Христина Димитрова
След колективната „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ и двете сродни антологии „За спасяването на света“ и „Тринайсетте цвята на дъгата“, истинските „Зелени разкази“ са още една многолика сбирка на Човешката библиотека. Тук съставителите подбраха български и чуждоезични творби (нека по-натам да имаме не само от английски и руски :).
Стремихме се да открием погледите, които надникват отвъд себе си, отвъд присъщото на човека, отвъд градския динамичен застой, отвъд представата, че човекът е център на Вселената. Човекът е само частица от нея и когато се самозабравя, погазва всичко по пътя си. А ние искаме бъдеще – не просто да просъществуваме, а да живеем в хубав свят, в хармония, с всичко.
Не е нужно да поздравяваме уличното куче, което решава да ни съпровожда, или да се възхищаваме на разкоша на някои улични котки. Не е задължително да ги храним. Като начало, нека не ги възприемаме като мърлява подробност. Ако са мърляви, мимикрират заради пейзажа.
Да не изпадам в екологично и морално нравоучение. Просто би било добре да имаме предвид природата като едно цяло. По своето естество тя е устойчива, но за жалост, човешкият фактор я вади от равновесие.
Ще се окаже, че и зелените разкази са за спасяването на света. Но по-конкретно. Не защото споделят два общи текста. Да спасим създание, да отгледаме растение. Да посадим две праскови и… Да оставим нещо след себе си. Не боклук. Нещо хубаво. Нещо, продължаващо бъдещето.
Поглед едновременно отвъд себе си, но и към себе си – какво е необходимо да насърчаваме във вътрешния си свят, за да помогнем на външния. Как да почувстваме природата. Нямам предвид подивяване или пък всички да заживеем в гората или на село. Няма смисъл да се местим там, ако цялостното отношение на човека си остане същото.
Какво да променим в себе си за лично и общо благо. Общото включва природата, не само хората. Да не спираме да се вглеждаме. Да не търсим спасение в нея само когато сме в безизходица, а да се вдъхновяваме от нея, за да градим (не градове), да се отблагодаряваме, да се облагородяваме. Природата се самообновява. Освен ако огромна банда нехранимайковци не ù пречат постоянно.
В човешката реч има много сравнения с животинския и растителния свят. С тях квалифицираме или понякога хвалим себе си. В различни езици варират. А в някои култури животните и растенията са наравно с човека или дори на пиедестал.
За мен мото на антологията може да бъде: Хората са дървета. В по-лошия случай – пънове, чворове, чепове.
Други имат трески, но това е след отсичане на дървото и не се брои, защото „да отсечеш палма значи да убиеш палма“ (преподавателката ми по география в VI и VII клас).
Някои по фолклорному са тънки като фиданки (прозаично – като вейки), стройни като тополки. Други са яки като дъбове.
Иво се превръща в явор, а Калина си остава същата (Пенчо Славейков, „Неразделни“).
Милчо става зелен бряст, Янка – топола (Петко Тодоров, „Над черкова“).
Много хора носят хубави имена на растения и често дори не осъзнаваме това. Но само в личния си живот и в детството си сме мили животинчета.
А как ли ни възприемат самите животни (освен че евентуално се страхуват) и какво ли си мисли природата за нас? Ама не по оня виц за планетата, дето вдигнала температура.
Какво сме ние за животните? Как живеят, не от научнопопулярна гледна точка?
Кого го е грижа за тях?
„Този рибар обичаше рибата не толкова като храна, а като особено същество, което навярно знае тайната на смъртта. Той показваше на Захар Павлович очите на мъртвите риби и говореше: „Гледай каква мъдрост! Рибата стои между живота и смъртта и затова е няма и гледа безизразно; телето, дето е теле, и то мисли, а рибата – не, тя вече всичко знае“.“
(Андрей Платонов, „Чевенгур“, превод: Симеон Владимиров)
„Това е филм за един човек и една риба. Това е филм за драматичната връзка на хората и рибите. Човекът стои между живота и смъртта. Човекът мисли, конят мисли, овцата мисли, кравата мисли, кучето мисли. Рибата не мисли. Рибата е няма. Безизразна. Тя не мисли, защото знае… всичко.“1
(Емир Кустурица, This Is a Film, „Аризонска мечта“, мой превод)
„Природата ми е такава, че…“ … е началото, естественото състояние, неизменната същност.
Всичко започва от природата. И свършва в нея.
17.IV.2015
1 “This is a film about a man and a fish. This is a film about the dramatic relationship between man and fish. The man stands between life and death. The man thinks, the horse thinks, the sheep thinks, the cow thinks, the dog thinks. The fish doesn’t think. The fish is mute. Expressionless. The fish doesn’t think ’cause the fish knows … everything.”