Антон Дончев и разделните времена

...и другите книги, за които някой вече ни е изпреварил - иначе щяха да са в библиотеката :)

Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Wed Oct 12, 2011 12:31 pm

Още една скандалджийска тема, от любимите ми:

kalein wrote:
glishev wrote:...Антон Дончев - човек, чиято единствена добра книга подбужда омраза;

В духа на личните мнения:

За мен "Време разделно" е книга, която подбужда, такова де, пробужда:

а) емоция;

б) размисъл - за различията и еднаквостите, за човещинката и чоВечността (както би казал Атанас П. Славов).

От всички бг книги, които съм чел, само "Аз, грешният Иван" на Николай Светлев е успявала да я засенчи и в двете отношения, със съвсееееем мъничко.

Горните реакции са лични реакции. Родени в ума и сърцето на конкретния читател, който ви пише сега. А значи и - огледала на душевността му.

...Маноле????

Не коментирам другите имена, не съм попаднал на нещо тяхно, което да ме изкуши толкова, че да му се отдам.

Калин (Ненов ;) )


kalein wrote:
glishev wrote:...
Калине, спомни си кога излиза първото издание на "Време разделно". И каква е ролята на филма по романа, а и на самия роман във времената на последвалия Възродителен процес. При това този роман наистина е най-доброто произведение на Дончев.

Как да си го спомня, Маноле? Не съм живял тогава, не съм го видял с очите си, не съм усетил реакциите на всеки реагиращ със сърцето си... А съм що-годе твой връстник. И се питам откъде си толкова сигурен ти самият...

Знаеш ли защо се намесвам понякога, без покана и провокация? Защото - понякога - звучиш твърде категорично. Нищо че е лично мнение. Ще дойдат хора подире ти, ще прочетат каквото си писал - и може да са млади, може да са наивни, може да ти повярват. На сто и един процента. Защото в думите ти има сила и убедителност, и страст.

Какво ще правиш тогава, Маноле? Готов ли си вече за тая отговорност? Ще се опазиш ли от съдбата на всеки от хората, които клеймиш по-горе? Защото авторитет се става по много пътища (не само с връзки и баджанаци) - но отговорността на авторитета е една и съща. Колкото по-високо - толкова повече.

Искам да се върна към началото на тази дискусия:

kalein wrote:Горните реакции са лични реакции. Родени в ума и сърцето на конкретния читател, който ви пише сега. А значи и - огледала на душевността му.


Огледала, приятели. В крайна сметка - като зарежем претенциите за обективност и други абстракции, - само отражения на това, което сме ние, всеки от нас. Казвам го, понеже е добър лек срещу авторитети.

(Поне толкова добър, колкото да си ги представяш с измъчено изражение в тоалетната. :D)

...И по въпроса за Антон Дончев: някой чете ли последния му тритомник "Трите живота на Кракра"? Аз съм чел и "Странният рицар на свещената книга" - не беше зашеметяваща, не беше слаба. "Сказание за хан Аспарух..." ми е на списъка за наваксване.


kalein wrote:Надявам се страстите да са поохладнели малко вече (но не угаснали... никога!) - и се връщам към една идея, която ме смущава дълбоко, на съвсем лично ниво:
glishev wrote:... Това, което казвам, е, че книгата е послужила за знаме на последвалия Възродителен процес. Дори авторът да няма общо с това (а смятам, че у нас всичко има общо с всичко - страната е малка), впоследствие пропагандната роля на книгата му се оказва доста изгодна за него самия.

По същата логика, Приятеле, можем да кажем: Библията е книга, послужила за знаме на мракобесието и инквизицията. И продължаваме да казваме (...Господи... наистина ли сме толкова тъпи, тъпи, ТЪПИ?!... и то ли е част от Промисъла? :/): Коранът е книга, послужила за бойна хоругва на джихада и половата дискриминация...

Нещо е сбъркано, да? Или само аз така го усещам?


kalein wrote:
glishev wrote:...
Калине, при Библията нещата стоят мъничко по-различно отколкото при "Време разделно". Старият Завет, да речем, е съставен като свещена история, генеалогия и митология (казано като за историци и/или атеисти) на един малък народ в Близкия Изток. Около хилядната година преди Христа, когато Моисеевите книги (Тората) са кодифицирани в окончателен вариант, за зверства и мракобесие и дума не е можело да става. Израилтяните са живеели достатъчно затворено, за да не могат да бъдат обвинени в издевателства към съседите :)
Новият Завет е съставен с административно решение на Първия Никейски събор като кодекс от събрани по-стари съчинения на една разширяваща се религиозна група. По самите текстове кой знае какви спорове не е имало, а споровете, довели до преследването на една или друга група неортодоксални последователи (наречени еретици) вече са били започнали в християнските общности, когато Заветът е бил издаден като корпус. Явно проблемът не е в книгите.Освен това евангелистите Матей, Марк, Лука и Йоан, апостолите Павел, Петър, Юда и Яков не са видели облаги, а мъчения заради книгите си. Докато Дончев е видял солидни дивиденти от тези, които са използвали съчинението му. Което го омърсява.
Не вярвам свети Лука примерно да би одобрил Инквизицията.

Ще си позволя и едно качествено сравнение. Свети Лука пише: "... на земята - мир, между човеците - благоволение...". Свети Павел добавя: "... да няма вече ни елин, ни юдеин... а всички... едно да сме...". На фона на тези думи, които не могат да бъдат осквернени от нито една жестокост на инквизиторите Томасо Торкемада или Бернар Ги, епизодът с газенето на трапезата от немитата екранизация на "Време разделно" действително внушава само омраза, последвана от логически свързани с нея дела. А авторът на романа е получил своя дял за авторски права от това зрелище. Свети Лука, повтарям, надали би го направил. Та нека повече да не сравняваме небесното с... подземното. От едната страна имаме Евангелието, което само по себе си (дори да не вярва човек) е хубаво и вълнуващо произведение, а от другата - обикновена пропаганда.

Това, което даваш като исторически факти, Приятеле, сигурно е така - нямам причини да се съмнявам в познанията ти.

Това, което даваш като оценка и сравнение обаче, не ме убеждава - и не ми отговаря.

Аз правя паралела "какво пише в книгата - какво са направили с нея някои неини читатели". И то - виждаш ли паралела? - не всички, а някои читатели.

