ПОДГОТОВКА
„Наматываю мили на кардан
Назло канатам, тросам, проводам,
Вы только проигравших урезоньте,
когда я появлюсь на горизонте!“
Владимир Высоцкий, 1971
„…По много земли ходил есъм и толико не съм видел по многу бродници и самовили и магесници, колику у българска земя…“
Йосиф Брадати
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
Радослав до премала стискаше ножовете в двете си ръце, опитваше се да укроти треперенето и се питаше нервно колко дълго още звярът отсреща ще се чуди да напада или не.
Дъждовни струи се стичаха по раменете на младия мъж, мокреха люспите, прозиращи под прокъсана куртка с емблеми на планинска спасителна служба. Дразнещи капки се събираха по веждите, а Радослав не смееше да ги обърше, да не би точно в този миг изчадието да вземе да скочи… Ох, как би духнал презглава оттук! Само че идеята да си плюе на петите, грейнала като неонов надпис в съзнанието му, не беше приемлива.
Защото зад гърба му се намираше Селото.
А там вярваха в силата му, понеже бяха го признали за свой Змей-закрилник.
И как да мисли за собственото си спасение, когато двете му „жени“, макар и примрели от страх, стоят предано от двете му страни с жалките си кремъчни копия. Излъчваните от тях емоции го разсейваха и му пречеха да се настрои за предстояща схватка. А пък оръжията им бяха смешни дори в сравнение с неговите ножове – единият от остра шведска стомана, другият – от титанкерамит.
Радослав силно се съмняваше в ефективността им срещу чудовището пред себе си.
Изродът приличаше на оживял самосвал, приел формата на нещо като глиган с два чифта бивници, от вида на които му призляваше. Чудовището грухтеше като парен локомотив, но изглежда също се двоумеше как да постъпи.
От една страна, малките очички на звяра не виждаха нищо по-опасно от три двукраки фигурки, които отчаяно миришеха на страх. Ала от човечето в средата, необичайно високо на ръст, лъхаше и на сила, която възпираше горския единак от незабавна атака.
Глиганът тъпчеше останките от съборената Ограда, сумтеше сърдито, посъскваше гневно, но не успяваше достатъчно да уплаши изпречилите се на пътя му същества. Това силно смущаваше плиткото съзнание на звяра. Струваше ли си да напада толкова самоуверени дребосъци? Какви изненади криеха те, на какво се уповаваха, освен на нещо, с което не бе сигурен, че иска да има работа?
Ала и не отстъпваше, удряше с копито в земята, откъртвайки големи буци. Радослав усещаше как почвата се разтриса под нозете му.
„Да можех поне мъничко огън да плюя! – съжали той. Колкото и да го опитваше, този номер явно не вървеше автоматично в комплект с кожата на любимата му змеица. – Ами ако нападна? Дали няма да се стресне? Да бе, от шубе по-скоро ще ме прегази!“
Радослав си представи как хрущят костите му под огромните остри копита и едва се удържа да не направи крачка назад. А глиганът-камион може би тъкмо това чакаше…
На двете момичета сигурно всеки миг щяха да им се пръснат сърчицата – Радослав чуваше пулса им – две панически тракащи кречетала.
„Сега ще припаднат“ – помисли си той.
Внезапно последва оглушаващ квичащ вой и „баскервилският“ шопар тромаво скочи встрани.
Радослав замръзна с трескаво изпънати напред ножове. Бяха дълги колкото по-малките глиги на чудовището. Имаше чувството, че звярът го е надянал на горните си бивници и се отдалечава със заслужено спечеления къс месо…
Противният глас на животното замря в дълбините на Гората с едно последно яростно и заканително хрюкане, с което навярно целеше да запази достойнството си. Така един току-що бит с метла селски петел наперено кукурига, за да омаловажи поражението си.
– Имахме късмет, че не е бил злобар с кариес – реши Радослав, отърсвайки с усилие напрежението. – Правилно, иди си хрупай тиквожълъди! Момичета, печелим по точки… Ей, сладурчета…
Сладурчетата наистина бяха припаднали.
Радослав тикна ножовете в плетени кании – витяшкия отляво, обикновения отдясно – и се помъчи да вдигне от разкаляната почва и двете си „сенки“ едновременно. Ако имаше крайници в повече, да речем чифт криле и опашка, навярно би се справил.
– Брей че живот… – промърмори той, докато леко пляскаше по лицето едната „змейова съпруга“, а с коляно подпираше другата да не тупне отново.
От колибите на Селото се изнизваха ликуващите жители. Надуваха свирки и биеха обкичени с кокалени звънци тъпани. И скандираха като на митинг:
– РААСУАУ! Раасуау! РААСУАУ! Раасуау!
Дичо се понадигна. Безчувствените момичета се изплъзваха от ръцете му. Криво отвърна на радостните усмивки:
– Благодаря, благодаря. Няма нищо. Очарован съм, да. Мерси. Аха, точно така. Де-мо-кра-ци-я. Браво. А сега някой да дойде, че изтървах Пава… и Мава… айде де!
О, не. Вместо да танцува, племето би могло да му се притече на помощ…
► Земя, светът на хората, минало време:
Бе една от задушните летни нощи на 1964 година.
Дърветата край оградата на болницата стърчаха омърлушено. Зной още се издигаше над асфалта, по пусти улици пробягваха електрически сенки.
– Тежко раждане – рече млад хирург, кимайки благодарно на медицинска сестра за поднесеното огънче.
Девойката го стрелна с дълбоки зеленикави очи и сведе модерно гримирани клепачи към своята цигара. Отново щракна бензинова запалка, по скулите ù плъзна светлинка от пламъчето.
– Ще оживее ли? – провлачи тя, като посочи с рамо назад към коридора.
Той гледаше къдрав кичур коса, галещ бузата ù.
– Не вярвам – отвърна замислено. – Бих казал, че детето е недоносено, но вероятно просто има органични уродства, защото явно е преносено… Цял великан! Само с това едва не уби майка си… Обърнахте ли внимание на кожата му?
Сестрата бавно кимна и елегантно тръсна пепелта зад парапета. Помисли си, че дясната страна на хирурга е зле избръсната.
– Да. Като на гущер. И това ли е вродено увреждане?
– Не, просто ефект от преносването. Вярно, доста необичайно изглежда…
Те млъкнаха. На тясното балконче много лесно се мълчеше. Бе далеч след полунощ, ала жегата продължаваше да смазва града. Нито полъх. Дори течението откъм вратата бе тежко. В потни изпарения и миризми на дезинфектанти се задушаваше цялата болница.
