Да пробудиш драконче

[Кал]

Отзив във Forest of Magic (изгубен)

Robert Ivanov – my own piece of web

[Кал]

Блог на Моята библиотека: рецензия, Цветомира Димитрова

„… И как избирате най-достойните? Чакай, нека позная!… Пращате ги да вършат юначества, нали? Да надхитрят самовила или заловят някой много зъл разбойник-таласъм? Не, навярно е да изцерят от девет години болно дете… а може би да отключат клят кладенец?…“

Но не така избираме днес „най-достойните“ управляващи, както предполага момичето-змеица Верена. Може би трябва да се замислим за това дали демокрацията не е просто „… когато сто глупака са повече от един умен.“

„— А заранта ще посрещнем изгрева и ще Му възвестим, че оттук насетне си принадлежим. Така правят влюбените у нас, в Долната Земя. Чуй какво бива да кажем, докато Слънцето издига лице над хоризонта… — Верена се изправи. Очите й искряха като сини звезди, когато тя тържествено изрече:
„Небесен Събрате! Пред Огъня на Живота, с който ни Даряваш, Аз, наречена Верена — тук ти казваш своето име — вмъкна бързо девойката, — се Обричаме в Едно! Колкото и да Живеем Отсега, било Миг, било Пълен Век, Желаем от Теб и Ти Заповядваме да ни Дариш със Смърт за Двама, Щом се Нарадваш Достатъчно на Щастието и Любовта ни, които Пламтят като Горещия Ти Взор. Потомците ни ще Ти се Отблагодарят!“
— Това е откъс от змейска сватбена песен — поясни тя на Радослав, който бе замръзнал на едно коляно. — Древните Дракони са се мислели за деца на Слънцето, което всяка заран ражда себе си. Харесва ли ти? Искаш ли да Му го кажеш заедно с мен?“

Само в случай, че си преживял толкова изпепеляваща любов, за която пространство и време нямат значение, само тогава осъзнаваш същността на това понятие, узнаваш, че искаш да прекараш живота си с другия. И тогава вие сте едно цяло, толкова сте силни заедно, че можете да победите всички и да оцелеете и в най-трудните моменти…

Веднъж един човек ми каза, че чрез фантастиката читателите могат да разберат и осъзнаят някои неща, които иначе отказват да приемат в действителността. „Да пробудиш драконче“ сякаш пробужда всеки, готов да приеме света с нови очи и да се замисли за истински важните неща от живота.

[Кал]

Размисли на преводача-редактор:

Всички, които ще сложат „Да пробудиш драконче“ на Теллалов преди „Слънце недосегаемо“ в личния си топ 10 за любима българска книга... вероятно разчитат на стари спомени. На оная емоция, която ни е хванала навремето, когато сме били по-млади, по-влияеми, по-невзискателни към самия текст, по-търсещи атмосферата, а не отделните ѝ щрихи.

Докато го превеждам към английски, автоматично „депилирам“ излишъците. Има си там многословие и повторения, без които текстът направо рипва, аха ще полети...

Но повечето диалози си остават възхитителни. И – да – любовната история. Поука към всеки автор: искате ли историята ви да се запомни, втъчете (и) любов в нея.

(А авторът на „змейската“ поредица има да ни разказва защо избягва любовта – или поне щастливата любов – в следващите си книги. И има ли надежда да я срещнем пак. Не, не Верена – щастливата любов въобще.)

[Кал]

Димитър Панайотов в „Аз чета“

Истина е, “Да пробудиш драконче” е българска фантастика. Нека позная, в главата ви веднага се заформят разни образи, тип мазната корица на “Ралмия”, символизиращи погнуса и отвращение. Такава беше и моята реакция. Българска фантастика, помислих си, кой знае каква простотия, негодна за четене ще е, защо да се занимавам с нея, след като толкова всепризнати книги ме очакват. И едва ли щях някога да я захвана, ако не беше Калин Ненов, който буквално ми я натика в ръцете и каза – “Чети!”

Е, прочетох я.

С ръка на сърцето си заявявам, че тази скромна по обем книжка (едва 100 страници) е едно от най-добрите неща, на които съм попадал, и със сигурност – най-добрата българска фантастика, която някога съм чел.

За какво иде реч?

Змеят е създание, носещо в себе си четирите стихии – вятър, огън, вода и земя. Казват, че живее в планини и пещери, където събира несметни съкровища. Змеят символизира мъдростта, знанието и природата. Той е по-големият брат на човека, бил е преди него и ще бъде след него. Змеят е могъщ, той бълва мълнии и огън, бърз е и притежава огромна физическа сила. Змеят е красив и доблестен, разпери ли крила, люспите му огрявали всичко наоколо, като слънцето или като пълната месечина. Змеят владее магия, той е покровител, учител и пазител. Змеят е мит и реалност, копнеж и истина.

Някога змейовете живеели на земята сред нас, хората. Но с появата на барута, змейове, самодиви и таласъми се прибрали в Долната Земя. Днес в човешката реалност те не се срещат, а даже и да ги има, то е много надалече.

Годината е 1996. Радослав е обикновен млад мъж на около трийсетина години, рокаджия и идеалист, завършил Технически университет, но продаващ книги на Славейков, водещ нормален и спокоен живот. Докато един ден, по време на поход из дебрите на българския Балкан, не изтърва ножа си в една котловина и не успява… да пробуди драконче. Животът му се обръща с краката на горе, а любовта изпълва гръдния му кош, захапва сърцето му и бясно го разтърсва. Това е една книга за чистата любов между един мъж и една… змеица.

Верена е царска дъщеря, наполовина човек, наполовина драконче (което и дава възможност да преминава ту в човешка, ту в змейска кожа), тя е едно наивно и чисто дете, една зряла и красива жена, едно пакостливо и игриво зверче, едно кротко и сладко змийче и далечна леля на Симеон I Велики, цар на българи и ромеи. Живяла през 9-ти век и превърната в камък от зъл магьосник, докато не бива събудена почти 1200 години по-късно от любовта на един обикновен мъж, само за да се запознае с човешката, и по-специално, българската, действителност в края на 20-ти век.

Сюжетът, макар и привидно наивен, е гениален. Всичко е логично и стройно, всичко си има обяснение и е на място. Книгата предоставя една оригинална концепция и умело среща минало и настояще, реалност и магия. Коментарите на Верена за нашата действителност, сравненията минало-настояще, философските й разсъждения, спомените й… всичко това просто трябва да се прочете, да се усети. Това, което прави впечатление, е романтиката в книгата, която предоставя една красива и чиста, но в никакъв случай сладникава, любовна история между мъж и драконче, която през цялото време успява да бъде истинска и действителна. Като се започне от простичкият им процес на опознаване, пламенната страст между тях, мине се през размяната на фундаментални възгледи за живота и се стигне до момента, когато Верена се превръща в малко, крилато и изящно змийче, свива се на кълбо и заспива до гърдите на Радо. Красота.

