Предлагаме тенденциозна и нееднозначна подборка цитати от „Храмът“… включително лафове 🙂
От всички спорове Кимле мразеше най-много този с вътрешния си глас. (стр. 6)
– Ако се опитва да се свърже с теб, трябва да си готова да го приемеш. Когато се стреснеш, блокираш съзнанието си и връзката се прекъсва. (стр. 165)
„Трябва да се измъкнеш, Кимле! Трябва да се върнеш в къщата на Финия!“
Коболдчето успя да откърти още малко от скалата. Гласът вече не го притесняваше. Беше на негова страна. Извади крака си, потърси местонахождението на Хелиор в небето и отново се огледа .
– Докато стигна до къщата на Финия, ще трябва да се прибирам – промърмори. – А ти, който и да си, не ме чуваш, нали? Не ти пука, че искам да видя Финия, преди да си тръгна. Откъде да знам, че тя е добре?!
Гласът не отговори. Явно наистина не можеше да го чуе.
„Кимле, можеш да се справиш! Измъкни се и тичай към къщата! Трябва да ни чакаш там!“
– Искам да питам нещо! – настоя Кимле и се заоглежда трескаво. – Ако ме чуваш, отговори ми сега! Искам да знам, къде е Финия!
Никой не отговори. Скалите се зъбеха зловещо срещу му, но тук нямаше дори ехо, което да подхване собствения му глас и да повтаря думите му като обигран присмехулник.
„Чудесно! Или полудявам… или си имам напълно глух вътрешен глас“, помисли си коболдчето.
Гората надолу не беше най-привлекателното място за някой, упътен от невидим непознат. (стр. 62)
Финия се подсмихна, обърна очи към Кимле и се ухили. Коболдчето се мъчеше да яде с прибори. Лъжицата тракаше в зъбите му, то се опитваше да я задържи и се оглеждаше стреснато, дали някой го наблюдава. Финия май го беше притеснила. Кимле извади от устата си пълна лъжица и я върна в паничката. После се облиза, съвсем като ики, сякаш се стараеше езикът му да не стигне до очите. (стр. 138)
Кимле хапеше опашката си. Мустаците му бяха увиснали като прекършени клонки.
„И то с нас, горкото… Дойде заради Финия, а тя […] като се заблещи с тия лилави очи… Как да не се влюби, горкото коболдче? Как да не страда? Създателю, Създателю, никой на тая планета не си знае мястото.“ (стр. 168)
Кимле остана сериозен. Права ли беше? Ако тя не става за елф, той, коболдът, може ли да обича човек? (стр. 177)
– Дядо, накъде е Нидо? – попита Кимле.
Старецът се втренчи в него. Гледа го дълго, преди да проговори.
– Накъдето си тръгнал и после наляво в първата пресечка – изгъгна накрая. Прокашля се, оправи каскета си и добави: – Смъртта си ли дириш, или ти е малко умът?
Той се обърна и закуцука към къщата.
– И коболдите тръгнали революция да правят…
– И коболдите имаме мозъци и чувства! – извика след него Кимле.
„Пак коболд! Това е проблемът, знам. Не съм елф, дори човек не съм… Мога да докажа, че не съм по-малко от тях! […]“ (стр. 198)
~
В съзнанието ѝ избухна вулкан. Мисълта ѝ сякаш изчезна. Не усещаше присъствието на подчинените си. Не усещаше самите тях, като войни на които може да разчита. Съзнанието ѝ се давеше в лепкава мъгла. Телепатичните пипала се мятаха слепи из нея и не стигаха до нищо, за което да се закрепят. Болеше, но смутът който тази болка носеше, беше по-страшен от нея. (стр. 67)
~
– Изключи този позор за магията, Симос! – Димос беше нахлул в стаята като торнадо. […]
– Тъкмо започнаха да говорят интересни неща… – извърна се Симос. […]
– Знаеш какво мисля за тези технологични извращения! – Димос изключи екрана от захранването. – Те погубиха елфите, хората, джуджетата… Защо се занимаваш с тях?!
– Защото сме в свят, в който е полезно да получаваш информация. (стр.44)
– Не съм се очовечил, брато! Уелфил съм се! – ухили се Симос.
– Избрахме най-доброто за себе си. Най-висшата раса. Защо останалото да е различно? Властта е в нас. Можем да бъдем всичко и навсякъде, докато магията е жива. Докато има енергия.