Хирургът косо изви очи към престилката на сестрата. Бузите му порозовяха.
„Горещо е, да – рече си той наум. – Де да можех и аз така, на голо…“
Тя забеляза погледа по тялото си, но не го показа. Вместо това зададе нов въпрос:
– А какво ще кажете за майката?
– О, тя ще се оправи! – уверено заяви той.
По булеварда бучеше камион. Чуваха се подвиквания на работници, ремонтиращи трамвайна линия. Някъде при тях свиреше радио:
Ти може би не си у вас,
Не знаеш, че съм тук…1
Станалата популярна мелодийка тутакси се лепна за съзнанието и мъжът затананика. Ех, лятото не е сезон за бачкане…
След малко младият хирург хвърли цигарата и небрежно подметна:
– Какво ще кажете за едно кафе с лед? Било много модерно във Виена. След такава работа, мисля, че заслужаваме.
– Бил сте във Виена?
Не прозвуча възхитено, тонът на сестрата оставаше учтив, леко приятелски. Ала не се връзваше с директния ù, почти немигащ поглед.
Омайница.
Хирургът се взе в ръце и добродушно се усмихна:
– Ами! По-далече от Прага и Белград не съм стъпвал… А това лято ми се размина и почивката на Балатон и Дубровник… ха-ха, даже Созопол. Приемате ли?
– С удоволствие. Нека само надникна в интензивното.
Лицето му трепна.
– Има кой да се грижи за кувьоза. Макар да е безсмислено. Детето вероятно е обречено…
– Ще дойда – закачливо натърти тя. – Изчакайте.
Той проследи дебелите платформи на сабото ù. Всъщност, повече го интересуваха глезените на сестрата, идеалните ù прасци… и така нататък. После го одраска мисълта за новороденото, което нямаше да го бъде на тоя свят. Бодлива мисъл. Хирургът я прогони.
Важно е да не вземаш присърце тези неща, иначе бързо ще си изхабиш нервите. А от нервите зависи точността на движенията. Които за човека със скалпела са най-важният му капитал, да…
Той протегна напред ръка и я огледа критично.
„Джери – помисли си. – Сестрата се казва Джери. Може би е Гергана по паспорт.“
Разсеяно запали втора цигара и тръгна през топлия коридор към дежурната стаичка.
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
Седеше върху изплетени от свежи треви килимчета и слушаше новосъчинената песен за собствения си подвиг. Отстрани, приклекнали на едно коляно, бдяха верните Мава и Пава – свестени, умити, сресани и облечени в най-хубавите си – сиреч току-що направени – тръстикови дрешки. С венци от цветя на главите.
С една дума – Радослав даваше прием. Банкет. Гощавка за цялото Село.
Неговата къща – или шатра, той не знаеше как да я нарече – бе събрала всички жители, изключая неколцината Пазачи, за които му се наложи отново лично да се разпореди да бъдат поставени. Кадяха задушливи благовония, факли хвърляха меко трептяща портокалова светлина върху гозбите, танцьорите с невероятно благоговение отмерваха такт с ритуално боси пети върху дъсчения под – единствен в селото, понеже само Дичовото жилище бе издигнато на къси колове над земята. От полумрака на високия таван черепите на Предците, излъскани и разрисувани с червена боя, одобрително гледаха веселбата. Досега Радослав не бе виждал изпълняване на погребален обред, макар вече да имаше два смъртни случая – един от старост, друг при злополука. Във всеки случай много скоро черепите на починалите, гравирани в тъмночервено и обкичени с фини висулки от другите кости на скелета, украсиха тавана на къщата му. По едно време Дичо се беше притеснил, че в обичаите на племето влиза канибализъм по отношение на мъртъвците, но след като зорко следеше произхода на манджите, се убеди, че подозренията му нямат основание. А че неговото жилище се използваше като костница, с това нямаше какво да стори – такова му беше положението, понеже освен всичко друго го смятаха и за Пазител на духовете на починалите. Постепенно свикна и само от време на време се сещаше за зловещичката украса. А и тя рядко напомняше за себе си. Както в момента – мъртвешките глави потрепваха и подрънкваха от внушителните гласове на хористите, които сякаш плетяха звукова рамка за солото на Певеца.
Дребни двукраки гущерчета щъкаха сред празнуващото множество. Животинките писукаха, просейки парченца от трапезата.
Радослав слушаше вече четвърти вариант на одата за себе си. Всяко изпълнение траеше колкото малък рок концерт и тържеството вече му писваше. Но преди да е изгоряла голямата факла, не беше прието да гони гостите. А този път тя като че бе изработена особено старателно и нямаше изгледи да угасне скоро. За сетен път си помисли, че трябва да се примири.
Езикът на фаморите бе беден откъм думи, но богат на жестове и интонации и чудно как Радослав успяваше да разбира кажи-речи всичко, което му казваха. Фаморите не изговаряха два съгласни звука един след друг, освен като носовки. Губеха им се звуковете „ж“ и „с“, много особено произнасяха „п“, смешно възпроизвеждаха „р“ и „л“. В процеса на изучаване на езика им – а услугите на Мава и Пава от един момент нататък го накараха да тъпче на място, – Дичо заподозря, че във фаморската граматика не съществуват обособени части на речта.
Така например думата „храна“, произнесена със съответен тон или придружена с красноречив жест, означаваше най-общо „ястие“, „храня се“ и „храня някого“. Понятието „път“ означаваше и „пътечка“ и „вървя“; придружено от бързо въртеливо движение на китката – „бягам, тичам“, а същото, но плавно и лениво, трябваше да значи нещо от рода на „влача се, пълзя“. Думата за „място“, казана с подчертано вдигане на вежди и разперване на пръсти, заместваше въпросителното „къде“. Понятията Ден, Сутрин, Нощ, Вечер, Пладне, Полунощ образуваха и граматичните категориите за време, а също за светлина и мрак. Интересно, фаморите имаха отделни думички за добро и зло, несвързани с периодите на денонощието, което може би свидетелстваше за това, че, поне що се отнася до Злото, не го свързват непосредствено с тъмнината. Най-силно обаче го бяха поразили имената на двете слънца – Райо и Йянку, бяло-жълтото ярко и червеното мъждукащо светила на този свят. Въпреки че следваше да очаква да звучат именно така…
Местните жители забавно повтаряха думите във всяка своя фраза. Поне засега Дичо не схващаше някаква функционална причина за това, освен че речта им ставаше по-напевна. В ушите му на българин изреченията „тръгнах да вървя да вървя“ и „пръчката вземам пръчката“ звучаха детински.
