… от романа „14 минути до изгрева“:
– Какво стана с твоята стихосбирка? – намесих се аз с въпрос към Чефо, за да спра тези двамата да се драчат.
– Печата се. Ще ви каня на премиера, когато я насрочим. Да има поне двама в залата да не сме сами с издателя.
– Е, айде сега, ще съберем народ.
– То тоя народ, който дойде, той и ще прочете книжката, или поне ще я купи да се кипри после, че има книга с автограф от „истински писател“.
– „Истински писател“, когото никой няма да запомни – носът на Чефо застрашително сочеше в посока масата.
– Е, тук имаме и един истински художник – опонира му Саки. – Ама колко от присъстващите, мислиш, го знаят, че е такъв?
– Да, Мишо добре си е украсил бърлогата – отвърна Чефо. […]
– Мислех, че Мишо си е наел дизайнери и художници – коментирах обстановката.
– Не, всичко е негово дело – отговори Чефо.
– Той има и други работи, правил е няколко изложби – допълни арменецът.
– Не знаех – призна Чефо.
– Ха, аз не знаех нито за изложбите, нито кой е рисувал по тези стени – отново обходих с поглед лятната градина.
– Това имах предвид. Няма за какво да се вайкаш – Саки погледна към Чефо.
– Нашият приятел не се притеснява толкова колко народ ще прочете творенията му, а дали името му ще остане в историята – вметнах с прозявка и се протегнах пак.
Чефо понечи да възрази, но Саки пое подхвърлената топка:
– То в някои случаи е по-добре да си останеш незапомнен. Херострат, да речем.
[…]
– Стиховете ти ще си намерят читателите, хубави са, вече имаш име сред ценителите, а които не четат „такива работи“, не са ти цел. Е, има начини да ги впечатлиш и тях, ама повечето няма да ти харесат.
Този път смехът беше няколко степени по-искрен.
– Съжалявам, че отворих темата – започна Чефо и продължи, преди да успеем да възразим. – Знам, тъпо е, тази мания да си известен…
– Тя си е неизбежна – кашонът с мъдростите се бе отворил и гребях с шепи, без да мога да се удържа. – Без такива желания няма развитие. Всеки ще е доволен от постигнатото и ще си висим по клоните…
– Хубаво – Мишо се бе присламчил зад гърба ми и трепнах, когато гласът му ме прекъсна. – Ти, като виден атеист, я ми обясни какъв е смисълът от това развитие, ако не е предопределено от Бог? Моето обяснение е просто – Бог ни е дал цел да се развиваме, за да станем достойни за него.
„А, падна ли ми?“ – казах си мислено, но на глас продължих доста по-смирено:
– Моето обяснение е още по-просто. Материята има свойството да се самоорганизира, да става все по-сложна. В частност и човечеството, като част от, айде, като продукт на материята, има същото свойство и…
Тъкмо включвах на скорост, но както палка на скрито зад завоя ченге спира поувлеклия се шофьор, така и Мишо пресече ентусиазма ми в зародиш.
– Добре де, кой е заложил това свойство? Няма да питам кой е създал материята…
[…]
– Ооо, с’я на религиозна беседа ли го обърнахте?! – Саки повиши глас раздразнено. – Едвам ви спрях политиката и се хързулнахте надругаде. Пичове, дошъл съм на кръчма да разпускам, а сте на път да ме натоварите като самосвал от каменна кариера. Отивам да пуша!
Въпреки че бяхме на открито, Саки никога не пушеше на масата. Когато го питахме защо, казваше, че обича да се разхожда по брега, докато пуши, и не иска да дели удоволствието от цигарата с гледката на мазните ни физиономии и звука от тъпите ни разговори.
~*~
Често ѝ се бе случвало да участва в подобни дебати и бе научила, че спокойствието и увереността са от критично значение. Ако подходи екзалтирано с нетърпение да сложи опонентите на мястото им, както правеше по-рано, ефектът винаги ще бъде обратен. Единственото, което постигаше, бе снизхождение, в случай че събеседниците се окажеха възпитани и умерени хора – или директни подигравки, ако не бяха такива. Спокойният и уверен подход обикновено караше опонента най-малкото да смени тона и да се отнася сериозно към нея. Дорита тайно се надяваше, че може би е успяла да спаси някоя и друга изгубена душа и да ѝ посочи пътя.
