Писането на хумористично фентъзи е хлъзгава материя. Засилиш ли читателя по пързалката на развинтеното въображение, заплашваш да го блъснеш челно в стената на нелепиците. А прекалиш ли с опитите за оригиналничене (както аз по-горе), рискуваш да ти тегли една и да иде да чете фалшиви новини във Фейсбук. Там поне не го давят в метафори.

В своята „Приказка за магьосници, физици и дракон“ Геновева Детелинова е открила идеалния баланс. Случките и героите (и метафорите!) са точно толкова шантави и неочаквани, че да ви взривят от смях в трамвая и да си спечелите начумерена гримаса от бабката, над чиято седалка сте се надвесили. Та как бихте могли да се сдържите при предположението на героя, че паролата е „риба ъглошлайф“?

Нима е възможно да не се влюбите в свят, където „Нескуик“ се смята за коктейлен деликатес, а нощните лампи се захранват с колела за хамстери? Да не споменаваме склонността на Шефа редовно и активно да участва в собственото си детрониране и дори екзекуция – в името на обществения интерес.

Освен чудати привички Светът на дракона предлага и колоритни образи: най-големият злодей е еднокрака леля-бюрократка, най-могъщият индивид (известен и като Бог) се оказва простосмъртен полуарменец, зодия Козирог, а престолонаследникът е потресаващо сладко бебе, пред което дори Злата вещица изпада в умиление… и което инатливо отказва да прояви магическата си дарба.

Естествено, хората далеч не са нито най-интригуващите, нито най-забавните герои. Любителите на люспести влечуги ще се възторгнат от наличието на дракон, триглава ламя и змей с хидренско родословие, а феновете на каменни скулптури ще срещнат Страховития склерозирал сфинкс със слабост към сапунките.

И накрая, няма как да не дам на „Приказката“ отлична оценка и по скалата „приказност“ – защото успява да (пре)използва и прекатури редица изтъркани мотиви, като откриването на притежателя по обувките му, приспиването посредством убождане от вретено, отвличането на безпомощни девойки от змейове… и още, и още. Като едно непорастващо хлапе с неутолим апетит за подлютени приказни тропи, след изчитане на тази книга се чувствам приятно заситена. А като начинаещо писателче с мераци да се развива в същия жанр – едновременно предизвикана, надъхана… и здравата стресната, че няма начин да прескоча подобна висока летва. Читателката в мен обаче е най-гръмогласна, и откакто е прочела последната страница, не спира да скандира „Ис-ка-ме о-ще! Ис-ка-ме о-ще!“.

Четете сега и вие, и дайте после да си направим агитка! Ако сме достатъчно много и достатъчно шумни, току-виж Геновева ни чуе чак в Глазгоу и седне най-накрая да пише продължение…

Десислава Сивилова