Той дълго недоумяваше как се справят с предаване на образи, за които нямаха специални думи, или как избягват двусмислието, докато не заподозря, че фаморите са малко телепати. Комай тази дарба притежаваха всички тукашни живи същества, държащи се като разумни, но мъжът със змейска кожа на плещите си не схвана веднага, че успоредно с речта, гримасите и разточителните телодвижения, всеки говорещ някак тънко му внушаваше конкретния смисъл на казаното.
Именно на този техен начин на общуване се дължеше фактът, че в момента Радослав отлично разбираше песента и смутено си даваше сметка, че ако не всички фамори, то поне неговите са страшни лъжци.
Вярно, сблъсъкът с грамадния глиган бе най-сериозното изпитание досега. Доста по-неприятно от конфликта с онзи индивид, когото Дичо определи за себе си като местен шаман. Свадливото старче постоянно предприемаше провокации, докато Радослав не му перна един шамар и се приготви да се бие с цялото племе. Вместо това…
Е, е, стига де… Петте минути противостоене срещу заплашителната свинска зурла се разрастваха в песента до епични три Дни и Нощи – цяла седмица от обичайното Радославово време.
Ако по подобен начин се е съчинявала Илиадата, то в основата на цялата антична история навярно е стояла една проста кръчмарска разправия, при която най-тежките жертви са били някой-друг избит зъб и едно насинено око…
Дичо въздъхна. Дори да имаше желание нетактично да прекъсне хвалебствията, най-силно го спираше собствената му тромавост при съставяне на разбираеми за събеседниците му фрази. А не искаше тъкмо в случая да ангажира за преводачки момичетата, с което би ги накарал да съучастват в нарушаването на племенните традиции.
Фаморите продължаваха неспирното си движение навън-навътре и от групата на певците към танцьорите, оттам – към яденето и пак отначало. Навън излизаха да се облекчат, включително и да повърнат, за да има място за още храна. На входа тутакси се появяваха младежи, натоварени с нови късове печено месо, някакви варени растителни зърна и други манджи, приличащи на сухи салати. Всичко това се носеше в умопомрачително красиво сплетени от тръстика и клонки кошнички, блюда, купи, тавички…
Радослав изтръпваше от факта колко малко ценяха тези си вещи фаморите, направо луд ставаше как прахосват труда си. Пръстите им бяха по-чевръсти от игли на плетачна машина. Когато ги видя в действие, той престана да мисли ръцете им за лапи. От трева, тръстика, мъх и дива лоза, от необработени и разцепени на ленти пръчки, дори от цели стволове, запазващи удивителна гъвкавост, те изработваха предмети, за чието разнообразие Дичо никога не би се досетил, преди да ги види. Канията за ножовете му бе истинско произведение на изкуството, но местните жители създаваха и далеч по-смайващи неща, а често и съвсем непотребни предмети, заради самата занимавка. Съдове, украшения и огради, стени и цели колиби, килими, килимчета и възглавнички, шарките на които просто захласваха – почти всяко със своя собствена уникална плетка, красиво, функционално… и всичко това се правеше много бързо и се изгаряше в огнищата или се хвърляше да гние при най-малката повреда или зацапване. Така всеки ден и дори по няколко пъти на ден те сменяха дрехите и обувките си – операцията им отнемаше не повече от времето, което тук минаваше за половин-един час.
Къщошатрата на Радослав също бе изцяло изградена от млади живи дръвца с дебелина на мъжка ръка и можеше да приюти в себе си средноголям софийски ресторант. Вътре висяха, стояха и лежаха здрави стегнати делвички, и те плетени, които без измазване или друга видима обработка спокойно задържаха течности. Като питиетата, с които племето сега се наливаше. Вероятно го смятаха за вино, но след като го опита, Дичо реши, че една кока-кола би предизвикала сред най-върлите фаморски пиячи тежко отравяне…
Другото, което обичаха да правят жителите на Селото, бяха кокалени изделия. Повечето, дребни сечива, закопчалки, украшения, звънци, музикални инструменти, гребени и амулети, се правеха от кости, а където се налагаше – и от дърво. И единствено за най-груби и един вид непрестижни дейности използваха камък – за изработване на оръжия, например, към които фаморите не проявяваха особено влечение. Предпочитаха юмруци, тояги или прашки, сплетени като коланчета от тънки жилави клонки, с които бяха страховито точни и скорострелни. В изключителни случаи вадеха отнякъде тежки тромави копия с кремъчни остриета, иначе ловуваха с капани, а дървесината режеха с триони от челюсти на хищни животни…
– Змейо?
Радослав се сепна. Пава отново му поднасяше плетена тръстикова чашка с „вино“, а Мава – ухаещо на подправки шишче с малко месо, но с много запечени плодове, подобни на ябълки. И двете моми въртяха тъмните си очи, чак в края на които се съзираше бяло; по свой си начин изящните им ръце, гъсто покрити като със златист пух, потрепваха от вълнение и гордост:
– Заповядай, Змейо наш Раасуау! Нека вкусно ти е вкусно!
Няма как, трябваше да го изяде. Защото по време на сън момичетата щяха горчиво и тайничко да плачат.
– Нека е само това.
– Едно още?
– Само едно, без още. Тежък ми е коремът.
Момичетата тихичко се закискаха. Навярно отново бе объркал фразата. Но го разбраха. Тъкмо те нямаше начин да не разбират какво им казва Селският закрилник – бяха му посветени. Схващаха какво им приказва, дори когато говореше на български – същинска мистерия.
– Едно сега едно, господарю наш мил! Ти казваш! – съгласи се Мава накрая, която особено държеше да му угажда и по цял ден измисляше какво да му сготви.
И по дяволите – беше вкусно! Макар че Радослав предпочиташе да не знае що за продукти се използват…
– Едно сега и докрай! – изпъна строго кутре той, както бе прието да се брои сред племето. – Преял съм. Едно!