...Малко ми е неудобно да питам чак сега, но... ти всъщност чел ли си "Време разделно"? Аз не съм гледал филма, не знам и дали ми се гледа... но книгата ще препрочета поне още два пъти - веднъж за идеите, веднъж за мелодията. Мелодия, която я има само в (за кой ли път) "Аз, грешният Иван" и - надяваме се - в нашия "Последен еднорог". Мелодия, която лекува, на едно много дълбоко човешко ниво, далече отвъд идеите, невъобразимо далече отвъд хората, които са си позволили да ползват един роман като инструмент на омразата и тесногръдието си... Само тая мелодия да беше - пак щеше да си стои "Време разделно" винаги някъде под ръка.

(И за да не ме обвини някой в излишен поетизъм - вземете първа глава на "Време разделно" и сложете ударения на думите в нея. После бройте сричките. ...Видате ли? Чувате ли? Понася ли ви?)


(следва продължение)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:22 am

И сега вече - любими пасажи от самия роман:

Слънцето се показа за миг на самия снежен ръб отсреща и освети лицето на Караибрахим. Тогава аз видях, че планината живее, и нейният трепет ме прониза като внезапен мраз.

Зад Караибрахим се вдигаше скала. По нея се стичаше вода, но течението не се забелязваше. Тънката прозрачна струя намяташе скалата със стъклена дреха, която се гънеше невидимо по бръчките на черния камък. А когато слънцето светна, скалата започна да трепери с безброй ситни блясъци, сякаш цялата планина се тресеше. Трепкаше и тръпнеше прозрачната дреха с ослепителна златна нишка върху всяка гънка и всеки блясък не течеше надолу, а звънеше като струна на едно място. Лицето на Караибрахим стоеше неподвижно и съсредоточено всред сиянието на разтрепераната планина.

Слънцето угасна. На запад, към него, изведнъж се срути сякаш стена и ние видяхме десет, двадесет ката планини, пронизани от невидими лъчи, прозрачни, леки, преплетени една в друга, една зад друга, една върху друга, ту по-тъмни, ту по-светли, докато в дъното не се разбираше къде свършват планините и къде почва небето.

Ние бяхме в сърцето на Родопа.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:32 am

Отляво, откъм стръмния склон, се разнесе биене на звънец. Две дребни червени крави пасяха на жълта поляна над скалите. а до тях беше коленичило малко говедарче и гледаше надолу към нас.

- Кажи му да слезе - обърна се по турски Караибрахим към мене.

- Слез! - викнах аз.

Говедарчето измъкна отнякъде дълга свирка и я наду.

- Слез! - викнах аз отново.

Говедарчето сложи двете си разперени педи на носа и почна да движи пръсти, все едно че свиреше на невидима свирка.

Ходжата изруга, Караибрахим бръкна в червените дисаги отдясно на седлото и извади пищов.

Говедарчето стана, свирна на кравите и хукна нагоре по жълтата поляна. Червените кравки скачаха след него като кози, звънците им често биеха, говедарчето се смееше.

Караибрахим прегъна лявата си ръка в лакътя, издигна я пред гърдите си и отпусна върху китката дясната ръка с пищова. Дребното говедарче тичаше върху широкото дуло, обковано със сребърни цветя. Жълтозелена торба с цвета на поляната се мяташе на рамото му.

Дълго бягаше говедарчето върху дулото, докато се скри между правите, могъщи ели. Караибрахим свали пищова си. От гората долиташе смехът на говедарчето, по-звънлив от звънците на кравите. Ехото го връщаше, сякаш се смееше планината.

- Защо не стреля, ага? - попита дебелият ходжа.

Караибрахим не отговори, загледан в камъните под копитата на коня.

...Някой помни ли защо Караибрахим не стреля?
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:32 am

Живееше в село Подвис човек на име Манол. След името на всекиго се казва името на баща му, защото мнозина са с еднакви имена и човек с едно име е самичък, а името на баща му го свързва с другите хора, та се знае откъде е протекла кръвта му и какъв е коренът му. Ала Манол не знаеше ни името на баща си, ни на майка си. Той беше пръв в своя род. Пръв от голям род, макар и без големи корени, и когато внукът му казваше, че е Манол, син на Момчил, син на Манол, то беше голямо име.

...

Не минала сърна, ами минал Караманол, хайдутинът. От девет години, откак турците отвлекли жена му и изклали синовете му, Караманол завардил два прохода - и Рожен, и Ешек Кулак, - та не давал пиле да прехвръкне. А което прехвръквало, то се и не връщало. Никой не го знаел где нощува и где зимува, защото ходел винаги сам, с една пушка и два пищова. На деветата година жлъчката му преляла и почнал да коли де когото срещне. Дори изровил из гробовете труповете на враговете си, та трошел костите им с дрянова тояга и мраморни камъни.

... Когато Дауд ага го попитал от един висок връх през дълбока река защо бие труповете, Караманол му отвърнал, че му остава малко да живее, та прави всичко напук, да предизвика бога, и дявола.

... Три дни смъртно раненият Караманол рязал и дълбал цевта на пушката си, която девет години вардила два прохода, та направил от нея кавал. А когато надул кавала и кавалът просвирил, потътрал се назад в гората - да умре някъде в пущинаците, като див звяр, да не могат враговете да се гаврят с главата му. На храненика си оставил само железния кавал.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:33 am

А когато полето почна да се повдига и ни дъхна снежният дъх на планината, овчарите се приготвиха да подредят стадата, за да минат през първите планински села. От всяко стадо стопаните извадиха еркичите, които носеха чановете, и ги събраха на една поляна. Трябваше да се избере елчият, който да върви най-напреде и да носи тюмбелека. Имаше еркичи за чудо и приказ, по-едри от магарета, ала два се издигаха една педя над другите и носеха една педя по-дълги рога. Единият еркич беше на Манол, а другият - на Вражу кехая. И като се чудеха овчарите кой да изберат, някой рече да отсекат право дърво и да ги претеглят, а друг рече да ги възседнат и да видят кой ще отиде по-надалеч. А имаше наблизо едно нанагорнище, хиляда крачки дълго. Вражи поиска всеки да възседне своя еркич, което беше несправедливо, защото Вражу беше нищо и никакъв човек, по снега да мине, следа няма да остави, и тежеше два пъти по-малко от едрия Манол. Ала Манол не се отказа и като възседнаха еркичите си, тръгнаха по хълма нагоре. И малко преди върхът еркичът на Манол падна, а Вражувият се изкачи догоре. И нему дадоха да носи големия тюмбелек и да върви най-напред.

А Манол не бутна падналия козел, само махна с ръка на сина си Момчил, който побеляваше от яд. Да го заколят.

- Ама, тате... - рече Момчил.

Манол го погледна и Момчил извади ножа си. Имаше Манол поглед - черна мравка на черен камък да види.

