Истинската магия не се създава, като жертваш нечий чужд дроб. Трябва да изтръгнеш своя и да не очакваш да го получиш обратно.
…пишеше на новогодишното ми късметче от баницата. И аз, ухилен до ушите, до рога, само свих рамене… някои неща си остават същите даже когато една година си тръгва и идва следващата.
Приятели,
“Последният еднорог” е история, в която се пее – която сама запява понякога. Английският е чуден език за песни и стихове – хем лаконичен, хем мелодичен… ангелийски, да. 😀
Как се предава това на собствения ни български?
Не, няма да развалям магията, като започна да ви разказвам за преводаческите ни дертове и компромиси ;). Тук искам само да ви представя различните версии на някои от стиховете, до които ние преводачите стигнахме в един или друг момент.
~ ~ ~
В обувката ми ще живеят котка и врабец,
преди да заживея аз със теб.
И рибите от крачене ще хванат тен,
преди да се завърнеш ти при мен.
В обувката ми ще живеят котки и врабци,
oтколкото със мен да заживееш ти.
Рибите ще тръгнат от морето вън,
отколкото да дойдеш отново в моя сън.
Дом за котки и пиленца моят ботуш
ще стане, преди да те взема за мъж.
Риби ще ходят по път посред ден
преди ти да дойдеш отново при мен.
Пиленца в мойта обувка ще пеят,
вместо отново с теб да живея.
Риби в бозайници ще се обърнат,
вместо при мене ти да се върнеш.
~ ~ ~
Изскубнатото пак ще израсте,
погубеното ще живее,
откраднатото нейде още е –
отминалото вече не е.
Което е откъснато – ще порасте отново,
погубеното оживява,
което е откраднато, ще се завърне ново,
отминалото не остава.
Откъснатото пак ще израсте,
погубеното оживява,
откраднатото нейде още е –
отминалото не остава.
~ ~ ~
На суша морските чеда загиват,
мекото, стъпкано, крее.
Дланта във пламък дарове обвиват –
отминалото вече не е.
На сушата умират морските чеда,
по мекото ботуш минава.
Дареното изгаря не една ръка –
отминалото не остава.
Роденото в морето – на сушата умира,
мекото за изтривалка става.
Което е дарено, ръката ти изгаря –
отминалото не остава.
~ ~ ~
Далеч е близкото, а висините – ниски;
направеното може да изтлее.
Различна истината е за всички –
Отминалото вече не е.
Тук е там, високото е ниско;
всичко може да се разрушава.
Кое е истина, не знае никой –
отминалото не остава.
~ ~ ~
Избор имат, дето нужда нямат,
избират тез, в които нужда тлее.
По изгубеното само обич пламва.
Отминалото вече не е.
Който има избор, не избира.
Избира онзи, който няма.
Всичко, що обичаме, умира –
отминалото не остава.
Оня, който има избор, не избира.
Длъжни сме, които нямаме.
Даваме любов на всичко, що умира –
Отминалото вече не е.
~ ~ ~
Аз съм кралска дъщеря
и ако ми се прище,
непокорната луна
във косите ми ще спре.
Никой не смее да желае
това, което поискам.
Никога не съм копняла
за онуй, което нямам.
(ИЛИ:
Не смее никой да се мери
с покълналите в мен копнежи
ала и аз не се стремя
към чудни тайнствени неща.)
Аз съм кралска дъщеря
И старея с всеки ден,
затвор е моята душа,
плътта окови е за мен.
Бих се отказала от замък
и просила до сетен дъх
да зърна само твойта сянка
поне веднъж, поне веднъж.
Аз съм кралска дъщеря.
Ако щракна с пръсти само,
даже волната луна
ще замре на мойто рамо.
(за допълнително смях: “ще ми слезе по пижама”)
Никой хич и не помисля
да скъпи туй, що желая.
Никога не ми е липсвал
даже малък къс от Рая.
Аз съм кралска дъщеря
и отвътре аз старея.
В собствения си затвор,
в собствени окови тлея.
Отказала се бих от замък
и бих се молила на всеки,
да зърна само твойта сянка –
веднъж, и туй ще е навеки.
Аз съм кралска дъщеря.
Да ми се прииска само,
даже волната луна
ще замре на мойто рамо.
Никой хич и не помисля
да скъпи туй, що желая.
Никога не ми е липсвал
даже малък къс от Рая.
Аз съм кралска дъщеря,
вътре в себе си старея.
Затвор е моята душа,
в плътта си окована, крея.
Отказала се бих от замък
и просила от праг на праг,
да зърна сянката ти само –
дори веднъж и нивга пак.
Аз съм млада кралска дъщеря:
ако ми се щеше да ми се прище,
луната, ако ще без господарка да е тя,
в косите ми сама ще се сплете.