Фаморите умееха да броят. Отначало Радослав смяташе, че математическият им таван е ограничен до числото 1520, понеже толкова бе сборът от пръстите на жителите на Селото – 76 по 20. При това фаморите забележително се абстрахираха от подробностите като например, че сакатият Таго има само една ръка, а на старата Уики ù липсват кутрета и единият показалец. За идеята на математиката чуканчетата се третираха наравно със здравите пръсти. В речника на племето съществуваха думите „едно“, „две“, „три“ и „четири“, след което преминаваха на „лява ръка“ – равнозначно на числото 5, „дясна“ – за 10, десен крак за 15 и ляв – 20. Нагоре смятаха, като споменаваха пръстите на „друг фамор“. При много големи числа, каквито за тях бяха 120 и повече, сиреч като стигаха до пет фамора освен себе си, започваше изреждане на имена, произнасяни сякаш нарицателни. Самите имена винаги бяха двусрични, женските с две еднакви на слух гласни. Струваше му се практично и примитивно. Ала веднъж се убеди, че звероподобните „диваци“ с лекота пресмятат и хиляди, само че вместо числителни употребяват календарни понятия…
…Аха, комай песните бяха на път да свършат. Слава на Слънцето, явно настъпваше ред на един от гостите, когото Радослав забеляза още преди да се появи чудовищният глиган и да внесе суматоха в Селото.
Очевидно беше чужденец, защото носеше дрехи от плат, а не подплатените с мъх против студа одежди от трева или тръстика. Жителите на Селото изключително рядко, само в най-мразовитите Нощи, намятаха животински кожи. На гърдите му висеше бакърен гердан. Тоягата, на която се подпираше на пристигане по време на дългия Залез, завършваше със зачохлена бронзова глава на брадвичка. На пояса му висеше нож – железен.
Иначе си беше фамор. Квадратно яко телосложение, плещест, въпреки ниския си ръст – метър и половина, метър и шейсет, – с дълги ръце, едри длани и ходила, къси крака. Дори при най-изправената си стойка изглеждаше прегърбен заради сведените напред рамене. Лицето – с широка долна челюст и изпъкнали околоочни костени дъги. Ниско чело. Косата си обаче, която приличаше на дълга животинска козина или чуплива конска грива, бе пуснал свободно, докато жителите на Селото си правеха прически от безброй плитчици. Личеше, че и тялото му е също толкова окосмено, колкото и на местните.
Дрехата му белееше подобно на Радославовите туземци – фаморите от Селото обичаха бялото за основен цвят, ала при тях то жълтееше или зеленееше заради естеството на материала. Племето шареше облеклата си с червено-оранжево и яркожълто. Но украсата по наметалото на чужденеца бе бродирана с цветни конци, подобни на сложно изплетените в познатия фаморски дух апликации. Към сякаш традиционните червено и жълто шивачите на Пътника-Разказвач бяха добавили светлосиньо и тъмнозелено.
Дичо беше чувал за Пътниците-Разказвачи. Сега виждаше един от тях.
Пасторалният живот на „неговите“ фамори не бе толкова изолиран, колкото го мислеше отначало. Наглед всичко бе простичко – за тях селото беше Село, светът – Свят, небето – Небе. Някак ясно се долавяше главната буква в тези думи, при все че уж нямаха писменост. Но Радослав имаше основания да предположи наченки на нещо наподобяващо запис на съобщения в сложно усуканите възелчета на оцветените в кафяво-червено и черно въженца, които не се използваха за нищо друго. Очевидно подчертаването на тяхното село, свят и така нататък не означаваше, че ги смятат за единствени във вселената. Така и той самият наричаше галактиката Галактика. Освен това Мава и Пава често използваха словата „свят“ и „небе“ във формата им за множествено число, при което явно не влагаха метафоричен смисъл в понятията. Колкото до други селища, то в Гората често се сблъскваха с техни жители. Обикновено при такива срещи подчертано не си обръщаха внимание, но разменяха мълчаливи жестове, останали неразгадаеми за Радослав. Когато веднъж се случи група от неговото село и тълпа чужденци да захванат една и съща дъбравка за изсичане (никога не сечаха безразборно, а дълго и внимателно подбираха дори тръстиката, от която всеки ден плетяха леките си чорапо-сандало-цървулки), тогава и едните, и другите мълчаливо си обърнаха гръб и тръгнаха да търсят необходимия им материал другаде. И все пак бе чувал, че има няколко празника, през които не само съседни, но и отдалечени села се събирали. От странични подмятания научи, че след тези събори се появявали много деца. Необходимостта от контакти се диктуваше и от нуждите на племето да се снабдява с неща, които не произвежда. Понякога причакваха минаващите търговски кервани и получаваха нужното, обменяйки плетените си изделия срещу бои, метални инструменти, медни казани и други дреболии. Но известията от широкия свят пристигаха най-вече с Разказвачите.
…Гласовете на хористите продължиха със затихващи извивки последния тон на солиста. Последно носово бучене… Най-после тишина. Останаха да подрънкват зъбците на онези неща, които Дичо отначало мислеше за гребени, а после се оказа, че звучат не по-зле от китари. А и между другото, наистина се използваха за сресване…
Настъпи очаквателно мълчание. Погледите на фаморите бяха устремени към Пътника-Разказвач и към Радослав.
„Змеят“ кимна на Мава.
Той имаше причина да се въздържа от приказки. Освен че объркваше туземците с твърде неконтролируемите по сила и сложност образи-понятия, които телепатираше, повече от половината фаморски фонеми бяха непроизносими за гърлото му. За щастие и както винаги, на помощ се притичваше неговата лична говорителка. Загадка си оставаше как точно тя успява да знае какво иска да каже той. Обикновена магия – друго като обяснение не му хрумваше.
Когато от всички девойки племето избра двете фаморки за „съпруги на змея“, последва дълъг и сложен ритуал за посвещаването им в тяхната роля – от Янкул-изгрев до залеза и на двете слънца. Обредът бе абсолютно неразбираем за Радослав, някои процедури бяха очевидно болезнени за момичетата и го ужасиха. Но пък навярно благодарение точно на това двете фаморки придобиха загадъчните си умения да знаят какво иска господарят им, преди самият той да го е осъзнал?…
В редките случаи, когато Дичо не схващаше нещо от околните речи, тогава не кой да е, ами Пава, с една-две думи или жеста, му избистряше неясното. Според класически човешките критерии за Радослав тя минаваше за „блондинка“, понеже кестенявото ù изглеждаше направо русо пред повечето фаморки, ако не броим посивелите старици. И тъкмо Пава му беше казала, че „фаморите също са човеци, други човеци, стари човеци, но човеци“. Съобщи му го на ухо, доверително и силно смутено, заради което той остана с впечатлението, че думата „човек“, ако не мръсна, то поне не е желателна за употреба. И очевидно под „човек“ разбираха същество, вероятно родствено на фаморите, но може би от друг биологичен вид – появилия се 40 000 години назад кроманьонец. И кой знае дали тук единственият представител на кроманьонския тип хомо сапиенс не бе Радослав. За съжаление русата Пава, която представляваше основният му източник на информация за света извън Селото, не можеше да му каже нищо по въпроса, даже ако той се беше решил да попита. Но пък за чуждия гостенин тя предварително даде доста подробни сведения. Според нея Пътниците-Разказвачи обикаляли Земята
(– Земята ли, Пава?
