Предговор за две луни, бяла пчела и още нещо
Тази книга не съм я писал аз – тя сама се написа! Изминаха двадесет години от нейното първо издание и дълбоко вътре в мен все повече назрява убеждението, че просто съм бил необходимият инструмент, чрез който да се извае земният образ на свети Иван Рилски Чудотворец. Но не на светия богоносен отец и вечен небесен покровител на България, а на човека Иван от Скрино – такъв, какъвто е бил от плът и кръв. Именно това, което го няма, или само е загатнато в шестнадесетте пространни и проложни жития, както и в множеството църковни песнопения за него. За Светата православна църква той е преподобният Йоан Рилски Чудотворец, още приживе е наречен земен ангел и небесен жител. И цялата църковна литература и химнография за него е подчинена на възхвалата на себеотдадеността му в любовта към Бога. За многострадалния ни народ обаче той е Иван, Иван Пусти, отец Иван, Отчиван, Йован, Ован, а денят за преклонение пред паметта му е Отчовден. Защото няма друг такъв Отец, когото да е родила българската земя! И чрез бездънната народна памет вече повече от хиляда години до нас достигат невероятни легенди и митове за един необикновен човек – праведен воин на вярата, но и свиреп защитник на правдата, който не само благославя, но може и безпощадно да наказва. И колкото и да е странно – прави го и досега!
Точно в това се убедих на собствен гръб, когато в началото на август 1997 година пристигнах в Рилския манастир и се представих на тогавашния му игумен Йоан, Драговитийски епископ, с молба да ме приеме за монах. Дядо Йоан само се усмихна и каза, че е невъзможно. Защото първо трябвало три години да съм послушник, пък чак тогава ще видим! Като разбра, че на всичко отгоре съм и журналист, дядо Йоан, който беше немски възпитаник, рече „Ама ти на Гюнтер Валраф ли ще ми се правиш?“. Аз му обясних, че искам да напиша книга за преподобния Иван Рилски, а той отсече, че за светеца вече всичко е написано. „За светеца – да, но за човека Иван от Скрино аз няма да пиша житие, а приказка!“ – контрирах своевременно и оставих на игумена една от моите стихосбирки. И отидох да нощувам в колата. Чест прави на дядо Йоан, един интелигентен и дълбоко образован човек, че след като бе прочел стиховете, изпрати уредника на музея на Рилския манастир Димитър Кръстев да ме намери и да ми каже, че игуменът ме приема в манастира. Мога да живея и да се моля редом с монасите и да ползвам цялата книжнина и документация, докато си набера достатъчно материал за книгата.
Така се озовах в 22-ра килия на последния етаж на манастира, в старото неремонтирано крило – с едно дървено легло, една маса, един стол и иконата на свети Пантелеймон. В тази почти първобитна килия прекарах може би най-странните месеци от живота си. В първите десетина дена спазвах строг пост заради Богородичните пости и чинно присъствах на всички служби. Монасите скритичко ми се подсмиваха, защото не дядо Йоан, а Тошо Горския ме бе остригал нула номер по моя молба, та поне малко да се почувствам като монах. Междувременно с неоценимата помощ на уредника Димитър Кръстев се запознах с почти всички налични писмени източници и артефакти. Ала, по една или друга причина, не бях написал и една буква от бъдещата книга. Сякаш някаква незрима ръка ме спираше да седна пред пишещата машина. Но нещата се развиха по неочакван и главоломен начин.
Два дни след края на Богородичните пости реших да ида с колата до приятелите си в къмпинг „Бор“ на няколко километра над Рилския манастир, та да се „пооблажа“. Хапнахме от чудните плескавици на Михал Карашки, пийнахме по една-две ракии и вече като наближи полунощ, реших да оставя колата на къмпинга и да се прибера пеша до манастира. Прекрасната ясна вечер на 17 август 1997 година бе осветена от величествена и пълна луна, на която се наслаждавах с възхищение. Спрях да пийна водица на чешмата при разширението на километър преди манастира и когато вдигнах отново глава – на небето имаше две пълни луни! Първо ми мина през главата, че май съм прекалил с пиенето, после ми щукна, че може би полудявам, но луните си бяха две. Само че лявата беше нормалната луна, а дясната приличаше на нещо като кълбо от светулки, които непрекъснато пулсираха с нежнобяла светлина. Тръснах глава и направих няколко крачки, лявата луна тръгна веднага с мен, а дясната и тя тръгна, но с няколко десети от секундата закъснение. Ами сега? По образование съм инженер, възпитан в непоклатимостта на физическите закони и естествените науки, а пред очите ми ставаше нещо необяснимо и може би свръхестествено! Тогава се реших на един елементарен експеримент. Внезапно се завъртях като пумпал около оста си, гледайки непрекъснато към двете луни. Лявата си остана на небето над Царев връх, но дясната направо се пръсна със светлинна скорост. А това, което ми се привиждаше за светулки, се разпиля на хиляди малки метеоритчета в атмосферата. И то без никакъв звук. Облян в студена пот, се прибрах в манастира, но на портата попитах охраняващия полицай дали не е видял две луни. А той съвсем резонно на свой ред се заинтересува колко ракии съм гаврътнал…
Горе в килията влязох с последните удари на дванадесетия час в полунощ. И сякаш същата незрима ръка, която ме спираше досега, ме завлече властно и непреодолимо пред пишещата машина. И аз седнах като обезумял и без да съзнавам, написах: „Аз, грешният Иван, който не съм извършил никакво Добро на Земята, искам да разкажа…“.