На другия ден тръгнаха стадата през Родопа. Най-напред вървеше елчият с тюмбелека, след него петдесет и два еркича, всеки със сребърен чан. Четири пълни дизии чанове - два с каба чанове и два с джирици - звъняха през планината, та се носеше над нея звън и песен, по-сладка от песента на Света гора, когато звънят камбаните на манастирите. А овните с чанове бяха безчет, ала ходеха по-ситно, люлееха чановете на енгън учестено, та не беше песента им празнична като на еркичите. И всеки овчар надуваше я кавал, я пискун от върба, я пищялка от беломорска тръстика. А по-младите овчарчета свиреха с треви и крушеви листа. Лаеха кучета, гърмяха пищови, блееха агнета.

Вървях в реката от живинки, от хора и от животни, а сърцето ми беше като огледало. Падаше върху мене радостта и Божията благодат като лъч върху огледалото и аз отправях тоя лъч накъдето се обърнеха очите ми, и благославях хората и животните, и врабците отстрани на пътя, и тревите, и облаците. Не бива човек да насочва Божията благодат накъдето той иска, Бог знае по-добре кого да огрее. А моето огледало излезе и замъглено, и счупено.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:34 am

- Кой си ти? - попита Караибрахим.

- А ти кой си? - попита човекът върху огромния рижав кон.

Гласът му беше съвсем спокоен, спокойно беше и гладкото му лице с бяла брада, подстригана един пръст високо. Всичко по него беше подредено - чалмата, брадата, чертите на лицето му, моравата му дреха и белите му пръсти. Седеше на коня леко приведен, без да се пъчи, с отпуснати мускули, гледаше с отворени очи, без любопитство - силен, уверен човек, надвил себе си. Всеки косъм от брадата му го слушаше. Не предизвикваше, но и не отстъпваше.

...

Караибрахим беше напрегнат, като превито надолу дърво. През цялото време той се оглеждаше наоколо, като че ли се готвеше да скочи. Ако човекът насреща му приличаше на сит звяр от котешкия род, Караибрахим беше сокол. Ако човекът насреща беше изгладен като речен камък, Караибрахим беше остър като кремък.

...

Сега видях, че Сюлейман ага не носи никакво оръжие, нямаше дори пояс, за да пъхне в него нож. Ала от дясната му страна стоеше на бял кон главатарят на хората му, човек без косъм по лицето, кьосе, и двете му ръце лежаха върху дръжките на пищовите му. Кьосето държеше главата си леко привдигната и гледаше с широко отворени очи. Погледът му беше особен - открит, любопитен, безсрамен. През очите му се виждаше сърцето. Вътре нямаше нищо.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:34 am

Излязох от конака и застанах на няколко крачки от портата. Огледах се.

...

Над главата ми небето беше по-тъмно, с ярки, спокойни звезди. По него летеше облак, но толкова прозрачен. че не закриваше звездите, а само разсейваше блясъка им. Чувах как някъде под конака тече река.

Планините дишаха заплаха, а небето и реката обещаваха покой. И аз бях спокоен, дишах дълбоко студения въдух и гледах звездите.

Жив бях. Аз бях пленникът Абдуллах и пленникът Абдуллах живееше.

Изглеждаше ми чудно и невъзможно, че някога съм бил френски благородник с гръмка титла. Чудно ми се струваше, че сега някъде там, на юг, зад тия планини, се намираше Крит и на него Кандия. Спомних си пустите улици, покрити с парчета мазилка, гюллета и трупове, надупчените стени и насипите, хлъзгави от кървава кал. Не можеше да има такова нещо. Имаше само кръг планини, парче небе над тях и в средата - роба Абдуллах.

Спомних си за Джулиано от Каподистрия, който оставил турците да влязат в крепостта му, а после вдигнал и тях, и себе си във въздуха. Спомних си как се възхищавах от храбростта му. Да, но той беше мъртъв, а пък аз, Абдуллах, живеех.

Абдуллах нямаше ни минало, ни бъдеще. Абдуллах нямаше цели. Имаше само една цел - да оцелее. Да живее. Той нямаше път, но беше открил, че човешките пътища не водят доникъде. Важното беше, че върви. Той имаше крачката.

Лишен от стодници, от приятели, от богатство, Абдуллах беше открил, че притежава най-важното - беше жив. Коприната, перата, броните, любовниците, празненствата, ловът закриваха за френския благородник, неговия предшественик, това най-важно нещо. Абдуллах остана гол и почувства, че живее.

Какво струваше всичко друго? Аз бях Абдуллах и имах мига.

Абдулах имаше тоя миг, звездите, планината. Вековете преди него, вчерашният ден, денят утре и вековете след него - те бяха чужди. Какво струваха планините, звездите, въздухът, ако Абдуллах нямаше мига? Целият свят тънеше в тъмнина. Абдуллах го осветяваше, като държеше своя миг в ръка - като свещ. За тоя миг можеше да се даде всичко.

Животът ме лъхаше в лицето като вятър, летеше над мене като облак, течеше в краката ми като река. Може ли да хванеш в шепа вятъра, облака, реката? Можеш ли да ги задържиш? Да не ти се изплъзнат? Да живееш значеше да имаш и да нямаш. И да не поискаш да имаш.

Абдуллах беше разбрал - щом нищо не можеш да задържиш, не бива да посягаш. И Абдуллах не посягаше - той се радваше на единственото, което имаше - на мига, - и се мъчеше да му се радва, без да поиска да го задържи. Защото след него идваше друг миг.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:35 am

- Ходжа - рече му Сюлейман ага. (...) - Ходжа, сто крачки пред конака ми и сто крачки зад конака ми никой неверник не бива да стои на коня си. Слиза и си сваля калпака. Иначе остава без глава. Скоро отрязох една глава за такова нещо и сега плащам на вдовицата, защото покойният остави шест дребни деца, които мрат от глад.

- Ала инак признаваш, че яздят?

- Тук няма коли, ни лодки. Всичко минава по конски и магарешки гръб. Хората не могат винаги да вървят пеш.

- Признаваш, добре. И да не признаваш, така е. Аз те видях как държеше за ръката твои хора и разбрах, че са неверници. А е казано, че правоверният не бива да подава ръка на гяур.

- Ходжа - прекъсна го Сюлейман ага, - ти яде ли тая сутрин хляб?

- Ядох - троснато, но с учудване отвърна ходжата.

- Пи ли мляко?

- Пих.

- Хапна си и месо, нали?

- Така е.