– Да, Змейо мой, Кашеп. Земята Кашеп. Обикалят я цялата обикалят, Господарю Раасуау, чак до Твоята Земя стигат!)
и срещу храна, подслон и безусловна защита разнасяли новини за случващото се. Лоша поличба и срам било да оставят Разказвач гладен.
(– Ами… ако някой Разказвач… хм… направи нещо лошо, кой му държи сметка? – питаше Радослав.
Очите на Пава, с цвят на конска грива, ставаха огромни от недоумение и тя се обръщаше към също толкова потресената от змейовите речи меденоока Мава. След кратка, но енергична размяна на неразбираеми репликомимики, момичето казваше:
– Пътникът-Разказвач НИКОГА не върши нещо лошо не върши!
– И все пак, ПРЕДСТАВИ СИ, че се случи такова нещо – упорстваше Радослав. Според предположението му Пътниците бяха нещо като монашески орден със своя йерархия, закони и ръководство. И съответно – със своя мърша в стадото…
Пава разби на пух и прах хипотезите му:
– АКО… Пътникът стори нещо… СТРАННО… – отвръщаше след дълго умуване тя, – тогава селото, което го е посветило в Разказвач, отменя ритуала отменя…
– И?
– И такъв фамор не може повече да разказва, защото престава да помни ВСИЧКО да помни.
– Добре – не се отказваше Дичо, – а ако извършената постъпка е… престъпление…?
Четвърт час бе принуден да уточнява понятието, даваше примери и отговаряше на въпросите на „съпругите“ си, за да получи накрая смайващ отговор:
– Тогава Ти ще накажеш злосторника, Господарю, защото си змей!)
…В момента Радослав се питаше какво следва да се каже на странника. Но очевидно Мава знаеше по-добре какво се говори в такива случаи. Тя се надигна и сред всеобщо внимателно мълчание изрече приблизително следното:
– Господарят и Закрилник на Селото, Змеят Раасуау, в чиято Къща празнуваме сега, докато навън царува студената Нощ, нашият Благодетел и Слуга моли теб, Пътнико-Разказвачо, да кажеш, доволен ли си от храната, която ти дава Селото ти дава?
Хм, помисли си Радослав, исках по-директно, ама нейсе, девойчето е по-веща в етикета… Господар и Закрилник, а? Пукам се от гордост, майна. Или по-скоро от преяждане…
– Да, доволен съм – кратко отвърна Разказвачът.
Ако е толкова стиснат на думи, по-добре да го преименуват в Телеграфиста – помисли Радослав. Пътникът обаче продължи:
– Във всяко Село храната е вкусна, но всяка по свой начин. И мен ми допада как е приготвена у вас, добри фамори на това Село.
„Тоя що те пренебрегва, бате Дичо?“ – обади се вътрешният глас и Радослав се понамръщи.
Мава отново зачурулика – гласът ù, според „змея“, би засрамил хиляди човешки певици:
– Нашият облакороден Пазач, слънцеликият Раасуау, Змеят, пита теб, Пътнико-Разказвачо, добър ли подслон намираш под покрива на нашето Село намираш?
Слънцелик? С тази четина, непревърнала се още в свястна брада? Ама… колко приятно звучи…
– В села и градове съм минавал, където всяка къща има свой покрив, и в такива, където общ е той за всички къщи, както е при вас, и отговарям, че мил ми е подслонът ваш, сякаш люлката ми е тук висяла!
Сдържан хор гласове и възклицания, заедно с игриво изплъзналите се от ръцете на музикантите трели, подсказаха на „слънцеликия“, че Разказвачът е казал нещо извън правилата, като е направил на Селото страхотен комплимент.
– Любезност за любезност – рече си Радослав, понадигна се и отправи към Пътника някакво подобие на къс японски поклон. „Дали не сгафих?“
Одобрението на фаморите шумно разсея съмненията му. Той тежко се отпусна обратно върху сложната и съвършена плетка на килимчето. Мама му стара, май съм си направо надебелял, а? Махна с пръсти към Мава, че може да продължи.
Пава плахо му поднесе още едно питие, този път киселко. Радослав с въздишка отпи.
– Защитникът на Селото, Змеят, те моли, Пътнико-Разказвачо – редеше като по ноти Мава през това време, – да наситиш сега ти ушите ни със сказания за туй, що става по Света ни. Честита ли е владетелката на Борея и нейната сестра-княгиня? Върнаха ли се в света си воините-победители на снежните духове? За какво пеят ли водопадите на Куум? Кажи ни за нерриите, които плуват из просторите водни на океана! Признай, Добро или Зло надделява в небеса, земи и дълбини?
В къщошатрата се забеляза раздвижване. Фаморите заемаха удобни за слушане пози – повечето се поваляха на хълбок и подпираха глави с длани. Секна разкарването навън-навътре, избраните за прислужници набързо се засуетиха край капаците на отдушниците в покрива, запалиха още от заместващите печки факли, затъкнати като цветя в пръстени делви, и разнесоха последните блюда с храна.
Разказвачът зае място току пред подиума, на който пуфтеше Радослав, изчака събралите се да затаят дъх от внимание и започна.
В речта му преобладаваха думи и ярки телепатични образи, ръцете едва-едва подчертаваха разказа, не се размятаха като на диригент, както при всеки разправящ нещо фамор от Селото. Създаваше се впечатление за почти стихотворен ритъм, унасящ, но неприспиващ ума, и скоро дори несвикналият напълно с цялата чудновата среда Радослав взе да вижда повестите за далечните земи на този Свят.
Светът, за който бе убеден, че е Долната земя, светът на неговата дълго търсена любима. Ала, за съжаление, не точно Змейската земя.
► Земя, светът на хората, минало време:
Обратно на очакванията на хирурга, бебето оцеля. С нежелание беше напуснало утробата на майка си едва към края на десетия месец, и то защото го принудиха. Изписаха го след близо месечен престой в болницата – период на нарастващ интерес към хлапето, извън нормалното педиатрично наблюдение.
Казано направо, докторите изпитваха умерен скептицизъм относно здравето на малкия. Намекнаха го на майката. Жената не разбра или не пожела да разбере. Опитаха отново да ù го кажат в деня на изписването, ала опитът бе осуетен от сестра Джери, на която, разправят, даже директорът на родилния дом избягвал да прави забележки.
