Какво ще стане ако К. Мейсън се сблъска с М. С. Охеда?

[N.Perfilova]

| Н. К. Перфилова
| Какво ще стане ако К. Мейсън се сблъска с М. С. Охеда?

> Защо „Освирепяла“?

Светлана се изтегна на дивана и зачака пристигането на приятелките си. Преди не бяха близки. Понасяха се, само защото така трябваше, но от известно време на сам общите им петъчни вечери станаха дългоочаквани. Една такава вечер, Светлана започна една нова тема, която се хареса на всички… Какво ще стане ако?… Така като Светлана Владимировна обичаше седмото изкуство, както и обожаваше да чете, нещата се развиха доста добре. В началото на седмицата нейните приятелки и задаваха книга, която Светлана трябваше да им преразкаже, като смеси романа с друго произведение.
За жалост Светлана бе изпаднала в творческа криза. Непрекъснато прелистваше заглавия и гледаше филми, но нищо не й идваше на ум. Книгата, която й бяха поддали бе „Чисто удоволствие“ на Кони Мейсън. Светлана четеше любовни романи, но никога два под ред. Това правило прие, когато веднъж една и съща книга чете два пъти, нищо че бе на два отделни автора. Преди да започне дадено произведение винаги поглеждаше към отзивите за книгата и тогава взимаше решение дали си заслужава. Светлана искаше да направят играта с книгата на Илф и Петров „Дванайсетте стола“*, защото харесваше много сюжета, но приятелките й категорично отказаха. Остап Бендер — Великия комбинатор бе любимият й образ от романа и много й се искаше да измисли някоя налудничава историйка, която да му се случи. За жалост Вася, Александра и Лидия бяха на друго мнение…
Както и да е, Светлана скептично започна да чете… и не можа да остави книгата докато не я приключи. Историята й хареса, стила й хареса и сюжета й хареса. Общо взето остана приятно очарована. Проблема бе, с какво за Бога да комбинира тази книга?
Позвъни се на вратата. Светлана въздъхна, стана и след като отвори се усмихна на триото. Отмести се, за да влязат, като правеше всичко преднамерено бавно, та да си даде време. Време да помисли, време да намери правилното произведение…
Настаниха се на възглавниците на пода и усмихнато отвориха първата бутилка, като подадоха на Светлана книгата, сякаш тя си нямаше копие. Минута мълчание, две… всички чакаха, в това число и Светлана. Но докато трите очакваха началото, Светлана Владимировна очакваше идеята. Реши да позабави малко нещата…
— Е как мина седмицата, нещо интересно? — усмихна им се тя, като зае мястото си по средата… мястото на барда*2.
— Едно и също нищо интересно, при теб как е? Сигурно същото! — Александра не искаше да си говорят празни приказки. Искаше си приказката и не позволи на Светлана да насочи темата в друга насока.
— Да, така е… гледали ли сте наскоро някой интересен филм? — попита с надежда тя, можеше и да вземе идея от тях.
— Не знаеш какво да правиш с книгата, нали, в това ли е проблема? — попита Лидия. Беше права, но Владимировна никога нямаше да си го признае.
— Не, просто като всеки един егоцентричен човек, се опитвам да удължа времето на очакването.
— Ще се напием докато започнеш, за това не отлагай повече! — едва ли не нареди Лидия.
— Аз гледах един филм… — започна замислено Вася. Василиса не блестеше с ум, но пък и не бе особено злобен човек, така че този й недостатък не дразнеше околните често. Лидия и Александра въздъхнаха тежко и зачакаха продължение на изречението. Естествено то не последва.
— Кой? — с надежда попита Светлана.
— Не помня как се казваше…
— За какво се разказваше? — не се отказа тя.
— Ами за една жена и… за едни мъже и… — както и мисълта, така и говора на Вася бяха бавни. Светлана се подразни и с ръка показа, че не я вълнува. Докато стигнеше до сюжета на филма, наистина щеше да се напие. Така отново сме на старта и отново нямаше и на идея за какво да им говори. „Ами за една жена и…“ можеше и тя така да им мънка до края.
Светлана се видя отстрани, как една крушка се появява над главата й. Сети се! Идеята дойде!
— Така, въпроса ми е: Какво ще се случи ако Джаксън на Мейсън се влюби в труп?
— Зомбита или некрофилия*3? — попита скептично Лидия.
— Малко и от двете…
— Не ми хареса „Топли тела“*4, а само този филм ми идва на ум за случая. „Нощта на живите мъртви“*5 няма да подхожда на книгата.
— Не, няма да са тези двата.
— Няма да си го измислиш сама нали, няма да е интересно така… — нацупи се Лидия.
— Не, филма, за който говоря се казва „Освирепяла“*6.
— Не съм го гледала, за какво се разказва?
— Ами… — Светлана се замисли, ако има кажеше истината те не биха искали точно този филм в романа на Кони Мейсън. За жалост книгата й внуши, че точно това е правилният филм. Друго нищо не можеше да й дойде на ум, пък и идеята, която й се въртеше вече в главата беше добра. — Нека да остане изненада. Да започваме ли, когато свърша, ако искате може да гледаме филма?
— Да, нека започваме, че започнах да губя търпение!
— Така: „Лондон 1795 година. Призраците бяха ужасно непредсказуеми…“



[* „Дванайсетте стола“ — Книга на авторите Иля Илф и Евгени Петров, продължение на книгата „Златния телец“, издадена през 1931 година.]
[*2 бард — на келтски bardos е представител на третата каста на предримското жреческо съсловие у келтите — друидите. Бардовете са певци и поети, пазители на родовата памет, създатели на поеми и предания за вождове, богове и герои.]
[*3 Некрофилия — още наричана танатофилия и некролагния е сексуално привличане от трупове.]
[*4 „Топли тела“ — Американски филм от 2013 година. Филмът разказва за любовта на живо момиче и зомби.]
[*5 „Нощта на живите мъртви“ — Режисираният от Джордж Ромеро „Нощта на живите мъртви“ остава и до ден-днешен един от най-популярните и дискутирани хорър-трилъри за зомбита.]
[*6 „Освирепяла“ — Американски филм от 2014 година. Режисьор и сценарист Майкъл С. Охеда.]

[N.Perfilova]

> 1 Глава

… Духовете бяха ужасно непредсказуемо нещо!
Старият Индианец още веднъж се убеди в това тази вечер. Погледна към момичето, което лежеше на леглото в дома му. Къщата му представляваше една каравана в пустинята на Акме, град в Ню Мексико. За жалост Индианеца бе наказан и сега живееше между два свята. Света на живите и Другия свят. Времето просто не течеше, нямаше минало, нямаше бъдеще, нямаше настояще. Преди години се опита да помогне на едно младо момиче, но вместо да я спаси я затвори в същия затвор, в който се намираше той сега. Е почти същия. Момичето запази тялото си, но така като душата вече не му принадлежеше обвивката се разпадаше. За жалост Зоуи, така се казваше момичето, се свърза с Мангас Колорадас, много отмъстителен дух, и така започна да наказва всички, които я бяха наранили в живота. Когато момичето най-накрая унищожи тялото си, Индианеца реши, че то е преминало в Другия свят, света, който ни очаква, след като напуснем Света на живите. Но грешеше, нито тя нито Мангас Колорадас намериха покой, двамата останаха по средата. Великите духове от Другия свят наказаха Индианеца, като го оставиха в тази средна вселена, където се намираше той и дома му.
Индианецът въздъхна тежко. Новото момиче се размърда, отвори очи и го погледна яростно. Тя бе ядосана. Повечето в нейното положение се събуждаха уплашени, но тази се събуди гневна.
— Коя си ти? — попита Индианеца.
Мойра О'Тул погледна възрастния мъж срещу себе си. Още не можеше да си спомни всичко, което представляваше миналото й, но знаеше едно — изпитваше гняв. Гняв към света и най-вече към мъжете. Спомни си името, спомни си и брат си Кевин, но сякаш случките, които съпътстваха тези имена бяха отлетели. Като се напрегна малко, картина след картина видя живота си и… смъртта си.
— Мъртва ли съм? — попита Мойра.
— За жалост, да, така е! Оправиха тялото ти, доколкото можаха, но скоро то ще започне да се разпада.
— Защо?
— Защото душата ти вече не принадлежи на тази обвивка. Но ще се запази, докато не направиш това, което се очаква от теб.
— А след това?
— Ще отидеш в Другия свят. — Мойра затвори очи. Бързо ги отвори. Виденията за това как е умряла веднага се появиха в мрака. Дали и този е един от тях, дали и този се бе гаврил с тялото й? Не усещаше заплаха, а само гняв… този гняв изпълваше клетките й, този гняв я оставяше сега напълно спокойна пред факта, че вече не е жива.
— Какво трябва да направя?
— В света на живите има два духа, преплетени в едно. Духа на едно момиче на име Зоуи и един индиански вожд на име Мангас Колорадас. Духовете им се срещнаха, когато група мъжа погубиха живота на Зоуи, но аз я намерих и се опитах да я спася. Мангас Колорадас се намеси и тялото й умря. Душите им, обаче останаха в телесната обвивка, за да отмъстят на мъжете причинили й болка.
— Значи ми се дава шанс да си отмъстя?
— За жалост, да!
— Защо за жалост, те ми го причиниха, те не ми дадоха право на избор, те… — Мойра замълча и преглътна. Бе расла като благовъзпитано и богоязливо дете. Стараеше се да не прави зло на никого, опитваше се да бъде… добра. Защо й се случи всичко това? Защо попадна на онова място? Защо й причиниха всичката тази болка? Да си отмъсти, точно това щеше да направи, щеше да ги накара да страдат, така както те я бяха накарали да страда. Щеше да им покаже, какво е да си уплашен и безпомощен.
— Тези духове, те са ядосани, те ще насочват ръката ти, но… — Индианеца замълча. Видя пламъка в медните очи на момичето. Когато я намери тялото й бе обезобразено. Цялото в синини и рани, счупени ребра, счупени лицеви кости, счупен крак, многобройни разрези, прерязано гърло… явно смъртта й никак не е била лека и бърза. Духовете поправиха тялото й, преди да върнат душата на момичето в него. Трябваше им здраво тяло, за да свършат деянието си, можеха да го поддържат само ако е празно. Така като душата на девойката се върна в обвивката си, то рано или късно щеше да се разпадне. Процесът щеше да започне веднага, щом тя напуснеше къщата му и се върнеше в Света на живите.
— Защо искат да ми помогнат, те познавали ли са онези мъже?
— Не, това, което се случи с тях бе в бъдещото в света на живите. Но в света на духовете няма бъдеще или минало, тук няма време. Но след като Зоуи наказа мъжете, които я бяха убили, тя остана с Мангас Колорадас и те започнаха да търсят сродни души, за да насочват техните ръце по пътя на отмъщението.
— Ще ми помогнат, така ли?
— Да, сега са един, но са и двама. Делят една душа, а това се случва за пръв път, за това и аз сега съм затворник. Наказан съм за това, че сътворих този нов дух.
— Какво трябва да направя, за да започна? — попита спокойно Мойра. Вече не чувстваше страх, нито болка, нито тревога. Изпразни се от вътре, всичко, което сега притежаваше бе гняв.
— Щом излезеш от този дом, ти ще тръгнеш да ги търсиш! Мангас Колорадас и Зоуи ще бъдат до теб и когато трябва ще бъдат теб.
— Добре, щом е така искам да започна…

* * *

Лондон 1795 година.
Духовете бяха ужасно непредсказуемо нещо!
Като младеж Джаксън Грейстоук бе претърсил всяко кътче на обхванатата от разруха каменна къща, която бе наследил, с надеждата да открие призрака на лейди Амелия, но напразно. Като юноша бе готов да се откаже от кътните си зъби само за едно зърване на тази неуловима лейди, чийто дух се появяваше от време на време и витаеше из залите на Грейстоук Манър. Не и сега, когато вече не вярваше в призраци.
Повече от двеста години след смъртта на лейди Амелия се твърдеше, че се появява само пред онези Грейстоук от мъжки пол, които бяха кривнали от правия път. Нейният призрак рядко изплуваше от забравата, тъй като малко от наследниците на рода бяха достатъчно грешни, за да имат нужда от помощта й.
До появата на Черният Джак Грейстоук Черната овца на семейство Грейстоук — мъжът, отдал се на разгулен живот.
Измамник, мошеник, развейпрах, пропаднал тип, прелъстител на женски сърца. Мъжете го харесваха, жените го обожаваха. А лейди Амелия, която кръжеше над леглото му като ангел на отмъщението, го гледаше гневно и с явно неодобрение…
След дълъг монолог с призрака Черния Джак Грейстоук излезе от дома си, в бурята. Подкара сам каретата си в тъмната нощ, защото не искаше да буди кочияша. Замисли се дали лейди Амелия не е само плод на неговото въображение. Тя не му говореше, а само насочваше. Може би започваше да се побърква?
Черния Джак се запъти към клуба на Уайтс, за да изпие няколко питиета и да се отърси от спомена за призрака. Часове по-късно, след като бе прекрачил прага на заведението, Джак заедно със своя приятел Спенс тръгнаха, клатушкайки се към каретата. Черния Джак убеди спътника си, че дори пиян е напълно способен да управлява превозното средство…