~*~
… сега трябваше да избере по-дебела сянка, където да изчака двете приятелки. „Добре че обикновено нямат навик да закъсняват“ – помисли си и се насочи към най-близката пешеходна пътека, защото отсрещният тротоар предлагаше сенчесто убежище от изгарящите лъчи на лятното слънце. Пресече улицата и се обърна в посоката, откъдето очакваше да дойдат момичетата.
– Брато, който стърчи пред моя вход, плаща – чу зад гърба си груб глас.
Заяждането с местни хулигани не беше в дневния ред на Свилен и той миролюбиво се извини и понечи да се премести.
– Ааа, пичове, тоя е чужденец – изрева гласът и груби ръце го хванаха за раменете и го завъртяха обратно.
Притежателят на гласа беше небръснат тип с мазна руса коса, висяща на кичури. Катилът застрашително се издигаше повече от половин глава над Свилен, раменете му можеха да запълнят стандартен вход на къща. Малко зад него и на около три метра встрани гледаше лошо леко превит кльощав келеш с дълги тъмни коси, а групата завършваше с плешивец с бирен корем и лекьосана фланелка.
– Чужденците тука плащат двойно и ядат бой – продължи катилът. – Първо ги бием, после плащат, после пак ги бием.
Докато гнусният тип редеше заплахи, периферното зрение на Свилен засече връхлитаща сянка, по-скоро импулс, бързо движение. В следващия миг зад гърба на изрода се материализира Камелия, която заби ръба на ходилото си в ахилесовото му сухожилие. Изненадан, катилът изрева и подви ударения си крак. Свилен не се поколеба и в отчаянието, породено от вида на явното превъзходство на силите на противника, концентрира всичката си енергия в добре насочен ритник в слабините. Едрият тип се преви и още веднъж подсилен от отчаянието, българинът замахна с разтворени длани и го удари по ушите. Беше чувал, че ако оформиш китките така, че да се образува вакуум в ушния канал при отделянето на ръцете от ушите, могат да се спукат тъпанчетата на жертвата на подобен удар. В случая не бе имал време да мисли как да нагласи китките си, но катилът се хвана за главата.
През това време кльощавият, за разлика от бирения корем, се бе осъзнал бързо и се бе втурнал да помага на приятеля си, но не можа да направи повече от крачка, защото бе връхлетян от Далис, която с вик „гнусни животни“ заби петата си в носа му. Кльощавият се свлече на земята, от носа му шуртеше кръв, а момичето се отдалечи с накуцване. В този момент биреният корем най-после се размърда само за да срещне петата на Камелия със слънчевия си сплит.
Изненадата си беше казала думата и за момент непрокопсаниците бяха зашеметени, но двете момичета и момчето не си правеха илюзии, че това ще е задълго. Бяха наясно, че такива екземпляри носят много на бой и полученото досега обикновено им служи само за разгрявка, за разлика от тях тримата, които трудно биха могли да изкарат още дълго, ако схватката продължи. Затова и без обсъждане Свилен и Камелия подхванаха накуцващата Далис от двете страни и се отдалечиха с възможно най-бързия ход, който позволяваше разтегнатото сухожилие на шотландката.
– Сенсей винаги казваше, че тези високи ритници са само за залата, когато сме добре загрели – каза Камелия, след като стигнаха на две пресечки и се увериха, че никой не ги следва. – На улицата – не по-високо от коляното.
– Знам, но след ония чудовища още едни нищожества, които се мислят за голямата работа, ми дойдоха в повече. Исках да му навра носа в мозъка на тоя.
– Добре че не става като по филмите – усмихна се Камелия. – Ако беше успяла, сега, или съвсем скоро, щеше да се наложи да даваме показания.
– Можеше да скъсаш мускул – намеси се Свилен.
– Аз и сега не знам дали не съм скъсала нещо – отвърна Далис. – Като спрем за малко, ще се разбере. Надявам се да е само разтежение, де. Все пак вървяхме бързо преди това, а накрая и тичахме. Все си е вид загрявка.
– Хм. Не бих разчитала – обади се Камелия.
– Трябва да си сдържам нервите. Знам. Не мога. Но трябва. Трябва…
Камелия сложи ръка на рамото на приятелката си и я притисна към себе си.