Писах до сутринта в неизповедим транс. И чак тогава осъзнах, че всъщност първото изречение на книгата съвпада почти дословно с първите думи от Завета на свети Иван Рилски, а денят, в който започнах ръкописа, е 18 август – датата на неговото Успение! Така на мен, скептика и неверника, самият наш богоносен отец Иван Рилски ми даде подобаващ и потресаващ урок. Просто не бях на себе си, но все пак разказах случилото се на Димитър Кръстев, който освен историк бе и духовен човек, завършил Семинарията. Той ме предупреди, че това, което ще сподели с мен, е неканонично и Църквата не го признава, но все пак се случва понякога около 18 август, когато е починал светецът. Според Народното житие в мига на смъртта му бяла пчела долетяла от небето и влязла в отворената му уста, а духът му се възнесъл към небесата. За тези повече от хиляда години от смъртта на рилския пустиножител всяка година по това време духът се завръщал с бяла пчела, която свети в небето и се събира със своите посестрими. И това, което съм видял като втора луна от някакви светулки, е бил всъщност рояк от бели светещи пчели. Но не всеки може да ги види, а доста хора ги оприличават на какво ли не, включително и на НЛО. После ми препоръча, ако искам да науча повече, да питам дядо Назарий от Кокалянския манастир, който навремето бил и в Рилския манастир, но го наказали и заточили в Плана планина заради разногласия с комунистите. И ме насърчи горещо да обърна повече внимание на народните легенди и предания за свети Иван Рилски.
Това и правих в следващите три години. И се натъкнах на невероятни парадокси и чудеса, незаписани и необяснени в официалната църковна, а и светска литература за феномена Иван Рилски. В житията му пише, че бил богобоязливо пастирче от християнско семейство и до петнадесетата си година живял праведно в Скрино. А като станал на двадесет и пет и родителите му починали, раздал всичкото си наследство на бедните и се посветил на Бога. Ама какво е правил от 15 до 25-годишна възраст, няма нито дума?!
Но народните легенди казват друго. Според легенда от Кратово в днешна Северна Македония, Иван Рилски бил един от военачалниците на Симеон Велики и с още няколко други се опълчил на владетеля да не сключва мир с Византия в поредната война. Симеон, вместо да ги изколи или ослепи за неподчинение, замонашил бунтовниците в манастири.
Натъкнах се на всякакви други сказания и хипотези, че Иван бил царски син, че завършил Магнаурската школа, че владеел изкуствата на преобразяването, левитацията, телекинезата, хипнозата, психовъздействията и други чудесии, научени от хилядолетната българска школа на колобрите на Тангра.
Но всичко това доста се разминава с каноните на православието, което по негово време е водило титанична борба със старата, ужким езическа религия на българите, както и с новопоявилото се учение на богомилите. В работата по книгата проучих около 400 източника от писмен вид и произносно предание. И от дълбините на древността изникваха пред мен забравени герои и имена, от историите за които могат да ти настръхнат косите. Така например от домакинката на Рилския манастир баба Тинка Кирячкова записах през октомври 1997 година в Пастра един прелюбопитен факт за истинското българско име на връх Мусала. Сега мнозина искат да го прекръстят на името на свети Иван Рилски, но трябва да се знае, че преди турците да завладеят България, върхът се е казвал Челобог! Как звучи само – Челото на Бога. А турците са знаели това име и почти буквално са го превели, за да стане Мусала – Мус Алла, което на арабски означава „Път към Бога“.
А всъщност книгата я писах на тласъци по моя собствен път към Бога и откриването на истината, без никакви задръжки и съмнения кой и защо ми я диктува! Затова и главите ѝ са оформени като апокрифи от първо лице, единствено число.
Още с излизането си на бял свят през 2000 година „Аз, грешният Иван“ бе отличена с наградата на публиката „Булгакон“ за най-добра българска фантастична книга, предизвика множество възторжени, но и противоречиви отзиви и тиражът бързо се изчерпа. Надявам се новото издание, допълнено откъм фактология с бележки под линия, да достави на читателите достатъчно основания за размисъл кои сме ние, откъде идваме и накъде отиваме!
Николай Светлев