Да пожелае никой жив не смее
онова, което е за мене нужда.
Но никога душата ми не тлее
за някой или нещо чуждо.
Аз съм млада кралска дъщеря:
отвътре от отдавна все старея,
затворена във собствената си душа,
в оковите на кожата си крея.
Но бих избягала оттук веднага,
просила бих за монети от олово,
само за да видя сянката ти драга
веднъж, и никога отново.
~ ~ ~
– Аз крал не съм и господар не съм,
дори не съм наемник – рече той. –
Арфист съм само, свирещ с жалък звън,
и идa тук жених да бъда твой.
– Да беше господар, мой господар ще си,
и пак мой, ако бе крадец – му рече тя. –
– А щом арфист си, мой арфист ще си,
за мене няма разлика в това, това,
за мене няма разлика в това.
– А ако се окаже, че арфист не съм?
Че лъгал съм те, да ти взема любовта?
– Е, ще те уча как да пееш с звън,
че обожавам арфа медна – рече тя.
– Аз крал не съм и господар не съм,
нито съм наемник – рече той. –
Арфист съм само, свирещ с жалък звън,
който иде тука, за да бъде твой.
– Господар да бе, мой господар ще си
и пак тъй, ако ще крадец да бе – рече тя. –
И арфист щом си, мой арфист ще си,
все тая, скиптър или лютня, лютня
все тая, скиптър или лютня.
– Но що ще кажеш ако аз арфист не съм?
Ако лъгал съм те, да ти взема любовта?
– Ще те уча да пееш и свириш със звън,
че арфа медна аз обичам – рече тя.
– Аз не съм крал, не съм господар.
И наемник не съм – рече той. –
Прост арфист съм, и слаб при това,
идвам тук да ме вземеш за свой.
– Господар ако бе, господар да си мой,
ако беше крадец, пак така – рече тя. –
А щом си арфист, ще си моят арфист,
то за мен не променя света, света,
то за мен не променя света.
– Ами ако съм лъгал, че съм арфист?
Най-чудовищно мамил зарад’ любовта?
– Е, тогаз ще те уча да свириш и пееш,
че примирам за арфа звънлива – рече тя.
– Не съм благородник, нито пък крал,
а даже не съм и боец.
Аз съм само арфист и слаб при това,
дошъл да се венчае с теб.
– Ако ти беше крал, би бил моят крал,
би бил мой, ако беше крадец – рече тя.
– И ако си арфист, ще си моят арфист,
моите чувства не се менят, менят,
моите чувства не се менят.
– А ако откриеш, че не съм бил арфист
и съм лъгал ужасно, за да те спечеля?
– На арфа обичам гласа аз звънлив,
тъй че ще те науча да свириш и пееш.
~ ~ ~
Ако можех на пръсти и будна
да танцувам тъй, както в съня
и с изящество цяла блестя,
както в бала със маски Смъртта –
o, то би било истински чудно,
ала щях ли да искам и друго –
младостта си, да стана съпруга,
или мъдрост у мен да сбера?
(ИЛИ:
…o, то би било истински чудно,
ала нямаше ли тогава
да копнея да бъда пак млада,
мъж да имам, или мъдростта?)
Ако можех с нозете си аз
да танцувам тъй, както в мечтите,
грациозна и гиздава, скрита,
сякаш Смърт с маска на бал –
о, това ще е сладък екстаз,
но тогава не ще ли да страдам
да съм с десет години по-млада,
или мъдра, или с брачен воал?
Ако на пръсти и будна
танцувах аз както в съня –
гиздава и грациозна
като зад було Смъртта,
щях да славя магията чудна,
но май преди да е свършил денят,
щях да искам жених да намеря
или мъдрост, или младостта.
~ ~ ~
Где остри хълмове секат простора
и не растат ни храсти, нито хора;
сърцата гдето вкиснала са бира –
там Хагард се намира.
Изпити хълмове секат простора,
не раснат там ни храсти, нито хора;
сърцата кисели са като бира –
там кралството на Хагард се намира.
Там, гдето хълмовете са като ками
и нищо не расте, нито цъфти;
сърцата кисели са – преварена бира –
там кралството на Хагард се намира.
Там, гдето хълмовете са като ножове
и всичко сякаш гине от отрова;
сърцата вкиснати са като стара бира –
там кралството на Хагард се намира.
Там, где чукари като нож остреят
и нищо не расте, нито вирее;
сърцата гдето вкиснала са бира –
там кралството на Хагард се намира.
~ ~ ~
…най-вече за да имате избор. Понеже изборът е свобода, точно като еднорозите.
(Или поне дядо ми така каза, като прочете книгата. :D)