Избрани откъси

(Избрани от Светлана Янева)

…цветът ù се бе променил от безгрижното бяло на морската пяна в бялото на снега, който се сипе в лунните нощи.

~

Другите фургони също спряха и безмълвно зачакаха, а тя се метна на земята с грозна грация.

~

Гласът ù оставяше дъх на мед и барут във въздуха.

~

Мъжът на име Рук бавно развеждаше пръсната група селяни от клетка на клетка и обсъждаше със сериозен тон зверовете вътре.

– Това тук е мантикорът. Глава на човек, тяло на лъв, опашка на скорпион. Уловен посред нощ, докато се хранил с върколаци, за да подслади дъха си. Създанията на нощта, изкарани на светлина. Ето го и дракона. От време на време издиша огън – най-често по хора, които го ръчкат с пръчка, момченце. Вътре в него е истински ад, но кожата му е толкова студена, че пари. Драконът говори седемнайсет езика зле и е предразположен към подагра. Сатирът. Дами, внимавайте. Истински пакостник. Уловен при необичайни обстоятелства, които след края на представлението можем да разкрием единствено на господата, срещу символична такса.

~

Рук тъкмо дърпаше вратата, за да се убеди, че е здраво заключена, когато сивите дървета на изток изкипяха и еднорогата отвори очи.

~

Безжизнените очи на вещицата изведнъж лумнаха толкова диво, че една дрипава дружина лунни пеперуди, тръгнала на нощна веселба, запърха право към тях и се разсипа в снежнобяла пепел.

~

Истинската магия не се създава, като жертваш нечий чужд дроб. Трябва да изтръгнеш своя и да не очакваш да го получиш обратно. Истинските вещици знаят това.

~

– Рядко се случва да приемат някого за това, което е – каза. – По света има много грешни преценки. Знаех, че си еднорога от момента, в който те видях, както знам, че съм твой приятел. Въпреки това ти ме смяташ за клоун, или глупак, или предател, и такъв би трябвало да бъда, щом такъв ме виждаш. Магията върху теб е просто магия и ще изчезне, когато се освободиш, но в твоите очи аз завинаги ще остана белязан от заклинанието на заблудата, което хвърляш върху мен. Не винаги сме зърнатото от очите и никога почти – видяното в мечтите.

~

Най-накрая той се появи забързано в тишината, въртейки се и танцувайки като котарак в студа, препъвайки се в сенките.

~

Гласът ù бе мек, но без състрадание.

~

– Скъпа, дори не съм я виждал… – започна съпругът и тя знаеше, че наистина не е, както и че не би го направил, но го зашлеви въпреки всичко. Беше от жените, които знаеха как да използват и най-малкото си морално надмощие.

~

Нощем, когато Шмендрик спеше, както спи един гладен магьосник с подбити крака, еднорогата лежеше будна и свита в очакване огромната фигура на Червения бик да изскочи от луната. Понякога беше сигурна, че долавя миризмата му – сенчеста, лукава смрад, която се процеждаше в нощта и опипваше света, за да я намери. Тогава скачаше на нозе със суров вик на готовност, само за да установи, че две или три сърни я наблюдават от почтително разстояние.

~

Една вечер отседнаха в угоено и доволно градче, където дори просяците имаха двойна брадичка, а мишките се клатушкаха сити.

~

– Спомен от срещата ми с харпия – обясни им спокойно Шмендрик. – Те хапят.

– Никога ли не те е било страх? – учуди се едно младо момиче.

Кметът ù шътна да замълчи, но Шмендрик запали цигара и ù се усмихна през дима.

– Страхът и гладът ме поддържат млад – отговори. Огледа кръга от дремещи и мърморещи съветници и ù намигна.

Кметът не се засегна.

– Вярно е – въздъхна той, докато пръстите му милваха вечерята. – Наистина си живеем добре тук, а ако бъркам, значи нищо не разбирам. Понякога си мисля, че малко страх, мъничко глад биха ни се отразили добре – биха изострили душите ни, така да се каже. Ето защо при нас винаги са добре дошли странници с разкази за разказване и песни за пеене. Те разширяват мирогледа ни… карат ни да се вглеждаме навътре…

~

– Тя е по-рядко създание, отколкото можете да мечтаете. Тя е мит, спомен, блуждаещ копнеж. Ридаещ огън. Ако си спомняхте, ако жадувахте…

~

– О, ваше благородие, момчетата не мислят на никому злото – измърмори добродушно великанът. – По цял ден стоят заврени в гората, требе си малко разпускане, малко катарзис, нали разбираш. Така, така, право към работата, кайш?

