Драги читателю, пред теб е още една книга за свободата.

Целта ми в този предговор не е да преразказвам книгата, а да се опитам да я поставя в контекста на съществуващата фантастична литература и да те убедя, че си струва да ѝ отделиш няколко часа. Те няма да са много, защото романът, който държиш в ръцете си, се чете на един дъх. Интригуващи герои, интересен свят и според мен най-важното – завладяваща морална дилема, на която не е лесно да се намери решение. Какво повече може да иска един читател?

„Ортодокс“ е продължител на вечна тема в българската фантастика – темата за свободата. С чест са я изследвали и други автори преди Григор Гачев, и неговият роман само печели от сравнението, защото книгите – разделени от няколко десетилетия, но принадлежащи на различни епохи – се допълват. Мои персонални фаворити в тази редица са „Фантастични новели“ от Александър Геров (изд. „Народна младеж“, София, 1966, Библиотека „Приключения и научна фантастика“, № 100) и „Десет на минус девета” от Николай Теллалов (изд. „Весела Люцканова“, София, 2007).

Тези три романа са обединени от въпроса дали свободата или робството е нормалното състояние на човека. Допреди няколко века отговорът на този въпрос е бил далеч по-очевиден и много по-смущаващ от днес: броят на робите или на крепостните селяни е надвишавал този на робовладелците и на свободните граждани. Следователно, поне статистически, робството е доминирало. Ситуацията се обръща едва през последните сто – сто и петдесет години.

Днес огромното болшинство от човечеството се състои от свободни индивиди.

Но дали е така?

Не е нужно да следим новините, за да си зададем въпроса с каква свобода разполагаме в условията на съвременните технологии. Технологии, които „четат“ мимиката ни, разпознават лицата и походките ни, знаят кога къде сме и какво правим. И които сигурно скоро – освен ако вече не са се развили дотам, но просто не ни е известно – ще знаят по-добре от нас как се чувстваме и какво мислим. През последните години тази тема се обсъжда в световната фантастика – например произведенията на Кори Доктороу и Чарлз Щрос – и дори в популярната литература, както прави в книгите си историкът Ювал Ноа Харири. Но не е нужно да четеш нито Доктороу, нито Харири, за да забележиш напредъка в технологиите, които ни заобикалят. Достатъчно е да обърнеш внимание колко добре Амазон избира други книги, които биха могли да те заинтересуват. Доктороу и Щрос са оптимисти – те, кога по-прикрито, кога по-явно, защитават тезата, че технологията има не само мощта да ни зароби, но и да ни освободи.

Логично, следващият въпрос е кому ще са нужни хората, ако машините чувстват и мислят по-добре от нас.

Ето за това е романът на Григор Гачев. Той също е оптимист: доколкото мога да си позволя свободна интерпретация на книгата му и без да издавам сюжетни тайни, авторът защитава тезата, че човечеството няма да се превърне в отживелица.1

Валентин Д. Иванов

~

Повечето науки така са се „възнесли“ в академично-терминологични висоти, че съвсем са загубили способността си да общуват с обикновените хора. Така е и с клона от философията, наречен „етика“, въпреки че тя се занимава с най-фундаменталния човешки проблем – избора между добро и зло. Затова с масовите читатели на тези теми си общуват предимно литературата и другите изкуства. Но най-силна в тази област е фантастиката! Тя е в състояние да изведе мащабите на избора „добро – зло“ на такива нива, че от тях зависи съдбата на света. Тази „етическа фантастика“ е добра или лоша според качествата и мъдростта на писателя.

Пред себе си имаме точно такова произведение. Григор Гачев избира за „екскурзоводи“ в измисления от него свят деца, които с искрения си и непредубеден поглед ни разкриват едно бъдеще, където огромните разлики между възможностите на отделни индивиди и масовото общество не пораждат насилие. Свръхмогъщите „аугментирани“ и „безтелесни“ нямат причини да експлоатират милионите живеещи в светове-резервати, затворени от собствените си ограничения хорица. Aугментираните си позволяват педагогически манипулации единствено когато очакват нови „издънки“ от постъпления в следващите нива – млади човеци, които са надраснали ограниченията на „селата“ си и са поискали галактически пространства. Защо им трябват тези млади ли? Защото разумът, колкото и могъщ да е, за да продължава да се развива, се нуждае от диалог с други себеподобни, споделили неговото ниво!

Така мъдрият писател Гачев ни поднася своя свят на „егоистична толерантност“ – където егоизмът на Разумите е в откриването и издигането на себеподобни и себеравни.

Докато чете тези редове, някой може да си помисли, че става дума за академичен интелектуален роман, подобен на „Игра на стъклени перли“. Нищо подобно: това е книга, изпълнена с мек хумор и човешки съдби, доброта и деликатност.

Когато издавахме в нашия алманах „ФантАstika“ глави от романа, текстът бе работен от възрастна коректорка, която през целия си живот е „премилала“ през правилата на правописа милиони страници. Тя сподели с мен: „Докато четях, забравих да коригирам! Тоя Петърчо ми стана най-любимият литературен герой!“. Помислете си само: тази претоварена от текстове жена над 70-те е забравила за умората и досадата от производствения процес на коректурата и е попаднала под магията на света, сътворен от Григор. За мен това е едно от най-силните признания за художествената сила на „Ортодокс“.

Като автор, бих могъл да кажа само едно: „Мечтая си аз да съм написал тази книга!“, а като председател на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“, неслучайно връчих на Григор грамотата „Майстор на толерантното бъдеще“.

Атанас П. Славов


1Това е най-точният превод, който открих на английската дума obsolete, често използвана, за да опише някоя „остаряла“ технология. Технологията може и да не е стара на години, но темповете, с които „новите“ технологии излизат от употреба, са едно от най-фантастичните явления на съвременността.