Мойра се изправи. Тялото не я болеше вече. Спомни си непоносимата болка преди смъртта. Преди онзи човек да забие острието на ножа си във врата й. Когато видя металния блясък Мойра О'Тул не се уплаши, напротив, бе благодарна, че всичко свърши. Тя кимна рязко на стария мъж и излезе през вратата. Смути се. Докато гледаше през прозорците ясно си даде сметка, че е ден и се намират в пустиня, ала щом прекрачи прага се озова в тъмната лондонска нощ. Валеше дъжд, но Мойра не изпита студ, докато нещо не я връхлетя и тя падна на улицата. Опита се да се поизправи, но се отказа. Щеше да види кой я е нападнал, ако бяха същите, които търсеше, лова щеше да започне веднага…
— За Бога, какво беше това? Спри, ударихме нещо! — Спенс се наведе надолу с опасност за живота си, и се взря в тъмнината. Скочи от капрата и започна да обикаля разкаляната уличка. Търсеше тяло, но се надяваше да не намери.
Джак също слезе от капрата. Загледа се и видя малката купчина от страни на пътя. Наистина ли бе ударил някого?
— По дяволите!
— Какво има? Откри ли нещо?
— Не нещо, а някого — коленичи да опипа тялото. Оказа се жена…
Мойра усети ръцете по себе си, но не помръдна. Кой по-добре от нея, можеше да се прави на умрял. Видя, изпод съвсем леко отворените си очи, как едната й ръка бе застанала в странна позиция сякаш бе счупена, но не я болеше. Повече никога нямаше да изпита болка. Не помръдна, когато един от мъжете заговори.
— Какво ли е правила навън в нощ като тази?
— Вършела си е работата. — отговори му, този, който още я опипваше по тялото. Заслуша се как започнаха да обсъждат какво да правят с нея. Прехвърляха си отговорността един на друг. Разбра и имената им, Джак и Спенс. Не й говореха нищо, но много от мъжете, които я бяха наранили, й бяха непознати преди това. Не можеше да види лицата им, защото не искаше да се издава, но тя знаеше… в момента, в който зърне, когото и да било от онези тя щеше да ги разпознае. Щеше да види отново спомена за онова място, за онази стая, за онова легло. В началото бяха много и носеха маски, но после онзи я отнесе на друго място, скара се с останалите, каза, че тя е негова и на приятелите му и не се дели с останалите членове. Тя го познаваше, о, колко добре го познаваше. Тогава бе дрогирана и безпомощна, но вече не. Сега бе силна и знаеше, че духовете щяха да й помогнат.
Не след дълго мъжете взеха решение да остане при онзи с името Джак. Качиха я внимателно в каретата и потеглиха. Мойра все още не помръдна, не още, трябваше да почака, да издебне правилното време за атака… След като стигнаха до имението на Джак, той я пое на ръце и тръгна към къщата. Започна да рита с крак вратата, като изпрати Спенс да доведе лекар. Искаха да се погрижат за нея? Ако бяха, тези, които търсеше, те нямаше да направят нещо подобно. Значи бяха други. Дали можеха да й помогнат? Можеше ли да ги използва, за да осъществи плана си. Преди да умре Мойра О'Тул бе бедна. Онези, които търсеше бяха от висшето общество, хора с положение и пари. Джак и Спенс изглеждаха богати, можеше ли да ги накара да й съдействат? Едва ли? Но можеше да измисли как да ги надхитри така, че да се добере до другите.
— Донеси гореща вода и кърпи в стаята ми, Петибоун — нареди Джак на иконома си — Преживяхме неприятен инцидент. Лорд Фенуик отиде за лекар.
Вече в стаята си, Джак внимателно положи жената в средата на леглото си. После се отдалечи и за пръв път внимателно я огледа. Доста се изненада, като разбра, че е много млада и въобще няма вид на лека жена. Патрицианските й черти и красивото й тяло не можеха да бъдат свързани с най-древната професия. Вероятно отскоро е в този занаят, гадаеше той и погледът му обхождаше крехката фигура. Джак бе срещал най-различни жени. Но тази жена, почти момиче, не влизаше в нито една категория. Корона от великолепни коси с тъмно-меден цвят увенчаваше красиво изваяна глава и падаше в небрежни кичури около тесните й рамене. Беше с деликатни черти и той откри, че е много любопитен какъв е цветът на очите й. Под мокрите дрехи се очертаваше стройно, добре оформено, тяло.
Мойра знаеше, че я оглежда. Ако сега я докоснеше щеше да го убие. Никога преди не бе причинявала нечия смърт, но знаеше, че сега е напълно готова на това… нещо повече очакваше го, искаше го, жадуваше го. Тя бе друга — спомените, живота й всичко си бе същото, но смъртта я направи различна.
— Явно ще трябва да те освободим от тези мокри дрехи — обърна се Джак към безмълвната фигура. В момента, в който протегна ръката си жената го стисна с нечовешка сила за китката и впери твърд поглед в очите му. Той се стресна и се помъчи да измъкне ръката си, но безуспешно, ако жената стиснеше още малко щеше да се спука костта… Петибоун влезе в стаята с водата и при гледката на господаря си, хванат от крехка жена, почти изтърва каната. Жената не проговори, само го гледаше втренчено.
— Пуснете ръката ми, мадам, няма да Ви направя нищо! — окопити се най-накрая Джак. Жената бавно разтвори пръстите си и го пусна. Погледна иконома, върна погледа си към него и се отпусна на леглото като затвори очи. Джак реши, че отново е изпаднала в безсъзнание и за това, когато лекаря се появи ги остави сами.
— Не ме докосвай! Не обичам да ме докосват!
— Значи сте в съзнание, госпожице? Искам да Ви прегледам, а ако не мога да Ви докосна, не мога да Ви помогна.
— Вие не можете да ми помогнете. Никой не може да ми помогне. Аз не искам Вашата помощ, мога и сама да се погрижа за себе си. — като каза това Мойра хвана счупената си ръка и с едно движение я намести. Докторът остана като гръмнат да гледа това невероятно нещо. Тя не издаде дори звук. Стана от леглото, отдалечи се и я погледна изпитателно.
— Коя сте Вие, госпожице?
— Мойра! — отговори и отново затвори очи.
Доктор Дъдли намери мъжете в салона на къщата. Влезе в стаята и първия въпрос, който изплю бе:
— Коя е тя?
— Тя е далечна роднина на Джак, откъм ирландска страна в семейството. Баща й е барон, който е изпратил дъщеря си в Лондон, за да бъде въведена в обществото. — каза Спенс като бързо се ориентира в обстановката. — Протеже на Джак. Била е наранена, когато каретата се е преобърнала в покрайнините на Лондон. Лежала е няколко часа на дъжда, преди да пристигне помощ и да я докарат тук.
Доктор Дъдли поклати глава и шумно въздъхна:
— Момичето, според мен е доста зле. Ръката й е счупена, но тя я намести…
— Искате да кажете, Вие я наместихте.
— Не, искам да кажа, че тя сама си я намести. Не можах да направя обстоен преглед, мисля, че е още в шок, не искам да стресирам Мойра точно сега. Ще се върна друг път, за да направя каквото мога за нея. Сега нямам време трябва да вървя.
— Значи знаете името й?
— Да, тя ми го каза, очарователен ирландски акцент, — после си спомни думите й — но изключително твърд глас.
Джак се забавляваше на цялата ситуация. Тръгна към стаята си, за да види какво още може да му преподнесе тази жена. Спенс тръгна с него, доволен от реакцията си към доктора.
— В съзнание ли сте? — попита Джак.
— Да.
— Спомняте ли си, какво се случи?
— Да.
— Вие сте в моя дом, това е лорд Спенсър Фенуик, а аз съм Джак Грейстоук.
— Черния Джак! — констатира жената.
— Вие сте чували за мен?
— Само клюки.
— Не им ли вярвате?
— Не ме вълнуват, че да им вярвам! — отряза тя.
— Трябва ли да уведомим някого за инцидента? Работодател например?
— Не.
— Можете ли да кажете повече от една дума?
— Ако се налага.
— Сега се налага, какво правихте на вън в такава нощ? — започна да се ядосва Джак.
— Търсих нещо.
— Какво?
— Това е мой проблем, не Ваш! Уморена съм, оставете ме намира! — каза тя и затвори очи, за да им покаже, че повече няма да им отговаря. Джак се намръщи, за коя се мисли тази жена?
От своя страна Мойра не искаше да говори с тях, защото още нямаше план какво да прави. Трябваше да реши какво да каже и как да ги накара да я заведат до онези, които търсеше. Като прислужница бе чувала приказките за Черния Джак, той е човекът, който ще й помогне да стигне до другите. Ако бе от тях щеше да приключи и с него, нищо че не бе от онези, които я затвориха в отделната стая.

Пред Спенс да си тръгне Джак весело се усмихна на облога, който двамата сключиха, след като излязоха от стаята на жената. Щяха да я представят обществото, да го направят като игра. За три месеца той трябваше да обучи момичето и да й намери добър мъж. Ако успееше получаваше две хиляди лири, ако не, се разделяше с двата си коня, последното му ценно притежание. Щеше да превърне младата жена в Пепеляшка и щеше да изкара пари от това. Реши за себе си, че жената е много странна, но имаше добро произношение и красиво лице. Може би, наистина, както каза лекаря, бе в шок, но щеше да се окопити. Тогава той щеше да й предложи да изиграят тази комедия и тя щеше да се съгласи, коя жена би отказала такова нещо? За една вечер от курва щеше да се превърне в дама.

[N.Perfilova]

> 2. Глава

Амелия погледна неодобрително към русото момиче до себе си. Очите й бяха неустоими — ангелски очи. Въпреки това Амелия знаеше, че пред нея не стои ангел, Зоуи бе всичко друго, но не и това…
— Ако знаех, какво е станало никога нямаше да ви го дам! — каза тя. Искаше да вкара наследника си в правия път, да му подари любов, знаеше всичко за Мойра преди смъртта и според нея тя бе човекът за Джаксън. Когато Мойра изчезна от Света на живите, Амелия не се притесни, защото тя не бе и в Другия свят…
Амелия не искаше да предприеме следващата крачка и да остави семейството си. Искаше да бди над тях и така получи позволението на Духовете да остане и да наглежда потомците си. Никога не бе срещала друга форма на съществуване като себе си… до сега. Но тази тук, това дете, това красиво създание… то не бе като Амелия.
— Не знаех какво е станало. Тя няма да дари мир на Черния Джак, накарайте я да си иде.
„Не, той ще й помогне!…“ — направи знаци с ръцете си Зоуи. Тя се бе родила глуха. Това не й пречеше. Имаше грижовна майка, любящ годеник… всичко. Но живота й бе отнет. Като труп тя придоби слух, чуваше за пръв път през живота си. В началото това толкова я зарадва, че тя почти забрави какво бе станало. Докато не ги видя, тези, които я бяха погубили. Тогава се появи и Той. Духа на Великия индиански вожд. Зоуи взе неговата сила и започна да ловува. След като тялото й бе унищожено, Зоуи остана по средата, не прекрачи портите на Другия свят, остана с Мангас, който също като нея не получи покой, въпреки всичко, което бяха сторили, за да си отмъстят. Като затворена между двата свята Зоуи отново изгуби слуха си. Тя не можеше да бъда друга, същността й бе да е такава.
— Той е мое семейство, а тя ще го погуби окончателно. Защо не я оставите да отиде и да ги избие всички сама? — Зоуи се взираше в устата на духа на Амелия. Способна да чете по устните й тя разбираше всичко, което се казваше.
„Защото, това няма да й даде покой. Ловът, дебненето, изчакването… плана. Това е нещото, което ще й помогне да стигне до Другия свят.“
— Това само ще я озлоби. Защо не я оставихте да си иде, защо я задържахте? — Амелия разбираше езика на Зоуи. За толкова години в Света на живите тя бе научила доста неща. Не можеше да знае всичко, все още бе в този свят, така че още разсъждаваше и мислеше като човек, но това щеше да се промени, когато най-накрая решеше да си иде. Не знаеше какво я чака отвъд, но и не бързаше да разбере.
„Защото те й причиниха болка, заслужават да бъдат наказани, трябва да се раздаде правосъдие. Няма да спрем, докато всички те не си платят.“
— Знаеш, че това никога няма да спре, нали? Винаги ще има жертви, това е животът, Вие никога няма да спрете, нали?
„Никога няма да спрем!“ — съгласи се Зоуи.

* * *

Мойра не можеше да заспи. Дали някога щеше да може да спи? Надяваше се, че не, защото това означаваше, че щеше да сънува, а тя не искаше да сънува. Знаеше какво ще види във фантазиите си. Стисна медальона на майка си. Преди нещата бяха много по-прости, макар проблемите й тогава, да я занимаваха ден и нощ. Вярваше, че е наследница на богат род, майка й бе казала, че е така. Отгледаха я, нея и брат й, като им дадоха добро образование за възможностите си. Но за какво й бе сега всичко това? Напусна Ирландия, за да не е в тежест на семейството на Кевин. Искаше да му помогне, като си намери работа в Англия, искаше да направи живота си по-добър. Вместо това тя умря.
Дали и Черния Джак, бе от Онези? Дали бе като лорд Роджър? Дали и той членуваше в онзи клуб? Дали е бил там онази вечер?
Дори и да е бил едва ли щеше да я познае. Мойра знаеше, колко момичета са били погубени от онези мъже. Те не се помнеха, те просто преминаваха за тяхно удоволствие. След като се върна в Света на живите момичето сля съзнанието си с това на Зоуи и Мангас Колорадас. Видя какво бе станало с тях, видя какво са им причинили. Това я разгневи още повече.
От една страна Мангас Колорадас — той бе велик вожд. Предвождаше народа си, като се надяваше, че ще живее с мир с белите. Дори се съгласи да потъпче гордостта си и да развее бялото знаме пред натрапниците в земите си. Не искаше да се пролива кръв, искаше мир и спокойствие за себе си и тези, които обичаше. Отначало дори помисли, че ще го получи. Но бригадния генерал Джоузеф Родмън Уест го излъга. Той не искаше мир. Той мразеше всеки различен нему, а индианците бяха други.
Червени ръце сред своите, Мангас Колорадас сред белите, бе предаден и убит. Главата му бе откъсната, сварена и консервирана. Тогава той остана в сенките, остана по средата… остана, за да види как избиват хората му. Великия вожд на апачите зачака, за да си отмъсти на това бяло семейство, което го излъга и което причини толкова страдания… надеждите му се оправдаха един ден, когато срещна Зоуи.
От друга страна Зоуи имаше всичко, което можеше да иска. Годеникът й Дийн я обичаше, щяха да се женят. Тя пътуваше към него щастлива и доволна, че скоро ще се съединят, но мина през града Акме, града на Мангас Колорадас. Там, виждайки как наследниците на Джоузеф Уест продължават да преследват и избиват червенокожи, Зоуи реши да помогне. Това я постави на пътя на братята и те отнеха живота й така, както го направи лорд Роджър с Мойра.
Заравяйки трупа й, все едно е куче, те не видели, че Зоуи още диша. Намери я Индианеца, решил да й помогне, но Мангас Колорадас я взе пръв. Така и двамата щяха да имат своя жадуван край. Щяха да накажат всички онези, които трябваше да бъдат наказани. Зоуи жадуваше за кръв, за тяхната кръв и тръгна на лов…
Но след като всичко приключи, тя и Червени ръце не намериха покой. Те останаха в сенките и дебнеха. Чакаха новата си плячка. В света имаше хищници и жертви, за себе си те решиха никога повече да не бъдат от втория вид.