~

– Направо нема граници тоя човек – удивено измърмори Джак Джингли. – Обаче глей сега, к’во ше попречи на некой горски или човек на краля да изреве кат’ жираф, когат’ го посрещаш?

– Аха – изхили се пазачът. – Точно тука е хитростта. Трябва да изревеш три пъти. Два пъти дълго и веднъж кратко.

Джак Джингли седеше безмълвен върху коня си и потриваше ухо.

– Два пъти дълго и веднъж кратко – въздъхна най-накрая. – Хуб’у де, не е по-зле от времето, когато нямаше ник’ва парола и капитанът стреляше по всеки, дето пробваше да я каже.

~

Чувстваше се безпомощен от радост – едновременно му се искаше да танцува и да не помръдва; отвътре го разтърсваха ридания и речи и в същото време нямаше нищо, което искаше да каже. В крайна сметка се разсмя лудешки, прегърна се сам, докато изохка, и се простря на земята до Моли, когато краката му не издържаха.

~

– Няма да тръгна – рече бялото момиче. То се отдръпна, с предпазливо тяло и студена разпиляна коса.

~

Когато отново се обърна, бяха заспали, както седяха, мъжът и жената. Главите им бяха облегнати на въздуха, а устите им зееха отворени.

~

– Ако бях раснал – отвърна му първият, – без никога да сънувам, че светът има две отделни тайни, ако си бях мислил, че всяка срещната жена е точно като мен, пак щях да разбера, че това създание се различава от всичко, което съм виждал някога. Винаги съм съжалявал, че никога не те зарадвах; но сега, докато гледам нея, съжалявам, че никога не зарадвах себе си. О, как съжалявам.

После дълго мълча, загледан в приближаването им.

– А третата? – обади се по-старият. – Зàничната ти фантазия с интересната коса? Да не си ù се преситил за четвърт час – да не би вече да си я видял по-отблизо, отколкото смее любовта?

Гласът му шумолеше в шлема като малки, ноктести крачета.

– Не мисля, че някога ще успея да я видя отблизо – отговори другият, – колкото и да се приближи.

Неговият глас бе притихнал и скръбен и ехтеше от пропуснати възможности.

– Тя излъчва новост – продължи той. – Всичко е за първи път. Виж как се движи, как върви, как извръща главата си – всичко за първи път, първия път, когато някой изобщо е правил тия неща. Виж как си поема дъх и го изпуска, сякаш никой друг на света не знае колко е хубав въздухът. Всичко това е за нея. Ако ми бяха казали, че се е родила едва тази сутрин, щях да се изненадам само, че е пораснала толкова.

~

Прекосиха постлан с калдъръм двор, в който студено пране опипа лицата им.

~

Стълбището се виеше нагоре, все по-тясно и по-тясно, докато започна да им се струва, че всяко стъпало се завърта около себе си и че кулата се затваря около тях като потен пестник. Тишината ги гледаше и ги докосваше. Миришеше на дъжд и на куче.

~

– Здрасти – каза принц Лир. – Приятно ми е.

Усмивката му се умилкваше в краката им като обнадеждено кученце, ала очите му – тъмно, сенчесто синьо зад къси ресници – мълчаливо се взираха в очите на лейди Амалтея. Тя също го гледаше, безмълвна като бижу, виждайки го не по-истински, отколкото хората виждат еднорозите. Ала принцът се почувства странно и щастливо уверен, че тя го е огледала отвън и отвътре, в дебрите на пещери, за които никога не бе знаел и в които погледът ù отекваше и пееше. Някъде на югоизток от дванадесетото му ребро започваха да се пробуждат чудеса, а самият той – все тъй отражение на лейди Амалтея – засия.