Такива моменти топлят душата, а в книгата подобни има много. Верена е интелигентна, красива, леко наивна, мислеща, умееща да прави безброй неща, дива, романтична, страстна, игрива, мила, добра и широко скроена. Всичко това, вплетено с противоречивата й душа и змейските й умения, я прави най-страхотния и симпатичен женски персонаж, когото някога сте виждали. А Радослав е един достоверен български младеж, отношенията му с Верена са реалистични и действителни, будещи симпатия, а и лека завист… В този роман има всичко. Любов, интрига, философия, история, интересни идеи и обилна доза действие и екшън. Написана е, ако не с перфектен, то със страшно лек и приятен стил, който увлича и не пуска. Чете се за един дъх, както се изживява изпепеляващата любов, оставяйки след себе си горящо сърце и страхотен привкус.

Книгата си заслужава. И това, че е българска не я прави по-лоша, напротив, дава й огромен плюс. В нея можеш да се вгледаш в познатия си свят, да съзреш неща, които виждаш всеки ден, да чуеш познати имена, да изпиташ познати чувства, да познаеш българската действителност, с всичките й морафети, метаморфози, познати места, хубости и несгоди. А това носи всячески кеф. И както се казва: “ЗА БОГА, БРАТЯ, ЧЕТЕТЕ!”

[AllyVRK]

някой веднъж ми беше казал: Every story worth telling is a love story. Не помня откъде е, но...

[Кал]

Защо така омръзва всичко в живота? Сигурно защото всичко, с което се сблъскваш, само прилича на онова, което трябва да бъде, и знаеш, че то съвсем не е първо качество и някъде го има същото това нещо, но по-хубаво. Модата се мени. Вчерашното облекло изглежда грозно, вчерашната красота предизвиква скука, вчерашната мисъл не я забелязваш, вчерашната радост ражда усещане за неловкост (какво си се зарадвал, глупак), вчерашната ти радост, това е вчерашната ти наивност, а днес съм поумнял и зъбите ми са изтръпнали. (...)

Хайде да си спомним. Нека тялото ни да си спомни. Какво никога не ни е омръзнало, не ни е втръсвало от повтаряне, какво очакваме и на какво безпогрешно откликваме? Прехвърляш всичко в паметта си и си спомняш усещането на ръката, докоснала се до чуждо тяло – и изведнъж си спомняш, разбираш: това е то, усещането; името му е – нежност. Всички отенъци на това усещане, това понятие: от свирепата нежност на воина, който, изтървал меча, е взел детето на врага на ръце и момиченцето се е притиснало към окаменялата му буза, а той гледа в далечината и казва: „Не го докосвай!“ – до стапящата се гъвкава нежност на любимата.

Само нежността е еднозначна, само нежността не търпи иносказания, маска, лъжа, само нежността – или я има, или я няма.

[frog]

Не, не и НЕ! - Тази книга ЩЕ ме побърка. От кикотене също.
Като почнат верижните сравнения... а друг път е достатъчен трясъкът и само от едно като: "я Христос, я Че Гевара" (стр. 67)

Безгрижието ѝ се изпаряваше като разлят лакочистител.

[frog]

Аз се съпротивлявам на две неща: обръщенията "миличко" към Веренчето и "Веренче", защото по е мило "Веренке".

Spoiler

Обременена съм с груби слухови напластявания как някой се е обръщал към някого с "Деянче" само когато е бил злостен и проклет :\

В неделя вечерта за пореден път подхванах началото. Този път на четеца на лелини ми. И "веднагА" увидох грешка. Продължих да си записвам за неясноти.

Spoiler

Знам, че Слънцето си има отделна тема за грешки.

стр. 10 - ІІІ-ІV ред - "Зашеметяващо истинската главата"
стр. 13 - V ред преди края - "...Към времето" - един interval ми липсва. Не знам осъвременения правописен речник как би се изказал по въпроса, аз така или иначе не го уважавам.
стр. 14 нагоре - пренасяне "фи-лмите"
преди средата - "Стряскащо изшумолване" - признавам, тази форма на отглаголното е чаровна
стр. 16 преди средата - "- ...доста ми е трудно" - interval, capital
среда - "нуждаех са да бързо да науча"
стр. 19 след средата - "Още докато учих" - може и да е равносилно на "учех", не знам
стр. 29 към края - ", като майка ми" - съзнавам, че запетаите могат да се използват и по усмотрение на пишещия, за наблягане на нещо
стр. 37 преди средата - "на дребно!!" - от параноя ми се струва, че гореспоменатият нов речник се изказва и за двойните удивителни. Надявам се да не ги "позволява", защото, ами, знам, че е субективно, но НЕ ГИ ПОНАСЯМ!!!
стр. 41 след средата - "ако не стане прекалено скъп живота" - пълен член
На следващия ред - "За бащинство не можеш да съдиш никой" - знам, че hardly anyone се изразява така, но щях да се радвам да е "никого"
стр. 42 преди средата - "изхвръкна от мансардата, засилвайки вратата, колкото можа" - It is... ok, но на мен ми иде "може" и ударенията ми се бият.
стр. 44 среда - "Все едно щеше да я изгониш." - означава, че нямаше да изгони. Само дето щеше. Нужно е тире след "Все едно" или да бъде "Пак".
-стр. 46 към края - "...Когато искат да продължа" - interval
-стр. 47 след средата - "следване в Американския колеж" - филилал на нещо, което не е колеж, а уни? Съжалявам, чета книгата 16-17 години след написването ѝ, things change.
стр. 52 към края - "...защото накрая" - interval
стр. 61 към края - "за да не тормозя чудесната ми приятелка" - I know it's hard but... "си"
стр. 73 първи ред -
"бавно се изправи и застана за миг, загледана в огъня." - по принцип не би трябвало да ме притеснява, но е факт, че ме.
"бавно се изправи и застана, за миг загледана в огъня.", но пък така откривам смислови варианти.
"бавно се изправи и за миг застана, загледана в огъня."
"бавно се изправи и застИна за миг, загледана в огъня."
след средата - "утеха от онази" - "в онази"?
стр. 75 среда - "неподменимо блаженство" - отново чаровно
стр. 77 към края - пренасяне "оп-итваше"
стр. 79 среда - "да попиташ два пъти за приятелката ти" - си
стр. 86 към нагоре - "Да помогнете!!"
стр. 92 долу - "на случай ако те преследват" - "в случай, че"?

Всъщност на повече от 2 неща се съпротивлявам - не мога да преценя хилядарка на сегашно колко отговаря и в речника (Бележките) ги няма всички по-чешитни думи. И не съм си ги записала.
За шоле и шольо много се радвам. Знаех си, че трябва да има такова съответствие! Само дето не знам към момичета какво е.

[Кал]

А в новото е-издание такива грешки няма.