* * *

Джак се запъти към стаята на Мойра в особено добро настроение. Докато Петибоун го обличаше каза, че момичето е будно. Трябвало й нова прислужница. От къде, за Бога, да вземе пари за такава? Джак бе тотално разорен и не можеше да си позволи абсолютно нищо. За това и плана, който сътвори му се стори толкова добър. Щеше да накара всички натруфени контета да си загубят ума по едно жена със съмнителна репутация. Щеше да се посмее за тяхна сметка, така както те се смяха на него сега. В същото време младия мъж щеше да приспи и собственото си чувство за вина, че едва не прегази въпросната жена. Тя бе красива и ако бе и умна щеше да уреди живота си перфектно, така както не бе и мечтала някога. Джак от своя страна щеше да гушне две хиляди и така да оправи поне за момент положението си.
— Как се чувствате, госпожице, как е второто Ви име? — попита той, като се настани на един стол срещу леглото на жената. Тя седеше студена и далечна, в погледа й не се четеше нито една емоция. За какво ли мислеше сега?
— Мойра О'Тул.
— Така, госпожице О'Тул — започна да говори Джак. В гласа му се долавяха арогантни, снизходителни нотки. И той като Онези я мислеше за по-малко човек от себе си. — разкажете ми повече за себе си. Къде живеете, с какво си изкарвате прехраната, такива неща…
— Работех като прислужница в една къща.
— Трябва ли да им съобщя къде сте?
— Не!
— Не? Защо, госпожице О'Тул? — повдигна вежди. Тази жена бе наистина красива. Никога не бе виждал създание с такъв цвят на косата. Не можеше да прецени дали е червен или кафяв… по-скоро меден.
— Защото напуснах.
— Защо?
— Защото не ми харесаха условията. От тук нататък правя само това, което ми харесва, господине. А в момента не ми харесва да Ви давам обяснения.
— Какво правихте сама в онази тъмна нощ, среща с любовник ли имахте? — Джак се подразни на отношението й към себе си. Но имаше нещо в нея, в тази самонадеяна и наперена стойка. Сякаш тя бе войник на пост и чакаше да нападне врага. Той ли бе този враг?
— Не.
— Тогава какво?
— Това не е Ваша работа.
— Добре, щом не искате да говорите за миналото си, сте напълно права, не е моя работа. Нека Ви разкажа за себе си, тогава, става ли? Аз съм беден баронет и рано или късно трябва да се оженя за пари, за да мога да поддържам тази купчина камъни…
— И това какво общо има с мен? — значи искаше нещо. Всичко, за което Мойра можеше да се сети бе отвратително. Не се притесняваше, не се страхуваше, ако нещо се обърка помощта ще дойде, Мангас и Зоуи бяха винаги готови за атака, а Мойра жадуваше за нея.
— Вие говорите добре, явно не сте и глупава… — отново този снизходителен тон.
— Макар че произхождам от бедно фермерско семейство, това не ме прави по-малко човек. Майка ми, Мери, настоя да даде добро образование на мен и моя брат. Напуснах дома си, само защото исках да му помогна, той има жена и деца. Родителите ми умряха от тиф, те не могат да ни поддържат в момента. — не знаеше защо му разказа това. Почувства се почти нормална, докато си говореше с този човек. За миг забрави, какво е станало и искаше просто да му докаже, че не стои по-долу от него. Мери винаги е твърдяла, че е незаконна дъщеря на английски благородник и това правеше Мойра и брат й Кевин наследници на човек, когото дори не познаваха, но вярваха, че съществува.
— Доста странно…
— Защо? Защото кръвта ни не е синя? Искам да Ви попитам, с Вашето потекло, ще живеете ли вечно, господине? Или и Вие като нас, всички останали на този свят, един ден ще умрете? — тя се почувства жива. Странно чувство, което помисли, че си е отишло, както и истинския й живот.
— Аз… — Джак не можа да продължи, защото в стаята влезе неговия приятел. И той ли бе от тях? Изглеждаше добродушен, но Мойра знаеше, че това не е истина. Никой не е такъв какъвто изглежда, най-вече тя.
— Значи е будна, каза ли й вече за плана ни? — попита директно мъжът, при което Джак го изгледа намръщено. Тактът не бе от силната страна на Спенс.
— Какъв план?
— Нека първо да Ви обясня, госпожице. Спенс ще наследи титлата херцог и не би направил нещо, за да навреди на репутацията си. За сега той е маркиз с пълните си права. Слава Богу аз нямам претенции за толкова висока титла. Нека й се радва моя братовчед, Ейлсбъри.
— Хайде, Джак! — прекъсна го Спенс — Сигурен съм, че мис О'Тул не се интересува от родословното ни дърво, нито от липсващите ти титли.
— Извинявам се. Мис О'Тул, временно сте нетрудоспособна, заради ръката си, нямате къде да идете и нямате къде да живеете, за това и реших да Ви предложа нещо, от което всички да сме доволни. — Мойра се ядоса. Значи така, тези искаха да я използват. Така както всички мъже искаха да използват жената. В това време, защото Мойра знаеше, че има много повече от това, което е сега, жената бе нищо. Жена като нея, без пари и защита бе още по-долу от нищо. За това й се случи всичко това, за това стана, така че тя умря, без никой да си мръдне пръста. Но нещата щяха да си променят, тя щеше да се застъпи за себе си и за всички, които бяха използвани от Онези.
— Слушам, какво искате от мен? — „кажи го, кажи какво искаш да направиш с жена като мен. Тогава аз ще ти покажа какво ще направя с човек като теб!“
— Ако се съгласите с малката шега, която сме замислили със Спенс, Ви обещавам истинско забавление. И най-важното, ако нещата се развият както се надяваме, повече никога няма да се притеснявате за паричното си положение…
— Все още не разбрах какво искате? — прекъсна го тя. Джак се усмихна доволно, това не бе скромна и глупава ирландска селянка. О не, това бе жена с характер и твърд поглед. Това можеше да е проблем, защото мъжете от висшето общество не си търсеха силни половинки. Точно обратното, но след като Джак поработи с нея, щеше да оправи нещата.
— Хрумвало ли Ви е някога да се представите, като истинска дама? Какво ще стане ако Ви представим пред лондонското общество, като дама с благородно потекло? Ще изчакаме подходящия момент и ще Ви представим като моя далечна родственица от Ирландия, а аз ще бъда Вашия покровител. Баща Ви ще е барон, от което следва, че сте лейди. Лейди Мойра. Как Ви звучи?
— Идеално! — усмихна се жената. Значи така, няма драма, няма съмнение, няма дори опит да ги убеди, че не търси материалното в живота. Още по-добре. Значи тази е от породата на Черния Джак, това само улесни плана му.
— Имам само една забележка.
— И каква е тя, мис О'Тул? — попита другия мъж.
— Не искам да чакам. — много скоро тялото й щеше да започне да се разпада. Преди това трябваше да попадне в света на Онези, а когато най-малко очакват да нападне. Червени ръце бе войн, стратегията бе неговата същност, но бе нетърпелив. От друга страна Зоуи можеше да чака. Така духа на двамата се съчета в сила, която Мойра О'Тул щеше да отприщи върху главите на тези, които го заслужаваха.
— Не можете да се появите сега и с тази ръка. Първо трябва да Ви подготвим, да Ви обучим…
— Не, ако искате да чакам, отговорът е не. Знам как да се държа, също така знам, че трябва да си затварям устата пред силните мъже от високите Ви кръгове. Ръката не ме притеснява, това не е проблем. Или приемете моите условия, или си тръгвам веднага и не можете да ме спрете!
В главата на Джак настъпи хаос. Тази жена бе нещо различно, знаеше какво иска и действа, за да го постигне. Възхити й се. Това добре, но ако направеше нещата прибързано щеше да загуби всичко, щеше да се провали с гръм и трясък още преди да започне. Трябваше да я убеди да почакат, да я научи, да я направи идеална.
— Не мога да се съглася с това, мис! — отсече твърдо. Тя щеше да се уплаши, че няма да може да се издигне и щеше да се предаде.
— Тогава, аз мога да Ви кажа само едно. Довиждане! — Мойра О'Тул стана от леглото, както бе облечена в бялата риза, която й оставиха снощи. Загледа се в мъжете от високо и започна да се оглежда, за да намери дрехи, с които да си тръгне от тях, така като вчера слугите взеха нейните собствени, трябваше да открие нещо друго.
— И къде смятате да идете? — попита подигравателно Джак.
— Не е Ваша работа! Къде са дрехите ми? — тези, с които я бяха заловили Онези. Макар, когато нещата тръгнаха на зле и дрехите й да бяха нарязани и изхвърлени, тя се бе озовала в тях, когато се събуди в дома на Индианеца. Роклята бе здрава, като в началото. Поправена, както бе поправено и тялото й.
— Моля да размислите…
— Не, приемате или не? Това са моите условия. — Джак се загледа в ръката й. Тя бе синя и леко подута, но сякаш не бе счупена. Мойра я движеше с лекота, кой човек е способен да пренебрегне болката по този начин. Дали нямаше нещо повече в нея? Какво ли е станало в миналото й? Джак разтърси глава. Не това е целта му, не искаше да знае нищо, така имаше опасност да се привърже и дори да изпита вина, че я използва, за да подобри собственото си положение. Не, каквото и да криеше в миналото си тази жена не го засягаше.
— Така да е, мис О'Тул. Да стане както Вие искате! — предаде се той. Знаеше, вътрешно бе сигурен, че ако й откаже тя ще си иде и тогава нямаше да има оръдие, с което да изпълни плана си.

[N.Perfilova]