Придружена от сестрата, майката слезе в централното фоайе, носейки повития пакет. Тук я чакаха роднини, мъчещи се да изглеждат подобаващо щастливи. Чудно как всички се бяха побрали в прясната гордост на свекъра ù – невиждания автомобил „Москвич-408“ (съвсем нов модел, направо от завода!), сребристосив като космическа ракета. Носеха цветя и кутии бонбони за лекарите. В дискретен кафяв плик от амбалажна хартия бълбукаше истинско уиски, което красавецът хирург възмутено понечи да откаже.
– Е, най-после, дай да видя внука! – бодро забуча като йерихонска тръба свекърът, поемайки пеленачето в ръчищата си.
Мъжът ù, както винаги плах и вял, се показа иззад рамото на баща си. Празничната микротълпа го избута напред.
– Ах, какъв си ми ти хуууубав! – радваха се гръмогласно наоколо.
Майката упорито търсеше погледа на таткото. Когато накрая успя, се постара да вложи цялото си презрение и обида в това втренчване, което закова нервния мъж пред нея като пронизан с игла бръмбар.
А той я видя погрозняла, уморена, повяхнала. Стори му се, че го зяпа като смахната. Опита да потисне отвращението си, да си я припомни не толкова изпита в лицето и без сенки под очите. Вместо това младият баща се сети колко бе надебеляла жена му, докато траеше бременността.
Той зърна увито в синьо одеялце нещо… и се обърка. Очакваше то да пищи, да плаче, да се къса от рев… Изтръпна от смътно безпокойство и в паметта му се разгъна като на магнетофонен запис онова обаждане на акушерката, която съобщи, че бебето е заболяло от магарешка кашлица. Коклюш. Тогава докторите за втори път отписаха детето от кръга на онези, които ще ги бъде… Също както в началото – бяха убедени, че нещо не е наред, и на младите родители не им остава нищо друго, освен да се примирят, да прежалят, да намерят сили, да…
Само че каква е неговата бащинска вина във всичко това? Защо на Валентина ù трябваше да се инати за секцио, когато настъпи терминът? Нали задействаха всички познанства и връзки, същинско разорение се оказаха подаръците от Кореком… Пък и после, той беше страшно зает, в края на краищата, не всеки ден се случва да ти обсъждат проекта в министерството… Трябваше да се срещне с толкова важни хора… Та нали го правеше за тяхното бъдеще?!
– Иди и виж сина си! – младата майка изсъска думите в очите му с, по собствена преценка, убийствена мощ.
Той едва я разбра, дори първо помисли, че киха, и отдръпна гнусливо лицето си.
Все пак се престраши и надникна в пакета с бебето, окуражаван от продължаващите да разиграват радост роднини.
От пелените изведнъж го зяпнаха две големи, не бебешки, дори не детски внимателни очи, с малко бяло в тях и толкова тъмен ирис, сякаш представляваха чудовищно грамадни зеници. Начинаещият архитект, гордостта на семейството си, а сега и щастлив баща, замря хипнотизиран. Спомни си, че беше имало и трети път, когато животът на това странно дете – не смееше да го назове свой син – е висял на косъм. Повърнало и се задавило. Било спасено след паника в отделението, кислородни маски и изкуствено дишане само заради случайното влизане в стаята на същата тази сестра, дето сега изпраща Валентина. Тя пък какви зелени очища има… и ярък, скандално дълъг маникюр… Не забравиха ли да ù донесат швейцарската бонбониера? Сестрата бе толкова грижовна и внимателна с бебето… за разлика от собствената му майка! Къде е била Валя през това време! Пушела в клозета! Горкото детенце, вече му било спряло сърчицето…
Архитект Владимир Чакмаков, млад специалист с големи перспективи в кариерата, тръсна глава, все едно се мъчеше да се освободи от нестихващите в ушите му гласове. Чуваше думите на майка си по адрес на Валентина: „Тая мърла, тая никаквица“. И подшушването на баща му: „Бива я, синко, ама не за почтена жена“. И одеве, на път за болницата: „Сега ще видиш каква сестричка котка нашия бебчо! Да бях двадесет години по-млад, а? Ха-ха-ха!!!“
– Махнете се – беззвучно прошепна той на гласовете. – Искам да видя своя… своя…
Така и не посмя да произнесе думата дори наум.
Детето го гледаше втренчено и насмешливо.
Нещо се скъса в отличника от гимназията и примерния студент от института. Той отстъпи, без да се опита да докосне бебето. Завъртя се на пети и под учудени погледи, сред стреснати възклицания, избяга през огледално проблясващия портал.
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
…Оттатък, в къщошатрата, Странникът продължаваше напевно да разказва на племето своите истории. Редуваше новини със сказания, на които жителите на Селото пригласяха и свиреха.
Отначало обаче не потръгна добре. Според Пътника, Владетелките на Борея се мъчели да помирят кавгите във „Великоговорилня“ от „бахили“, които все пак пристигнали с гемиите на ветроездачите в Двореца-остров, ала не се получавало помирението, твърде силно се карали, пък и в Гилдиите (Радослав не бе уверен, че правилно е разбрал думата) имало вълнения, а онзи бахил, който пропъдил снежните духове (Разказвачът ги нарече „варвари-гризачи“), тръгнал да помирява с дружини ратни смутовете…
Фаморите не харесаха вестите, въпреки че изслушаха всичко казано много внимателно. Не поискаха подробности, а май и Разказвачът беше затруднен да ги даде. Тогава, за разведряване, пожелаха песни и легенди за „хубави“ времена. И като се заточиха едни идилии, бетер сапунки за слабонервни.
Но ТЯХ фаморите явно предпочитаха пред одевешното.
В атмосферата на общия унес Радослав успя да се измъкне навън през задната вратичка. В припрян тръс той стигна до външната ограда-стена, която подпираше непрекъснато ремонтирания Покрив на Селото. Там, в рова, по дъното на който се плискаше вода от близката рекичка, той с невъобразимо удовлетворение опразни болезнено вкоравения си от виното мехур.
Нощта бе студена и звездна. На юг-югозапад в небето светеше едната от луните. Наричаха я Малката вестителка – Клех Нзе, или поне така успяваше да възпроизведе името ù Дичо. През повечето време тя оставаше самотна на небосклона. И тъкмо по нея племето определяше цикъла си за спане и бодърстване, който съвпадаше с действителния изгрев на голямото слънце на всеки три райкови денонощия.