~*~
Камелия пиеше кафе, а Далис – мляко с мед. Двете го погледнаха, Камелия му посочи кафе машината, ясен намек да се обслужи сам, и продължиха да си бърборят.
Внезапно се разнесе свистене, последва приглушен вик, след което изтрака чашка. Момичетата чуха Свилен да мърмори недоволно, но не удостоиха с внимание старанието му да избърше плота и плочките на кухненския бокс от пръските, с които машината щедро бе обсипала близката околност при опита му да махне цедката. Накрая той се скри в банята и след малко се върна, сменил червената си тениска с бяла със зелени ромбоиди на гърдите. Все пак бе останало кафе и за чашата му. Той я взе и седна при двете приятелки. Те спряха да бъбрят и го погледнаха с очакване.
– Ще я качваме горе – каза Свилен, отпи от кафето и изпръхтя: – Това не успя ли да изстине, докато чистех?! Излязоха ми мехури на езика!
Момичетата прихнаха.
~*~
– Това вече са сложни психологически системи – отвърна Свилен. – Подчинението на лидерите на групата, страхът да не се изложиш, да се покажеш достоен. Най-често става въпрос за инерция – щом веднъж си се хванал, не смееш да се откажеш.
– Ти не беше ли програмист? – попита Далис.
– Да, защо?
– Десет минути вече развиваш исторически, философски и психологически анализи.
– Не повече от три минути всъщност. Чета много, знам всичко – ухили ѝ се Свилен.
– Шегувам се – каза Далис.
– Аз също – отговори ѝ той.
– Да се върнем на темата. Наистина, когато е в група, човек върши неща, които после сам се чуди как е могъл да направи. На всеки му се е случвало, най-малкото когато е бил ученик или пък в агитка на спортно събитие. Предполагам, и на вас също.
~*~
– Виж, може да обичам да се подигравам на суеверията на хората, но никога не бих се подиграл с нечие нещастие!
~*~
[…] запазили пещерните си навици и предразсъдъци до средата на двайсет и първи век. Мисълта бе непоносима.
Икономическият гений, облечен със синя риза и сива жилетка и панталон, част от класически костюм, бе застинал като восъчна фигура в ергономичното кресло. Строен, висок, с атлетично тяло, той владееше до съвършенство техниката на пълното себеотпускане. Това беше една от малкото кратки почивки, които О’Конъл си позволяваше. Точно след три минути той сведе поглед към мониторите.
[…] На десния монитор държеше, по правило, документите, с които правеше справки. На левия се колебаеха „японските свещи“ на борсовите графики. Нагоре, надолу и току някой индикатор светваше, което привличаше за кратко вниманието на финансиста. Той бързо преценяваше дали ситуацията си струва времето му и отново се връщаше към първоначалната си работа.
Вярно че армия от амбициозни брокерчета работеше за него, но той предпочиташе да следи сам малките компанийки и да преценява дали дадено предприятие е станало достатъчно сериозно, за да го закупи или пък да го предостави на конкурентите да се задавят с него.
~*~
– Защо просто не им завържем краищата на примките за краката им и да ги оставим да се задушат – чу се глас на няколко крачки разстояние.
– Шефът иска на дърветата. Ще направи снимки как се люлеят – отговори му друг.
– Много ще се забавим.
– Какво, женичката ще те налага дето закъсняваш ли? – изсмя се вторият.
– Трябва да ставам рано да водя децата на скаутски лагер.
– Спокойно, ще ги оправим набързо. Като бързаш токова, иди до поляната и избери подходящи клони, после само да окачваме.
~*~
Хрумна ѝ нелепото успокоение, че баба ѝ ще получи инфаркт, като научи, че Далис е изчезнала, и повече няма да се нуждае от лекарства.
Съзнанието ѝ отказваше да приеме, че изтичат последните ѝ минути.
Наоколо животът си течеше с пълна сила. Избуха бухал. Щурците неистово извиваха любовните си песни. Вятърът шумеше в листата на дърветата. Между краката ѝ се шмугна животинче. Вероятно мишка или лалугер.