~

Лейди Амалтея не отговори. Крал Хагард рязко се обърна към Шмендрик и Моли. Ятагановата му усмивка опря студеното си острие в гърлата им.

~

Хладният блясък на лейди Амалтея се усилваше по-бавно от вятъра на Мабрук, но принцът отлично разбираше, че е далеч по-опасен. Прииска му се да пише поезия на тази светлина, макар че никога преди не бе искал да пише поезия.

~

– Занесох ù главата – заговори той. – Тя беше в стаята си, както обикновено. Влачих тази глава по целия път нагоре по стълбите, за да я сложа в краката ù.

Той въздъхна и се поряза.

– Проклятие. Не че ми тежеше. По целия път до горе си беше драконова глава, най-славният подарък, който може да бъде дарен. Но когато тя я погледна, изведнъж се превърна в окаяна, смачкана каша от люспи и рога, жилест език и кървави очи. Почувствах се като някой селски касапин, занесъл на момичето си голям къс прясно месо в знак на любовта си. А после тя ме погледна и аз съжалих, че съм го убил. Съжалих, че съм убил дракон!

~

Развалих годежа си с принцесата, за която щях да се женя – и ако това не ти се струва геройство, значи не познаваш майка й.

~

След един сезон в мразовитото владение на Хагард красотата ù не бе повехнала или помрачняла. Вместо това зимата я беше изострила и тя пронизваше гледащия като назъбена стрела, която не може да се изтегли. Бялата ù коса беше вързана със синя панделка, а роклята ù беше с цвят на люляк. Не ù стоеше добре. Моли беше посредствена шивачка, а сатенът я изнервяше. Но лейди Амалтея изглеждаше още по-хубава в тази нескопосана кройка, сред студените камъни и мириса на ряпа. По косата ù имаше капчици дъжд.

~

Принц Лир ù се поклони; рязко, изкривено, сякаш някой го бе ритнал в корема.

~

– Не, той не иска моите мисли – каза тя меко. – Той иска мен, толкова, колкото ме искаше и Червеният бик, и без да разбира повече от него. Ала ме плаши повече от Бика, понеже е с добро сърце. Не, никога няма да му кажа обнадеждаваща дума.

~

– Определено има много чувство – отговори тя. – “Цъфтя” и “къща” наистина ли се римуват?

– Има нужда от дооглеждане – призна принц Лир. – Притеснява ме думата “въплъщение”.

– Аз пък се чудех за “грушение”.

– Не, правописът ù. С “ъ” и “а” ли се пише, или обратно?

– Първото със сигурност е “ъ”, мисля – каза Моли. – Шмендрик – понеже магьосникът тъкмо се навеждаше да влезе през вратата, – “въплъщение” с “ъ” ли е по средата?

– “А” – рече Шмендрик уморено. – Коренът му е същият като на “плащ”.

~

Магьосникът се отпусна назад, с лице побеляло и сбръчкано като пръстите на перачка.

~

Не го смрази сънят ù, а това, че тя не заплака, докато го разказваше. Като герой, той разбираше ридаещите жени и знаеше как да спре плача им – обикновено трябваше да убиеш нещо – но спокойният ù ужас го обърка и обезсили, а очертанията на лицето ù смазаха сдържаното достойнство, което пазеше с такава гордост. Когато отново проговори, гласът му бе млад и пресекващ.

~

Нейните ходила бяха беззвучни като обещанието, което му бе дала, но неговите тежки ботуши отекваха точно като ботуши по каменния под.

~

Птиците излетяха на грачещи групички и кресливото им възмущение се изгуби в рева на вълните като карфици.

~

Тя стоеше притихнала, без да плаче или да се смее, понеже радостта ù беше твърде голяма, за да я разбере тялото ù.

~

Хората седяха на праговете си, където бяха успели да ги намерят, и гледаха развалините. Те винаги бяха имали вид на просяци, дори насред изобилието, и истинската разруха ги караше да изглеждат почти облекчени и с нито копче по-бедни. Когато Лир ги доближи, не го забелязаха…

~

– Беше буря, северняк от морето. Разпарчетоса града и докара градушка като копита.

Трети настояваше, че могъщ прилив е залял Хагсгейт; прилив, бял като кучешки дрян и корав като мрамор, който не бе удавил никого и бе смазал всичко.

