– Щом нямаш вяра в това, което вършиш – рече замислено Верена, – защо ще го вършиш? Сетне ще ти се струва, че цял свят те е излъгал… Грозни неща никнат в измамена душа, смучат до корен всичко, от което си летял… дори да си роден безкрил.
Очите й просто… ами, биеха на очи, при това думата „бие“ говореше за удари на стенобойно оръдие. Същински таран, който на третото си люшване събаря обковани с желязо дъбови крепостни порти и помита кули, гордо стояли векове наред. Ирисите преливаха от малахит към аметист през морскосиньо, в тях проблясваха златни искрици и играеха спиращи дъха вертикални цепки-зеници с цвят на кадифен космически мрак.
Някога змейовете живеели на земята сред нас, хората.
Били крилати, с блестящи люспи, които огрявали всичко наоколо като слънцето.
Но по времето на появата на барута, змейове, самодиви и таласъми един по един се изгубили. И да има останали от тях нейде в нашите земи, много надалеч ще да е това място.
Затова чак до 19 май 1996 година никой не ги бе срещал, нито виждал.
Докато един човек не успя ДА ПРОБУДИ ДРАКОНЧЕ.
Николай Теллалов е автор на романите „Царска заръка“, „Пълноземие“, „10-9“ и сборника „Ангели пазители“. Предстои излизането на романа му „Слънце недосегаемо“. За творчеството си споделя: „Пиша фантастика и измислям светове, в които бих искал да живея.“
„Да пробудиш драконче“ се появява за първи път през 1997 г. и заема второ място в класацията на читателите за българска фантастична книга на десетилетието 1990-1999 г.
Усещаш върху кожата си синьозелен поглед и огнен дъх и оставяш всичкото това вълшебство да се промъкне под кожата ти, да се разлее топло в теб, да те обгърне. Не ти остава друго, освен „Да пробудиш драконче“ и да полетиш на люспестите му криле.
„Да пробудиш драконче“ те кара да повярваш във вълшебни сили, да приключенстваш и геройстваш. И то – не в нови светове, а в нашия, най-хубав – български, с най-фантастичните митологични същества – шарканите.
„Да пробудиш драконче“ се чете на един дъх, не – на едно вдишване, и ококорено, а после насъбраната емоция се излива с горещ издишв-въздъхв и мигаш, мигаш, мигаш и се усмихваш мокро.
в пространството
от крило до крило
има много време
Полъх на крила, освободени от приковаваща магия, прокраднал се като загатване за пролет в зимата на вцепенения от усещане за безсилие днешен ден. Вълнуваща глътка надежда, че свързването с човешките ни корени ще ни извиси към слънчево бъдеще.
Да дръзнеш да зарежеш старото и познатото, за да преследваш мечтите си, нужна е немалко смелост. Но това е направено, както вътре в самата история, така и при написването на „Драконче“. И се отплаща.
Можем ли да вплетем заедно вълшебството на българската митология и мутренската действителност на деветдесетте? Любовта, тая най-нежна нишка, и достойнството, този най-забравен вътък? „Драконче“ ме смайва как…
Една от най-омайните приказки за пораснали деца. Жива, трептяща, дишаща, поглъщаща. Майсторското боравене със словото рисува прекрасни картини в съзнанието на читателя, примамва го да полети на змейски криле към миналото.