Това обстоятелство криеше някаква загадка, може би ключ към разбиране на повечето неща наоколо, но точно в момента Радослав не бе склонен да разсъждава над проблема. Малкият спътник над главата му тласна мислите в друга посока.
Останалите луни на Кашеп имаха видим период на обикаляне от петнайсет и половина местни денонощия и винаги се намираха на едно и също място една спрямо друга. Дичо прецени, че това би било възможно само ако и четирите спътника се движеха по една и съща орбита. Доколкото си спомняше, законите на небесната механика (специално онази прословута задача с трите тела и лагранжовите либрационни точки, за която имало частно решение) не забраняваха съществуването на стабилна система като Кашеп и спътниците му. Смущаващото се състоеше в това, че бе малко вероятно да се е образувала по естествен начин…
Изгряването на тройката спътници, докато дребната, жълтеникаво-бяла от лъчите на по-яркото слънце Клех Нзе слизаше все по-ниско на запад, бе впечатляващо и продължително представление. Млечнокакаовата, сияйносребриста в зенита си Вад Нзе – Средната вестителка, сякаш влачеше на твърд и много дълъг буксир следващата, а пък Шахар – Средната заднебесна земя – все едно изпълняваше роля на почетна стража. Дискът й бе малко по-сив от Вад Нзе. Трите наведнъж едва се обхващаха с неподвижен взор, като очите неволно се насочваха първо към много по-големия спътник, а другите два трепкаха далеч отстрани, почти на границите на зрителното поле. Наистина, едрата луна в средата бе най-красивата. Тук я познаваха като Ишчел – Светът на дъгите.
Нежно лилава, с тъмни морета и размазани бели ивици на облачността. Според това кое от двете слънца я огряваше, сиянието ù преливаше и искреше в различни цветове. И трите спътника се намираха в леко различни фази, лъчите на Райко вземаха надмощие над червеното джудже Янкул. Особено красиво изглеждаше пълнолунието ù в разгара на червения янкулов ден. Гледката бе потресаваща… и тъжна.
Там, в Дичовата родна реалност, планетата-спътник Ишчел бе далеч по-дребна, нямаше атмосфера, беше мъртва. От прастари времена хората са я кръщавали с различни имена, отъждествявали са я с различни божества – Ищар, Изида, Танит, Артемис. По-късно римляните ù дали името Луна, което се използваше от множество съвременни на Радослав народи.
Тук, в различната действителност на общата Вселена, тъкмо Светът на дъгите бе целта на младия мъж. Другото ù название беше Вер Шелард – Змейска земя.
Или по-простичко – Долната земя от народните приказки.
Сега тя се струваше на Радослав още по-недостижима от преди. От Верена го деляха две атмосфери и безвъздушно космическо пространство между тях, а фаморите не строяха ракети, нямаха стартодруми, нито радиопредаватели, с които Дичо да обади за пристигането си. И макар положението му да бе далеч по-добро от това да се намира на светлинни години разстояние, стотиците хиляди километри не можеха да се изминат и с милиарди крачки. Нямаше да му помогнат и криле през вакуума… Уви, тук липсваха удобствата на отвъдната пълноземна вселена, но тамошните ù долни и горни реалности не се припокриваха с онези места, които бяха „собствени“ на Радослав, и там не съществуваше негов Аналог. Вярно, Разказвачът спомена за Врати към Вер Шелард. Но те били в Борея…
Радослав откъсна взор от небето и разсеяно се втренчи в мрака отвъд рова. Най-сетне потрепери от студа, лазещ по голите му рамене. Разбира се, беше изскочил по потник, подгонен от малката си нужда. И сега лунната светлина пълзеше по врастналите в тялото му змейски люспи.
Той прокара длан по рамото си. Странно, драконовата кожа беше позагрубяла, позагубила от женствената си мекота. Вълшебно имплантираната тъкан очевидно се съобразяваше с пола на новия си стопанин. Дичо въздъхна, а после изсумтя към звездите.
Нощта бе красива. Но не го радваше.
Бе невероятно обидно – да закъсаш на прага!
Имаше късмет все пак, да не се озове пò на север, където в сезона на Двуслънцие валеше сняг. Пава казваше, че в Студените земи не живеели много племена. Щеше да му дойде нагорно да се скита из необитаемите простори посред зима. А така – преживя я.
Още с появата му тук се изясни, че чудодейните способности, които почти несъзнателно използваше в отвъдната вселена, сега сякаш бяха притъпени. Не съумя да помръдне с поглед дори камъче. С голяма мъка преминаваше на свръхскорост, и то на бавни обороти. Може би змейските качества се проявяваха само когато бе заплашен животът му, не по желание. Защото досега не беше имало наистина опасни ситуации. Но бе съхранил достатъчно, за да чувства неща, които преди не усещаше. Полъха на пролет, например. Зимата наистина свършваше. После обърна внимание, че и продължителността на нощите намалява. Двете слънца се бяха разминали във видимия си път в небето, раздалечаваха се. Дори без да пита, логиката му подсказваше, че в един момент изгревът на Райко ще съвпадне със залеза на Янкул и обратно. Тогава щеше да настъпи сезонът, който фаморите наричаха Няманощие.
Отначало му се стори лесно – само две годишни времена. Ала календарът, който използваше племето, издаваше солидни астрономически знания. Радослав все още не можеше да схване целия смисъл и причините на това защо годината „тин“ от началото на едно Няманощие до следващия идентичен сезон не е единствената, а заедно с нея съществува и „яр“, за продължителността на който в селото се ориентираха по изгряващите съзвездия. Просто не виждаше смисъл да си усложняват живота, след като на практика много повече зависеха от смяната на сезоните. Но не – племето стриктно броеше дни и ги съчетаваше в месеци с названия на небесни зверове. Дичо не смееше да разпитва защо толкова държат на това – като змей той трябваше и сам да е наясно. Ако продължеше да прекалява, би сринал авторитета си пред фаморите за нула време, и даже безусловната вярност на момичетата не би го спасила…
В мрака откъм Гората животно или птица нададе бухащ крясък, неочакван и пронизителен, който стресна тъгата на Радослав. Той трепна и се огледа подозрително наоколо. Реши да обиколи и да провери пазачите, поставени по оградата.
Разбира се, нямаше ги. Всички безрезервно вярваха в мощта и силата му. Имаше ли смисъл да грабват тояги, щом си имаха собствен Змей-Закрилник!
Поклати глава. Безсмислено щеше да е да им се кара. Гледаха го като писано яйце, дадоха му двете си най-хубави момичета (поне да спеше с тях, дръвнико!) и, естествено, очакваха той да ги пази от всякакви беди.