~

– Ето какво е да имаш деца! – изкряска той. – неблагодарни сине, нима ще изоставиш баща си в часа на неговата нужда, когато една думица от твоя домашен магьосник би оправила всичко? Презирай ме, ако щеш, но аз изиграх ролята си, за да стигнеш където си – няма да посмееш да го отречеш! Злодеите също си имат права!

~

Пролетта се носеше пред тях, вихрена като пожар, обличаше всичко, което бе голо, и разтваряше всичко, което се бе свило много отдавна (…). Всевъзможни животни, от белки до бежови бръмбари, ги пресрещаха с перчене, плъзгане или припкане, а високото небе, преди пясъчножълто и сухо като самата почва, сега разцъфваше с птици, които кръжаха толкова нагъсто, че по-голямата част от деня изглеждаше като залез. В буйните ручеи се извиваха и проблясваха риби, а по хълмовете тичаха диви цветя като измъкнали се затворници. Земята жужеше от живот, но онова, което държеше тримата пътешественици будни нощем, бе безмълвното ликуване на цветята.

~

Тя се извърна леко и във внезапната звездна светлина по раменете ù всичките му приказки за магия застъргаха като пясък в гърлото му.

~

– Великите герои се нуждаят от велика скръб и бреме, иначе половината им величие остава незабелязано. Всичко е част от приказката.

Ала гласът му бе малко несигурен и той меко обгърна раменете на Моли с ръка.

~

… на има-няма десет минути от кралството (…), те срещнаха девица, която се устреми към тях с боси нозе. Роклята ù бе разкъсана и окаляна, но пищната изработка личеше отдалеч, и макар косата ù да бе разрошена и осеяна с бодили, ръцете ù – издраскани, а прекрасното ù лице – мръсно, нямаше как да я сбъркат: бе принцеса в злочеста беда. Шмендрик слезе от коня си, за да я прихване, и тя го сграбчи с две ръце, сякаш бе кора на грейпфрут.

– Спасение! – извика му тя. – Спасение, au secours!…

– Прекрасна принцесо – рече ù той сериозно. – Човекът, когото търсите, току-що замина натам.

~

– Тази вечер – измърмори Шмендрик. – Довери ми се до зазоряване.

И изчезна с изплющяване и подтичване, сякаш оставяйки част от себе си на мястото. Малко по късно Рук мина покрай клетката със смъртоносно пестеливи движения.

~

… удивляваха се на новата мрежа на Арахна, същинска мрежа на рибар, уловила капещата луна. Всички я смятаха за истинска паяжина, но само Арахна вярваше, че в нея се е заплела истинската месечина.

~

Слънцето потъна в мръсни облаци като камък в морето и със също толкова шанс да се издигне отново, а на небето нямаше нито луна, нито звезди. Мама Фортуна тихо се понесе между клетките.

~

Тя стрелна еднорогата с очи като жълти водовъртежи в гъстия здрач.

– Е, поне един ден още – рече с кикотеща се въздишка и се обърна отново.

~

… клетката спря да се свива, когато решетките бяха на косъм от тялото ù. Въпреки това ги усещаше – студени повеи, мяукащи гладно.

~

– … Можеш ли да ми кажеш къде царува Хагард?

Лицето на магьосника почти успя да му се изплъзне, но той го улови и започна бавно да се усмихва, сякаш устата му се бе превърнала в желязо. Изви я в правилната форма навреме, но усмивката си остана желязна.

– Мога да ти изрецитирам един стих – каза.

Где остри хълмове секат простора
и не растат ни храсти, нито хора;
сърцата гдето вкиснала са бира –
там Хагард се намира.

~

– За крал Харагд знам само това, което съм чул – започна. – Стар е, стиснат като късния ноември и царува в пуста и ялова страна край морето… Говори се още, че в замъка му не горят светлини, нито огньове и че праща хората си да крадат пилета, пране и пайове от первазите… За Червения бик пък знам по-малко, отколкото съм чувал…

~

Но мъжете още не бяха стигнали до портата, когато бялата кобила прескочи оградата и се стрелна в нощта като падаща звезда. Известно време двамата стояха неподвижни, без да обръщат внимание на заповедите на кмета да се върнат; и нито един от тях не сподели, дори на другия, защо се бе взирал толкова дълго след кобилата на магьосника. Ала понякога след това те избухваха в смаян смях, дори когато обстоятелствата бяха сериозни, и тъй си спечелиха репутация на лекомислени особи.

