… в антологията „Зелени разкази (ама наистина)“:

Адам Ракунас е роден, израсъл и учил в южна Калифорния. Твърдо предпочита бургерите от месо на свободно пасящи бизони пред тия в Макдоналдс.


Александър Карапанчев е нещо като човек-оркестър: белетрист и поет с три авторски книги, журналист и съставител на множество антологии, издател и редактор… Негови произведения са включени в около 50 сборника, превеждани са на пет езика.

Член-основател e на Клуба за фантастика и прогностика „Иван Ефремов“ и с псевдонима alexandrit – сред най-активните сътрудници на клубния сайт. Брои се между основателите на специализираните в жанра издателства „Ролис“, „Орфия“ и „Аргус“.

Има 20-ина отличия, сред които Еurocon 2002 за дебютната си книга с разкази „В епохата на Унимо“. При определянето на Националните фантастични награди 2015 беше номиниран в четири категории. От няколко години е секретар на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“.

Тъй наречената зелена тема е от любимите му и той е написал редица разкази, посветени на нея. Сред съставените от Карапанчев сборници се числи също „Холод и пламя“ (София прес, 1990) – тази книга съдържа само българска екологична фантастика и е между първите ни тематични междуавторски антологии.


Борислава Славеева – Борея е автор на разказа „Ръцете ми да те“, публикуван в антологията „Златен Кан, том 1“ (Лингея, 2009).


Давид Мавродиев разказва:

Дете, мислещо като възрастен, а всъщност младеж,
Атлетичен, 13-годишен ученик, борбен и свеж…
В Академията на „Телерик“ аз с усмивка на уста
Измислям и програмирам нова компютърна игра –
Дори и след двубой по комите и шотоканска ката.

Състезател съм, национал, на карате клуб „Ипон“ –
Трудно е да бъдеш републикански шампион,
А още по-трудно е да си трети в света…
Но най-много обичам в мерена реч да творя,
Истории, чудно зелени, да пиша и да ги чета.
Със словата, които редя, да помагам на деца,
Лошо приети от обществото за „различни“,
А те просто имат проблеми специфични
В своето развитие (и това не е мое откритие).

Може и те да бъдат журналисти, поети, спортисти,
Артисти, художници, писатели или програмисти.
Време е нашето общество да приеме децата-аутисти!
Различието за мен не е драма, а привилегия голяма –
Очаквам и промяна в мисленето на цялата ни нация.
Да, затова Димитър Бербатов и едноименната Фондация
Избраха каузата ми да поощрят с отличие и номинация…
Е, зная, че няма гаранция дали в начинанието ми ще успея –
Важното е, че вярвам и влагам сърце и душа, а това го умея!


Дейвид Брин разказва:

Научната фантастика е онази литература, която признава една фундаментална истина: винаги ще има промени. Разбира се, някои от тях може да бъдат опасни или отрицателни! Затова НФ често съдържа предупреждения. Същевременно тя допуска и че понякога децата постигат неща, които родителите им са считали за немислими. Отчасти вдъхновени от тази обърната към бъдещето литература, мнозина днес с ентусиазъм изследват процеса на промяната.

Но дори ако приемем идеята за прогреса, някои читатели с тревога питат: „Така не обиждаме ли достиженията на хората преди нас? Не унижаваме ли родителите, приемайки, че децата им може да станат по-добри от тях?“

Моят отговор е: Вие искате децата ви да бъдат по-умни и силни от вас. По-умели и успяващи, с повече възможности – нали така? Тогава с какво обиждате бабите и дядовците си, когато им благодарите, че са постигнали успех? Сбъднали са чудото на прогреса. Създали са нас!

Дълбоко уважавам усилията на предишните поколения. Отчаяната им борба срещу недоимъка, невежеството и предопределението изгражда половината от величавия епос на човечеството. Само половината обаче. Ние изневеряваме на миналото си, ако не се обърнем да посрещнем бъдещето. Евентуалните ни грешки. Потенциалните възможности.

