В няколко думи

– Чувал ли си за Реката, странниче? Знаеш ли що е? В Реката светът плава. Всички сме в нея, тя през всички минава. Реката е силата на живота. Можеш да направиш всичко, ако уловиш потока, странниче. Реката е самата свобода – ти си само руслото ѝ.
Спомням си. Баба Кина беше го споменала.
„Тук му казваме ту силата, ту Реката, туй, дето през всичко тече…“
– А как да я намеря тая Река… да уловя потока?
Тя клати воала си укорително.
– Аз ти говоря, а ти не слушаш…

… Все на брега ли ще стоиш в страха си от течения?
Всяка капка в реката променя нейния бяг…
Из песента „Щастието“ на Moravsky Schizophonic Orchestra

Кайна ми се усмихва и кима на баба Кина, после посочва към кафето и вдига ръка с прегънати пръсти.
– Много е добро – показвам им палец аз. – Малко нанагорно ми идва следобяд кафе, пък и силничко…
Двете се споглеждат и избухват в смях. Показват си със забързани жестове нещо, а след това баба Кина влиза в ролята на преводач.
– Кайна казва, че верно не си на едно мнение със себе си.

В съзнанието не само на Миро Родопите заемат мястото на любимата и най-въздействаща българска планина. Вероятно всеки потърпевш може да даде обяснение за себе си. Историите на Миро са разположени именно в космоса на Родопите.
„Невидена река“ започва с добре познатия мотив за завръщащия се странник от чужбина, който осъзнава, че търси себе си. Това е присъщо за целия свят на Коренуването – връщане към корените.
Главните герои на Миро винаги са кахърни и объркани. Някой трябва да ги „светне“ за нещо. Имат проблемни отношения – най-често с любимата. Любовта все е съдбовна и някак тегнат забрани.
Радо (си) задава прекалено много въпроси. Това навярно е нормално за човек, ненадейно изкаран от зоната си на (дис)комфорт, но са излишно много и останалите герои постоянно му го напомнят. Не е нужно умът да проумява всичко на момента.

Във фолклорния свят има метафизични правила. Всяко нещо трябва да е на мястото си, иначе има хаос, изгубеност, треска, не-мир, не-живот. Тези правила силно наподобяват суеверието. Магията не е магия, а ежедневен инструмент – средство за възстановяване на изначалния ред. Без ред няма живот или има, но на отвъдни същества, които не принадлежат на светлината. Те са оттатък границата.
Песента е част от магическия инструментариум за отстояване на живот. Тя е неприкосновено право и закон – докато пее, човекът и неговият свят са в безопасност. Песента е войн на дипломацията.
Хаосът не настъпва от само себе си. До него се стига при допускане на грешка. Дори тъмните сили спазват правила за невмешателство в светлия свят освен ако някой безпътник сам не прекрачи разпоредбите.
Печална истина е, че тъмните сили могат да бъдат по-послушни от обитателите на светлия свят. Понякога се случва невинен човек да бъде набеден от своите, понеже от страх и предразсъдък го възприемат като несвой. Тогава бива очернен, натопен и животът му се променя – измества се още повече към пограничната територия между двата свята. А точно такъв човек може да помогне на изгубен. Ценно е всяко намиране.
Тъмно същество не може да заживее в светлия свят, но светло същество може да изпадне в мрак. Завинаги.
Целта е вѝделото. Цел трябва да има.

(Христина Димитрова)

Към началото