Spoiler

(Е, струва си да се отбележи и че датата му е 30 януари 2013-а... )

(И още: грешчици – печатни, правописни, даже смислови – има и в следващите книги на Теллалов. Признавам си без бой, че специално „Царска заръка“ нямах никакви сили да я коригирам. Там може да се поупражняваш още по-сериозно. )

[Кал]

Отзиви от Моята библиотека:

Без думи… без коментар… безмълвно вдъхновена…

Невероятна книга — като оживяла приказка - само че модерна… възхитена съм.

Да пробудиш драконче, Слънце недосегаемо и Пълноземие са страхотни книги. Тери Пратчет, Толкин, Джоан Роулинг и др. фентъзи автори могат само да дишат праха на Теллалов. Бих го наредил до автори като Саймък, Азимов и Стругацки. Историята му така те грабва, че чак забравяш да дишаш докато четеш. Попадаш в друг свят, а когато излезеш от него твоя ти се струва нереалния и очакваш, не копнееш да се върнеш в този, който е описал той…
Ех, ако драконите не бяха се разсърдили на българите…, чак настръхвам при тази мисъл :)
Желая на автора да продължи да ни радва с още такива книги и му стискам палци. За мен той е голям българин. Много голям!

отговарям на последния коментар, но се отнася за всички:
БЛАГОДАРЯ ВИ!
Всичко най-змейско ви пожелавам!
(без читатели няма писатели)

Книгата е уникална!!! Не можах да спра да я чета, докато не я изпих цялата! Много е малка като обем, само това й е кусорът! Нямам търпение да започна следващата! Едно огромно БЛАГОДАРЯ за книжките! Запалиха ме да съчиня и аз някоя друга история по тази тема!

Ето, български автори като Теллалов и някои други, които срещам в читанката са тези, които трябва да бъдат издавани и четени. Поради каква причина обаче те не се издават, не знам!? Вместо това по книжарниците шестват банда прехвалени и издавани български драскачи, а се оказва, че всъщност тези, които си заслужават могат да се намерят само в интернет. И добре, че има сайтове като читанката. Прочетох дракончето на един дъх и нямам търпение за продълженията. Само едно нещо не ми харесва, но то се дължи на мои си лични възприятия и затова няма да коментирам, а и на останалите читатели може да не направи същото впечатление. Пожелавам на Телаллов сили да пише, въпреки всичко.

[Кал]

Отзив в Bla Bla Bla Books:

To wake up a dragon is a modern tale of young man who wakes up Verena, daughter of the dragon king and a human princess, who has been asleep for centuries; and it is currently one of my favourite both fantasy and bulgarian litterature books :)
~ ~ ~ ~
Освен любима книга за седмицата, тази книга се нарежда и в една от любимите ми от български автори, и от фентъзита :D

[Кал]

Отзив на Вещерския книжен рафт:

Това е книга, която ме оставя със смесени чувства и раздвоено, даже разтроено мнение.

Написана е добре, можеш да се вживееш в света и да се поставиш на мястото на героите. Още повече, че това е нашият, роден, български свят. Само че онзи, в който живеехме през деветдесетте години - един много неприятен и проблематичен период от българската история. Този факт, според мен, поставя произведението в някакви граници, които щеше да е по-добре да ги няма. Дали днешните млади биха разбрали абсурдността на онези години и ще могат ли да съпреживеят адекватно терзанията на главния герой?

Не вярвам.

Но е възможно и да бъркам. Може би изобличаването на пошлостите, с които се сблъсквахме тогава, биха посели семето на правдата в сърцата им. Биха ги направили по-добри и неподдаващи се на мутренския фолклор, дано!

И именно от горното заключение се ражда това, което ме подразни най-много в тази история, надявам се мнението ми да се възприеме градивно.

Идеята на книгата има страхотния заряд и потенциал да разпердушини човешките отношения в ситуацията на мутренското господство по онова време. А вместо това какво се случва? Гледаме през очите на един полуидеален бъдещ екшън герой и една идеална змеица. Те са страхотни, изтъкани от идеали, ценности, древна памет и генетично наследени съдбовности. Срещат се в България през деветдестте години и като за начало правят на пух и прах една нещастна личност като Светлана, която очевидно е жертва на времето в което живее. Разпердушинват я от пиедестала на собствената си непогрешимост и великолепност и я изпращат да си ходи по живо, по здраво. А тя бе толкова интересна, толкова по-интересна като психологически образ от появилата се като от приказка на Шарл Перо, Верена.

Телаллов се е плъзнал по повърхността на човешките отношения , посочва с пръст грешниците, осъжда ги, съжалява ги, но до там. Героите му са идеализирани, захаросани като от американски екшън. И тихо скърцам със зъби от яд, защото умее да пише, умее да създава светове и характери. Но сякаш улисан в това - кое е право и кое криво, отказва да ни покаже героите си в дълбочина, с човешките им слабости и недостатъци. Пробутва ни някакви холивудски схеми за справяне с проблемите от онзи период, но ние нямахме драконови ризи да ни пазят. Много от нас загубиха части от себе си някъде там, през деветдесетте и нарицателното сочене с пръст не помага на никого. Не спасява никого.

Но любовната история е по своему красива. Щях да приема с носталгия чистотата и наивността й, ако я нямаше претенцията за превъзпитаване на обществото в разни идеали и гордост от българския произход. За бога, ние хората можем да станем по-добри, ако се поставим на мястото на другия, ако съпреживеем нечии катарзис и отроним поне една сълза съчувствайки на някой друг. Не са ни нужни пророци като тези от разказа на Елин Пелин, „Пророк“.

При все това ще се гмурна отново в света на Дичо и Верена с продълженията на „Да пробудиш драконче“, защото това е един пленяващ български свят на змейове, който не бих си позволила да изпусна. Пък и ме глождат два въпроса - как ще се развие междувидовата любовна история и как ще се развие/ се е развил Николай Теллалов като писател?

[Кал]

Манол Дончев в www.bg-damma.com: За Долната земя и книгата „Да пробудиш драконче“

Чувствам се странно, съзнавайки в този миг отминаването на повече от три години от моментите, запечатани в това изображение. Тогава работех заедно с близък приятел, бивш гимнастик и настоящ юнак на свободна практика, върху студентски проект за реклама на печатно издание. И бях избрал едно заглавие, с което вече бях силно свързан – емоционално, рационално и дори реално давайки подкрепа за появата и популяризирането на третото му издание – десет години след първото. „Готов ли си за среща с ламята?”, питахме тогава в текста към кадрите. „Да пробудиш драконче“ ще те изненада”, бе отговорът, който сами давахме, както и началото на основния рекламен текст. Нещо за преобръщане на всички представи също присъстваше там някъде... Защото тя това прави – поднася нещо съвсем различно от очакваното, един изцяло нов за нас поглед към Долната земя и нейните обитатели.

