Човешка библиотека е всяко място, на което книгите събират човеци.
A Теодор Стърджън е от ония пишещи, посветили писането и (без преувеличение) живота си на човешкото: онова, което ни прави човеци. Без значение къде; кога; какви сме се родили.
На Запад събратята му по перо го наричат „въплътената любов“. Рей Бредбъри, Роджър Зелазни, Харлан Елисън, Джийн Улф, Самюъл Дилейни – те не само черпят вдъхновение от свежестта и силата на прозата му; вдъхновяват ги, вече като хора, примерите за човечност и проявленията на човечността, които изригват и от най-мрачните истории на Стърджън. (А Стърджън познава мрака в нас не по-зле от спътницата му светлина.)
„Бленуващите кристали“ е първият роман на Стърджън; и е писан преди повече от половин век. Две често достатъчни условия, за да се поколебае читателят, който зърва непознато име.
Искрено се надявам, че преди да се решите да прочетете романа, сте надникнали в него – дали в нашия дом (http://choveshkata.net), или в някоя уютна книжарница, или дори на крак, пред сергия с отзивчив продавач… Ако не за друго – за да се убедите със собствените си очи, ум, сърце, че тази книга е от вашите книги; все едно кога и как е писана. Понеже – мигар може да бъде човешка онази библиотека, която събира човеци насила?
Преди да ви оставя на Хорти, Зийна и весело-страшния карнавал – пардон, панаирен цирк – от чудаци, копнеещи по човешкото, искам да предупредя онези от вас, които вече ни знаят: „Бленуващите кристали“ не е „Последният еднорог“. Магията и силата в нея са други. Отворете широко очи, не се бойте от уродите и ужасите по пътя… нали помните, че те, всички пътища, накрая отвеждат до едно и също място?
Калин,
иззад чието рамо се усмихват
По-желалите
___________________
С този превод искам да благодаря на духа на Едуард Хамилтън Уолдо:
онази любов, която е жива и вечна, и продължава да прави нас, човеците – човечни.