– Казах ти! – пресече го Димос и рязко вдигна глава. – Глупците в плът загубиха магията си именно по този начин. Защото им трябваше всичко това. (стр. 45)
– Намали го! – Мефоди размаха показалец към екрана. – Не ми се слушат още глупости за биологично оръжие и неизвестен камикадзе. Видяхме как стана! (стр. 164)
Чешмата изгъргори, задави се и пусна струя вода, която се завихри из въздуха.
– Когато оздравеете, ще трябва да се приберете… Не е културно да нападате къща, в която живеят момичета.
Водата вече заливаше раните на нападателите, затваряше ги и писъците на ужас преминаваха в стонове на удивление. Веднага щом успяха да стъпят отново на крака, маскираните мъже се втурнаха към гората. Нито един от тях не се обърна назад. (стр. 90)
~
– […] Пиянство, чревоугодие… Създателю, само ти знаеш какво още трябва да видят тези клети деца…
– Няма да пием! […] Това за червата… не знам какво е, но няма да го правим. Обещавам! Само ще погледаме. (стр. 131)
[…] очичките му светеха с пламък, който можеше да стопли цял мегаполис. […]
– Стига се глези! Хайде, вървете, че момичетата са грохнали… и Кимле, вижте го само. Опашките му се влачат от умора. Горкичкото! (стр. 129)
– Ставай, казах! Снощи се правеше на мъж… Не искал да спи при момичетата. Хайде сега, двамата ще идете за дърва. Като мъже! Тъкмо те двете ще се облекат. (стр. 86)
Сконфузи се. Притисна икито към себе си и му заговори обидено: – Винаги трябва да се отстъпва на момичетата, ики! Дори да не са прави. Дори да те преследват тъмни елфи и да знаеш изход от това място… Дойде ли момиче, само то е важно. (стр. 60)
Икито подскачаше пъргаво и се опитваше да хване една пеперуда. Успя. Задави се и я изплю. Тя падна в тревата, повъргаля се там, но все пак излетя. Икито кихна и се понесе след голям лъскав бръмбар. (стр. 41)
Притича до старата дюля зад къщата и изсипа пепелта в коренището. Чукна ръба на кофата в стъблото и звукът отново ѝ напомни за дома.
– Ха така! Нищо не трябва да отива на вятъра. От пепелта живот се ражда, както са казали старите хора. (стр. 85)
~
Момчето се обърна към рафтовете и се загледа в лъскавите опаковки. Знаеше какво може да побере във вътрешния джоб на якето си, какво може да скрие в ботушите си и какво – в джобовете на панталона. Старият панталон с пришит крачол вършеше страхотна работа. Усети тръпка в гърдите си, въпреки че не беше откраднал нищо.
– Ти ли ще платиш? – попита с усмивка […] (стр. 148)
~
– Мислиш само за себе си! – пресече го Киа. – Твоето учене, твоят живот… Защо ти е магическо образование в свят, в който няма магия? Защо ти е диплома, когато Аурелион се раздира от метежи? В такова време е нужна смелост, Мефоди… Малко смелост и… вяра! Само това. (стр. 97)
– Мефоди, станал си непоносим! – продължи жената. – Откакто изгубихме… Айк и другите… Държиш се ужасно. Това не е стрес, егоизъм е! (стр. 157)
Нали знаеш приказката „На високо мозък не вирее“? Е, те са я измислили. (стр. 173)
~
– Натам сме – каза приглушено. Сърцето ѝ подскачаше като ики в кутия. (стр. 206)
„Вървим по тънкия конец на късмета, дано не попаднем на някой възел.“ (стр. 175)
„Гласовете на страха! Пръскат се като черупки на завърско яйце. Някое огре го хвърля по стената и опръсква всичко със слузеста течност… След ден-два вонята става непоносима. – Деенор се усмихна. – Страхът мирише на насрано! Не. Първоначално е съвсем лек нюанс. Търпим, дори свикваме с него, докато не засмърди така, че хукваме да се махнем от мястото… но само разнасяме вонята. А тук смърди ужасно!“ (стр. 225)
Сребристосинята светлина в мрачното метро сякаш даваше цвят на студа. Всички метростанции бяха неприятни места, но тук имаше още нещо потискащо. (стр. 226)
Вече виждаше сенките, които настъпваха към тях. Обграждаха ги от всички страни. Тъмни, качулати фигури, напомнящи ходещи китеници. (стр. 240)
– Да е проклета тази монета, този храм… (стр. 159)
… по демоните на Дарконус 😀