– Насадих се – изграчи в тъмното Дичо и ядно плю под краката си. Похлопа се мрачно по корема. Все по-отчетливо закръглящото се шкембенце никак не му хареса.
„Ей, какво правя тук, а?! Някъде из този свят ме чака Верена, чака ме всичко онова, за което бленувам и мечтая, опитвам се да си го представя, нека и неясно и от мъгливо по-мъгливо, ееех…“
– Раасуау?…
Радослав вдигна глава. Присви очи и различи излъчващите топлина Пава и Мава. Усети безпокойството им, объркаността и нямащото граници обожание.
– Тук съм – глухо рече на български. Изпита досада и, преди да се овладее, си помисли за тях нещо жлъчно, нещо, което не би желал да повтори на глас.
Ефектът не се забави и миг.
Момичетата тихо изпискаха и се втурнаха с хълцане и ридания обратно. Дичо зарови пръсти в косата си и я заскуба.
Да, не бе в състояние да пропъди с телепатичен вик гигантски глиган, нито да го халоса по зурлата с юмрука на волята и мисълта си, обаче спокойно можеше да въздейства върху онези, които се настройваха сами към него. И въздействието имаше предимно разрушителен характер.
Колко пъти досега се беше сърдил на Мава и Пава! Тук външното сдържане не играеше никаква роля – те го усещаха, даже когато не насочваше мислите си към тях.
Егати, как са ме търпели… и търпят? Боже, слънчице! Вземай си поука, глупако, свиквай да стискаш зъби и наум, защото грубостта ти предизвиква съвсем физически рани!…
Представи си как сега лицата им муцунки пламтят, ударени с незримия пестник на отрицателните му емоции.
Първият път, когато се сопна на Мава, на фаморката ù потече кръв от нослето. И сега Радослав се разтрепери от спомена и отново закри лице с шепи. Въздъхна и зачака. Нямаше смисъл нарочно да ги вика да се върнат. Те не можеха да го оставят сам за повече от няколко минути.
Когато момичетата се появиха, „змеят“ ги гледаше засрамено. Искаше да им каже колко тъпо се чувства, но така, че да не ги обиди, да не ги нарани, но и да заплаче, да крещи, да…
Фаморките нежно го уловиха за ръцете и го поведоха, мили и покорни, него, примирения безпътник, към топлината и светлината на змейовата къща.
Дичо гледаше белеещите си боси крака, впримчен в упованието на Селото, че докато е с тях, нищо лошо не може им се случи.
Колко сковаваща е чуждата надежда!…
Само един не бе повярвал – шаманът. Но нямаше доказателства, че съществото с люспи не е дракон. И накрая, посрамен, посивяващият фамор се оттегли, отиде някъде. В друго Село навярно.
Прокуден от самозвания натрапник.
Трябваше да говори с него, ах, трябваше… А сега – търси го там – не знам къде…
Ще го намеря!
Укрепналата крачка на змея зарадва Мава и Пава.
Те винаги се радваха, когато техният Господар не биваше тъжен.
* * *
Пътникът-Разказвач приключи песните си, голямата факла вече пушеше, затова и гостите тръгнаха. Господарят Раасуау всекиго изпрати до прага, сбогува се и с Разказвача – както винаги по смешния си начин, бъркайки наниза от приетите за случая слова.
На Мава и Пава не им е смешно. Змеят знае какво прави. Ето, иска нещо да попита Разказвача… ала е разсеян и се отказва. Змеят има право, трябва само да помислиш и ще видиш, че когато пита, не пита току-така. А когато реши да премълчи, това също е мъдро.
Заради умореното си гърло Разказвачът шепне, но почтително отговаря, защото знае тези неща и не се мръщи, че змеят малко е нарушил традициите.
По обичая Пътникът споделя накъде ще поеме нататък. Пава преразказва:
„Към пристанище борейско, що е яхнало устието на река голяма, тръгвам аз. Шарканите ни призовават на събор, там имат нещо да ни кажат!“
Змеят Раасуау трепва изненадан. Нима наистина е слисан? От какво? Не, невярно изпитва Разказвача. Змеят има право на това.
– Къде е това пристанище? Попитай го, Мава.
Момичето послушно изпълнява поисканото. И сетне другата змейска съпруга предава думите на Разказвача така, че змеят да ги разбере (той винаги разбира, но така е пожелал – да му го повтарят):
„От Селото ти, към гостите тъй драго, ще тръгна аз в посоката, на Изда Стож обратна, и с крачка леко ще кривна към залез. За няма и един колокотъл, три ръце сола сиреч, ще пристигна.“
Този път не само по лицето на змея, но и от мислите му нищо не може да се разбере. Залостил ги е, не се усещат вън от главата и сърцето му. Той си знае защо. Мълчи, разглежда колана на Разказвача, който търпеливо чака Пазителят на Селото да го освободи.
Пътниците-Разказвачи са възпитани и тачат обичаите.
Ето, Господарят Раасуау кимва, благодари и пожелава приятен сън на Пътника, който сега ще си почине, но едва небето почервенее от пробуждащия се Янкул, ще продължи да обикаля и скита по белия свят, за да носи храна за ушите на любознателните.
А после – о, радост! – змеят прегръща двете момичета, прошепва им нещо на своя си език, нещо много хубаво навярно, след което ги отпраща да спят в тяхната част на Къщата, дори идва и грижовно ги завива с тревни рогозки…
Пава и Мава не затвориха очи. Мълчаливо и тайно гледаха своя господар, как обикаля назад-напред, въздиша, клати глава и мърмори странни нечувани думи. После седна, извади от торбата си един от своите чудновати предмети, с които бе дошъл в Селото. Заби нос в онова, което наричаше тетарадака, и продължително време украсяваше вътрешните ù страни с еднообразни ивици смешни ситни завъртулки.
Когато той си легна, Мава и Пава безшумно станаха и отидоха при него. Той се остави да го разтрият. Единствената фаморска техника за масаж приличаше на месене на питка, но отпускаше превъзходно.
Така под ръцете им Раасуау заспа. Момичетата легнаха от двете му страни, прегърнаха го да му е топло и също скоро се унесоха, привикнали към загадъчните образи, които техният змей излъчваше, докато спи.
Тази нощ не се стреснаха от това, че той плаче в съня си.
1 „Нашият сигнал“ на Емил Димитров. Песента за първи път е изпълнена пред публика през 1963 г. – б. а.
Из „Слънце недосегаемо“ – Николай Теллалов, 2009
Още откъси в алманаха „ФантАstika 2008“.