~

– Няма значение – измърмори. – Човек все се надява, естествено, дори и в наши дни… да го издадат в сборник, със сведения за автора и пояснителни бележки, различни версии, дори съмнения около автентичността му… ех, както и да е. Изпей останалите песни, Уили. Ще се нуждаеш от такива упражнения за оня ден, когато някой изследовател дойде да записва изпълненията ти.

От групата на разбойниците се чу мърморене, тътрене на крака, подритване на камъни. Дрезгав глас изкряска от безопасността на сенките:

– Не, Уили, изпей ни някоя истинска песен. Пей за Робин Худ.

– Кой беше това? – разхлабеният меч на Къли подрънкваше в ножницата, докато главатарят се обръщаше ту наляво, ту надясно. Лицето му изведнъж бе станало бледо и изпито като недосмукан лимонов бонбон.

– Аз – каза Моли Гру, макар че не беше тя. – На мъжете им е писнало от песни за подвизите ти, капитане миличък. Нищо, че сам си им авторът.

Къли трепна и погледна Шмендрик крадешком.

– Пак си остават народни песни, нали, господин Чайлд? – гласът му бе тих и изпълнен с тревога. – В края на краищата…

– Аз не съм господин Чайлд – отвърна му Шмендрик. – Наистина не съм.

~

– Какво, какво? – извика той гневно. – Аз ли съм виновен, че заряза гоблените? Намери си мъж и се прости с всичките си умения. Вече не шиеш, не пееш, от години не си украсявала ръкопис – и какво се случи с онази виола да гамба, която ти подарих?

Той се обърна към Шмендрик.

– Все едно сме женени, виж я как се е занемарила.

Магьосникът кимна едва-едва и отвърна очи.

~

Не им показа истинска магия, затова и не получи истински възторг от тях; а когато заклинанието се провалеше – като при гарвана, който бе обещал да превърне в граф, та да го ограбят, но вместо туй се получи грейпфрут – те му ръкопляскаха все тъй любезно и дежурно, сякаш бе успял. Бяха идеалната публика.

~

Без изобщо да забележи неподвижните дрипави фигури край огъня, той премина през светлината и изчезна без звук от дъх или от стъпка.

~

Шмендрик се опита да направи няколко прости заклинания за бягство, но не можеше да използва ръцете си, а и вече нямаше кураж за фокуси. Вместо това стана така, че дървото се влюби в него и зашепна гальовно за щастието, което можеш да откриеш във вечната прегръдка на червен дъб.

– Завинаги, завинаги – въздишаше то, – вярност отвъд всяка, която човек заслужава. Ще пазя цвета на очите ти, когато вече никой по света не помни името ти. Няма друго безсмъртие освен любовта на дървото.

– Аз съм сгоден – извини се Шмендрик. – За западна лиственица. Още от дете. Женитба по договор, никакво право на избор. Безнадеждно. Не е писано на връзката ни да я бъде.

~

Небето бе все още черно, но мракът му наподобяваше вода, в която Шмендрик виждаше как плува виолетовата зора. Коравите сребристи облаци се стопяваха със затоплянето на небето; сенките омекваха, звуците губеха формата си, а самите форми още не бяха решили какво ще бъдат този ден.

~

– Не можеш да дойдеш с нас. Ние имаме мисия. – Гласът и очите му бяха толкова сурови, колкото съумя да ги докара, ала почувства, че носът му се смути. Така и не бе успял да възпита носа си.

Лицето на Моли се захлопна насреща му като замък с настръхнали оръдия, катапулти и казани с врящо олово.

– И кой си ти, че да казваш “ние”?

– Аз съм нейният водач – отговори важно магьосникът. Еднорогата издаде тих, любопитен звук, подобно на котка, която зове малките си. Моли се засмя и отвърна на повика ù.