Утре слънцето щеше да изгрее отново. Много очи щяха да се радват на светлината му. Но не и нейните. Птиците щяха да огласят щедро планинския простор. Но ушите ѝ нямаше да ги чуят. Горските животни щяха да щъкат наоколо по своите задачи, току под краката ѝ. Мравките щяха да продължат да събират храна. Цветята щяха отново да демонстрират суетливо красотата си. Пеперудите щяха да прехвръкват от цвят на цвят и да радват очите, които ги съзрат. Но не и нейните. Не и нейните. Тя вече нямаше да вижда красотата, нямаше да чува хармонията на живота. Нямаше да я има.
Даже по жилките на клона, на който предстоеше да я окачат, живителните сокове щяха да продължат да си текат. Но не и кръвта във вените ѝ. […]
Мозъкът работи парадоксално, когато е поставен в беизходица. В главата ѝ прозвуча древна песен, която бе чула някога дядо си да слуша на античен грамофон. В нея осъден молеше палача да не бърза да го закачи на въжето, да изчака братята и сестра му да дойдат и да го откупят. Уви, нещата свършваха зле за лирическия герой.
Отчаянието я удари в стомаха като боксьор и Далис едва се удържа да не се свлече на земята.
~*~
– Осъзнаваш ли какви ги вършиш? – без поздрав, обръщение или предисловие започна [той].
– Винаги правя всичко съзнателно и давам най-доброто от себе си […]
– Явно картинката ти е доста мътна […] Нека ти я разясня. Има разни хора, фирми и организации, които пречат на моя бизнес. Има други, които косвено му помагат, като пречат на тези, които от своя страна ни пречат. В такъв случай или им помагаме да ни помогнат, или поне не им пречим. От трета страна, хора като комисаря, когото ти почти успя да злепоставиш публично и трябваше да пускам връзки да заметат осрания пейзаж; та, такива хора са ни полезни и пряко, и косвено. Затова не ги закачаме и не им пречим поне докато те не започнат да ни пречат. Правилата са елементарни. Би могла да ги схванеш даже ти!
[…] Прекалено драматизираш […] Едни хора винаги са убивали други хора в името на идеи, принципи и всякакви други масови заблуди. Така е било, така и ще бъде. Хората се подчиняват на стадния инстинкт и гледат да унищожат тези, които според тях заплашват или пречат на стадото.
[…] Аз не съм създал това антилунатично движение. Такива възникват постоянно. Едни хора не харесват и не разбират други хора и се опитват да ги премахнат, защото смятат, че тези другите им пречат. […] Хората винаги са се делели на свои и чужди и са воювали помежду си. Нашето племе срещу тяхното. Нашата вяра срещу тяхната. Бели срещу цветни, след това обратното. Хетеро- срещу хомосексуални. Арийци срещу евреи. Умните хора са знаели как леко да подтикнат подобни настроения, за да ги използват.
– И накрая са свършвали зле – процеди Мейв през зъби.
– Но са управлявали империи, а тези, които са били достатъчно умни, са оцелявали докрай.
Бизнесменът бе набрал скорост и продължи с нехарактерна за обикновено овладения си темперамент възбуда:
– Ако се възползваш от подобни настроения на тълпата, печелиш. Ако опиташ да им се противопоставиш, ще те смажат. Важно е да избереш правилната страна, за да си винаги отгоре. Който е успявал да яхне подобни настроения като сърфист – вълна, е успявал да ръководи тълпите и да гради собственото си благополучие. Въпросът е да яхнеш правилната вълна. Тази, която ще расте, ще поглъща енергията на други, по-малки вълни, докато стане огромно цунами, което помита всичко и променя историята. Избереш ли грешната вълна, ще бъдеш погълнат от пяна и водовъртежи.
[…]
– Хората винаги са били инертна маса, тиня, слуз, от която единици успяват да изплуват. Тези, които са се измъкнали оттам, имат право да се възползват от останалите, за да се задържат над блатото.
– Не мога да приема тази философия. Всеки има право на човешко отношение…
– Достатъчно! – О’Конъл удари с длан по масата. – Плюнка, на която не се е налагало да се бори да се измъкне от нищото, си позволява да ме поучава и да морализаторства!
– Твоите „уроци“ бяха много вдъхновяващи – контрира го Мейв. – Благодарение на тях станах човек.
О’Конъл за момент позеленя от гняв. В следващата секунда се овладя и отвърна с равен глас:
– Както решиш. Засега оставаш тук да премислиш поведението си. И не си мисли, че можеш да се измъкнеш. И на Марс ще те открия, и тогава ще имаш още много теми за размисъл.