– А ти какво искаш? – попитала тя костенурчето. – Имаш право на две желания, защото изпълни мечтата ми да летя.
– Искам… – казало костенурчето и заплакало. Не можело да се отрече от триетажната си къщичка. Не искало да я загуби.
– Кажи ми какво иска сърцето ти! – подканила го костенурката.
– Да ме приемат такъв, какъвто съм – казал костенурчо.
– Скромен си, но нека така да бъде. Ще те приемат! А второто желание?
Костенурчо се замислил сериозно. Мислил дълго и накрая казал:
– Искам всички костенурки да открият своите дарби. Ако всеки разбере, че е необикновен, аз няма да се различавам с нищо от другите.
Моят ангел на спасението си нямаше криле. Може би бяха паднали по пътя към земята.
Преди да го срещна, и от моите ръце падаха доста неща: празни бутилки, опаковки, кутийки. Не си правех труда да ги местя от земята – това нищо нямаше да промени. Той обаче не мислеше така.
Изненадах се, когато ръката се стрелна към боклука в краката ми, с който пролетният ветрец си играеше. Скоро нейният собственик се настани до мен на пейката. Очаквах упреци и поучения, но получих само мълчалив поглед. Срещу мен стоеше младеж на около двайсет, чиито очи бяха сини като сапфири, облечен в сива тениска, на която с цвят като този на очите му беше изписано: „Спаси света. Започни с океана“.
– И аз бях като теб преди.
– Каква съм аз?
Антологията „Как спасяваме света“ събира текстовете, отличени от Човешката библиотека в Копнежа за растящо творчество през 2015-а, и е замислена като по-малка сестричка на „За спасяването на света“. Младите автори сами решаваха какво да вложат в „свят“ и как да подходят към „спасяваме“. „Свят“ означава целият ни Космос – но и всяко живо същество. Спасяваме природата; или някоя общност; или отношенията ни с другите; или ценностите, заради които си заслужава да живеем. Понякога дори „спасяваме“ – със закачка, смигване и смушкване…