„Дракончето“, както за кратко ще наричам първата книжка от поредицата за змейовете на Николай Теллалов, е забележителна творба в толкова много аспекти. В рамките на около стотина страници (по обем е по-малка от всяко от продълженията, които дебелеят като в геометрична прогресия) са заложени идеи, заслужаващи вниманието на любителите на романтичните, утопичните, философските, историческите и лингвистичните текстове. Това е перфектна сплав на фентъзи и научна фантастика (това по-скоро присъства в продълженията) с реализъм, така близък до родната ни атмосфера, че сякаш четем за себе си, приятелите си, сякаш влизаме в познати домове и вървим по познати улици. Последните наистина са такива – действието се развива в българската действителност от последното десетилетие на миналия век или в съвремието, в което е писан романа. Има мъничко вълшебство, но всичко останало е напълно правдоподобно.

Като сблъсъка на двата свята – този на мечтите и изгубените за нас идеали с прагматичния и циничен облик на реалния. Приказната девойка, освободена по волята на Съдбата от обикновен младеж, преобръща представите ни заедно с неговите – представите за правилно, добро, смислено, възможно и техните антитези. Тя е дейна и пряма, не търпи лицемерието и нечестните постъпки, защитава мирогледа си с безупречни ораторски качества, които свидетелстват за сериозно обмислената от автора ценостна система. Крайна в някои отношения, но по необходим начин.

Едновременно с пленителната история на двамата герои, продавачът на книги Радослав и змейската щерка Верена, Теллалов изгражда и това, което бих нарекъл Кодекса на Долната земя. В него откриваме, че господарите на другия свят са движени изключително от стремежа към добродетелност и съществуване в хармония с авторовата вселена. Причината да присъстват като чудовища в днешния фолклор са същите като причините да отричаме собствения си род, минало, достойнство, може би и бъдеще. С което един представител на онези царства не би могъл да се примири, нали така? Затова и Верена ще тръгне да преобръща тази земя, повличайки момъка след себе си. На него ще му се наложи да се превърне в герой. Може би по-късно. Това, което до края на първото „Драконче“ постига (освен да премине точката, от която няма връщане назад), е да спечели вярата и обичта на своето приказно момиче. Както и да добие смътна представа къде би могла да се намира Долната земя – откъдето нашата се вижда, когато погледнеш нагоре.

[Кал]

Отзив от Д.Е. Железни

Точно в момента ми хрумват, поне дузина суперлативи, с които бих могъл да ви накарам да се заемете с нелеката задача да издирите и прочетете точно този малък, литературен, фен-фан шедьовър. Обаче знаете ли какво не искам да ви го причиня. Така сигурно оказвам, пагубно влияние върху вашето желание да се потопите в това четиво, но истината, е че към подобен род писания човек е по добре да пристъпва доброволно и когато се чувстсва узрял за тях.
През 1996 г. един човек пробудил драконче. Сетне съвремието и миналото се преплитат в един толкова сложен възел от противоречия, че вече не е ясно кое е истина и кое лъжа. Съзнанието на читателят лъкатуши из дебрите, на нереалното с надежда да открие зрънцето истина, което да направи сюжета, на романа , поне малко възможен в сивотата, на заобикалящият ни, реален сват.

[Кал]

Отзив в A Day in the Life of a Sidekick:

*Ех*, наистина исках да харесам тази книга – ревютата бяха повече от обещаващи и идеята за смесица между модерна България, славянска митология и малко история ми звучеше интригуващо.

Еми, останах разочарована.
Не съм сигурна дали сюжета или стила на писане ме изнерви повече.

Писането беше лошо. И казвам лошо, защото диалогът беше повърхностен и насилен, а описание или по-задълбочен поглед върху героите просто липсваше. Прилагателните бяха толкова много и толкова дразнещи; умалителните се изсипваха върху всяка страница – рачички, носленца, дракончета, краченца. И кълна се ако прочета проклетата дума „миличко” още веднъж ще блъсна някой през прозореца или още по-добре, сама ще се хвърля. Изказа беше странен, както и цялата интеракция между Радослав и Велена. Цялата първа част е посветена на това колко перфектна е тя – всяко кискане, пърхане на миглите или дори, не дай си боже, мигване е добре документирано и възхвалено. Добра работа.

Героите бяха изключително плитки и неоформени .В случая на Радослав, буквално безхарактерни. Целия смисъл на съществуването му изглежда е да зяпа приятелката си и да пие. Чудно.

Сюжета беше…ами, нямаше го, не знам. 90% от книгата беше изключително скучна и като казвам скучна имам предвид КЪЛНА СЕ, НЯМА ТАКАВА СКУКА! Буквално действие няма, а филъри – колкото щеш!

Имаше два бляскави момента.
Първият е появата на Светлана. И господи опази ме, толкова абсурдна сцена не бях чела отдавна. Приличаше по-скоро на селски сбор или разправия на пазара. Мелодрамата лъхаше с такава сила, не мисля, че мога да я опиша адекватно. А цялата сърцераздирателна сценка след това – „Не искам да ме мразиш” и хоп, вече сме двойка! ….
Вторият момент беше добавен буквално в последните 5-10 страници и слава богу, че пак имаше нещо.

Нооо…книгата си имаше и своите моменти, малки, но си бяха там.

Историческите справки (които тепърва ми предстои да проверя) бяха интересни. Още вметките към пловдивските „майни” и бюста на Лили Иванова определено поосвежиха малко нещата.

Като заключение, книгата ми се видя много скучна (въпреки че беше има-няма 100-на страници), но също така мога да оценя, че е писана по друго време (мобифоните и 5.5 билиона земно население не се изпускат лесно). Не планувам да я препрочитам, но се надявам, че това е просто един от тези случаи, в които историята става по-добра с напредъка. Може да хвърля някое око на продълженията, но определено не давам обещания.

[Кал]

Отзив от Яceн *;o) в clubs.dir.bg

ДА ПРОБУДИШ ДРАКОНЧЕ
===================
Предупреждение!
Тази рецензия разисква части от сюжета и определено ще развали удоволствието на някой, който има намерение да прочете книгата.

ПРЕДГОВОР
---------------
Странно е да започне човек рецензия с предговор, но пък ми се ще толкова много неща да кажа, че от сега си знам - това тук ще заприлича на малка дисертация... И така:
Това е само едно мнение, на един обикновен читател без особени претренции в областта на хуманитарните науки и изкуствата. Но за сметка на това е съвсем откровено. Не робувам на авторитети и на респект от стари/нови лаври. (Дори напротив!) Нито пък търся реванш или начин за отплата. Единствената ми цел е да обхвана колкото се може повече важни неща в творбата за да може тя и/или следващите да станат по-добри, по-четими, по-продаваеми и още по-. При това изключително много внимавам аргументите да са много и изчерпателни.
Защото НАЙ-ГАДНИТЕ неща, които може човек да направи на един творец са :
а) да подмине труда му с мълчание;
б) да изкаже едносрично крайно възторжено или отрицателно мнение;
в) да подметене изречение и четвърт;

В НИКАКЪВ случай това не бива да се приема като оценка за личността на автора или пък основа за предрасъдък за останалите му творби. Ама наистина - всичко е с НАЙ-ДОБРИ чувства и намерения!
Така, сега съм спокоен - застраховах се срещу неизбежното количество зложелатели на критиката и мога да започна по същество!