- Зърното са го сели гяури, млякото го е доила гяурка, агнето го заколи гяурин. И моята къща я пазят гяури. Как може да ме осквернява ръката, която ме пази? Щом това, което влиза в тялото ми и минава през сърцето ми, е дадено от неверник, може ли да ме оскверни докосването на ръката му?
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:36 am

- Чух нещо, ага, ала не го повярвах. Ти ще кажеш. Вярно ли е, че данъка джизие го събирали българите помежду си и го носели на тебе?

Не разбрах примката, но Сюлейман ага сигурно веднага е разбрал накъде бие ходжата. Въпреки това той спокойно отговори:

- Вярно е.

Ходжата тържествуващ се развика:

- А знаеш ли ти, че джизието е откуп, възнаграждение, което неверникът дава, защото не сме го убили, защото сме го оставили жив, да тъне в заблуда и грехове? Знаеш ли ти, че джизието е наказание за неверието на неверника? Затова, щом се приеме ислямът, джизието се премахва. А ти го събираш с други хора. Джизието се плаща от всеки българин, всеки за себе си. И той ще стои прав, а ти ще си седнал. И ще го удариш с юмрук по непокорния врат и ще викнеш: "Плати джизие, о враг на единия Бог."

Ходжата стана, размаха ръка, удари юмрук във въздуха. От устата му летяха слюнки и като го гледах срещу светлината, все едно че изригваше искри и разтопено желязо. Сюлейман ага бавно избърса с длан челото си - навярно ходжата го беше наплюл.

- Виждал съм как събират джизие. После агата, който го събираше, дойде при мене и ми се оплака: "Сега ме чака бой с пръчки, защото не ми достигат две пълни кесии." А пък когато ние платихме джизието, дадохме на чиновника две кесии бакшиш. Кой е по-полезен за държавата на падишаха?
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:39 am

kalein wrote:glishev,

(...) разсъждаваш чудесно, но твърде общо. Ще нахвърлям само един контрааргумент (днес е ден за тичане, не за точене):

- диалозите - реалистични, битово-банални, прозаични ИЛИ легендарни, нереалистично-наситени, между архетипи. И двата си имат мястото и функцията; и нямат нищо общо един с друг, че да могат да се мерят с един аршин. (Аз съм върл фен на втория тип. Писнало ми е да ви слушам глупостите в живия живот. Искам да чуя легендите как приказват. *смея се и ви смигам*)

Радвам се впрочем, че се отказахме от линията "книга, която внушава омраза". Да видим до края на март какво още ще се случи. ;)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:40 am

Стигнахме село Подвис, което е третото, най-горното село в долината Елинденя. Селото спеше, само реката шумеше между къщите. Това село цялото е в дере, защото хората не посмели да откраднат от орната земя за къщите си, та ги построили на гол камък. И окото се радва, като гледа къщите и плевните, надвесени над реката, ала дворовете са малки и каменисти. Реката до днес нито веднъж не беше прииждала, защото еловият лес над селото пие водата на планината и спира снега. Лесът е бранище, заповедна гора, и в него не бива да се чува глас на брадва. Само овчарите, когато слизат през буря, могат да дълбаят по елите кръстове, та да не ги бие небесен гръм. Разправят, че когато веднъж някой си подвисчанин започнал да сече една ела, тя заплакала с човешки глас, а от раната потекла кръв. И ръцете на оня изсъхнали. Не зная вярно ли е, разправяли са ми го, ала е вярно, че без тая гора Подвис ще слезе надолу по реката.


...Никога не съм наричал "Време разделно" исторически роман в мислите си. Не зная и авторът му да го нарича така.

Философски роман, да. Епически, да. Човешки, да. Исторически... нужно ли е? На мене - никак.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:42 am

kalein wrote:
Killer wrote:...Само като шега - повечето български села са в дере по ред причини и едва ли подобно нещо трябва да бъде описано като нещо изключително или открояващо се и т.н. (не анализирам и не се заяждам! :-) )
Що се отнася до другите констатации - не коментирам, тъй като си един от малкото, които са чели романа и изразяваш собствено мнение.
Уважавам!

(Големи чудесии стават в рамките на един ден. Ето, ние с Трепача взехме и да се уважаваме... :DDD)

Мене горният пасаж ме стопли заради здравото екологично мислене в него. И то - още преди 40 години. Такова, по онова време, съм виждал само при Николай Хайтов. Може и да не е мисъл на Дончев, а примерно на Фани Попова-Мутафова* - но ми пълни сърцето с радост и надежда, и вяра, че щом още тогава хората са си мислили за тия взаимовръзки (корени - река - село - неизкореняване) - значи сега, когато ножът опира до кокала, а Банско всеки момент ще се удави в два метра кал (пу, пу, да не им е уроки на педесе метра широките ски писти...), сега значи - радостта, надеждата, вярата трябва да са ни още повече. Особено като дойде време да залесяваме където е сечено, и да сечем където ни пречат да залесим.** Време разделно ли...

...Или нещо бъркам?

А каква литература може да се направи от думата "корени" - ехееее...

К;)

- - -

* Браво, другари... почнахме да вадим и компроматите. Видно е, че конкуренцията ви поизплаши *хихик*... А къде са, питам ви аз, наследниците на самата Ф П-М, да я защитят открито и неанонимно? Или ДС продължава да ги стиска за гушите даже сега?

(Напомням)
Калин Ненов


** Примерно - на 14 януари, пред Парламата. Който не знае - ще му дам линк.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:42 am

А Манол се спря на двора и се загледа в месечината. И видях, че се усмихва.

- Като глас на човек е тая камбана - рече той. - И дори да лежиш на постелята си, щом го чуеш, знаеш какво време е навън. Зиме засипаният чан удря кратко и глухо и не звъни на изпроводяк - сякаш е пукнат. Пролетес, духне ли белият вятър, иде разпилян и тревожен звън. Щом духа северният вятър, звънът идва отдалеч и пак е пълен с тревога, ала пролетната тревога е друга. Подзиме звънът е чист и бистър като изворна вода. И денем, и нощем гласът на чана се носи над планината. Най-хубаво се чува среднощ - денем гласа му го глушат хиляди други. А когато удари за последен път - чуваш ли го, едно слабичко, треперливо, нетърпеливо почукване - като че ли чанът иска още да звъни.

И когато млъкна, а на месечината още трепереше екотът на камбаната, дочу се едно злокобно и страховито виене на псе, та удави и сребърния глас. И второ виене му отговори, и тъй виеха псетата, такава смъртна мъка носеше воят им, че на човек му се изпраяха косите и хлад протичаше по гърба му. И трето псе се обади още по-проточено и ужасено, та месечината взе да свети студена като мъртвец.