> 3. Глава

Джак помоли Мойра да остане поне този ден в стаята си. Трябваше да й намерят подходящи дрехи и изреди куп други проблеми, които изобщо не вълнуваха Мойра О'Тул. Стана и започна да се разхожда напред-назад из стаята. Чувстваше се като на старта. Всеки момент щеше да чуе сигнала и да тръгне към финала. Огледа масичката с огледало над нея. Очевидно там Черния Джак се привеждаше във вид, преди да напусне уединението на стаята си. Отвори първото чекмедже, не намери нищо интересно. Трябваха й оръжия, такива каквито да не бият на очи, но да причиняват болка. Едва ли щеше да намери лък със стрели и томахавка* нейде из къщата, любимите на Червени ръце, но все щяха да измислят нещо. Затвори чекмеджето, като забрави да махне пръста си и го прескрипа. Издърпа го раздразнено и почти не откъсна част от него. Загледа се. По дяволите, сега показалеца й висна на една страна. Изправи го, чу се пропукване на кост, но проклетия пръст отново увисна, като този път кокала се подаде през кожата. Мойра се намръщи, така нямаше как да стане, трябваше да позапази малко това тяло, поне докато не си отмъсти. Видя една от кърпичките на Джак върху масичката. Взе и откъсна част от нея. Отново хвана висящата част от пръста си и го постави върху издадената кост. За да го задържи на мястото си, този път, обвърза показалеца с откъснатото парче плат и го пристегна така, че да не мърда. Погледна към синята си ръка. С това нищо не можеше да направи. Щеше да я крие под дрехите… трябваше да внимава. Сега, когато знаеше всичко за тактиката на бойното поле от Мангас Колорадас, трябваше да използва този опит, а не да прави глупави грешки. Те можеха да й костват изхода от войната, а това бе меко казано нежелателно.
Цял ден Джак се чудеше какво да предприеме, за да забави появата на Мойра в обществото, но нищо не му дойде на ум. За да не се вглъбява допълнително излезе от къщата, както го правеше винаги. В клуба се понапи стабилно и срещна Виктория Грийн. Жената, която щеше да му стане жена, евентуално, за да може той да се докопа до парите й. Беше и добра в леглото. Вярно, искаше да го промени с времето, но това просто нямаше как да стане. Естествено Черния Джак не й сподели този факт.
Двамата решиха да отидат в къщата на Джак. Той, достойно пийнал, изпита огромно желание да прави любов с Виктория, всъщност с която и да е жена, за това не отказа на своята настояща изгора. Качиха се в спалнята му. Джак бе забравил, че в леглото се мъдри друга жена…
Цял ден Мойра обикаляше стаята и измисляше нови начини за убиване. Всеки трябваше да изпита това, което заслужава, преди да премине в Другия свят. Отпусна се на леглото и изведнъж се оказа извън телесната си обвивка.
Пред нея стоеше красива жена. Петибоун й бе споделил, че замъка се обитава от духа на предшественичката на Джаксън Грейстоук — лейди Амелия Грейстоук.
— Остави го намира, иди си, направи това, което трябва, но далеч от него! — каза умолително жената. Тя бе от онези, от добрите и честни души. И Мойра бе такава някого и тя бе същата наивна глупачка. Но вече не.
— Той иска нещо от мен, аз искам нещо от него. Така е честно и така е редно.
— Моля те… — Амелия не можа да довърши. Върху тялото на Мойра се стовари нещо, което върна духа й в телесната си обвивка. Отвори очи и видя как една стресната жена скача от тялото й, а Джак възмутено притвори очи, сякаш едва сега е разбрал, че в леглото си има две жени.
— Коя е тази жена в спалнята ти, Джак? — попита нацупено дамата.
— Аз съм роднина на Джак, претърпях инцидент и сега съм тук, за да се поправя. След това ще си потърся съпруг и ще оставя сър Джак на Вас. — каза невъзмутимо Мойра. Джак тъкмо мислеше как да каже абсолютно същото, но тя го изпревари.
— Ирландка? — повдигна въпросително вежди Виктория, сякаш това е обида. Мойра се намръщи. Третираха я така, както третираха Мангас, както третираха и Дийн, годеника на Зоуи. Той бе негър, което автоматично го направи едно „животно“ в очите на братята Уест.
— Да, това проблем ли е за Вас, лейди, или си мислите, че мога да Ви заразя с порока си да съм различна? От хора като Вас ми се повдига. Величаете се с произхода си и пренебрегвате другите, защото сте злобни и ограничени, но ми е чудно, ако сега Ви нарежа, дали и Вие няма да кървите със същата кръв, каквато ще изтече и от мен?
Дамата отвори ужасено уста, Джак закри лице в ръцете си и след малко вдигна глава и погледна злобно Мойра. Така нямаше да я докара до никъде, ако говореше по този начин. Мойра прочете мислите му и отвърна:
— Не се притеснявайте, сър Джак, няма да си отварям така устата в лондонските салони.
— Виктория, нека отидем в другата стая и оставим Мойра да си почива. Напрежението след инцидента с каретата й дойде в повече и тя говори, без да мисли.
— Нямам намерение да остана, Джак, ела да ме изпратиш. Желанието ми изстина.
След като се качи отново по стълбите на дома си, но този път сам, Джак влезе веднага в стаята на Моря О'Тул, собствената си стая при това.
— Какво си мислиш, че правиш, като говориш така на Виктория Грийн? След като те покажа на хората, тя може да те закопае ако не те хареса и тогава няма да можеш да си намериш достоен съпруг! — изрева Джаксън с отварянето на вратата. Успокои се, като погледна към жената в леглото си. Тя го гледаше невъзмутимо със студените си кафяви очи. Въздъхна и седна до нея. Можеше да види красивите й гърди през ризата. Не се стърпя и погали с ръка бузата й.
Мойра очакваше той да я докосне, не се отдръпна. Искаше да провери, колко точно е повредена. Той се наведе напред и я целуна, като натисна с език устните й, за да се разтворят. В първия момент й стана приятно и тя затвори очи. Тогава го видя, лицето на първия, на Роджър Мейхю надвесено над нейното. Бруталната му усмивка, когато натисна брадичката й така, че да си отвори устата, неприятното усещане, когато напъха месестия си език в устата й, като и отряза достъпа на въздух. Спомни си, че го ухапа и той я удари… бързо разтвори очите си, за да спре тези картини, но пред себе си все още имаше мъж, който я целуваше. Хвана главата му с една ръка и я изви назад и надолу, за да спре контакта с лицето му. Той стреснато отвори очи и се взря в разяреното й лице.
Какво за Бога му ставаше? Уличница или не Джак не можеше да си позволи да се отнася така с нея. Сега той отговаряше за благополучието й и трябваше да държи ръцете си далеч.
— Пусни ме, съжалявам за това, което стана, аз… — заекна той — не се стърпях, така като ме изкуши.
— Това не е вярно. Мъжът си мисли, че жената винаги е виновна, за това, че той не може да сдържи желанието си. Оправдания! Аз не те искам, и не, значи не.
— Нещо ти се е случило нали? — дали някой не бе наранил тази красавица? Какво минало криеше?
— Това не ти влиза в работата, сър Джак, ще ме докосваш само тогава, когато аз ти разреша, ясна ли съм? — тя пусна главата му и Джак излезе от спалнята, без да каже и дума.
Прибра се в другата стая, която сега се наложи да обитава, и се просна на леглото. Над него надвисна призрака на Амелия.
— Какво искаш, направих това, което искаше, а сега виж какво си докарах на главата?
— Тя ще те погуби…
— Какво? Какво каза? За кого говориш?
И да имаше отговор той се загуби, защото Амелия изчезна. Когато се събуди на следващата сутрин, си припомни думите на лейди Амелия и се запита какво ли означават. Натрапчивият призрак бързо започваше да се превръща в досада.

* * *

Рано сутринта на следващия ден Джаксън Грейстоук посети Спенс в дома му. Така като лейди Виктория разбра, че в къщата си има млада дама той трябваше да се погрижи да потули слуховете около нея, като й намери камериерка. Проблема бе, че няма пари. Спенс оправи нещата, като му даде едно момиче от кухнята. Джили Скантън щеше да свърши работа. Поговориха си още малко, като не забравиха да оправят местните клюки. Спенс сподели на Джак, че Роджър Мейхю напуснал страната, в прикритието на нощта, като оставил куп дългове зад гърба си. Джаксън не се изненада. Знаеше, че този мъж членува в един клуб наречен Хелфайър, бяха поканили и него преди време, но той отказа. Такъв вид забавления все още не го привличаха. Остана доволен от свършената работа и лекия разговор с приятеля си, сега остана да мисли за следващата стъпка от плана си.
Щом се прибра в Грейдстоук Менър Джак веднага представи Джили на Мойра, а след като поръчаха вана за младата жена двамата останаха насаме.
— Това оправи един от проблемите, но има и нещо друго, което трябва да се свърши. — започна да нарежда Джак. — Трябват ти нови дрехи, не можеш да се покажеш пред висшето общество с твоите собствени. Ще ти изпратя шивач, за да вземе мерки.
— Това ще отнеме време… има ли някакъв начин да ми набавиш поне една рокля, преди това?
— За една-две мога да се сетя. — ухили се самодоволно. Бяха му останали две красиви рокли, от бивши връзки. Жените му ги оставиха като спомен, подчертаха те тогава. Никога не бе вярвал, че ще му влязат в употреба.
— Добре, тогава проблемът е решен. Ако роклите ми станат, да вземат размерите от тях, не искам да ме пипат. — каза твърдо Мойра.
— Това твое нежелание да бъдеш докосвана не е добре. Можеш ли да свириш или пееш, танцуваш ли?
— Мога да свиря на клавесин и умея да пея. Относно танцуването… кажи, че съм си наранила крака в инцидента и така ще избегнем това.
— Бившите ти работодатели биха ли те познали?
— Не, стари са и не излизат. — пък и тя искаше да бъде позната. Едва ли щеше да стане. Нямаше да обърнат внимание на една дама. Не биха познали пребитата и измъчена емигрантка в дрехите на една лейди. Единствения, който можеше да го направи, нямаше да повярва, че е тя. Все пак лично Роджър преряза гърлото й и я изхвърли в Темза.
— Ами тогава, от утре можем да започнем…
— Добре! — Мойра не можеше да чака повече. Видя как кожата й бавно започна да губи цвета си. Скоро съвсем щеше да посинее, а преди да заприлича на истински труп, трябваше да привлече друг тип внимание към себе си. Щеше да използва малко грим, все щеше да намери някакъв в този дом. Черния Джак имаше достатъчно приятелки, които да са забравили по нещо по време на престоя си.
— Ако ще продължаваме с това, ще трябва да се наричаме на малки имена, аз ще те наричам Мойра, а ти мен Джак. — жената само се отпусна на един стол, скръсти ръце и продължи да го слуша. — Искам също така да знам повече за теб! Какво прави в онази вечер навън? Среща с любовник ли имаше, проститутка ли си?
— Защо трябва да ти давам обяснение.
— Защото сега аз съм ти покровител и трябва да знам, преди да те представя на висшето общество! — всъщност това не бе истина. Искаше да знае повече за нея. Искаше да знае какво се крие зад този красив, но празен поглед.
— Това по никакъв начин не ти влиза в работата. Дали съм имала любовник или дали съм проститутка не е твой проблем! Никой няма да ме познае, за това може да си сигурен. Ако искаш да се откажеш от плана си, относно моето бъдеще, защото не искам да споделям мислите си с теб, кажи сега.
— Какво криеш от мен?
— А ти? Ти, какво криеш от мен, Джак? Не мога да повярвам, че искаш да ми помогнеш само от добро сърце, това не е истина и ти го знаеш. Защо не ми кажеш, ти какво криеш от мен?
Джак се усмихна и се облегна назад в стола си. Проницателна, ето такава бе Мойра. Обучена да бъде дама. Прислужница или проститутка? Странна и студена, но и много красива. Тайнствена… каква бе всъщност тази жена?
— Защо не можеш да повярваш в доброто ми сърце?
— Защото хората не са устроени така. Когато някой върши нещо, го прави заради себе си. Не мога да приема, че играеш ролята на светец, защото не си такъв. Хората са егоисти, такава им е природата. Тези, които не го разбират са наивни и рано или късно свършват зле.
— Доста си цинична, Мойра. Не мислиш ли, че има и добри хора по този свят?
— Може и да има, Черни Джак, но ти не си един от тях. Не подценявай ума ми, защото това мога да приема като обида. — Мойра притежаваше съзнанието на още двама човека. Мислите, които идваха в главата й бяха толкова различни, от тези, преди да умре. Тогава все още вярваше в хората, вярваше в добротата им… и какво й донесе това? — Бавна и мъчителна смърт!
— Значи няма да ми кажеш, нищо за миналото си, докато аз не ти разкрия тайните си, така ли да го разбирам?
— Не! Дори и да ми разкриеш твоето минало, тайните и мечтите си, аз пак няма да ти кажа моето. Това е нещо, което не ти влиза в работата, Джак, така че не разбирам, защо искаш да го научиш! Сега ако ме извиниш, искам да се изкъпя и пооправя. Намери ми някакъв грим, не искаме да изглеждам като бледа селянка пред твоя кръг от хора, нали така?
При мисълта за голото й тяло във ваната Джак потръпна. Тази жена го влечеше, но си заповяда да не мисли за нея по този начин. Да се изпълни обаче тази забрана не бе толкова лесно.
— Ще го сторя. — реши да я нарани леко. — Само внимавай какво говориш пред лейди Виктория, тя ще бъде бъдещата ми жена.
— Това никак не ме вълнува. — отряза Мойра. До тук с плана му. Явно Мойра О'Тул не се интересуваше от него. Или просто добре го прикриваше. Тайната, която обвиваше тази жена го подлудяваше. Това я направи още по-желана и интересна за него. Въпреки това, тя бе права. По-добре да не се впуска прекалено в живота й. Дистанцията бе най-доброто решение на нещата.