– Не познаваш много еднорозите – повтори. – Тя ти позволява да пътуваш с нея, макар че си нямам идея защо, но не си ù нужен. Няма нужда и от мен, бога ми, но ще ме вземе. Питай я.

Еднорогата отново издаде тихия си звук и замъкът върху лицето на Моли спусна подвижния мост и разтвори широко дори дълбините на кулите си.

~

Който има избор, не избира.
Избира онзи, който няма.
Всичко, що обичаме, умира –
отминалото не остава.

~

Така продължиха пътешествието си заедно, по дирите на бягащия мрак сред вятър с вкус на гвоздеи. Кожата на земята се нацепваше, а плътта ù се спаружваше, за да разкрие сухи дерета и клисури, или се гънеше в шугави хълмове. Небето бе толкова високо и бледо, че през деня изчезваше, и еднорогата понякога си мислеше, че тримата сигурно изглеждат слепи и безпомощни като плужеци на слънце, след като някой е обърнал дънера или влажния им камък. Но тя бе еднорог, все пак, и имаше способността на еднорозите да стават все по-красиви в зли времена и земи. Даже дъхът на жабоците, мърморещи из ровове и рухнали дървета, секваше, щом я зърнеха.

Жабоците биха били по-гостоприемни от унилия народ в страната на Хагард. Селата лежаха оглозгани като кости между остри хълмове, където не растеше нищо, а сърцата на самите хора без съмнение бяха като вкиснала бира. Децата им посрещаха с камъни странниците в града, а кучетата им ги прогонваха от него. Няколко от кучетата така и не се завърнаха, тъй като Шмендрик бе развил точен мерник и апетит към помиярите.

~

Град Хагсгейт имаше формата на следа от лапа: дълги пръсти, разперени от широка основа и завършващи с калните нокти на къртица.

~

Беше на средна възраст, като останалите, облечен в скъпи, безлични дрехи.

~

Махнете тези мечове или ще се окаже, че държите скорпиони откъм грешния им край

~

Той млъкна и притвори клепачи, толкова тънки, че Моли бе сигурна, че той вижда през тях, като птица.

~

В очите му изведнъж блеснаха бързи сълзи.

~

Всички бяха облечени добре и топло, но лицата, които надничаха от хубавите дрехи, бяха на бедни хора, студени като призраци и твърде гладни, за да се хранят.

~

Шмендрик подпря брадичка на кокалчетата на пръстите си и се обърна към Дрин с укривена усмивка.

~

– Надявам се да е той – намеси се Моли. – Надявам се принц Лир да е бебето, което си оставил да умре, и се надявам да удави града ви, и се надявам рибите да ви оглозгат до голо като кочани…

Шмендрик я срита в глезена с всички сили, защото слушателите бяха започнали да съскат като въглени, а някои даже се изправяха на крака.

~

– За едното ядене? – Шмендрик се изправи, събаряйки стола си. Подпря се на масата с две ръце, дишайки тежко. – Толкова ли върви тези дни? Вечеря и вино за отровен принц? Трябва да предложиш нещо по-добро, приятелю Дрин. И коминочистач не бих очистил при такова заплащане.

– Никога не се пазаря с професионалист – каза. Двадесет и пет жълтици.

Следващия половин час прекараха в пазарлък…

~

– …И най-професионалното заклинание, изръмжано, изграчено или изтрещяно някога, е безсилно пред чистото сърце. Лека нощ.

Навън нощта лежеше увита на кълбо, студена като смок и облюспена от звезди. Нямаше луна. Шмендрик излезе смело, като хихикаше и подрънкваше със златните монети. Без да поглежда Моли, каза:

– Загубеняци. Тъй безгрижно да решат, че всички магьосници сватовстват на смъртта. Виж, ако бяха поискали да премахна проклятието – е, можех да го сторя и за едната гощавка. За едничка чаша вино даже.

Шмендрик се прозя, изхълца и потръпна едновременно.

~

Както вървеше и ту се унасяше, ту се сепваше, на Моли ù се струваше, че Хагсгейт се протяга като лапа, за да задържи трима им, затваря се около тях и ги побутва нежно напред-назад, така че отново и отново да стъпват в предишните си стъпки. След столетие достигнаха последната къща и края на града; още половин век се лутаха през влажните полета, лозята и сивите овошки. Моли сънуваше как овце им се присмиват от върховете на дърветата и как коварни крави ги настъпват и ги избутват от чезнещата пътека.