Манол скръцна със зъби и прегърна през рамо Мирчо, който се сгуши под червената му наметка.

- Темната дупка - рече.

Тъй се наричаше една черна и дълбока яма - кладенец ли, пещера ли, - горе на селото, без зрак и без дъно. Там хвърляха бесните псета, или зли псета, или псетата на съседа, а клетите гадини, като разбираха, че трябва живи да се изпоядат, виеха, та подлудяваха и трите села.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:44 am

Тогава Мирчо излезе, а Манол се оплака за втори път тая нощ:

- Прости ми, отче, не мога да те приема както подобава, защото без жена е моят дом. А овчарова къща без жена е като чан без език.

И обърна глава настрани. А там, в тъмнината, проблеснаха на пламъците на огнището сребърните Манолови чанове.

Говореше се, че Манол намерил в дълбока пещера сребърно съкровище. И на всяка пара бил изсечен Орфей, оня певец, дето приспивал с кавала си лъвове и тирани и слязъл в Долната земя през Темната дупка. Други казваха, че на парите имало хора, които се любят. Говореше се, че Маноловият побащим, хайдутинът Караманол, оставил на храненика си две дисаги бели акчета, макар да се знаеше, че Караманол пиел кръв, ала кесии не вземал. Както и да е, Манол дал сребро, за да му излеят в Неврокоп руси чанове. И среброто било повече от медта. Да тежали петдесетте чана двеста оки, пак сто оки сребро имало вътре.

...

Тогава Манол почна да почуква с нокът по чановете. А те цяла зима бяха мълчали, та запяха притаено и радостно, като овчарова невеста, която среща мъжа си. И гласовете им бяха наистина сребърни.

И като заслушах, разбрах, че Манол караше чановете да пеят песента "Бяла съм, бяла, юначе, цяла съм света огряла, един бе Карлък останал, че беше в мъгла отънал..."

После Манол хвана с две ръце стъблата, които носеха чановете му, и почна да ги тресе. И все по-силно и по-силно ги тресеше той, докато най-напред цялата къща се обърна в камбана, а после се обърна в камбана целият свят и месечината биеше като сребърен език.

Като сребърни водопади ме заляха гласовете на чановете и не можех да си поема дъха, и сребърни води минаха през мене, та отнесоха где каквото имаше черно и лошо. И останах пред чановете гол и чист като пеленаче. (...)

И не помня кога Манол е спрял да звъни. Той стоеше с гръб към мене, с отпуснати ръце, а пък аз бях вече изправен с лице към него. И в горницата се носеха духовете на отзвънелите гласове.

Манол каза:

- Чанове трябва да сложите в черквите си.

(...)

- Един чан да се пропука, един да не е настроен на гласа си, и цялата песен ще изтече в земята.

А разбрах, че не говореше само за чановете.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:45 am

Аз (...), който не съм извършил никакво Добро на земята, искам да разкажа на отроците на благословения наш народ невероятната история на моя живот, която не е описана в нито едно от моите жития, защото живите пишат за мъртвите това, което е угодно на властниците на деня.

...

Дошъл съм на грешния свят в Лето Господне осемстотин седемдесет и шесто след Христа в царствованието на трижди злоименития княз Борис-Михаил Покръстителя на българите.

Моите родители Борис и Дана бяха християни не по силата на принудата, а свободно бяха избрали своя Господ, както и техните родители в родното ми село Скрино, в средецките предели, там дето Божията река Струма се готви да завие на юг към Бялото море.

Няма власт над човешките души, има само власт над телата, които са убежище на сластта, но до тази истина всеки стига сам за себе си, а някои изобщо не могат да я открият през целия си живот.

...

А Бог бе далеч някъде в небесата и го нямаше никакъв, за да изпепели и порази с могъщата си десница слугите на средецкия комит Дристра, които ни грабеха житото и добитъка, колеха и бесеха по господарска заръка и озлочестяваха момите, заради плътската си похот.

Господът наш бе безсилен пред радетелите на Злото и магар да бях кръстен в Неговото име, колкото повече растях, толкова повече ми щукваше в селската кратуна, че каквото повикало - такова се обадило и всеки трябва да се спасява както може.

Още от невръстно сополиво хлапе усещах обаче, че не съм като останалите и не мога като тях да спасявам само тялото си. (...) А какво можеше така да настървява връстниците ми срещу мен, като аз само исках да знам защо расте тревата, защо водата тече отгоре надолу, а пък се вдига после в облаците, защо се раждат хората и защо умират.

...

А попът Драган, когато не беше пиян рано сутрин, бе съвсем друг човек и неведнъж съм го чувал да казва:

- Иванчо, чедо Божие, аз ще приказвам с баща ти, не сте толкова сиромаси хора, да те изпрати да учиш и на Бог да се посветиш, та кога аз си ида някой ден, ти да станеш Божи служител в Скрино, а ти не си като мен - можеш и неверниците да приласкаеш, защото малко ти хлопа дъската.

Неверниците в Скрино бяха малко явни, но повечето скрити и тайни, кланяха се и на двете страни на света. Но щом поп Драган започнеше да пие, освирепяваше като същи дявол и налиташе на бой, и то точно срещу неверниците.

А те ходеха тайно да се жалват при дядо Темар и какво му разправяха никой не знаеше, защото по онова време старият бог Тангра вече бе вън от закона и човек можеше много да пострада.

Аз пък страдах непрекъснато.

Без да вярвам в Тангра и без да съм се отрекъл от Христа.

Защото тялото ми растеше, сокове пъплеха по мен и всички човешки щения напираха с велика сила.

Нямах приятели и надали щях да имам.

Имах врагове, но Христос повеляваше да ги обичам.

Обичах ги, но те ме замеряха с камъни. Отдалече.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:46 am

Пред мен цъфтеше младо черешово дърво. Долу в равнината вече червенееха черешите, а тук цъфтяха бели цветове. Дъжд ли беше превалял, или това беше роса, не зная, ала дървото беше цялото покрито с капки. Тих вятър го полюляваше. И капките блестяха. Ту една светваше, ту друга, с различни ярки цветове, с всички цветове на дъгата - сякаш черешата беше наметната със сърма, обшита с мъниста. Капките бяха стотици и стотици искри искряха и гаснеха по дървото.

Спрях погледа си на една капка. Тя трепереше, играеше, тръпнеше, сякаш се страхуваше да не се откъсне и да падне долу. А може би земята я влечеше като всяка пропаст? Огромна беше тая капка - ту зелена, ту червена, ту синя.