СЪЩЕСТВО
---------------
Първо малко общи неща за моите вкусове, за да стане по-ясно отправната ми точка.
Принципно аз харесвам произведения, които се закачат с историята, религията, легендите. Харесвам българските приказки. Не харесвам многотомните тлъсти издания, освен ако не са енциклопедии. Общо взето наистина смятам, че "Малкото е повече" и че "Културата - това е преди всичко чувството за мярка".

1. Сюжет
Страхотна идея! Брилянта история, страхотно попадение и много ура! Много ми хареса как е обоснована идеята за драконите и мястото им в живота на някогашната България. И най-хубавото е че всичко е направено много стройно и логично - като теория за строежа на вселената. Всичко си има обяснение. Освен това е поднесено много добре - на порции и с мярка. Слава Богу - никакви пространни лекции и риене на фактология с багер. Тъкмо когато човек се зачуди за нещо и хоп! - идва поредният отговор в някой от разказите на Верена.

Романтичният елемент също ми допадна. Отлично дозиран, без сладникавост. Добре е представено постепенното опознаване между двамата - от простичкото "А какъв е този гребен там... и тази издатина тук?", до размяната на фундаменталните възгледи за живота и неговите съставки. Просто една "нормална" любовна история между шеметна драконка и младеж, който си е жив късметлия да попадне на такова чудо в съвременното ни общество. С цялата неловкост, изненади и неизбежните караници.

Скоростта на сюжета е също много добра. Особено много ми хареса в това отношение "екшън" частта (гл.11-15) - след като двамата отиват на морето. Честно да си кажа отдавна не ми се случвало при четенето на книга да ми се качи пулса от напрежение! Не мога точно да посоча защо и това е най-свежото! Явно има някаква химия ли що ли, но все едно се качих на бегом до 5-тия етаж!
С една дума : "Бравос! Абе от къде ги вземате вие тия сюжети!? А!?"


2. Героите
Верена е много, много готина героиня, с едно мъничко изключение, но за него по-късно. Едновременно нормална и странна. Страстта, с която говори е направо заразителна - буди симпатиите, защото малко прилича на Дон Кихот (,но с доста прилично въоръжение!). Аз лично съм минал през такъв етап (който не е - жалко за него!) и поради това нейното мислене и отношение към реалността в България ми е много близко и дори скъпо. В началото образът й ми се стори малко назъбен и противоречив, но пък защо не? Кой жив човек е свалял драконка, че да знае какви са точно те? Така че това е добро - в крайна сметка не става дума за любовна история между лаборантка и ватман, нали?

Радослав (Дичо) е също много достоверен (с малка нерваност в начина му на говорене - вж. по-долу). Развитието му от леко разочарован и дезориентиран младеж, до приличен екшън герой е направено майсторски. Отношението му към Верена е напълно правдободобно - точно така би постъпил човек, който ЗНАЕ че е срещнал Единствената и Истинската и прави всичко възможно да не стъпи на криво и да не изпорти работата. Като същевременно не се превръща в някакво мекотело или за мой ужас - съвършен кавалер : избухванията са му "добре дозирани" и дават плътност на образа.

Второстепените герои няма да засягам с подробности - и приятелите на Дичо и мутрите са ОК. Единствено Светлана - старата приятелка на Дичо - не ми хареса като изпълнение.

3. Конфликтите
Това е една от най-големите червени точки на книгата. Страхотно ми допадна поставянето на драконка в съвременна България! Екстра работа!
Само че! Това е и най-голямата слабост на книгата. Аз лично съм много, ама наистина много разочарован, че този конфликт е така отлично започнат, добре развит, но изобщо незавършен!!! И проблемът идва в това, че има много разговори и изказвания на героите по тази тема, за да остане тя второстепенна и отворена. Прекалено много пушки на стената, а гърмеж - никакъв! Някак си книгата започва като много добра смесица от любовна, социална и философска тематика и постепенно се превръща и завършва като (чист) екшън.

И другото нещо - глава 5! Това е разправията межди Светлана, Дичо и Верена. Честно казано не ми го побира ума защо това нещо е изобщо в книгата! Опитах - от края на 4-та глава прескочих на 6-та - съвсем добре си е. Проблемът на 5-та е липсата на психологическата логика в : този конфликт; възможността да има връзка между Светлана и Дичо; поведението на Светлана; самият диалог.
Примерно :
- това със змията да се заколи и да се направи на колан;
- "- Светла, нещо ще не схващам... Били си пооправила дрешките? Разсейват ме." - и това в средата на разговор за неочаквано бебе и разправия течаща вече 3 страници;
- "Давам то го за временно ползване... В леглото не е супермен, ама... Иначе е пълен мухльо [...] И когато след месец-два дотърчи обратно при мен" - много трудно ми е да повярвам, че пресметлива "платинена дама" ще допусне, че някой ще се върне след такава квалификация.
- Реакцията на Верена "Хайде чао - подхвърли момичето-змеица - Този мъж е мой!". Някак си е прекалено рано и внезапно. Верена може и да е серт, ама е и чувствителна и внимателна. Просто не върви в тази част на историята да направи подобно изказване пред спасителя и предполагаемия Истински и Единствен. Освен това (от гледна точка на сюжета) любовната връзка се предопределя насила преди още да е започнала както трябва. Това е и гореспоменатото "малко изключение".
Тук разбира се може да се спори - хора има всякакви, реакции - също. Това, което казвам е че на мен гл.5 ми звучи недостоверно, насилено и изкуствено.

4. Стил
Стилът в началото на книгата е по-тромав - в глава 1 и 2 определено има повечко прилагателни от необходимото. Но постепенно той се избистря и олекотява. Някак си личи, че през 1,5 години, през които е писана книгата, авторът се е развил много.
Примерите за подходящи сравнения и съчетания са почти безброй - просто отварям на посоки (след средата на книгата):
"Изведнъж Радослав усети кантяща празнота в себе си", "...а въображението го инквизираше с кошмарни картини."; "Приличаше [изгряващото слънце] на кървав мехур над вълни от стопено олово. Олово, от което се леят куршуми."; "Радослав избърса предполагаемите сълзи"; и т.н., и т.н...

Старобългаризмите. Това мен лично ме подразни малко, по-точно казано съвсем малко. Добре е да ги има за цвят, но са с две-три идеи в повече. Неволно се получава ефектът "Вижте колко много старобългарски думи знам, а вие не!" (И да наистина - повечето не ги знаех!). По-добре било да има по-малко такива думи, но да са употребени по-често. Така дори би могло да се получи и образователен ефект.

