеряме, пък той да ни пита въпроси, докато ни се наложи да лъжем, и… такива работи.
Нямаше нужда да се обяснява на Джънки.
Той пусна брадичката и ухилената глава се заклати нагоре-надолу, а после кимна, бавно и замислено.
– Що бяха такива за мравките? – довери му Хорти. – Никой не съм влачил да гледа. Отидох самичък. Ама смотаният Хеки ме е видял. А после се е измъкнал и е викнал господин Картър. Не е хубаво тъй, нали, Джънки? – Той чукна закривения нос отстрани и Джънки поклати глава в съгласие. – Мразя портите.
– Имаш предвид мен, без съмнение – обади се Арманд Блуит от вратата.
Хорти не шавна, а за един дълъг миг – и сърцето му. Той полу клекна, полу се сви зад бюрото, без изобщо да се обръща.
– Какво правиш?
– Нищо.
Арманд го шамароса през бузата и ухото. Хорти прохленчи, веднъж, и прехапа устни.
– Не лъжи – отсече Арманд. – Очевидно е, че правиш нещо. Говореше си самичък, което е сигурен признак за дегенериращ ум. Какво е това… о. Ами да, бебешката играчка, дето вървеше с теб. Твоето имущество. Отвратителна е точно колкото тебе.
Той взе Джънки от бюрото, пусна го на пода, изтри ръка в панталоните си и внимателно стъпи върху главата му.
Хорти изпищя, сякаш смазваха собствената му глава, и се хвърли върху Арманд. Атаката беше толкова неочаквана, че възрастният се прекатури. Той се стовари тежко и болезнено върху дъската на леглото, посегна, но не успя да я хване и се озова на пода. За миг остана там, пъшкайки и премигвайки, после очичките му се присвиха и се впиха в треперещия Хорти.
– Ммм… хъм! – изсумтя той с огромно задоволство и се надигна. – Тебе трябва да те изтребят.
Сграбчи ризата на Хорти и го зашлеви. Докато говореше, удряше момчето през лицето, ту отляво, ту отдясно, вместо пунктуация.
– Човекоубиец, ето какво си ти. Канех се. Да те пратя. В друго училище. Но е опасно. Полицията ще. Се погрижи за теб. Имат място. За непълнолетни престъпници. Мръсен малък. Извратеняк.
Той тласна подпухналото дете през стаята и го натика в дрешника.
– Там ще си на сигурно, докато дойде полицията – изпъхтя и затръшна вратата. Тя затисна три от пръстите на лявата ръка на Хорти.
Когато момчето изпищя в истинска агония, Арманд рязко отвори вратата.
– Няма полза да викаш. Ти… Боже мой! Каква каша. Сега явно ще трябва да викам лекар. Нямат край – абсолютно нямат край белите ти. Тонта! – Той хукна надолу по стълбите. – Тонта!
– Да, прасковке.
– Малкият дявол си прищипа ръката с вратата. Нарочно го направи, да предизвика съжаление. Сега кърви като заклано прасе. Знаеш ли какво направи? Удари ме. Той ме нападна, Тонта! Опасно е да се навърта в тази къща!
– Горкичкият ми! Нарани ли те?
– Само дето не ме уби. Ще викна полицията.
– Аз най-добре да се кача горе, докато им звъниш – предложи Тонта и навлажни устни.
Но когато стигна до стаята му, Хорти бе изчезнал. Новината създаде доста вълнения. Отначало Арманд искаше да се докопа до Хорти по свои си причини, а след това започна да се страхува какво ще кажат хората, ако момчето раздрънка собствената си изопачена версия за инцидента. Мина ден, седмица, месец, и стана безопасно да казва тайнствено с поглед към небето:
– Вече е в сигурни ръце, горкото детенце – а хората отговаряха:
– Разбирам…
И без това всички знаеха, че не му е истински син.
Но Арманд Блуит скъта една мисъл в ъгълчето на ума си: да се пази, оттук нататък, от всички младежи с три липсващи пръста на лявата ръка.
2
Семейство Халоуел живееше в края на града, в къща, която имаше само един недостатък: беше на кръстовището, където се събираха щатската магистрала и главната улица, и затова и денем, и нощем откъм двата й входа бучаха коли.
Карамеленокосата дъщеричка на Халоуел, Кей, бе така загрижена за положението си в обществото, колкото може да бъде само човек на седем. Бяха я помолили да хвърли боклука и тя, както обикновено, открехна задната врата едва-едва и надзърна към пътя, за да види да не би някой познат да я хване насред такава слугинска задача.
– Хорти!
Той се сви в мъгливите сенки на светофарния стълб.
– Хортън Блуит, виждам те.
– Кей… – той се приближи, без да се отлепя от оградата. – Не казвай на никой, че си ме видяла, става?
– Ама за… о. Ти бягаш от къщи! – изстреля тя, като забеляза пакета под мишницата му. – Хорти… да не си болен? – Той изглеждаше блед, напрегнат. – Ръката ли си удари?