Като омагьосан бях, като рибар, който вижда в бедната да свети бисер. Неволно пристъпих към дървото. Блясъците изчезнаха. Дървото посивя. Гледал го бях досега срещу слънцето и щом измених мястото си, то скри от мен прелестта си.

"Глупако! - присмях се на себе си. - Не разбра ли, че не бива да приближаваш? Нито да посягаш? Стой настрана, глупако!"

Отидох до дървото, сграбчих тънкото му стъбло и го разтърсих. Заваляха тежки капки и напълниха врата ми. Затворих очи и вдигнах ръце. Студените капки се стичаха по клепките ми. Хубаво беше.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:49 am

- Лошо си сял, ходжа.

- Сюлейман ага не позволяваше на хората да променят вярата си.

Караибрахим вдигна вежди.

- Да, не им давах - рече Сюлейман ага.

(...)

- Не давах да променят вярата си, защото помаците - тъй викат другите на българите мохамедани, а те самите се наричат ахряне, - защото ахрянете остават настрана и от българи, и от турци. И вместо да помагат за разпространението на правата вяра, те се затварят в селата си.

- Когато цялата планина приеме правата вяра, няма кой от кого да се дърпа.

- Когато цялата планина приеме правата вяра - повтори Сюлейман ага.

......

Сюлейман ага се обърна:

- Има ли още за съдене?

- Ние, ага, за ливадата.

Напред излязоха двама старци, побелели, ала държеливи.

- Помня. Е, чия е ливадата?

- Моя, ага - рече единият.

- Моя, ага - рече другият.

Сюлейман ага им каза:

- Мислих, мислих и не можах да разбера чия е ливадата. Тъмна е вашата работа. Само Аллах може да знае кой е прав и кой е крив. И нека Аллах ви съди.

Той се обърна към Дельо:

- Дельо, дай ми пищовите си.

И като ги взе, дръпна колелцето за искри на единия пищов.

- Ей два пищова. И двата са пълни, ала единият няма да гръмне. Ще завържем очите ви, всеки ще вземе пищов и ще го опре в корема на другия. Като кажа "стреляй" - ще натиснете спусъците. Който остане жив, негова е ливадата, умрелият е лъгал.

Яките старци стояха ни живи, ни умрели.

- Дельо, завържи очите им - рече Сюлейман ага.

- Аз се отказвам - рече с побелели устни единият старец.

- Аз се отказвам - повтори другият.

Сюлейман ага ги гледаше, с двата пищова в ръце.

- Кучета - рече той, - значи не вярвате, че Бог ще посочи виновния? Не вярвате в Божията правда? Или и двамата лъжете? Значи, ливадата не е ваша. Тогава тя е моя.

Не се разбираше подиграва ли им се, или им говори сериозно. Те стояха с наведени глави, ала си отдъхнаха с облекчение.

- Махайте се! - рече агата.

......

- Ага, тая сутрин си стъпил с левия крак.

Сюлейман ага каза:

- Надникни от чардака, и ще видиш обесения. За кражба. Иди до оня прозорец, и ще чуеш предсмъртно охкане на хвърления в урвата. За блудство. Аз ги осъдих. За да има мир в долината. Аз хвърлям от урвата за блудни думи, а скоро по тия села ще има повече разчекнати жени, отколкото в гората има разцепени от гръм дървета. Аз беся за открадната черга, а ското къщите ще зейнат празни като изкормени пилета. Аз застрелвам разбойника, а скоро разбойниците ще станат повече от честните хора. Бия с тояга за премазан клас в нивата, а скоро изпотъпканите ниви ще обраснат в бурени. Ето ги двама убити. Защо съдя, щом утре за такива дела ще хвалят? Съдия ли съм? Или съм убиец?
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 4:58 am

А бежанците идеха и вече виждахме съня в очите им.

Водеше ги една стогодишна баба, а бабата я водеше едно петгодишно дете. Бабата беше толкова прегърбена и пречупена в кръста, че главата й стоеше наравно с главата на момченцето.

И двете лица стояха едно до друго - лицето на старостта и лицето на младостта, - и двете ниско до земята, току над върховете на тревите.

- Ти ли водиш тук, ти с черната брада? - попита бабата.

А Манол тихо отвърна:

- Аз, майко. Как те викат?

И бабата рече:

- Сребра съм аз. Баба Сребра.

Маноловият глас поукрепна, като й каза:

- Златна да е ръката ти, която е повела тия хора. Откъде идете?

...

И докато чакахме млякото, детето стъкна огън и стопли голям камък. Бабата го взе и го притисна до корема си - ръцете й - по-черни от почернелия камък. Детето седна, сложи глава на гърдите й, задряма. (...) Така стояха те - старото сбръчкано лице и дрипавата обгорена роба, всичко разкривено и начупено, като клонака на прастар дъб, и по средата - един плод, топъл и чист, гладък и извит - кръглата главица на детето.

- Боли ли? - попита Манол.

А бабата, като сложи едрата си почерняла ръка на сърцето, рече:

- Тук боли повече.


Посвещавам на всички, сбръчканите и чистите, които бяха заедно пред Събранието на 14 януари, боля ги, тепърва ще ги боли и ще бъдат, и ще пребъдат.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 5:04 am

Тогава Исмаил бей пристъпи напред, прегърна Манол и му рече:

- Добре си дошъл, Манол кехая, в моите шатри. И тоя ден, и утре, и когато искаш. Защото, докато ти водеше овцете ми, една не се загуби и млякото течеше като река, а вълците и мечките бяха по-кротки от агнетата.

Че Манол беше стоял при бея Исмаил седем години овчар и още седем кехая.

А после Исмаил плесна с ръце и дойдоха трима млади овчари, негови синове, та коленичиха пред него и рекоха:

- Буюр, бей.

И той повели да изнесат стол за бабата, шепи стафиди и портокал за детето и да дадат еленски бут на кучето Шаро, за да отвикне да яде турско месо.


Мъничък пасаж уж, а две големи неща виждам в него.

Едното: че беят Исмаил цени професионалиста Манол. Което, в контекста на протестите, е важно напомняне какво искаме да се случи.

Другото го виждате и вие. ;) Онова, още по-важното.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 5:08 am

А Манол поклати глава:

- Няма да дойда, татко. Където е посадено дървото, там дава плод и там гният корените му. Можеш ли да преместиш ела в планината?

- Хората не са дървета, Маноле. Ето, и ние сме дошли от Анадола. И помни - където растат дърветата, там ги и отсичат - рече беят.