Диалозите са леко тромави. Прекрасно е езикът да е цветист и картинен при разказните изречения - в смисъл с много епитети и издържан български. Но когато този стил влезе в устата на всички герои - включително и на предполагаемо съвсем нормалните хора - речта започва да звучи леко надуто и изкуствено. Ето един пример за илюстрация (стр. 101, долу):
"- Но, Веренче... Сигурна ли си, че не се заблуждаваш? Защото, ако си права, съгласи се, всички тези съвпадения - от омагьосването ти до изпускането на ножа в клисурата единадесет столетия по-късно... Просто целият този наниз случайности е адски невероятен!"
От лични мои наблюдения, нормалните, обикновени хора биха казали "бъркаш" вместо "заблуждаваш", "века" вместо "столетия", "Не може всичко това да са случайно!" вместо "Просто целият този наниз случайности е адски невероятен!"
Наясно съм, че при Верена такава една реч е по-допустима и по-лесно простима! Затова и не дадох пример с нея. И все пак - тя нали е научила езика телепатично точно от Дичо! Така че пак не върви някак си...
Това, разбира се, не е кой знае каква слабост - просто според мен опростената пряка реч, ще стои по- на място.

5. Заключение.
"Да пробудиш драконче" определено е едно от произведенията с най-добра идея и потенциал, което съм чел от години! При това изобщо няма дори да помисля да деля четеното от мен на наше и чуждоземско!
Изпълнено е с много въобръжение и дори страст, които определено страшно ме впечатлиха!
За съжаление след прочита у мен остана чувството за незавършеност - бях изоставен по средата на толкова интересни събития и конфликти!

Книгата изглежда повече като "трейлът", "тийзър" или реклама на основното произведение. Претеглено на око това би трябвало да е около 1/4 до 1/3 от един цял роман.
Ако това е била целта, то тя е постигната с лекота и изящество. Но в такъв случай не е било честно към читателите да не бъде споменато това. Просто ми е жал за тези, които са чакали 3 години "Царска заръка". Добре че съм толкова назад с материала, че можах да започна продължението веднага!

Авторът отговаря:

искам само да вметна нещо (без да възразявам, всъщност, дори съм съгласен с критиката):
1) старобългаризмите трябваше наистина да са повече, а не по-малко. Е, схващането "тоя на умен ли ми се прави" - това е непреодолимо. Логиката обаче изискваше да е така. Верена може да е научила съвременния български от Радослав, но старите навици са по-силни, за някои думи няма ПЪЛНО съответствие, пък и как я виждаш да следва чужди КЛИШЕТА?
впрочем, отчитам, че с речта й не съм се справил достатъчно добре. Същата слабост се явява и в Царска заръка (макар че там е и последица от това, че за 12 години Витан-Вананд префучава през 1100 години исторически път и при него се напластяват говори от различни векове, което го кара да се върне към привичните си граматически конструкции, но със съвременна лексика, която на места се пропуква); това, че Радослав понякога говори книжно - ами той се опитва да се реализира като поет и писател, не съвсем сполучливо, пък и от друга страна Верена му влияе (така става при влюбените, уверявам те ). Но като цяло - съгласен, не е доизпипано докрай.

2) категоричността на Верена: този мъж е мой. Прощавай, ама това си е характеристика на змейовете - те ГРАБВАТ. Любовта им не се разгаря бавно, а пламва като взрив. Само дето не отчитат всякога, че при хората не е така. Е, Радослав се оказа държелив де ;
свързаната с това сцена със Светлана - признавам, че я включих вразрез с изискванията към едно художестгвено произведение, просто защото подобно нещо се беше случило в действителност. Сега не бих вече се придържал толкова фанатично към реални случки с първообразите на героите си, но преди 6-7 години бях на това ниво. А и все пак този епизод върши работа, за да има един вид вариант на ОТВЛИЧАНЕ на "юнака" от змеицата.
((впрочем, като че ли всички българки носят в себе си нещо от змеици и самодиви... но понякога, много понякога - от лами и вещици ))

3) ами въпреки всичко продължавам да си мисля, че Драконче е самостойно нещо и продълженията са повече плод на слабите ми ангели, които не ме удържаха от изкушението. Драконче напълно постигна онези цели, които му бях поставил. И дори неговата "незавършеност" - също. За да може читателят да продължи приключението в своя си собствен живот.
Продълженията обаче му отнемат тази възможност, но пък (надявам се) дават в замяна нещо друго.


Допълнение: Драконче е от лятото на 1996-та; Заръката - точно след две години; Пълноземие обаче беше измислено и подробно конспектирано през 1996, късната есен, даже в началото на зимата. Слънце недосегаемо - уж завършващият роман - пък се "случи" през септември-октомври 1998 г.
...Много се чудя - да развия ли някои свои хрумвания, които са "странични" линии или продукти на "сливане" на отделните книги? Определено тогава се получава една дървовидно-мрежова структура и въпросът коя част кой номер е, това ще стане просто безпредметно.
Така или иначе - през есента на 2003 ще го има номинално последния роман.
Нататък - ще видим. Има и други теми за описване.

Надолу има и още.

[Кал]

Отзив от Ирена, rendeto.info

Историята е увлекателна и умело вплетена в историческите събития и народните предания. Още повече че познах себе си в главната героиня. Същото зверче с непостоянен характер, водещо се от свои си принципи и чувство за справедливост. Колкото диво, толкова и обичливо.

[Кал]

Отзив в My Fantasy Experience:

„Да пробудиш драконче“ е новела от българският автор Николай Теллалов. Тя поставя началото на последвалата поредица “Драконче”.

Сюжет: Някога змейовете живеели на земята сред нас — знаем от народните приказки. Били крилати, с блестящи люспи, които огрявали всичко наоколо като слънцето. Ходели дори по седенките и там се задявали с момите. Имало ли война, змейовете ставали невидими и също тръгвали да се бият. На която страна помагали, тя побеждавала. Но с появата на барута змейове, самодиви и таласъми един по един се изгубили. Може и да са оцелели нейде, ала много надалеч, и до наши дни никой не ги бе срещал, ни виждал…до 19 май 1996 година, когато едно змейско дете…

My Experience: Ърбън фентъзи гледам с удоволствие, когато е на филм, но когато е на книга е истинско мъчение. Зарекох да оставя за дълго време книгите от Urban жанра, нека си го четат тинейджърите, просто това не е за мен. Български автори чета рядко, и още по-рядко оставам удовлетворен от творчеството им. Ето ви две причини поради които толкова време не посягам към книгите на Николай Теллалов. Е, престраших се най накрая и му дадох шанс. За пореден път единственото което ми дойде в повече, бе ърбън средата; среда в която и аз самият съм израснал, с купоните, с хижите в планината, с китарите и т.н. Преди десет години сигурно много щеше да ми хареса, но сега тази атмосфера ми звучи някак, остаряха и архаична. Деноминацията на парите, залеза на мутрите, та дори и жаргона на който говорят героите, все неща, които превръщат новелата в леко неактуална, на фона на иначе оригиналната фентъзи история. Историята, обаче е толкова добра, че ме накара веднага да продължа със следващите книги.