* * *

В нощта преди първия си бал Мойра разреши на Джили да влезе, чак след като се облече. Не можеше да й позволи да види какво всъщност правеше на затворени врати. Обясни й, че е леко срамежлива. Проблемите на Мойра започнаха веднага щом остана сама. Съблече се гола и видя, че кожата й е чисто бяла… а съвсем скоро щеше и да посинее накрая да посивее. Сложи роклята, като закачи, без да иска крака си на един от банелите. Не забеляза какво е направила докато не дръпна метала и не съдра кожата на бедрото си. Тя висна надолу и се показа червена ивица под нея. Намръщена Мойра хвана голямото парче кожа и се опита да го залепи обратно, но то просто не искаше да си седи на мястото. Видя една голяма карфица на масата и прекипи горния край на висналото към бедрото си. За жалост през това време панделката на пръста й падна и показалеца й висна отново. По дяволите, как преди успяваше да се запази цяла?
След доста подобни леки инциденти бе облечена. Джили само трябваше да закопчее копченцата по гърба й, защото корсета се завързваше отпред и не я затрудни с него. Преди да повика момичето Мойра започна да си слага пудра. Придоби цвят на лицето и гърдите, всичко, което бе видимо за околните. Почти нормална, помисли си тя, ако не бе фактът, че е мъртва и напълно обсебена от мисълта за кръвта на убийците си.
Джили вдигна касата й, закопча роклята и ахна от красотата на новата си господарка. Мойра пропусна този изблик между ушите си и напълни съзнанието си с мечти как ще накаже Онези.
Джак ставаше все по-нетърпелив. Крачеше неспокойно напред-назад и през две секунди поглеждаше нагоре по стълбите… По-рано през деня все пак помоли лейди Виктория да се венчаят. Тя се съгласи, само ако преди това намери мъж на протежето си. Това бе и неговия план, така че не оказа съпротива на красивата си бъдеща съпруга. Въпреки това представата за Мойра в ръцете на друг мъж, го караше да се чувства некомфортно, но реши да потисне този си изблик на нежност към нея, защото това никак не бе практично.
Мойра слезе по стълбите. Беше прекрасна. Загледа се в нея, плъзна погледа си по тялото й жадно. Това тяло бе прекрасно…
— Приличаш на ангел! — каза почти замечтано той.
— Не ме наричай ангелче, не ми харесва! — сопна се тя. Спомените на Зоуи бяха в главата й, не й стигаха нейните собствени. Трей, най-противния от братята Уест, наричаше Зоуи ангелче, докато връзваше ръцете и краката й с тел, която раздираше кожата й. Наричаше я ангелче докато я изнасилваше, когато тя вече спря да се бори след останалите, които я имаха преди него. Нарече я и ангелче, когато я остави на приятеля си, спечелил един глупав облог, като с това подписа смъртната й присъда. Това наречие й припомняше всичко това и тя не искаше да чува повече тази дума. — Твоето одобрение не ми е нужно, трябва да впечатля мъжете, които… — „смятам да убия“ — трябва да ме забележат.
Когато пристигнаха в къщата на Грисуолд в Майфайър съзнанието на Мойра вече бе обсебено от картини за бъдещето. Картини, в които наказваше Онези. В това време съзнанието на Джак бе обсебено от съвсем други картини и той с мъка се сдържаше да не я докосне, защото тя се дистанцира от него в каретата и гледаше някак в нищото.
Влязоха и след като ги представиха до тях се приближи Спенс. Мойра се оглеждаше хищнически. Тя бе на лов, всичко започна. Усещането за дебнене на плячка изпълни сетивата й.
— Изглеждаш прекрасно, мила Мойра. Заслужава си цената, човек само да те гледа!
— Каква цена? — попита тя, но продължаваше да съзерцава хората.
— Не му обръщай внимание, Спенс често говори с недомлъвки. — прекъсна го Джак, като му отправи неодобрителен поглед. Мойра само сви рамене и продължи да търси плячката си.
Лорд Харингтън и лорд Ренфрю изразиха желание да й правят компания по време на вечеря. Джак искаше да я спаси от тях, защото не ги одобряваше за неговото протеже, но тя недвусмислено показа, че харесва компанията им. Двамата бяха членове в клуба Хелфайър, това Джак знаеше много добре. Не искаше да наранят жената. Тя притежаваше сила и характер, но не би могла да се предпази от тези натрапници.
Виктория му каза да я остави да се оправя сама, тя бързаше да намери съпруг на момичето и не я интересуваше дали той би бил подходящ или не. През остатъка от вечерта Джак бе в изключително лошо настроение. Сега, в това положение без пари, не му хареса факта, че Виктория диктува правилата на играта.
С двамата си кавалери от двете си страни Мойра седна на масата за хранене. Флиртуваше с тях, даваше им достъп до гледката на напудрените си гърди. Смееше се на шегите им. Позволяваше леките, уж неволни докосвания, които й правеха… през цялото време й се гадеше от тях. Единствено мисълта за това, че скоро щяха да си платят за всичко я крепеше да не изтръгне вътрешностите им тук, пред хората.
Докато другите си говореха празни приказки Мойра се наведе към Харингтън и прошепна в ухото му нежно:
— Моят покровител е много строг, но аз обичам да се забавлявам. Баща ми ме прати да си намеря съпруг, но преди това искам да опитам всичко от живота. Вие много ми харесвате и възбуждате… има една къщичка, в покрайнините на Лондон…
— Какво искате да ми намекнете, мис Мойра? — попита изчервен и озадачен лорда. Мойра се намръщи. Как добре изобразяваше почтен човек! Но тя знаеше истината. Знаеше какъв звяр е той. Щеше да го накаже. Зоуи намери една барака, в близост до града, там според общия им план щяха да раздадат справедливост на всички Онези, които заслужаваха съдбата си.
— Не намеквам нищо, а Ви питам директно, искате ли да си подарим малко удоволствие? Къщичката е напълно изолирана и ако сме предпазливи, никой няма да разбере, че сме били там заедно. Ако наемете карета и ме изчакате зад дома на сър Джак тази вечер, а после ме върнете преди разсъмване нещата няма да излязат наяве. Можете да управлявате карета, нали? Не е нужно никой да разбира, дори слугите?
Събеседникът й отвори невярващо уста, замисли се малко и с усмивка кимна. След като се уговориха за часа на срещата двамата не контактуваха повече, за да не привлекат излишно внимание. Така първата й жертва току-що падна в капана.
Джак бе като буреносен облак обратно към дома. Не й проговори, дори не й пожела приятна вечер. Тя така открито флиртуваше с всички негодници тази вечер, че яда му бе стигнал червена точка. Долна проститутка, ето това е тази О'Тул!

* * *

Мойра пътуваше в наетата карета, управляване от лорд Харингтън. Мислено се върна към началото на края.
След като дойде в Лондон си намери работа в дома на семейство Мейхю. Големият им син — Роджър непрекъснато й досаждаше, но тя реши, че ако му покаже, че не е такова момиче всичко ще се нареди. Не стана така. Веднъж Роджър се опита да я насили, но тя така се развика, че събра цялата къща. Това докара неодобрението на родителите му и от тогава той я намрази. Не след дълго инсценира кражба, като подхвърли уликите към нея. Уплашена тя не знаеше какво да прави. Щяха да я пратят в Нюгейт, това бе сигурно. Роджър й каза, че ако все пак му даде тялото си той ще я защити. Тогава Мойра направи грешка. Каза да я остави на мира, защото щяла да разкаже на всички, какво знае за него и членството му в клуба Хеллхфайър. Разярен той й показа, всъщност колко малко знае за този клуб…
Пристигнаха. Мойра пое въздух и слезе от каретата. Преди да се промъкне тази вечер тя си набави всичко необходимо за вечерта. Лорд Харингтън не обърна внимание на торбата й, не го вълнуваше какво носи момичето, повече го вълнуваше какво нямаше да носи. Той отвори вратата на колибата и отстъпи, за да може да мине първо дамата. Мойра поклати глава и закачливо му се усмихна да мине пръв. Той сви рамене и прекрачи прага. След което изпадна в безсъзнание. Мойра го бе ударила с една тухла по главата, измъкната от градината на дома на Черния Джак.
Когато отвори очите си лорд Харингтън не знаеше къде се намира. Опита се да се помръдне, но бе завързан за таблата на едно малко, тясно и доста мръсно легло. Положен като Витрувиански човек** той започна да се бори с въжетата, но безуспешно.
— Събуди се най-накрая, любовнико. — жената дойде до него и го погледна. Той уплашено започна да премигва. Очите й, Господи, очите й бяха чисто черни. Целите, нямаше и намек за бяло в тях. Тя бе вещица, демон… — Как се чувстваш, сега? Безпомощен? Уплашен? — тя се усмихна леко. — Все още не ме помниш, нали?
— Коя си ти, какво си ти? — попита задавено той, когато прецени, че виковете му няма да намерят ухо, което да го чуе и да му помогне. Девойката наистина бе намерила скрита къща.
— Мойра О'Тул. Но ти не знаеше името ми. За теб бях поредната играчка. Помниш ли как счупи ребрата ми, когато ме риташе по земята? Не, естествено, че не помниш, нали? Колко още като мен са били в това положение? Коя от всичките ти жертви може да съм аз?
— Те никога не биха могли… — затвори очи той.
— Да се върнат за теб? О, но аз го направих, върнах се, за да ти покажа, какво удоволствие си ни доставил…
Жената започна да го обикаля. Лорд Харингтън се подмокри от страх. Какво ли щеше да му направи? Коя е тя? Права бе, бяха толкова много, че не знаеше. Дали от онези в общите ритуали, или от онези, които после ползваха само те и приятелите му? Демон на отмъщението ли е? Не можеше да е истина. Тези, които оставаха за него и останалите не можеха да са живи.
— Моля те, която и да си, пусни ме да си ида! Аз съм богат и всички ме познават, ако изчезна…
— Ще започна да те търсят! Но кой ще заподозре дребната ирландка? Не, няма да те пусна, нека ти покажа красотата на болката. — тя се надвеси над него и нежно погали дланта му. Хвана показалеца му и докато се усмихваше го откъсна. Шурна кръв. Мястото, където до преди малко се намираше пръста му гореше. Крещеше с пълно гърло, загърчи се неистово, мяташе главата си, но нищо не помогна…
— Това малко прасенце отишло на пазар… — започна да му припява с ангелски глас тя. Хвана средния му пръст. Очите му се разшириха от страх. — това малко прасенце отишло на разходка… — в този момент той загуби още една част от крайника си. Повърна, но върнатото си стичаше обратно в устата му. Крещеше още по-силно, но нищо не можеше да му помогне вече.
— Моля те, моля те… — заплака лорд Харингтън, не можеше да го понесе.
— Това малко прасенце си останало вкъщи! — каза ядосано жената, разтвори устата му и с ръце изтръгна езика му. В първия момент той не разбра, какво става, но когато болката се появи той отново се изпусна. Започна да се дави в собствената си кръв, не можеше да си поеме въздух, не можеше повече да пищи. Дробовете му се напълниха с кръв и давещ се той умря.
— Колко жалко, не помислих, че ще е толкова бързо! — изправи се Мойра, като върна нормалния цвят на очите си. Червени ръце и Зоуи бяха напуснали тялото й. Тримата споделиха този миг. Това бе най-странното изживяване в живота й. Такава интимност и такава близост не би могла да има с друго същество. Хареса й. Мойра се усмихна… сега остана да смени дрехите си и да се прибере, преди някой от къщата на Джак да разбере къде е била. Бе взела роклята си от нощта, когато живота и свърши, но дори това не накара лорда да си спомни коя е тя. Почувства се разочарована. Той я бе изнасилил. Веднъж се подигра с нея, каза, че ще я пусне да си иде, ако го поеме в уста. Тя се подчини, искаше да се махне от това място… но след като свърши той й се присмя и започна да я рита. Счупи ребрата й, а когато изля остатъка от яростта си към нея, доволен и усмихнат я завърза обратно на леглото. Тя умря в тази поза… но и той също. Чувството на триумф, бе сладко нещо.




[* Томахавка — е хладно оръжие, вид неголяма брадва, която е характерна и използвана от североамериканските индианци.]
[** Витрувиански човек — известна скица, придружена с бележки от Леонардо да Винчи, нарисувана около 1490 г. в един от неговите дневници. Картината изобразява гола мъжка фигура в две насложени едно върху друго положения с разперени ръце и крака, едновременно вписани в кръг и квадрат. Картината и текстът често са наричани Закон за пропорциите (Canon of Proportions) и по-рядко Човешки пропорции. Картината е изложена в Gallerie dell' Accademia във Венеция, Италия.]

[N.Perfilova]