Ако ролята ми е да стъпя върху раменете на родителите си, правя го само за да могат моите деца на свой ред да застанат върху мен. Такова бреме ще го нося сега и завинаги, с радост.

Ето кое е същината на научната фантастика. И ето защо сме прибавили към разказваческите си традиции нещо ново и чудесно.


Димитринка Ненова разказва:

Родена съм на 1 март 1959 г. Завърших българска филология в ШУ „Еп. Константин Преславски“ и 27 години работих в системата на образованието. Живея във Варна.

Открай време съм изкушавана от словото, но едва преди пет години „прописах сериозно“ и започнах да участвам в конкурси. За моя изненада спечелих немалко от тях. Все още нямам издадена книга, но за тези години написах осем пиеси, роман, разкази, стихове за възрастни и деца, хайку. „Трупах“, търсейки себе си.

На визитната ми картичка пише: „Димитринка Ненова – майка и съпруга с хоби“, а всъщност по образование съм филолог, по душа – все още мечтател, по призвание (надявам се) творец – пиша, рисувам икони, декорирам…

Убедена съм, че думите са вълшебни сили, с които трябва да сме много внимателни и отговорни, защото те дават криле за полет, извисяват душата, но може и да я пронижат…


Калин М. Ненов разказва:

От 15 години търся (съзнателно) какво да дам на света за онова, което той ми дава с всеки дъх и глътка. Бил съм доброволец в „Зелени Балкани“, „За Земята“ и десетки неформални, но не по-малко допринасящи граждански кампании. От 2008-а влагам основната част от силите си в мрежата за образование и устойчивост „Място за бъдеще“. Познавам множество гънчици от пипалата на зеления октопод.

Същото търсене залегна в основите на Човешката библиотека – с мечтата да се грижим за Земята, нашия общ дом. Да правим книгите си на рециклирана хартия или (още по-хубаво) на рециклирани електрони. Да правим не само книги, а и гори: да залесяваме. Да правим читателите, авторите, приятелите си съпричастни: да си припомняме, че сме част от цялото.

Приказката „Зелена?“ е част от едно по-голямо цяло: цикъла „Приказки за Юнаци и злодеи“. Другите ви очакват тук, тук и тук.

Аз ви очаквам… навсякъде. Нали правим цялото?


Камен Петров е роден в Русе. Завършва СУ „Св. Климент Охридски“.

Занимава се с журналистика от 1997 г. във Варна, Русе, Бургас.

Колумнист на блога kamo69.

Публикува разкази у нас и чужбина. Романът му „Барбекю в задния двор на Дявола“ е отпечатан във вестник „Будилникь“, Лондон. Автор на сценарии за рекламни и музикални клипове, текстове за песни.

Журналист на годината за 2002 г. Журналист на годината на БАРМ за 2010 г. Носител на наградата „Черноризец Храбър“ на СБЖ за 2011 г.

Отличен в Конкурса на писателите-криминалисти (2009), конкурса „Фантастика през сто очи“ на издателство „Аргус“ (2003), „Хасковски каунь“ (2010), „Екомания“ на МОСВ (2010 и 2011), „Златен кан“ (2011), „Това е твоето минало“ на Института за изследване на близкото минало (2012), „Когато хората пораснаха“ на Марсианско общество (2012), „Морето е най-голямото приключение“ (2013), Никулденски конкурс на Gramofona.com (2013), „На шефа с любов“ (2014).

Има двама сина – Давид на 13 г. и Камен на 2,5 г. Живее и работи в Бургас.


Любомир П. Николов е автор на сборниците с разкази „Въжеиграчът Карой“ (Сиела), „Очи на сляп, език на болен“ (Жанет 45) и „Натюрморт с мъже“ (Сиела), номинирани за наградата „Хеликон“ през 2010, 2012 и 2014 г., както и на сборника с новели „Слънчев бряг – код жълто“ (Сиела, 2013).