Стилът на автора: Книгата е написана в трето лице в така нареченият Urban fantasy (Съвременно фентъзи) стил. Николай Теллалов има отлични познания по Български история и митология и много умело ги е поднесъл в своята новела. Стилът му е на много високо ниво, макар жаргонът на който говорят героите му, да ми дойде малко в повече.

Фентъзи свят: Алтернативния паралелен свят на древните митове и легенди, ще се отприщи с целия си блясък.

Магия и Магически системи: В произведението е използвана магия, вдъхновена от българската митология. Драконче с магическите сили което е донесло от своя магичен свят.

Плюсове:

Митологичните моменти.
Интересен, динамичен и изпълнен с много приключения сюжет.
Обрати.

Минуси:

Съвременните персонажи.
Жаргонът на който говореха героите.

[Кал]

От вчера нашето издание на „Да пробудиш драконче“ е качено и в Моята библиотека.

Специални благодарности на Мандор.

[frog]

I found it!

Намерих си вкъщи Дракончето, дето бях подарила на леля ми преди почти 4 години! Много добре знаех, че е у мен, но нямах представа къде! И беше на идиотски лесно място, но не се виждаше! Върху едно от многобройните кашончета има непрозрачна торбичка с дебела книга за фолклора и Теодосий от Български книжици и в същата торбичка отдолу беше Дракончето! Аз свързвах тази торбичка единствено с дебелата книга и не знаех, че съм евакуирала още нещо вътре. В момента по-голямо щастие няма, защото го търся от няколко месеца!

[Кал]

Читателски отзиви от ФБ на автора:

(...) Преди 1-2 дена си свалих "Да пробудиш драконче" и не съм впечатлен, а съм
потресен и то в хубавия смисъл. Да си призная още не съм дочел
книгата, но след като я свалих и я зачетох не разбрах кога минаха 2
часа, стигнах до средата и не свалих усмивката от лицето си. Буквално
изгубих усет за времето! Бях изцяло погълнат от книгата.

(...) Не съм срещал толкова пленително четиво в живота си. Адмирирам таланта
ви и искам да се сдобия с всички книги, които сте издавали. Освен това
имам две близки приятелки, които са последователи, след като прочетоха
първите 2 книжки и за мое щастие рождените им дни наближават и са в
рамките на месец. Искам да им подаря вашите книги.

[Кал]

Отзив от Христо Блажев във Всичколандия

Книжлето е мъничко (93 с.) и се изчита за има-няма час. Но това е един заслужаващ си час. В него се разказва приказка. И фантастика. И криминален елемент има, и малко мутробарокова реалност, и трагедия за невинен мъж в тежки отношения с опака жена… абе има си всичко, да си кажа.

[Кал]

Отзив от Revia в Goodreads

Книгата започна с образи от едно познато минало. Време на ограничения, както му викам. И книгата ми напомняше за тези ограничения. Тежки времена, сиви времена, точно както са и описани. Натъжих се още от първите две страници, да не говорим, че чаках с огромно нетърпение магията да се пръкне и да ме махне от описанията на наша си България. Не се случи, но пък змеицата ме изненада доста по-приятно от очакваното.
В началото се сащисах, навикнала на чуждестранни книги и странни имена, Радослав ми звучеше направо чуждо. Но Верена...Верена беше име, което само ти говореше. Това, което ме накара да чета тази книга беше образът на главната героиня. Тя правеше сивата България интересна и пак тя беше моето превъплъщение на лирическо спасение. Защо тя ли? Заради царската непреклонна кръв, заради магията, заради справедливостта и благородието, заради вярата и заради честта. Не е ли тя това, което всички трябваше да бъдем малко или много?
А ние определено се нуждаем от една змеица да ни оправи държавата. А и е приятно да четеш, че поне някъде в линията си имал славно царство и достойни управници, макар и малко тъжно, защото това е минало много отдавна.
Ние сме тъжен народ и ни трябват такива книги, да ни напомнят поне малко от къде сме тръгнали, че да се сетим на къде отиваме, пък ако ще да са украсени и фантастични.

[frog]

Здравейте
Извинявам се, че с поредния зов за гласуване! Става дума за "Да пробудиш драконче" на Николай Теллалов - http://choveshkata.net/blog/?page_id=484 Гласуваме за вдъхновяваща книга. Споменът ми за нея е много силен и цЕнен. От Човешката библиотека http://choveshkata.net не държим в тази класация книгите ни да са винаги първи, но седмично челната тройка ни устройва, за да узнават за нас повече хора и по-важно - за книгите. Гласуването е до 5. октомври включително - http://jobtiger.tv/book/book/478. Номинирала съм и аз. Whatever the outcome, thank you

И получи отговор не - отзив:

Мерси, че сподели. Хареса ми и с удоволствие гласувах.

Двете представяния - моето:

Да си представиш нейните очи. Нейното тяло. И люспи. Нейната плитка. Нейната сила. Присъствието ѝ.
Нейните криле. Цветове. Нейния език. Нейната реч.
И мислите ти, "шольо ми", лъсват в жарката ѝ главица.​
Спи на кравайче и сърцето ѝ пулсира.

и на нашата Вили:

Носи свежест и загадъчност, смях, както и нещо типично българско, някакъв дух, който те докосва на по-вътрешно от съзнателно ниво. Припомня някакъв оптимизъм и приказно безгрижие, което не съм изпитвала, откакто бях дете.

[Кал]

Отзив на Гергана Христова в Goodreads:

Първо важното:





(източник)

После останалото:

~.~.~.~ Първата половина ~.~.~.~

Верена на Радослав
"-Чуден човек си. Забелязваш наоколо само лошото и грозното, пък седиш и чакаш доброто да ти дойде иззад девет планини, не вървиш да го търсиш, не го създаваш..."

Радослав = негативно, черногледо момче без мечти, без амбиции, без характер, без никаква тръпка за живот...с три думи:

ПЕРФЕКТЕН МЪЖКИ ЕКЗЕМПЛЯР!

(...) Дичо, Дичо...какво толкова ти харесват мацките и аз не знам (май и ти не знаеш), но нищо. Може би причината да съм леко разочарована е защото очаквах много повече магия, митични същества и екшън, a вместо това получавам драма и скучна романтика. Чисто моя вина!