> 4. Глава

Три бала един след друг и Мойра се чувстваше страхотно. Обожател на име Мериуедър й досаждаше, но той не бе от Онези и тя не искаше да го премахва. За това го остави да кръжи като пеперуда, около нея, докато не намери останалите, които я вълнуваха истински.
Ренфрю намери смъртта си на следващата вечер. По абсолютно същия начин, Мойра го накара да стигне до къщичката. Той влезе вътре, но точно преди да го извади от строя се обърна. Видя тухлата в ръцете й и заби юмрук в лицето й. Това много ядоса жената, защото можеше да повреди кожата й, сега, когато толкова пазеше тялото си, не можеше да си позволи такива неща. Нададе бойния вик на апачите и го блъсна в колибата. Той падна на земята и се втренчи невярващо в нея. Мойра ритна вратата след себе си и приклекна до мъжа.
— Не искам да увредиш това лице! — усмихна му се и се изправи. Той бързо се окопити и също стана. Извади нож от ботуша си и започна да настъпва към нея. Замахваше ли замахваше и накрая я поряза. Мойра погледна ядосано към корема си, който сега бе отворен, заради този човек. Спомни си как той уринира върху нея и се смя над постъпката си. Това я разгневи, вдигна черните си очи и го ритна с всички сили. Той падна на земята и изтърва ножа. Тя го вдигна, седна на пети до него, хвана го за гушата и попита:
— Какво ще правиш, ако изгубиш най-важното си притежание? — преди да отговори, Мойра заби ножа в слабините му и го придвижи нагоре. Той само изгрухтя и червата му си пробиха път навън през отворения корем. Двама си тръгнаха, двама останаха… Проблема сега бе, че онази гад Роджър е напуснал страната.
Заши корема си, доколкото можа, откъсна част от чаршафа на Джак и завърза произведението си. Не бе доволна от резултата, но за сега ставаше. Заши и кожата на бедрото си, за жалост конеца, който намери се оказа черен на цвят и доста си личеше, но кой пък ще я гледа гола?
Джак се мръщеше с всеки изминал ден все повече и повече. На от всичкото от горе, когото и да харесаше новото му протеже, то той изчезваше. Започнаха да се чуват слухове, че някой започва да си отмъщава на членовете на клуба Хелфайър. Това не го заинтересува, но откритото кокетничене на малката проститутка го вълнуваше. Искаше той да е център на вниманието й, а не тези напудрени франтове.
Една вечер Мойра се запозна с виконт Пибоди. Тя го познаваше много добре, но той не я помнеше. Естествено, как би могъл? Спомни си, как той режеше части от кожата й и се опитваше да ги натика в устата й. Почти целия й корем тогава стана на ивици. Той не я докосна сексуално. Веднъж дори загаси пурата си в ръката й, но по това време Мойра почти не изпитваше болка, тя сякаш умря много преди Роджър да й пререже гърлото.
— Не искам да им се натискаш, на твоите обожатели, така открито. — скастри я Джак, докато виконта отиде да й вземе нещо за пиене.
— Защо това те дразни толкова много? Мислех, че искаш да си намеря мъж?
— Този не е за теб! Пибоди вече е имал две жени, да не искаш да си му третата жертва?
Мойра се усмихна. Не тя, той щеше да е жертва.
— Не е достоен за вниманието ти. Има време, все някой ще заслужи одобрението ми! — нямаше време. Мойра ползваше все повече пудра, защото кожата й стана сивкава. Да не говорим за другите неприятни неща, които си докара на главата. Джак няколко пъти и предложи да прегледа пръста й, дълго я бил болял, след като го ударила. Как ли щеше да реагира, като погледне кокала й стърчащ нагоре? Дали щеше да се уплаши? Дали щеше да се опита да я убие? Не разбираше защо, но тя искаше той да я харесва, да я намира за красива, да я вижда добра. Всичко това, което не беше в действителност. Малко по-малко започваше да мисли повече за него, от колкото за целта си. Зоуи й каза, че той може да е нейната котва, така както Дийн бе за нея. Любовта й към годеника не й позволи да изгуби човечността си дотолкова, както стана с Мангас Колорадас. Мойра хареса идеята, но тогава дойде страхът. Страх, че когато Черния Джак види какво е тя всъщност ще се отврати. Надяваше се това никога да не стане. Зоуи й показа, как се е почувствала, когато я е видял Дийн. Тогава тя била в най-лошото си форма. Останала само с горната половина на тялото си, тя се опитвала да се зарови в една дупка, с надеждата, че ако се погребе, ще може да си иде от Света на живите и от тялото си. Погледът, изпълнен с отвращение, жал и болка се запечатал в съзнанието й като най-ужасното нещо на света. Дори гаврата на братята Уест не можело да се сравни с този момент. Мойра се закле пред себе си никога да не допуска Джак да я види така.
— Аз ще реша този проблем, благодаря за загрижеността! — отговори му тя.
Къщата на Малборо, където в момента се намираха, бе огромна. Само салонът бе по-голям от дома й в Ирландия.
За нещастие Джак представи Мойра и на принц Василов, който пък силно искал да се запознае с нея. Не искаше да си говори с никого другиго, освен с тези, които я вълнуваха. Нямаше време, часовника тиктакаше, трябваше да довърши деянието си, преди крайниците й да окапят.
— Вие сте очарователна. Името ми е Грегор Василов! Ще ми окажете ли честта да танцувате с мен? — попита русия гигант на английски, с френски акцент.
— Не танцувам, но благодаря все пак! — Мойра се усмихна, като наподобяваше свян и смущение. Истинските й чувства бяха досада. През остатъка от бала гиганта не се откъсна от нея и тя не можа да се добере до Пибоди, за да отправи „предложението си“.
На връщане към дома Джак бе в отвратително настроение. Цяла вечер гледа как принца търси вниманието на Мойра, а тя вниманието на друг. Само не и неговото. Веднъж й каза, че иска да станат любовници, преди да си намери истински съпруг. Тя се усмихна тъжно на това предложение и му отговори, че това никога няма да стане. Желанието, което изпитваше към Мойра се усилваше с всеки изминал ден, а това че тя бягаше винаги след някого другиго, но не и след него, го убиваше бавно. Искаше я силно, Боже как я искаше!
Когато я придружи до стаята й Джак не отстъпи, а влезе вътре.
— Какво искаш? — попита ядосано тя.
— Първо ще те съблека, а след това ще те любя! — констатира той.
Мойра затвори очи и за пръв път от много време насам, искаше сълзи да напират в очите й. Как да му каже, че е повредена стока, че не може да се отърси от спомени. Че не може да понесе мисълта, да я докосне мъж. В същото време, мечтаеше как той ще я излекува, ще й даде наслада. Проблеми много, в същото време. Първо тя бе труп. Второ, половината и тяло бе закърпено с черен конец, личащ си от километри. Отвори очите си и видя, че той вече се е съблякъл. Онези не го правеха, само отваряха панталона си… не можеше да свърже неговия образ с образа на Онези. Ами ако и този път обърне играта, ако вместо жертва стане хищник? Мойра се усмихна.
— На какво се смееш, малката? — попита развеселено Джак. Тя не се страхуваше от него. Нежеланието да я докосват, е било лъжа, виждаше как се търка в другите, докато ги омае. Тя бе вещица, проститутка. Тя бе ангел, излъчващ невинност.
Мойра тръгна към него и с нечовешка сила го хвърли на леглото. Когато Джак падна върху него ококори очи, как успя това дребно създание да го катурне? Като свали бельото си, без да съблича нищо друго тя го възседна. Опита се да го поеме, но бе прекалено суха. Намръщи се, той се опита да я докосне, но тя отново притисна ръцете му настрани. Навлажни пръстите си с уста и той видя как същата тази ръка изчезна под полата й. След това направи втори опит. Когато Джак влезе до край му станаха ясни две неща. Тя все още беше суха и със сигурност напълно девствена. Мойра отново се нацупи. Започна да се движи, отначало бавно, после бързо и накрая яростно, все едно е ядосана на нещо или някого. Джак изрева и се изля в нея, искаше да я прегърне, но тя отблъсна ръцете му и се изправи. Седна на стола до леглото и се загледа в голия мъж.
— Малка проклетница, излъгала си ме!
— Така ли, за какво? — в този момент Мойра скърбеше за това, че не изпита нищо. Не изпита познатата болка, но не изпита и удоволствие. Че как иначе, по дяволите, трябваше да се досети. Тя бе мъртва, не можеше да изпита нищо.
— Ти бе девствена…
— Нима? — Мойра се разсмя с цяло гърло. Ами да, нали Зоуи и Мангас Колорадас оправиха тялото й от наранявания, изнасилването си беше нараняване.
— Да ни мислиш, че не мога да разпозная девственица, когато я имам? — сопна се той.
— Не, не мисля! Върви си!
— Моля? — запримига недоумяващо той.
— Казах да ме оставиш сама! — той изфуча и напусна бързо стаята като ругаеше под нос. Мойра искаше да заплаче, но сълзи не потичаха. И това удоволствие не можеше да си позволи. Фактът бе на лице, тя е абсолютно мъртва. Котва, как не? Мангас Колорадас от тук нататък ще слушам само твоите насоки.
Като се прибра в стаята си Джак усети лейди Амелия да кръжи нервно.
— Добър вечер, лейди Амелия, на какво дължа тази чест?
— Тя ще те погуби… — чу се, единствено в съзнанието му, отговора.
— Аз така или иначе вървя по пътя за ада и ти нищо не можеш да направиш, за да го предотвратиш. Защо не опиташ с бъдещите поколения Грейстоук, те със сигурност ще имат повече нужда от мен! — отряза Джак и се зави през глава. Току-що изпита най-невероятното освобождаване в живота си и прави най-отвратителния секс. Почувства се употребен и изхвърлен. Тя не му позволи да я докосне, не свали дори дрехите си и накрая му се присмя и изгони. До сега той я наричаше проститутка и вече разбра, как трябва да се е чувствала тя, при тези негови думи. Желанието му към Мойра го бе обсебило напълно.

* * *

Някой запуши устата й. Мойра отвори очи. Тя не спеше, тя никога не спеше. Знаеше, че някой се покрадва към нея, но го остави да стигне до края. Знаеше и кой е този някой. Усмихна се, отново дебнеше плячката си, а той дори не знаеше.
— Ти, кучко, мислеше си, че няма да те позная? Виждал съм те и преди в къщата на Роджър. Как по дяволите си избягала, Роджър каза, че ти е видял сметката? За това ли избяга той, защото си се изплъзнала? И как за Бога стигна до лондонските салони? — попита тихо Пибоди в ухото й. Мойра се усмихна в ръката му. Може и да не изпита сексуално удоволствие преди малко, но щеше да изпита блаженство точно сега. Само че този път трябваше да е тиха и бърза. Жалко, този искаше да бъде най-дългото и наказание. Докато се плюнчеше над нея, Пибоди не видя шилото за лед, което проблесна срещу гърлото му. Кръвта му изтече върху Мойра и той падна, без да издаде звук. Нямаше време за това. Така сега къде да скрие тялото и как да се отърве от кръвта по леглото?
Остана още един!

* * *

— Мойра, отвори вратата, искам да поговорим!
Да я отвори? Не, не още. Бе покрила леглото с дълго и грозно дебело одеяло. Напъха Пибоди в гардероба, но проклетата вратичка не искаше да се затваря. Дявол да го вземе, Джак продължаваше да чука, а тя продължаваше да ръчка корема на убития, та да успее да затвори тъпата врата. Почти успя, тъкмо тръгна и тя отново се открехна и се подаде тялото на нещастника. Този човек не изглеждаше толкова дебел преди! Ако Джак продължаваше да блъска по този начин щеше да разбие вратата и какво щеше да завари? — Мойра, бореща се с гардероба, опитваща се да напъха вътре окървавено човешко тяло. Предаде се, взе един стол и го сложи точно пред гардероба. Тъкмо щеше да отвори, когато погледна към предната част на новата си рокля. Цялата бе в кръв.
— Мойра, пусни ме, няма да си ида докато не си изясним нещата! — крещеше той. Подразни се силно. Сега какво да прави? Знаеше, че Джак е спечелил малко пари по игралните маси, та успя да й купи нови дрехи, а Пибоди ги съсипа. И като мъртвец и правеше проблеми… облече един халат върху роклята, отключи вратата и бързо се върна и седна на стола пред гардероба.
— Какво, да го вземат мътните, правеше до сега? — ядоса се той.
— Нищо, не бях облечена, това е!
— Защо ме излъга, коя си ти… криеш се от някого нали? Кажи ми какво е станало, искам да знам имам това право. Ако знаех, че си девствена никога нямаше да те докосна. — „Глупости, толкова те искам, че ще се пръсна!“
— От никого не се крия… дори може да се каже, че е точно обратното! — ухили се искрено тя.
— Кажи ми истината, по дяволите, имам право да знам!
— Защо? Кой ти даде това право? Само защото един път сме правили секс, при това не толкова добър, не ти дава права над мен. Никой мъж няма да има права над мен, Джак!
— Дявол да го вземе не говори така! Наистина ли не ти хареса снощи? — бяха му казвали, че е добър любовник. Но как да й се представи добре, като тя не му даде този шанс?
— Не, съжалявам, проблема не е в теб, аз съм неспособна. Помислих, че може да ми се получи, но не стана и… въпреки всичко те харесвам много, Джак. Ти ми даваш живец, който… Джак ожени се за Виктория и не се занимавай повече с мен, по никакъв начин, няма да се получи. — ако го бе срещнала докато е още жива… можеха да са заедно. Той можеше да е нейният Дийн, тя искаше той да е нейният Дийн. Зоуи поне получи такова щастие, преди да си отиде, а за нея остана само разочарованието.
— Оправи се за бала във Воксхол. — каза унило Джак. Очаква всичко, но не и такова признание. Беше си загубил ума по тази жена, а тя изказа единствено огорчение към себе си и към него. Не видя любов в очите й, не видя жар в този поглед. Само лед, сякаш тя бе мъртва от вътре…

* * *

— Ето Ви и Вас, лейди Мойра! Един обожател иска да Ви види.
Като изрази усмивка на лицето си Мойра се обърна. Усмивката й стана още по широка и искрена, когато видя кого и е домъкнала котката.
— Скъпа, лейди, просто не можех да не се запозная с Вас. Аз съм лорд Роджър Мейхю. — изглеждаше леко пребледнял. Скоро щеше да побелее съвсем. Когато мъжът, който ги представи един на друг се отдалечи Роджър пристъпи към нея, като я притисна едва ли не към стената.
— Трябва да поговорим насаме. — проговори тихо той.
— Не може тук, ще ни забележат, пък и Джак ще види ако изчезна и ще тръгне да ме търси.
— Измъкни се в полунощ от къщата, в която в момента проституираш. Ще чакам! — „Много си лесен, дори по-лесен от останалите!“ — помисли си тя.
— Добре…
— Как по дяволите се случи това? Не мога да повярвам, че си жива? Какво си ти?
— Много въпроси взе да задаваш, любов моя. Не си направи труда, преди да ме питаш каквото и да било? Не те вълнуваха моите отговори. Главно не ти хареса думата Не!
— Върви в ада, кучко, ако не аз ще те отведа там, но този път ще се погрижа и да не се върнеш повече!
— Не!
— Ще обявя пред всички, че си измамница, а твоят любовник е направил за смях, всички благородници наоколо. Искаш ли да видиш как Грейстоук се проваля? — просъска злобно Мейхю.
— Не ме вълнува. — „пък и няма да си жив достатъчно дълго, за да ни потопиш.“ — Прави каквото искаш.
— Ще се измъкнеш ли довечера? Ако не дойдеш, ще съжаляваш!
— Вече казах да! Това ти се случва за пръв път, нали? Чак не ти се вярва? Че коя ще ти каже „да“, особено като види нещото между краката ти… — Роджър бе готов да я удари, но се появи Джаксън.
— Какво има, Мойра? Този негодник обиди ли те? Роджър Мейхю обичайно не посещава подобни скучни за вкуса му събирания. Чух, че бил извън страната. Жалко, че се е върнал. Англия няма нужда от подобни типове.
— Всичко е наред, не се притеснявай. — усмихна се пресилено уморено тя. — Нещо ме заболя главата, мисля да се прибирам.
— Ще те изпратя…
— Няма нужда не оставяй половинката си лейди Виктория сама.
— Казах, че ще те придружа, ще се върна после да изпратя и нея.
Пътуваха в мълчание. Джак си мислеше, колко го дразни вече Виктория. Майка й се бе изнесла от града за известно време и жената му каза в прав текст, че го иска довечера. Да, наричаше Мойра проститутка, а кой беше проститутката сега? Не искаше да си ляга с лейди Грийн, искаше ирландката. Искаше да види дали, ако тя му позволи, няма да я запали, така както го палеше тя. Бе изключително доволен, че е първият й мъж, не можеше да понесе мисълта друг да я е докосвал… или докосва! По дяволите какво ставаше с него?
През това време Мойра установи за себе си, че играта приключи. Тази вечер всичко щеше да свърши. Но и тя и Мангас Колорадас бяха на мнение, че си дължат грандиозен финал. Нямаше да позволи всичко да е бързо и лесно. Щеше да остави Роджър да прави каквото си иска. Навярно щеше да я отведе в онази къща. Тогава те щяха да нападнат. Щяха да си отмъстят на всичките. После Мойра щеше да се върне при Индианеца и да премине в Другия свят… или и тя като Мангас Колорадас да остане в сенките. Не бе решила още, но играта й хареса и щеше да я изиграе до край.
— Време е да тръгваш, лейди Виктория ще се разстрои, че те няма!
— Да върви по дяволите. Мойра, нека правим любов, нека ти покажа как може да бъде в действителност всичко.
— Наистина ме боли, главата, Джак.
— Аз те искам…
— Но аз не… не и тази вечер… — „не искам да те нараня! Утре вече няма да съм тук, всичко ще бъде наред за теб.“
— Моля те, аз…
— Виж, чух днес разговора ти със Спенс. Знам за облога. Не ми хареса идеята, че ме продавате за чифт коне и две хиляди лири. Нека тази вечер остана сама, а утре ще говорим пак!
— Значи това те е разстроило, аз…
Мойра го отблъсна и затвори вратата пред лицето му. Облегна се и разтегна устните си в широка усмивка. Краят дойде! Вендетата й щеше да е дълга и болезнена за Мейхю. Щеше да го накара да страда така както не можеше дори да си представи, че е възможно да страда човек.