– Малко. – Той стискаше лявата си китка с дясната си ръка. Лявата му ръка беше увита с две или три кърпички. – Щяха да викнат полицията. Скочих през прозореца върху бараката и се крих там цял следобед. Търсиха по улицата и навсякъде. Нали няма да ме изпортиш?
– Няма. Какво има в пакета?
– Нищо.
Ако бе настоявала, ако бе посегнала да го сграбчи, вероятно нямаше да я види никога повече. Вместо това тя каза:
– Моля те, Хорти.
– Виж. – Без да пуска китката си, той се извърна така, че Кей да може да издърпа пакета изпод мишницата му. Тя го отвори – беше хартиен плик – и измъкна отвратителното размазано лице на Джънки. Очите на човечето проблеснаха насреща й и тя изписка.
– Какво е това?
– Това е Джънки. Мой си е още отпреди да се родя. Арманд… той стъпи върху него.
– Затова ли бягаш?
– Кей! Защо се бавиш там?
– Идвам, мамо! Хорти, трябва да се връщам. Хорти, ще си дойдеш ли пак?
– Никога.
– Лелеее… тоя господин Блуит, толкова е гаден…
– Кей Халоуел! Влизай вътре веднага. Навън вали!
– Да, мамо! Хорти, исках ‘ти кажа. Днес не трябваше да ти се смея. Хеки ти донесе червеите и помислих, че е шега, само зат’ва. Не знаех, че наистина ядеш мравки. Лелеее… Аз един път ядах боя за обувки. Т’ва е нищо.
Хорти повдигна лакът и тя внимателно намести пакета под него. Той отговори, сякаш му бе хрумнало сега – както всъщност си беше:
– Аз ще се върна, Кей. Някой ден.
– Кей!
– Чао, Хорти. – И тя изчезна, проблясък на карамелена коса, жълта рокля, парче дантела, които пред очите му се преобразиха в затворена портичка на дъсчена ограда, зад която заглъхваха бързи стъпки.
Хортън Блуит остана под навъсения дъждец, зъзнещ, но с пареща длан и още едно парене, горе в гърлото му. Той го преглътна, с усилие, и като вдигна глава, видя широкия приканващ заден капак на някакъв камион, който бе спрял на светофара. Хукна към него, метна вързопчето си и се провря вътре, като дращеше с дясната си ръка и се мъчеше да пази лявата. Камионът се люшна напред; Хорти диво задрапа, за да не падне. Пакетът с Джънки се плъзна обратно към него, покрай него; той посегна да го улови, изпусна се и започна да се свлича.
Изведнъж нещо се стрелна от вътрешността на камиона и сграбчи смазаната длан на Хорти; в нея изригна страшна болка. Той едва не припадна; когато можеше да вижда пак, лежеше по гръб върху тресящия се под на камиона, стиснал китката си, а болката му се изливаше в отскубнали се сълзи и тихи, мъчителни пъшкания.
– Мале, хлапе, ама хич не ти пука колко ще живееш, а? – Гласът принадлежеше на дебело момче, наглед на неговите години, което се бе надвесило отгоре му, подпряло глава на тройната си брадичка. Какво ти има на ръката?
Хорти не отговори. В този момент думите не стигаха до езика му. Шишкото, учудващо нежно, издърпа здравата му ръка от кърпичките и заотвива плата. Когато стигна до долния слой, видя кръвта в светлината на преминаваща лампа и каза:
– Олеле.
Щом спряха на светофара на някакво по-осветено кръстовище, той погледна по-внимателно и рече:
– Олеле майчице. – Цялото възклицание остана някъде вътре в него, а очите му се присвиха в две съчувстващи възелчета от бръчки. Хорти разбра, че дебеланкото жали него, и едва тогава заплака с глас. Искаше да спре, но не можеше, и не спря, докато момчето му превързваше ръката наново, а и доста след това.
Шишкото седна върху ролка брезент, за да изчака Хорти да се успокои. По някое време Хорти утихна мъничко и момчето му смигна, а той, дълбоко чувствителен и към най-малката проява на милосърдие, ревна отново. Момчето вдигна хартиения плик, погледна вътре, изсумтя, старателно го затвори и го остави върху брезента. После, за изумление на Хорти, извади от вътрешното джобче на якето си голяма сребърна табакера, сглобена от пет метални цилиндъра, измъкна една пура, лапна я цялата и я завъртя, за да я овлажни, после я запали. Наоколо му закълби парливо-сладникав син дим. Не се опита да подхване разговор и малко след това Хорти трябваше да е заспал, защото щом отвори очи, якето на момчето бе сгънато като възглавница под главата му, а той не помнеше някой да го е слагал там. Беше тъмно; той приседна в камиона и от мрака веднага го посрещна гласът на шишкото.
– Спокойно, хлапе. – Една дундеста ръка подпря гърба на Хорти. – Как се чувстваш?
Хорти опита да отговори, задави се, преглътна и пак опита.
– Ами добре, май. Гладен… лелеее! Извън града сме!