- Така е, там ги и отсичат - повтори Манол. - Кажи, татко, какво ще искаш за Петгласец, да видим дали ще стигнат силите ни.

Тогава Исмаил бей смъкна вежди, та погледът му стана остър като нож, и тихо каза:

- Искам твоите сребърни чанове.

А Манол също събра вежди и неговият поглед стана като нож. И рече той на бея:

- Къде си чул ти за чановете ми?

- Застанал бях на планината срещу твоето село. И чух гласове от твоята къща, сякаш беше затворил вътре ято птици небесни. Оттогава все сънувам това ято. Имам планини, имам реки, имам стада, имам кучета, имам синове и внуци, имам сребро. Такива чанове нямам. И като звъннат те през планината, щом тръгнат стадата ми на юг през морето, отдалеч всички ще викат: "Иде Исмаил бей!" Тогава вече може да умра.

А Манол мълчеше.

И рече още беят:

- За тия чанове ти давам Петгласец и петте планини наоколо - Свети Яни, Карачан, Модър, Светилек и Посестра. С пашата и потоците. Давам ти река Струилица до Плавът, където пролетес се събират отвлечените клонаци. С рибата и русалките.

А Манол все мълчеше.

Мълчахме и ние. Що можехме да кажем?

Тогава беят пристъпи напред и тихо каза:

- Слушай, Маноле кехая. Поисках ти най-скъпото, да те заболи. Защото за голямо село трябва голяма жертва. Виж, кучето бих взел за Петгласец - и беят хвълри завистлив поглед към Шаро, - ала майка му е пила турска кръв. Не вземам за Петгласец ни сребро, ни овце. Взел бих кон или оръжие, ала и конят е кучешка нахрана, а оръжието - студено желязо. Пък чановете хем са живи, хем никога не умират.

...

А Манол все мълчеше.

Тогава при нас дойде снахата на Исмаил бей, жена на сина му Юсуф. Тя държеше в ръцете си гръдно дете. И Манол я погледна и скръцна със зъби. И разбрах по очите му, че си спомни детето, което кърмеше със сламка.

- Бей, ще ти дам чановете си - рече Манол.

И жената усети, че го стори, като погледна детето й, та се зарадва и засмя. И като посочи надоле по планината, рече:

- Подарявам ти, Манол кехая, поляната за болни и куци овце. Когато си строиш летни колиби, да не питаш баща ми.

А беят, колкото и да беше умен, не можа да скрие радостта си, та триеше ръце.

И каза:

- Вземам всички мъже и жени, които искат да дойдат при мене, на пълна плата, макар и да са неопитни. А докато се замогне селото, ще им плащам каквото те искат - с овце, вълна или сирене, или със сребро.

И Манол каза:

- Раздели владалото на Петгласец и планините на петдесет и два дяла, за всеки чан по един дял. Дай на всяко семейство, което идва в долината, по един дял, а другите ще ги държи баба Сребра.

- Маноле - рече му бабата. - Сине. Зная, че те боли. Ала Петгласец ще стане градината, от която ще се пръсне семе по целите Родопи. И Бог е нагласил така, че всяко българско слово, което се изрече там, да се връща с петорна сила. Радвай се, защото за петдесет и два чана купи един, ала той говори по български.

Тогава Манол каза на бея:

- Исмаил бей, ще ти дам чановете подзиме, когато тръгнат на юг стадата ти. Нека това лято ги послушам. И ще ти кажа защо ми е двойно мъчно, че купувам от тебе Петгласец с тия чанове. Хайде, удари крак по поляната.

Беят удари с яка нога и се чу как земята тътне на глухо.

- Под твоите крака има подземие на крепост. Взри се в мравуняците, и ще видиш, че дълбоко изпод земята черните мравки носят жълто просо. Тая крепост са я строили моите бащи, това просо са го събирали с ръцете си, които вече отдавна са изгнили. Бабо Сребро, тая поляна, на която те срещнах, наричаме Млечна поляна. (...) От тая поляна до крепостта вървят калаени тръби. Още ги ровим, та леем от тях куршуми. По тия тръби е текла вода за крепостта. А когато вечер се събирали стадата, овчарите спирали водата и изливали в тръбата млякото си. И от всички чешми на крепостта течало мляко, както се пее в песните и се разправя в приказките. Тая планина бащите ми са я купили с мечовете си, а пък аз я купувам с чанове.

Тъй рече Манол и след него никой не рече дума.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 13, 2011 5:08 am

(...) защо се моря да бдя денем пред вощеницата и да викам призраци, и не грея денем старческото си тяло на слънцето? Защо не взема да препиша еклесиаста на Соломона и да се подпиша под него? Суета на суетите, всичко е суета. Каква полза за човека от всичкия труд, който се труди под слънцето? Както на безумния, така и на мъдрия не остава вечна паметта му.

Соломон е бил сам. Аз не съм сам. А колкото до тялото ми, то телата са работа на градинарите, които торят с тях градините си. Важни са не телата, а делата на хората. Те не умират.

Всяка сутрин, преди да стана от постелята си, и всяка вечер, преди да заспя, лежа по гръб и викам със затворени очи имената на скъпите ми хора. Най-напред викам мъртвите, после викам живите. Но тъй като минаха много години, все по-неуверен ставам дали някой от живите не бива да отиде при мъртвите. И като не знам дали живите не са вече мъртви, викам мъртвите все едно че са живи.

Елица, баба Сребра, Манол, Момчил, дядо Галушко, Горан, Морозини, дьо Бофор...

После повтарям имената в обратен ред, та последните стават първи. Не го правя, за да не ми се сърдят – мисля си, че всеки заслужава да е първи.

Те идват из топлия мрак под клепките ми и лицата им се надвесват над мене. Понякога се очертават бързо, понякога извайвам образите им мъчително бавно. В началото избирах да видя всеки от тях в някакъв значителен миг от живота му и се мъчех да си го спомня тъкмо в избрания миг. После разбрах, че сенките се връщат в тоя спомен, който те поискат, и аз неочаквано ги виждам такива, каквито ги бях вече забравил.

Елица носи вода, Момчил яде, Манол се усмихва. Кога се е случило това?

Рядко говоря с тях. По-често само ги извиквам и ги оставям да потънат обратно. Стига ми. Никога не съм сам.

Благодаря на поп Алигорко, който ме научи на това в оная нощ край брега на омагьосаното езеро.

Да си човек, значи да живееш с хората. Да си свързан с тях, да им дадеш най-хубавото от себе си. Най-хубавото от мене, това са спомените ми. В тях ще оживеят много хора, които приживе дадоха кръвта си, а сега ще дадат примера си.