[N.Perfilova]

> 5. Глава.
Часовника над камината удари полунощ, когато Мойра отново се измъкне през кухненската врата, за да тръгне на лов. Джак го нямаше. Преди, когато излизаше той дълбоко спеше, но сега не си бе у дома. Сигурно лейди Виктория го е задържала. Това подразни Мойра. Въпреки всичко и може би заради всичко, тя го харесваше. Не бе като Онези, заслужаваше нещо хубаво в живота си. За жалост Мойра осъзна, че не може да му го даде. Дори и да не бе повреденото й съзнание, факта, че скоро ще започне да окапва като есенни листа проваляше плановете й за светло бъдеще.
Екипажът чакаше на задния портал. Нямаше как да накара Роджър да я заведе в малката къщичка, но и не искаше. Тя щеше да стигне до всички тази вечер. Щеше да отиде в клуба Хелфайър и да ги накара да си платят. Роджър щеше да я заведе при тях. Вратата на каретата се отвори и тя влезе вътре. Потеглиха. Тръгнаха към онова адско място… отново.
Спомни си, колко я бе страх първия път, когато увита в наметалото на Роджър те потеглиха към същото място. Кочияшът явно получаваше добри пари, защото не зададе и един въпрос и не тръгна да й помага, докато тя си дереше гърлото да вика от страх. Никой не й помогна. Когато стигнаха до имението, в което се намираше клуба, Мойра бе парализирана от ужас. Не можеше да си представи какво следва от тук нататък. Затвориха я в една стая и някаква жена дойде да излее нещо в устата й, което я упои. После като в сън видя как я събличат и обличат в други дрехи, като съдраха скромната й рокля. Странно, но в този момент си помисли колко е жалко това. Съсипаха дрехата й, а тя нямаше пари за нова. Занесоха я в едно помещение и я положиха на каменен олтар. Хората около нея й се струваха като демони. От наркотика в кръвта си тя помисли, че наистина се намира в ада*. Видя и онзи, който се качи при нея пръв. Това бе дяволът, облечен в роба. Искаше да закрещи, но не можеше нито да си отвори устата, нито да помръдне мускул. Не почувства нищо, нито болка, нито срам. Това бе първият й път, а дори не го помнеше ясно. Тогава Дяволът се изправи и изрева, че тя остава негова и на приятелите му, останалите да се забавляват с другата проститутка. Все още под въздействието на наркотика тя усети, че Онзи я вдига и понася нейде. Със затъмнено съзнание, в началото, дори си помисли, че иска да й помогне, че иска да я спаси.
Влязоха в малка стаичка, Мойра искаше да се огледа, но не можеше да помръдне главата си. Положи я на едно тясно легло, съдра прозрачната нощница, в която я бяха напъхали и вместо да погали нежно челото й я завърза с дебело въже за таблата на леглото. Свали качулката си и точно в този момент, дори все още леко дрогирана, Мойра разбра, че не е спасена, а точно обратното. Роджър Мейхю й се хилеше доволно и й рече: „Сега си напълно моя, кучко! Жените стават само за едно и аз и моите приятели ще ти покажем за какво ставаш ти!“
Когато спряха пред един хан Мойра се върна в действителността. Погледна скептично към лорда и попита:
— Къде сме? — мислеше, че ще я заведе в имението, но това място бе прекалено оживено.
— Това е един бардак, където често водя такива като теб, не се притеснявай никой няма да ни обърне внимание. Хайде, ще продължим разговора си вътре. — слязоха от каретата и Роджър нареди на кочияша да ги чака. Грабна я за ръка и я поведе напред. Въпреки късния час отвътре се чуваха гласове и силен смях. Не трябваше да са тук, трябваше да са на друго място.
— Сложи си качулката! Не си първата уличница, която водя в „Хенд анд Рустър“ и няма да си последната. Цялата измет на това заведение пет пари не дава за курвите, те си вършат работата. — „но дали ще дадат пет пари за тялото ти?“ — помисли си Мойра.
Влязоха в стаята и той затвори вратата след себе си:
— Пристигнахме, свали си дрехите!
— Не, благодаря! Какво искаш? — попита Мойра, като наклони глава. Трябваше да го накара да я заведе до целта.
— Дяволски добре знаеш какво искам! Беше толкова тясна, когато те чуках за пръв път. Искам пак да те опитам. Знаеш ли, почти ми дожаля, когато се отървах от теб. Ако не беше толкова студена към мен, в началото, нищо от това нямаше да ти се случи. Исках да те накажа… после дори исках да те задържа, но вече не приличаше на нищо. Как успя да се оправиш толкова бързо? Много пъти съм употребявал ножа си, чувал съм, че ако раната не е достатъчно дълбока, има шанс човек да оживее, бях прекалено нежен с теб и не си успяла да умреш, така ли? Аз пък скърбях и така като нашите спряха да ми дават пари, заради това че те освободих, преди да те тикнат в Нюгейт… за това заминах… — прекалено нежен? Какво ли щеше да стане ако не бе прекалено нежен?
— Отвращаваш ме, но не съм дошла за празни приказки, какво смяташ да правиш с мен сега?
— По дяволите станала си дръзка. Май така те харесвам повече. Хареса ли ти да имаш пишка между краката? Хареса ти, а?
— Не знам, не усетих ти да имаш такава?
Роджър почервеня от ярост. Тази нагла кучка продължаваше да не му се подчинява и то след всичко, което стана. Зарадва се, че отново ще я има и отново ще я накаже. Лягаше си с ония боклук Черния Джак. Това го подразни.
— А, какво Черния Джак, има така ли? Той щеше да е следващият на олтара, ако не те бях отнесъл, явно сега наваксва… — Мойра преглътна. Истина ли е? Джак от Онези ли беше? Защо да не е? И той е като всичките.
— Да, той наистина има с какво да се похвали, за разлика от теб. Когато ме изнасили, дори не разбрах, че става нещо. Имаш най-малкото и миниатюрно нещо, което някого съм виждала, докато на Джак е огромен и дебел и като ме „чука“ виждам звезди…
Роджър осъзна, че тя явно се опитва да го засегне, но въпреки всичко се ядоса. Не обичаше, когато курвите му говореха по този начин. Със зачервено от ярост лице, той извади дългия си нож, същия, с който преди се опита да я убие, замахна и преряза гърлото й. Не шурна кръв. В първия момент съжали, че се е поддал на импулса си и толкова бързо приключи. Нищо пак можеше да я оправи докато е още топла. Само че… Мойра не падаше.
— Господи Боже мой! — оцъкли очи Роджър. — Ти си вещица!
Мойра присви черните си очи. Взе една кана от масата и докато Роджър отстъпваше назад го удари по главата. Сега как щеше да стигне до онзи клуб? Джак бе един от тях, един от Онези. Или пък са я излъгали? Няма значение, вече нищо няма значение… но ако Джак не е член на клуба, трудно щеше да обясни трупа в гардероба на стаята си. Това отрезви Мойра. Червени ръце искаше да продължи, но Мойра отказа. Щеше да се върне, да се отърве от тялото, а после да накара лорд Роджър да я заведе при другите… не щеше да намери и убие само него. Не искаше да наранява Джак, дори да е бил там онази вечер, нямаше да го накаже. Зоуи бе права, Черния Джак Грейстоук бе нейната котва.
Мойра въздъхна, извади иглата и черния конец от джоба на наметката си и заши гърлото си. Как да прикрие сега това? Излизайки от кръчмата тя видя една черна лента на маса в близост до изхода. Това бе евтино украшение, което проститутките слагаха около врата си. Усмихна се, щеше да й отива.

* * *

Джаксън беше бесен. Прибра се вкъщи, без да си ляга с Виктория. Това я ядоса, но на него не му пукаше. Не можеше да си представи живота с нея. Не искаше да си го представи. Дявол да го вземе, малката ирландка бе жената, която искаше. Еротичните картини, за това какво можеше да направят заедно, не го оставяха. Искаше да види перфектното й тяло, да я опита на вкус… да я накара да крещи от удоволствие…
Когато се прибра в Грейстоук менър разбра, че я няма. Камериерката й му каза, че се била измъкнала през задната врата с някакъв мъж. Джили бе толкова изплашена от гнева на Джаксън, че едва ли не избяга от стаята, когато му призна какво е сторила Мойра. Проститутка! Това беше тя. Може и да й е бил първия, но тя със сигурност не искаше да го оставя последен. Но грешеше, той щеше да е единственият мъж в живота й.
Когато видя каретата, която спря пред входа на дома му, заслиза по стълбите като взимаше по две стъпала на веднъж. Лейди Амелия му препречи пътя. Той й се ядоса, тя го докара до това положение, а дори не бе истинска. Плодът на фантазията му сам му се подиграваше.
Не я пускай вътре!
— Ти ми я доведе, сега е моя! Ти си виновна!
Мойра се върна в стаята си, като влезе в къщата през задната врата на кухнята, както винаги. Трябваше да реши какво да правя с тялото на Пибоди. Кочияшът не отказа да я докара. А и защо да го прави, плащаше му се да управлява каретата и да не задава въпроси. Някой е влизал в стаята й, това го установи като видя малката обърната масичка до прозореца. Никой, освен Джак не би влязъл. Беше научила Джили да не пристъпва прага на тази стая, ако господарката й я няма. Дали е отворил гардероба? Дали е намерил тялото?
— Малка, долна, уличница! — изрева зад нея той. — Къде, по дяволите беше и с кого?
Не питаше за Пибоди, явно още не беше го открил. Това добре, за сега.
— Какво ти влиза в работата не си ми баща!
— И слава Богу, не искам да съм ти баща! — почервеня той от гняв. — Ако искаш да си легнеш с някого, легни си с мен, по дяволите! Може да бъде прекрасно, двамата с теб… с кого беше, кой е новият ти любовник и какво за Бога си си сложила на врата? — Мойра седна на леглото и започна да мисли как да се отърве от тялото в гардероба, преди да се е вмирисал. Тогава установи, че задните й части започват да стават мокри. Беше забравила, че по-голямата част от кръвта на Онзи бе изтекла на леглото. Тя нямаше как да оправи това и просто хвърли едно одеяло, достатъчно дебело и дълго, за да прикрие временно нещата. Сега и да искаше не можеше да стане. Как щеше да обясни, че по задника си има кръв?
— Успокой се, моля те! — започна спокойно тя. Преглътна. Искаше да бъде друго. Искаше да е нормално момиче, а не това, което е. Искаше да бъде с Джак, без като си затвори очите да вижда лицата на Онези. Искаше, когато я докоснат да изпитва удоволствие, искаше и на него да му дари удоволствие… но не бе така, нали? Озлоби се още повече към Роджър. Трябваше да приключи с него бързо и да го остави в хана, а не да хуква да заравя трупа на Пибоди. Джак така се настани в мислите й, че започна да допуска грешка след грешка. Да не говорим, че е възможно и той да е същият като Онези.
— Искаш да се успокоя? Мътните да го вземат, Мойра, кажи ми истината! Поне веднъж бъди честна и ми кажи коя си и какво е станало в миналото ти!
„Бях нападната, брутално изнасилена, пребита и убита. После ме направиха ходещ труп, който всеки момент ще се разпадне. На от всичкото отгоре имам още двама човека в главата си. Станах и масов убиец-садист и тръгнах да преследвам хората, които ме убиха. А твоята мъртва леля, на двеста години, ме преследва и ми се сърди, защото мисли, че ще те унищожа!“ — искаше да каже Мойра, но затвори очи е просто отговори:
— Знам, че няма да си идеш, докато не ти кажа истината, но не мога да го направя. Нека кажем, че имам работа и след като я свърша, ще те оставя намира. За жалост няма да получиш двете хиляди лири на Спенс…
— Майната му на парите, не ги искам! Мойра, не искам никой друг да те докосва, искам да съм единственият мъж в живота ти! — „И аз така искам, но аз съм докосната, Джак. Аз съм докосната и омърсена, аз съм…“ Мойра усети как очите й този път наистина се пълнят със сълзи. Преглътна ги, трябваше да го накара да си иде, за да може да си свърши работата. Щеше и да си поплаче след това. Това я зарадва, може би Великите Духове все пак щяха да се смилят над нея и да й върнат живота? Може би има надежда? Ако е така, тя щеше да се вкопчи в нея с две ръце.
— Джак, може и така да стане. Още не мога да ти обещая нищо, не съм сигурна в нищо и най-вече в бъдещето. Ако има шанс да сме заедно, ще се радвам на това повече от всичко на света, но трябва да се оправя с Роджър… — Мойра млъкна. Спомена името му, дявол да го вземе него и голямата й уста.
— Роджър Мейхю? С него ли беше?
— Да, но не е това, което си мислиш, не съм спала с него тази вечер. Заплашва, че ще те издаде пред висшето общество, защото ме познава от преди. Работех в дома му и… но се оправих. Казах му, че ако ти направи нещо ще кажа на всички, че членува в Хелфайр.
— Значи знаеш за този клуб?
— Да, знам. Ти член ли си?
— Не, такива неща на ме влекът, чувал съм само отвратителни легенди. Както и ти, предполагам? Не пожелавам на никого да попадне там.
— Да, чувала съм доста неща за това място. Вие, богатите, не забелязвате слугите…
— Ти не си слугиня.
— Бях! Прав си сега не съм. Джак остави ме тази вечер да обмисля нещата, ако всичко се нареди както искаме, ще бъда повече от доволна.
Джаксън Грейстоук въздъхна и я гледа дълго. Вярваше й, нещо в очите й му подсказа да й вярва. Искаше я, но щеше да почака тя сама да дойде при него. Кимна и излезе.
Мойра остана сама и отприщи сълзите си. Когато изтри първата от бузата си видя, че това е кръв. Добре, че не се разплака пред него. Не, тя нямаше да се върне в Света на живите. Нямаше надежда за нея. Спомни си как се почувства Зоуи, когато осъзна факта, че повече никога няма да бъде с Дийн. Това болеше, много повече от ножа между ребрата й.