Той усети, че шишкото клекна до него. Дланта се отлепи от гърба му; след миг го стресна пламъкът на клечка кибрит и в съзнанието му се вряза лицето на момчето, плуващо в трепкащата светлина, подобно на месечината, с нежни розови устни, плъзнали по черната пура. Сетне, с отиграно перване, новият му познат запрати клечката и сиянието й в нощта.
– Искаш ли?
– Никога не съм пушил – призна Хорти. – Освен царевична коса, веднъж. – Той хвърли почтителен поглед на рубинената светлинка в края на пурата. – Ти пушиш доста, а?
– Спира ми растежа – отвърна другият и избухна в смях. – Как е ръката?
– Боли малко. Ама бива.
– Имаш характер, хлапе. Аз ако бях, щях да крещя за морфин. Какво й се случи?
Хорти му разказа. Историята излезе разпокъсана и в безпорядък, но дебеланкото схвана всичко. Задаваше кратки въпроси, винаги по същество, и изобщо не коментираше. Разговорът замря, след като бе питал всичко, което явно искаше да знае, и Хорти известно време си мислеше, че шишкото е задрямал. Пурата потъмняваше все повече, като от време на време пукаше по края, а веднъж-дваж просветля колебливо от полъха на въздух от задната част на камиона.
С рязък, напълно буден глас дебеланкото го попита:
– Търсиш ли работа?
– Работа? Ами… май да.
Последва:
– Какво те накара да ги ядеш онез мравки?
– Ами, аз… не знам. Мисля, че просто… ами, исках.
– Често ли го правиш?
– Не много. – Тия въпроси се различаваха от разпита на Арманд. Момчето го питаше без отвращение, без да показва повече любопитство, отколкото когато го пита на колко години е, в кой клас учи.
– Можеш ли да пееш?
– Ами… май да. Малко.
– Изпей нещо. Така де, ако искаш. Не се сили. Ъм… знаеш ли „Звезден прах“?
Хорти се загледа в нощната магистрала, която препускаше под ръмжащите колела, в припламналото жълто-бяло, което се превърна в чезнещи алени очи, когато някаква кола профуча в отсрещното платно. Мъглата се бе махнала, бе се махнала и голяма част от болката в дланта му, а главното бе, че той се беше махнал от Арманд и Тонта. Кей бе проявила към него доброта като докосване с перце, а това странно момче, което приказваше по-различно от всички други момчета досега, му бе показало друг вид доброта. Вътре в него започваше да се разлива чудно, топло сияние, някакво чувство, което бе изпитвал само веднъж или два пъти в живота си – като спечели надбягването с чували и му дадоха камуфлажна кърпичка, и когато четири момчета бяха подсвирнали на едно улично куче, а то дойде право при него, без да обръща внимание на останалите. Той запя и понеже камионът бучеше, трябваше да повиши глас, за да се чува; и понеже трябваше да повиши глас, се остави на песента да го понесе, давайки й нещо свое, точно както строителят върху скелето отдава част от тежестта си на вятъра.
Песента свърши. Шишкото възкликна:
– Хей.
Тази обикновена сричка съдържаше сърдечна похвала. Без повече приказки той отиде в предната част на камиона и потропа по квадратното прозорче там. Камионът веднага намали, отби встрани и спря край пътя. Дебеланкото отиде при задния капак, провеси крака и се изсули на платното.
– Ти стой там – обърна се той към Хорти. – Аз ще се повозя отпред. Чуваш ли ме – недей да ходиш никъде.
– Няма – обеща Хорти.
– Как пееш така с премазана ръка?
– Не знам. Вече не боли толкова.
– А ядеш ли и скакалци? Червеи?
– Не! – викна Хорти ужасен.
– Добре – каза шишкото. Той отиде до кабината; вратата й хлопна зад него и камионът потегли пак.
Хорти предпазливо се промъкна напред и приклекна край предната стена на каросерията, за да погледне през квадратното прозорче.
Шофьорът се оказа висок мъж със странна кожа, сиво-зелена и на бучки. Носът му беше като на Джънки, но почти нямаше брадичка, затова приличаше на стар папагал. Беше толкова висок, че трябваше да се привежда над волана като папратов лист.
До него седяха две момиченца. Косата на едното приличаше на объл бял шубрак – не, беше като платина, – а другото имаше две дебели плитки, бретон и хубави зъби. Шишкото седеше до него и приказваше възбудено. Шофьорът сякаш въобще не обръщаше внимание на разговора.
Главата на Хорти беше замаяна, но не се чувстваше зле. Всичко наоколо му се струваше вълнуващо, като в сън. Той се върна обратно, легна и отпусна глава върху якето на момчето. Веднага след това се надигна и запълзя между струпаните в камиона кашони, докато ръката му напипа дългата ролка брезент, плъзна се по нея и откри хартиения плик. После пак легна, отпуснал лявата си ръка на корема, пъхнал дясната в плика, с пръсти между носа и брадичката на Джънки. Скоро заспа.