~

Кинжали, проблясващи като дири от риби в тъмно море.

~

Парцаливият черен плащ изплющя по бузата на Моли, когато Шмендрик се изтъркаля на колене, опитвайки се отчаяно да хване кесията. Тя тракаше като гърмяща змия в ръката му. Хвърли я надалече в храстите, но тримата мъже тичаха към тях, а кинжалите им аленееха, сякаш вече пронизали плът. Отвъд замъка на крал Хагард изгряваше изгарящото сияние, изблъсквайки нощта като огромно рамо. Магьосникът се изправи, заплашвайки нападателите с демони, метаморфози, вцепеняващи болести и тайни хватки от джудото. Моли взе камък.

~

Бе кървавочервен, не като бликащата кръв на сърцето, а като кръвта, която мудно помръдва под стара, незараснала рана. Ужасяваща светлина се лееше като пот от тялото му, а от рева му рукнаха свлачища. Рогата му бяха бледи като белези.

~

Шмендрик напразно дърпаше вкопчените ù пръсти.

– Нищичко няма да направя – процеди той през зъби, – докато не ми пуснеш ръката.

– О – възкликна Моли. – Съжалявам.

– Така можеш да спреш кръвообращението, да знаеш – сурово рече магьосникът.

~

Червеният бик вдигна огромната си сляпа глава и бавно я завъртя към Шмендрик. С изсветляването на сивото небе сякаш сам се свиваше и избледняваше, въпреки че още димеше, яростно ярък като пълзяща лава.

~

– Магията избра формата, не аз – отговори Шмендрик. – Един мошеник може да избира между тая или оная измама, но магьосникът е носач, магаре, което води господаря си където е необходимо. Магьосникът извиква, но магията избира.

~

Лицето му бе пламнало в трескав делириум, от който изгледаше още по-млад.

– Аз съм носител – пропя. – Аз съм обиталище. Аз съм вестител…

– Ти си идиот – яростно го пресече Моли Гру. – Чуваш ли ме? Магьосник си, истина е, но си глупав магьосник.

~

Гласът ù бе прекалено мек, сякаш бяха строшили костите му.

~

Небето бе горещо и съсирено; слънцето вече се бе стопило в локва с цвят на лъв…

~

Той се олюля и клюмна, а после отново се сепна: висок, слаб, парцалив мъж, миришещ на прахоляк и пиячка.

~

– Може би е луда – каза спокойно. – Никое пораснало момиче не изглежда така, освен ако е лудо.

~

Тя спря за миг пред портата, загледана в морето, и стражникът стори същото.

Някогашният му другар гневно му подвикна, ала младият часовой вече бе на друга служба, отговаряше за провиненията си пред нов командир.

~

Брадата и веждите му бяха бели, а очертанията на лицето – меки и мъдри, но очите му бяха твърди като топчета град.

~

– Какво носи, какво може да ù се е случило, какви се падате един на друг – за щастие тия неща не ме засягат. За тях можете да ме лъжете колкото посмеете. Искам да знам коя е тя. Искам да знам как развали магията на Мабрук, без да продума и дума. Искам да знам защо има зелени листа и лисичета в очите ù. Говорù бързо и не се изкушавай да лъжеш, особено за листата. Отговори ми.

Шмендрик не отговори бързо. Той изгъргори няколко сподавени звука от искрено естество, които не оформиха и една разбираема дума.

~

– Като мой магьосник ще ме забавляваш, когато желая да бъда забавляван, по начини, различно задълбочени и лекомислени.

~

– Трябва да тръгвам – дрезгаво рече принц Лир. – Някакъв великан човекоядец поглъща девици в село на два дни езда от тук. Казано е, че може да бъде погубен само от оня, който държи Могъщата секира на херцог Албан. За зла участ самият херцог Албан е бил сред първите изядени – бил облечен като девойка, за да заблуди чудовището.