~.~.~.~ Втората половина ~.~.~.~

МНОГО по-добре! Радославчо вече не ме дразни! Добре че е Веренчето да му отвори очите и да му купи пишеща машина с която да си развива таланта. :D

(...) И за заключение - един от любимите ми цитати (Верена на Радослав):

“С какво сте по-добри от миналото? Само че с тези ваши коли, железници, самолети сте по-бързи - ха! Ала помисли какво се е загубило! Удоволствието от самия път - нека и тежък, тъй се най усеща, нали светът от това е хубав, че е шарен! Ами сега? По-бързо научавате новините - имате вестници, четете от хартия или гледате телевизия, вместо да послушате някой разказвач. Не сте ли от това забравили да другарувате, да търсите общ език? Погледни - хем знаете повече... хем се разбирате по-малко...”

Ако знаеше Веренчето и за Смартфоните и за MP3-плейърите сигурно въобще нямаше да иска да се събужда...

[svetliche]

Рисунките са страхотниииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииии влюбих се!!! Браво на автора!

[Лъч]

Самоцитирам се в "колектора" (:

Дракончето е първата от четирите досега написани книги в змейската поредица на Ники Теллалов, която ме разплака. Говоря не за рев или за нещо много зрелищно и пръскащо кофи вода наоколо, а за чувството да се изливам от себе си.

Разплаках се, само че не от страх, ужас или нещо в тая категория. Чувствах се, сякаш току-що съм счупил с нос черупката на яйцето, в което съм се намирал през целия ми живот и едновременно ме обливат сълзи от болка, лъха ме невероятно свеж въздух, катурвам се, наполовина стоящ в черупката, почвам да падам нанякъде и със съхнещи сълзи по ококорените ми очи усещам как свободния ми полет е поет от нежно и здраво крило. Обръщам се към собственика му и гледката отново ме разплаква - ама така, както не помня да съм плакал, четейки книга.

Едновременното преживяване на "Открих те! Открих те!" и "Къде си! Къде си... ох, защо..." така ме е въвлякло в прочетеното, че като удавник се хващам за следващата сламка, защото в тия сълзи от щастие, полет, липса и желание да пречукам причинителя на тая истинска липса , вярвам си, направо мога да се удавя.

Ето така преживях първия прочит на Дракончето през 2011 година. Една вечер, когато съвсем буквално се чудех защо плача и външно, със сълзи, при положение, че авторът на тази книжка надали се е старал да разплаче читателя си - по това време десетокласник в лятната си ваканция. "Може да прочетеш ей тази книга там, малката, от български автор е." - така помня думите на брат ми, с които ми предложи първата доза... сълзи, а преди тях - чифт криле.

Грабнах я за втори път в момент, когато имах достатъчно неща за четене - в смисъла на "трябва да прочета" - и след дъъълъг период на нечетене за удоволствие. Усещайки, че имам нужда да се окриля отново, повторих упражнението със сламката и удавника, само че си дадох сметка колко подробности и голямости съм пропуснал първия път, когато я четох. А е едва, едва... ами, без да бързам и да бягам от емоции, мисли, че дори и разлокумени размишления, прочитам Драконче за една нормална вечер. Този пример, надявам се, говори колко по-важно за тази история е това, което четеш - нито количеството, нито виртуозността му могат да вълнуват толкова, колкото искреността на споделеното. И толкова да те отвличат от случващите се събития - не безвремие, а свръхвремие мога да нарека чувството, при което виждаш и чуваш ясно само това, за което копнееш истински. Останалото - при втория прочит, през стиснати зъби и едно "Потрай, потрай. Ах, ваш'та кожа. Идвам, идвам.", казано незнайно на кого.

Ама не, хич не се опитвам да го анализирам - притрябвали са ми литературоведски похвати. Ако те вълнува и ти е приятно да прочетеш Драконче, ще усетиш, че нещо у теб откликва.

Тъй като не уточних особено ясно - сълзите не са заради някакъв розов роман, в който героинята е била залюбена, зарязана и е хукнала да си търси утехата. Ако имаш и капка съмнение, че Драконче е розова книжка, може би ти липсва нещо. Аз пиша тук, за да споделя, че все още изпитвам достатъчно силна привързаност към историята и преживяванията на Дичо в тази книжка, за да забравя, че я чета, докато го правя.

[Кал]

Препоръка в Goodreads:

На въпроса:

Is there any book/series out there at least half as good as the Harry Potter series? If so, please do recommend!

отговорих:

Не че в България имаме много поредици ;) – но от родните тази определено ме е впечатлила най-силно. Започва с любовта между съвременен младеж и змеица – заточеница от времето на Първото българско царство. И продължава... къде ли не. ;)

[Кал]

Отзив в ireinbooks.blogspot.bg

Това е нежна и фантастична приказка с много исторически факти и елементи от фолклора.Стилът на Николай Теллалов ме караше да препускам между редовете,преживявайки перипетиите заедно с Радослав и змейската щерка Верена.Едно изпуснато ножче среща очи в очи Радо с любовта,а една целувка обрича сърцето му да принадлежи само на момичето,което освобождава от скалата с магия.Верена е на половина човек,на половина дракон.Тя е с по детски инатлив характер,умее да чете мисли,да бълва огън,да лети и е надарена с нестандартна красота.Но сърцето й е добро,честно и любвеобилно.Нейният леко проклет характер се допълва с кроткият и спокоен Радо,макар,че героите търпят развитие.В мен остана усещането,ще авторът е бил влюбен докато е писал книгата.Да ти стане едно мило от обръщенията в нея.
Книгата много ми хареса с нейните късчета митология,гордост и патриотизъм,исторически факти и отношението на влюбените по между им.

[Кал]

Отзив от Мартин Янков в Goodreads

Харесват ми героите, харесва ми това какви са личностите, за които избира да говори романът. Харесва ми жизнената философия, която се прокрадва между страниците - възхвала на простичкия живот, изпълнен с кротки човешки радости, без някаква луда амбиция, без стремежи за успешност и пробивност.
Много ми допаднаха разговорите за миналото и настоящето, за движението на българския народ и на човечеството като цяло, за това колко различни неща сме спечелили, но колко много е било забаравено и разрушено....

"Кое по̀ има право на съществуване — фотографите или шаръчиите Киното или книгите? С какво сте по-добри от миналото? Само че с тези ваши коли, железници, самолети сте по-бързи — ха! Ала помисли какво се е загубило! Удоволствието от самия път — нека и тежък, така се най усеща, нали светът от това е хубав, че е шарен! Ами сега? По-бързо научавате новините — имате вестници, четете от хартия или гледате телевизия, вместо да послушате някой разказвач. Не сте ли от това забравили да другарувате, да търсите общ език? Погледни — и знаете повече… и се разбирате по-малко… Та кажи, колко неща ви е отнел и колко дал този прогрес. Как по-бива: повече количество или все пак малко, ала качество, а? (...) И нима новопридобитото трябва да е за сметка на вече притежаваното? (...) Да жертваш нещо Старо заради Новото, то си е чиста сделка с дявола, глупава и гибелна. Не е цена това — безвъзвратно да събориш всичко ценно заради нов градеж, дори да го замисляш като велик, защото най-често ще е рожба на моментна необходимост или по-лошо — на прищявка… "