Носител е на наградата „Чудомир“ и на други литературни награди.

Негови разкази са публикувани на английски в списанията за фантастика Marginal Boundaries и Unstuck, а също и на испански и словашки език.

Любомир обича да кара моноцикъл и да жонглира, но още не се е научил да ги прави едновременно.


Мария Белчева разказва:

На осемнадесет години съм, а се занимавам се с творческо писане от седем, като член на клуб „Светлини сред сенките“ с ръководител Валентина Димова. През този период съм спечелила десетки отличия на национално и международно ниво, съавтор съм в три романа на екологична тематика, като два от тях са по моя идея, а също и участник в няколко клипа на клуба, които по-големите ученици снимаха по историите, написани от нас. Споменавайки тези данни за статистиката, искам да кажа, че писането за мен не е само участие в книги и конкурси, а изразяване на позиция. Аз обичам природата, животните и Земята, и съвсем искрено вярвам, че отношението на всеки един от нас към „зелената“ тема е важно и може да промени нечие мислене към по-добро. Именно затова по-голямата част от творбите ми са на зелена тема.

Освен от литература се интересувам и от математика, физика, лингвистика и чужди езици. Ученичка съм в ПМГ „Никола Обрешков“, Казанлък.


Марта Радева разказва:

Отдавна съм учителка в Провадия. В момента съм командирована преподавателка по български език в Първо белоцерковско училище с разширено изучаване на славянски езици в Украйна. Хобито ми е свързано с публицистиката, публикувам понякога и в централни издания; професионално изкушена съм и от литературни анализи и критика. Печелила съм няколко награди в национални литературни конкурси със свои разкази и есета. Обичам да карам колело, да скитам с приятели в планината, да пътувам и работя в градина (не че имам своя). Обичам театъра, хубавото кино, музиката, живописта.

Не се вземам сериозно като автор, за мен писането е по-скоро лична психопрофилактика. Повече обичам да чета, и без мене са достатъчно онези, които пишат. Подобно на Борхес, бих могла да заявя, че си представям рая като библиотека…


Миа Сердарева: автор на стихосбирката „Ябълки“ (1995) и сборника с разкази и импресии „СветЛоГлед“(2014); преводач на романите „Нещата, които остават“ на Сара Уилис (2006) и „Проектът Армагедон“ на Том Санктън (2009).

Толкова за фактите. Те не са аз. Аз съм начинаещ пътешественик из лабиринтите на душата, търсещ път през себе си към другите, учещ се на обич, смисъл и хармония.

Здравей!


Нели Цветкова разказва:

Аз съм Нели и обичам да пиша. Работата ми е да помагам, мисията – да уча. Обичта и прошката считам водещи в отношенията със света. И със себе си. Винаги помня за нишките, които ни свързват.

Автор съм на книгите „Ясновидката“, „Сълза за мама“ и „Синьото мънисто“.

Останалото е в текстовете ми.


Светла Дамяновска разказва:

Родена съм във Враца, но живея в Мездра. От 2001 г. съм председател на литературен клуб „Хр. Ботев“ в града. Участвах в учредяването на Дружество на писателите – Враца. От 2006 г. съм член на Съюза на българските писатели.

Публикувам от 1979 г., но сериозните си творби (поезия, проза, журналистически материали) създадох след 1986 г. Сътрудничила съм на много регионални и национални вестници, както и на редица списания. Мои творби са отпечатани в над 20 сборника.

Авторка съм на 6 поетични книги: „Етюди за самота“ (1993); „Заесеняване“ (1998); „След…“ (1999); „Мозайка“ (2000); „Малък художник с големи идеи“ (2002), „Носталгия по бъдещето“ (2005).