~

В стаята нахлу тишина и застана там, смрачавайки всички лица със свирепата си сянка и изстудявайки хубавата топла супа с дъха си. Малкият есенен котарак спря да мърка в скута на Моли, а слабият огън се сви от страх. Студените стени на кухничката сякаш се събраха по-близо.

~

Носеше роба, която един от стражите на краля бе откраднал за нея от Хагсгейт. Косата ù бе разпусната, а ходилата – боси, и при вида ù на стълбите такава скръб близна костите на принц Лир, че той захвърли и стиховете, и стремленията си и дори се обърна да побегне. Но принцът бе герой във всяко отношение, затова смело се завъртя обратно и рече спокойно и изискано:

– Добра да е вечерта ви, милейди.

~

Тя тръгна към стълбището на кулата, но той застана на пътя ù и тя се спря, гледайки го с очи, тъмни като следи от копита в снега. Сивият крал се усмихна и за миг я срази странна жалост към него, понеже изведнъж усети, че си приличат по нещо. После обаче той рече:

– Познавам те. Почти те познах в мига, в който те видях на пътя, когато идваше към вратите ми с готвачката и клоуна си. Оттогава няма едно твое движение, което да не те е издало. Стъпка, поглед, извръщане на главата, проблясването на шията ти, докато дишаш, дори съвършено неподвижният начин, по който стоиш – те до един бяха мои шпиони. За кратко ме накара да се чудя и по своему съм ти благодарен. Но времето ти изтече.

~

Черепът се закиска тикащо и тракащо.

~

– Часовникът никога няма да удари точния час – рече черепът. – Хагард развали механизма много отдавна, когато веднъж се опитваше да сграбчи времето, докато то се носеше покрай него. По-важното е да разбереш, че няма значение дали часовникът след малко ще удари десет или седем, или петнайсет часà. Ти можеш да удариш свой собствен час и да започнеш броенето откъдето поискаш. Когато разбереш това – тогава всеки един час ще бъде точният за теб.

~

Шмендрик понечи да заговори, но звукът на гласа му я накара да се люшне като пламък на свещ.

– Няма да позволя. Няма да позволя да се случи така. – Тя местеше поглед от принца към магьосника, придържайки гласа си като краищата на рана.

~

… ти вече си истински човек. Умееш да обичаш и да се страхуваш, и да забраняваш на нещата да бъдат каквито са си, и да преиграваш.

~

– Ти ме научи на това – продължи той. – Никога не съм те поглеждал, без да съзра колко прелестно е подреден светът или без да ми дожалее за неговото падение. Станах герой, за да служа на теб и на всичко, което е като теб. И за да намеря начин да подхвана разговор.

Но лейди Амалтея не му отговори.

Бледа като варовик, светлината в пещерата се усилваше. Четиримата вече се виждаха един друг ясно, лоенобелезникави и чужди в страха си. Дори красотата на лейди Амалтея се оттичаше в мътната, гладна светлина. Тя изглеждаше по-смъртна от другите трима.

~

В онзи миг почуда и обич, и силна тъга разтърсиха Шмендрик Магьосника, събраха се вътре в него и го изпълниха, изпълниха го, докато почувства как прелива и потича с нещо, което не бе нито едно от трите. Не му се вярваше, ала то дойде при него въпреки всичко, така, както го бе докосвало дваж преди и го бе оставяло по-пуст от всякога. Този път беше премного, за да го удържи: разля се през кожата му, плисна от пръстите на ръцете и краката му, бликна в очите и косата, и ямките на раменете му. Беше премного, за да го удържи, премного, за да бъде използвано някога; и все пак той откри, че ридае от болката на чудовищната си алчност. Помисли си или изрече, или изпя: “Не знаех, че съм бил толкова празен, та бъда толкова пълен.”

~

Лейди Амалтея продължаваше да лежи, където бе паднала, макар че сега се опитваше да стане, а принц Лир все тъй я пазеше, вдигнал голи ръце срещу огромния силует, който се извисяваше над него. Връхчето на езика му се подаваше от ъгълчето на устата и го караше да изглежда сериозен като дете, което разглобява нещо.

Из “Последният еднорог” – Питър С. Бийгъл

Превод: Калин Ненов, Владимир Полеганов, Желяна Пеева, 2006