...

Сега съм склонен да мисля, че целта на живота ми е била да напиша този летопис за величието и падението на долината Елинденя. Време е вече хората не само да действат, а и да се оглеждат какво са направили. Време е хората да не повтарят по сто пъти едни и същи грешки и като гледат що става наоколо им, да се извиняват и срамуват, че са хора, а да видят делата на други хора, живели преди тях, и да се гордеят, че са човеци.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Gilraen » Sat Jan 18, 2014 12:54 pm

Изключителен роман!
Включвам се късно и няма да пиша пространен пост, само ми се иска да се вмъкна със следното:ако тази книга е била знаме на възродителния процес, толкова по-зле за "възродителите".
Ако човек е изпълнен с омраза, той може да черпи омраза отвсякъде.
В съвсем не богатата ни откъм шедьоври литература, романът си е шедьовър, както и да го разглеждаме.
Калине, филмът си струва. Караибрахим на Йосиф Сърчаджиев е...абе, като всяко превъплъщение на Йосиф Сърчаджиев - гениално. И другите изпълнители не му отстъпват. Васил Михайлов като Сюлейман ага, например...но не зная дали бих го гледала отново, просто емоцията е помитаща, аз не мога вече да поемам такива емоции, изваждат ме еднозначно от релси.
Не падайте духом, а с весели сърца препускайте срещу съдбата си!

This post by Gilraen received thanks from:
Кал (Sat Jan 18, 2014 3:12 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Gilraen
 
Posts: 43
Joined: Wed Jan 30, 2008 11:59 am
Location: По-натам и от запада, отвъд земята...
Has thanked: 22 times
Has been thanked: 48 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Thu Oct 09, 2014 4:53 pm

Ако искате да подкрепите „Време разделно“ в онлайн класацията „Книгата, която ме вдъхновява“ – гласувайте тук, до 12 октомври. :)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Mon Oct 20, 2014 3:57 pm

До тази неделя, 26 октомври, гласуваме за „Време разделно“ в Топ 30 на „Книгата, която ме вдъхновява“. :)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Антон Дончев и разделните времена

Postby Кал » Wed Sep 26, 2018 10:37 pm

Ако като мен сте се чудили откъде идва мълвата, че Антон Дончев е откраднал ръкописа на „Време разделно“ от Фани Попова-Мутафова – от Йордан Вълчев било:

Инна Пелева: Български писателки – формули на неуспеха

(...) Разбира се, че старателно водените описи на кражби, заемки и необявени позовавания, на скандали, шеги и куриози, свързани с литературата като собственост, казват доста за манталитета "Йордан Вълчев". В "Дневниците" съизмерването с другите от кастата, търсенето на свое място в "днешни" и "вечни" йерархии най-често произвежда неприязнени оценки към конкурентите в занаята, били те съвременници или "истински класици", наши или чужди писатели (Кои са ми смешни и жалки от "световните"? Камю, Селинджър, Ъпдайк, Маркес, Вонегът. По-назад: Стайнбек, Хемингуей, Фицджералд. Индустрия! ХХ век даде само Исак Бабел и Ди Лампедуза! (Вълчев 2005: 513). Това перо демонстрира особено подчертана нетолерантност спрямо местните "колеги", правещи историческа романистика - понеже Йордан Вълчев страстно я преживява като своя, легитимираща го "пред бъдещето" жанрова територия (... колкото и да са полезни в някои периоди от живота на едно общество, "пасващи" на развитието на това общество, романисти като Фани Попова-Мутафова и Стоян Загорчинов, да не говорим за недоразумения като Емилиян Станев, Андрей Гуляшки, Димитър Мантов, предателския Антон Дончев, ще си останат елементарни, слаби, бездарни (Вълчев 2005: 408); взирането в произходите на точно техните текстове - заради състезанието, в което, без да искат, са се оказали въвлечени - за Вълчев по всяка вероятност е със специален смисъл.

(...) Блокът с новите цитати събира, смятам, по-различни образци от изнесените преди малко. Тук, в ей сега показаното, сме изцяло в сферата на несигурното и непроверимото, непотвърденото от независим източник; пред нас е запис на наученото в частен разговор без свидетели, а също и при обмяната на съсловна неофициална информация, на слухове. Наистина в предишната обемна извадка често присъстват съвсем лични, "самотни" отсъждания - Емилиян Станев е взел от Дидро, Талев от автобиографичен текст на Яворов и т.н. Но те все пак се позовават на проверим - колкото и да е щекотлива мярата за проверимост - "документ" (всеки може, ако реши, да прочете успоредно "Антихрист" и "Монахинята", Талев и Яворов). В предишната извадка става дума и за казуси, при чието представяне "истинното" звучене е търсено и постигнато чрез употребата - в ролята им на верификатори - на имена, сочещи реални субекти в културния процес: споменава се например датирана статия на критик - подпис в известен седмичник, реално съществуващо сгафило издателство, категорично идентифицирани източници на информация: Александър Муратов разказваше...; Найден Шейтанов... ми беше казал...; "Литературен фронт" изнесе...; Димитър Светлин уловил.... Не че и в първия, "мъжкия" цитатен абзац не се появяват преизказани твърдения без посочен "първичен" адресант. Но във втория случай - когато иде реч за накърнена собственост на Магда Петканова, Руска Аргирова, Фани Попова-Мутафова - вече абсолютно всичко казано е без "гарант" извън потърпевшите (просто и именно Магда и Руска твърдят нещо си пред Й. В.) или пък е анонимна мълва. Паметливият иначе автор на "Дневниците" точно тези пъти, точно този път (в случая "Фани под "псевдоним" например) не е запомнил нечий конкретен глас, не е посочил нито едно име авторитет (а става ясно, че мнозина са дегустирали хоровото обсъждане), което да внедри повече убедителност, повече правдоподобие в смутния речитатив. Позволявам си да мисля, че разликите (за някого неважни, за мене симптоматични) в реторическата организация на двата колажа произтичат и от факта, че първият обсъжда - в края на краищата - спорове за литературна собственост между мъже, докато вторият представя свят, в който именити пишещи господа (или другари) присвояват (може би да, може би не) страници, направени от пишещи госпожи...


Брех да му се види дано...

(Забавното е, че точно оня ден махнах „Родихме се змейове“ от списъка си за четене в Goodreads. По напълно несвързана причина – просто прочетох няколко откъса от романа и не ме грабнаха.)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times


Return to Посестримите

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 1 guest

cron