Имам 3 книги с проза: „Съчинения по живота“ (2003), „Козе мляко“ (детска фантастична приказка, 2004) и сборник с нефантастични, криминални и фантастични разкази „Разходка с Ноев ковчег“ (2008).

„Сълза от змеица“ ще бъде включен в бъдещия ми сборник „Български работи“.


Сергей Другал е роден през 1927 г. в Казахстан. Завършва инженерство и работи в конструкторски бюра в Екатеринбург. Автор е на над 50 изобретения. Първата му публикация е разказът „Правото на избор“ през 1966 г. Пише предимно разкази и неголеми повести. Най-известните му книги са „Тигърът ще ви изпрати до гаража“ и „Езичници“. Характерни за него са топлите, с мек хумор, иронични и утопични истории. Преобладаващи теми в творчеството му са екологията, педагогиката и етиката. Най-известен е с цикъла истории за Института за реставриране на природата и пародийния цикъл разкази за контакти с чужди цивилизации. Почти всички свои произведения е публикувал първо в любимото си списание „Уралски следопит“, което през тези години се продаваше в 1,5 милиона тираж. След смъртта на главния му редактор през 1990 г. Другал се оттегля от фантастиката.


Сергей Александрович написа малко, но малцина автори са така обичани от читателите. Причина за това е светът, изграден от него: жив, артистичен, пронизан от светлина и предчувствие за бъдещето, където красотата е надвила злобното невежество.


Сергей Комитски е роден на 10 юли 1953 г. в гр. Плевен. Завършил е кино-телевизионна режисура във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ през 1979 г. Режисьор е на игралните филми „Куршум за рая“, „Грях“, „Нощна тарифа“; на телевизионни новели и театрални спектакли.

Автор е на книгите: „Лунни деца“, „Харамийско ехо“, „Кармичен възел“, „Шепи с огън“, „Нощта на грозилите“, „Хенрих IV с малкото „х“, „Пет куршума милост“ и на шест пиеси.

Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските филмови дейци.


Теодор Стърджън (псевдоним на Едуард Хамилтън Уолдо) е изключително обичан – и навярно най-обичащият – американски разказвач. Негови творби са отличавани с англоезичните фантастични награди „Хюго“ и „Небюла“, а писатели като Рей Бредбъри и Роджър Зелазни открито признават влиянието му върху собственото им творчество. Българските читатели познават Стърджън от романи като „Повече от човешки“ и „Бленуващите кристали“; и разкази, сред които особено се открояват „Уменията на Ксанаду“ и „Бавно ваяние“.


Христина Панджаридис разказва:

Родена съм в един град, където имах засега най-приятните си професионални години като журналист. Отивах на работа и отвътре ми пееше. Вече не ми се е случвало.

Кръстоска съм между два езика – български и гръцки, между виното и ябълката. Обожавам ябълките.

Където и да ме посеят, търся планини и цветя. Ако не се намират – засаждам. Цветя, разбира се. Планините ги изнамирам в книгите.

Съавтор на романа „Ярост“ (Сиела, 2010) и автор на „Ничия“ (Жанет 45, 2014).

Класирана сред 100-те най-креативни автори на хайку в Европа за 2014 г.


Християн Трифонов разказва:

Аз съм спящият отколе звяр. А нагонът може да се тълкува по безброй начини.

Пиша, следователно съществувам. Нещо такова беше казал един, макар и не съвсем.

Друг казал, че е произлязъл от маймуна. А аз като кажа, че съм върколак, и от мене започват да бягат и пияните, но не защото се боят да не ги захапя за врата. Има ги във всякакви разцветки лудите. И аз съм луд. Не че се сравнявам с Дарвин.

Ето и оковите на навика – формалностите:
Роден: 20.03.2000 г.
Гр.: Варна
Настояща възраст: 15 г.

А сега нека нагонът ги разбие!

Няма да пиша какви награди имам, понеже навярно си имате собствени грижи.

И не ви се занимава с някой, който тича нощем из горите.