Сборникът „По пътя към…“ е пътешествие. Едновременно навътре към себе си и навън, към Вселената.
Разказите в него са колкото разнолики, толкова и подчинени на една обща нишка: стремежа да надникнат отвъд всекидневното, да надвият рутината, да ни тласнат да преоткрием необятните светове във и около нас. Да ни разбудят и разтърсят. Да разтворят очите, умовете и сърцата ни, за да поемем и ние, всеки по своя Път.
Авторът изследва множество творчески форми, от класическа приказка през магически (или съвсем реален) реализъм до закачки в духа на Луис Карол. Той размива границите между реалност и фантазия, съществуващо и пожелателно. За да ни открие не просто един, а цял лабиринт от пътища. Къде ли ще ни отведат те?
Двамата станаха от камъка и поеха по прашния път към здрача. Силует на мъж, подпиращ се на тояга, и малко подскачащо момче се носеха по криволичещия друм, обагрен в тъмнокехлибарено. Крачеха из един Свят, който, погледнат от Космоса, не бе осветен от нито една изкуствена крушка и изглеждаше спокоен, зелен и изпълнен с живот.
На страниците на сборника – и по житейските друмища – ще срещнем мъдри дядовци, съхранили опита на поколенията, за да могат с блага усмивка да ни го предадат; умели майстори, превърнали труда в призвание, които ще ни вдъхновят и ние да открием своето; объркани богове (и хора), изследващи своята същност и търсещи място в света. Ще се борим с предначертания ни път редом с гъсеницата и упорито ще преследваме мечтите си като охлюва. А изгубим ли посока – ще се надяваме времето да спре, за да ни изчака.
Мъжът дяволито се усмихна и накриви глава.
– Не, аз поправям Времето.
– Да не е спряло? – Тя погледна през матовата витрина към обраслия с лишеи двор.
– Може да се каже – цъкна с език той. – Не иска да върви, не знае накъде. Стрелките на часовника – продължи – са като краката на човека. Единият поема посока, другият го следва. Но когато нямаш посока, когато Времето няма посока – поправи се той и избърса изпотеното си чело, – стрелките увисват в пространството.
– Значи вие не търсите стрелки? – Въздъхвайки тежко, тя се облегна на тезгяха.
Той се оказа приятно хладен, независимо от лампата, топяща се в светлина до рамото ѝ.
– Аз търся посока за Времето… А може би то самото е изчезнало или се крие някъде. – Мъжът се заоглежда около себе си. – Ако не знае накъде да тръгне, може да се срамува и сега да се крие с цилиндър и лачени обувки, очаквайки…
– Очаквайки?! – Тя отвори широко очи.
Мъжът я погледна.
– Вие сте симпатична жена. С вас времето се е чудело накъде да върви.
А вие? Накъде ще поемете оттук нататък? Дано пътищата ни отново се пресекат!
~
Георги Атанасов определя себе си като „Търсач“ и споделя: „С всяка измината крачка в живота ние разкриваме повече за неговия смисъл, или самият той ни се разкрива. Просто трябва да бъдем осъзнати.“
Георги счита за важни теми като екология, бъдещето на планетата, футуризъм. В голяма част от творчеството си търси връзката с разумното начало на Света. С Бог и смисъла на живота. И му се струва, че разумната Вселена, или Бог, чрез проявленията си в живота на свой ред търси връзка с Човека.