* * *

На следващия ден, дойде пратеник от Корнуел. Джак разбра, че братовчед му Уил Ейлсбъри е намерил смъртта в нелеп инцидент с карета, на път за сватбата си. Сега Джак наследи титлата и парите. Това не го зарадва, не ги искаше. Пък и искрено тъжеше за братовчед си. От друга страна, обаче, сега можеше да предложи на Мойра О'Тул животът, който заслужава. Каза й да не напуска дома му докато не се върне. След това щеше да оправи нещата и с онзи негодник и всичко щеше да се нареди.
Мойра, много се зарадва, че Джак заминава за известно време, за да се погрижи за погребението на братовчед си. Още същата вечер слезе тайно в кухнята. Открадна сатъра на готвача и много празни торби за брашно. Пътьом мина през перачницата и взе някой друг чаршаф. Качи се в стаята си и се заключи. Извади тялото на Пибоди от гардероба, нави дебелия килим до стената и като разпъна чаршафите, просна трупа върху тях. Беше се вкочанил. „Кой за нищо не става сега, а?“ Усмихна се при тази мисъл. Започна своето дело. Искаше да го нареже на парчета и сложи в чували, после щеше да се измъкне навън, да открадне каретата и да натовари чувалите в нея. Щеше да го изхвърли в Темза, както Онези бяха направили с нея. Той отново щеше да е с приятелите си на дъното на реката. Червени ръце не й помагаше. Тя се нацупи. Много по-трудно бе, когато си сам, да се справиш с разфасоването на труп. След дълги часове на усилена работа, Мойра бе готова. Подът бе покрит с кръв. Мойра се опита да кълца по ставите, за да избегне костите, защото с тях трудно щеше да се справи достатъчно бързо. Въпреки това й се наложи да замахва дълго, да дърпа и опъва, като се стараеше да е тиха, за да не я чуят. От цялата тази борба с останките на Пибоди, кръв имаше из цялата стая. Погледна през прозореца. Скоро щеше да се разведели. Трябваше да побърза. Остатъкът от плана мина без проблем, макар на няколко пъти да слизаше и да се качваше по стълбите, с чували в ръце, не срещна никого. Чаршафите изхвърли заедно с тялото, а килима застла отново на пода, който бе целият останал в червени петна. Трябваше да реши какво да прави и с мокрото легло, но не сега. Важното бе, след като си иде, Джак да не бъде обвинен в убийство.
На другия ден Спенс й каза, че Роджър Мейхю е разправил на всички за шегата им. Това я ядоса, защото така той нарани Джак, но не можеше да стори нищо, за да опровергае слуховете. Виктория се била ядосала много, сигурно нямало да има сватба. Добре, тя не бе жената за нейния Джак.
Мойра седеше сама в стаята си, пред огледалото, и слагаше пудра — пласт след пласт. Кожата й съвсем заприлича на нищо, скоро и грима нямаше да й помогне. Лентата на пръста й постоянно падаше и тя се уплаши да не висне пред хората. Опита се да го зашие, но не й се получи. Кожата на бедрото и толкова загрубя и изтъня там, където я бе съдрала с банела, че в един момент на Мойра й писна и просто я откъсна. Раната на врата не се виждаше от лентата, а ръката й стана черна, на мястото, където си намести костта. Устните й бяха сини, а нямаше помада, с която да ги намаже. С всеки изминал час ставаше все по-трудно да си придаде вид, така че да не плаши малките деца по улиците. Довечера щеше да открие, на всяка цена, Роджър и да приключи целия този театър на изродите.
Петибоун й каза, че я чакат долу. Мойра въздъхна, като се огледа за последен път критично и излезе от стаята. В салона се мъдреше лорд Роджър заедно с двама полицаи. Мойра гледаше всичко, сякаш отстрани. Арестуваха я! Не искаше да наранява тези хора, за това не се противи. В същото време те можеха да й нанесат повреда, която нямаше как да обясни пред останалите. В този момент си помисли, че може би всичко свърши. Щеше да изгние, буквално, в затвори и никога нямаше да се добере до Мейхю. Той щеше да продължава да насилва и убива, а тя не знаеше, колко време щеше да остане в падналата си глава. Ако се разложеше напълно, дали щеше да напусне това тяло? Колко ли време гниеше един труп? Ами ако я обесеха и заровиха? Щеше ли да прекара остатъка от дните си в ковчег под земята? Колко щеше да е този остатък? Мангас Колорадас не се намесваше повече в делата й. Бе й обърнал гръб. Зоуи също не се „чувстваше“ никъде. Значи щеше да й е много самотно в гроба.
В затвора бе мръсно и лепкаво, но Мойра не се впечатли. Седна на мръсната земя и се загледа в нищото. Можеше да остане така, докато не остане само скелета й. Това никак не я притесняваше. Приглади роклята си и установи, че корема й леко е пораснал. Дали не беше се надул, защото нещо е попаднало в раната между шевовете? Някак не приличаше да е това? Тя не се хранеше, само даваше вид пред хората, защото не можеше да смели храната. Опита веднъж да яде и повърна. С този факт напълно отхвърли идеята да е надебеляла.
„Бременна си!“ — показа й с ръце Зоуи. В този момент Мойра затвори очи и двете останаха в света на сенките. Видя как жените около нея, започват да дърпат дрехите от тялото й, докато тя не бе в него. Сигурно си мислеха, че спи.
— Не може да съм бременна, аз не съм жива. Пък и с тая на дупка на корема, едва ли ще задържа нещо.
„Бременна си, а Великите духове са ни бесни. Не знам какво ще ни сторят този път! Уморена съм, искам да си ида от Света на сенките, но Мангас не ми позволява.“
— Дори и да съм бременна, аз съвсем наскоро бях с Джак… Господи детето е от Онези, нали?
„Не е! Когато умря нямаше плод в утробата ти!“
— Тогава как? Мога да смятам…
„Кое от всичко това ти се струва нормално? Това е първата такава бременност. Пази го, остави нещо след себе си. Сигурно ще си докараш гнева на Великите духове, но… запази детето!“
Мойра отвори очи и заби юмрук в лицето на жената, която искаше да свали роклята й. Друга се нахвърли върху нея, но Мойра хвана косата й и я издърпа така, че скалпа остана в ръката й. Може и Червени ръце да не й помагаше повече, но Зоуи нямаше да я остави, докато не роди. Така със силата на двете скоро килията се осени с хлипащи и ревящи жени, въргалящи се по пода.
Надзирателят дойде на следващия ден. Като видя какво е сътворила новата отвори уста, но не каза нищо за това.
— Ела, търсят те!
Сега пък какво? Заведе я в една стая, като я блъсна вътре, след като отвори вратата. Добре, че лицето й бе цялото в кал, та не се виждаше, как пудрата вече е изтрита.
— Ти си жена с късмет, мис О'Тул — рече началника на затвора. — Семейство Мейхю оттеглиха обвинението си. Лорд Мейхю те чака долу, свободна си да си вървиш с него.
Мойра се усмихна широко. Ловът започна отново. Мангас Колорадас се завърна…


[* Хелфайър — на английски Hellfire, в превод — адски огън.]

[N.Perfilova]

> 6. Глава

— Виждам, че не си прекарала добре в затвора. — говореше с отвращение Роджър, докато пътуваха в каретата към клуба Хелфайър.
Мойра не обели и дума. Седеше облегната и спокойна и усещаше как коремът расте под ръцете й. Все едно бе в четвъртия месец, а бяха минали само няколко дни от онази нощ. Ужаси се, че може да се пръкне някой изрод, носещ душата на Мангас Колорадас. Не искаше детето й да е същият психопат, в който се превърна индианеца. Може би щеше и да е нормално бебе. Зоуи настояваше да го задържи. Да задържи какво? Тя ръцете си не можеше да задържи, камо ли бебе.

* * *

Джак ядосано крачеше към къщата на семейство Мейхю. Припомни си какво стана до сега. Не можа да довърши погребението на брат си като хората, защото Петибоун му прати писмо, за да му каже, че лейди Мойра е отведена от полицията, обвинена в кражбата на някаква огърлица. Веднага отиде в затвора, като мислено се проклинаше, че я е оставил сама. Дано нищо лошо да не й се беше случило…
По дяволите той трябваше да я пази от всички злини на този свят, а сега тя се намираше на най-отвратителното място в Лондон и кой знае колко се страхуваше! Мойра не бе в затвора. Роджър Мейхю я взел от там!
Точно поради тази причина сега Джак блъскаше по вратата на дома на семейство Мейхю! Щеше да убие нещастника със собствените си ръце, ако е докоснал неговата жена. Мойра О'Тул беше неговата жена!
— Какво мога ада направя за Вас, лорд Грейстоук? Ужасно съжалявам за Вашия братовчед. — каза стария граф.
— Благодаря — отвърна Джак. Мъжът отсреща му допадаше. Как бе възможно такъв достоен човек да създаде син като Роджър? Той премина направо към темата, която го вълнуваше, без да губи време в празни приказки. — Имате ли прислужница на име Мойра О'Тул във вашето имение?
Графът погледна с подозрение Джак.
— Защо се интересувате от това момиче?
— Лично е. Тя тук ли е?
— Вече не. Момичето открадна ценна огърлица на жена ми. След като я открихме между вещите й, Мойра остана заключена в стаята си до идването на полицая. За жалост синът ми Роджър я съжалил и я пуснал да си върви. Трябва да кажа, че бях много разстроен. Затова той отпътува тъй спешно за континента, предполагам, за да избегне моя гняв. Мойра, изглежда, се изпари във въздуха, но аз се почувствах задължен да повдигна обвинение срещу нея.
— Знаехте ли, че Мойра е била арестувана и отведена в Нюгейт преди дни?
Графът погледна изненадан.
— Имате думата ми, не. Защо не съм бил информиран?
— Синът ви е уредил всичко. По-късно лорд Роджър се е върнал в затвора и е помолил обвинението да отпадне. Казал е на началника на затвора, че вие сте променил решението си и сте пожелал да дадете на Мойра още една възможност.
— Вече ви казах, не е така — повтори графът. — Но какво общо има Роджър тук? Не съм го виждал с дни. Той не живее вече с нас, скоро влезе във владение на наследството от баба си.
— Надявах се да намеря Мойра тук. Но ако вие не сте я виждал, то очевидно лорд Роджър я е отвел някъде другаде. Имате ли представа, къде би могло да бъде?
— Ни най-малка. Знам, че той я харесваше. Може би я е настанил някъде като своя наложница, но това би ме учудило. Дълго мислих, след като Мойра изчезна, и реших, че тя може и да е крадла, но не е уличница, както Роджър намеква. — Той тъжно поклати глава. — Понякога не разбирам собствения си син. Има дива жилка в кръвта си, която ме плаши. Надявам се да намерите младата дама. Моята жена откри колието, така че, предполагам, няма нанесена вреда. Имам желание да й дам втори шанс, ако тя пожелае да се върне да работи при мен.
— Това е благородно, от ваша страна, милорд, но Мойра няма да се върне, след като я намеря. А аз ще я намеря, уверявам ви. Ако видите лорд Роджър, кажете му… всъщност аз ще му кажа.
Страховете на Джак бързо нараснаха, след като напусна градската къща на Мейхю. Ако Мойра не беше у тях, то Роджър я бе отвел някъде с цел, за която дори не искаше да помисли. Но очевидният отговор проблесна в съзнанието му с болезнена яснота.
Клуб Хелфайър.
Дали Мейхю не я бе отвел в имението Дашууд?

* * *

Докато пътуваха към клуба Хелфайър Роджър разказа на Мойра, че това е домът на Франсис Дашууд от Медменхам в Бъкингамшир… щеше да спести много проблеми на Мойра ако и първия път й бе говорил. Е тя тогава риташе и пищеше, какво щеше да запомни? Посветените се събирали на всеки две седмици в пещерите зад дома на сър Франсис за ритуалите си. Стаята, в която Мойра умря, била издълбана в една ниша в същите тези пещери. Тя била само за много специални последователи, такива като Роджър. Ако знаеше всичко това от начало, тоест къде се намира дома на членовете на клуба и къде се провеждаха техните ритуали, никога нямаше да стигне до тук. Щеше да ги намери и избие всички до един, без да приема лудите планове на Черния Джак, без да си ляга с него и без да забременее.
Настаниха я в същата стая, в която бе и предния път. Тогава бе ужасена, сега само раздразнена. Сър Франсис я погледна с отвращение на вратата. Роджър го убеди, че всичко ще е наред, че тя е нещо специално, че тя е нещо различно. В каретата на път за къщата, той й каза, че отначало щял да я остави в затвора, защото разбрал, че тя преследва другите посветени. Видял, че тя не умирала каквото и да й стори, не знаел какво е и как да бъде спряна, но решил, че в затвора, поне той самият щял да е в безопасност. Но тогава му дошла друга идея. Какъв ли ритуал можеха да сътворят със създание като Мойра? Нямаше да каже на останалите, че тя е тази, която кара „братята“ да изчезват, защото щели да се ядосат и да приключат прекалено бързо.
Можеше ли този човек да е толкова глупав, или толкова извратен? Не си ли даваше сметка, че целта й бе да попадне на това място? Не разбираше ли, че тя не му се противеше до сега, защото има план? Самовлюбен глупак! За него тя все още бе измет. Не съжаляваше ни най-малко за това, което й е причинил. Мойра се усмихна. Щеше да съжалява, горчиво да се разкайва за всичко, което е направил в жалкия си живот!
В стаята влезе онази жена. Жената, която предния път изля наркотика в гърлото й.
Като я видя, Матилда изпусна подноса с храна и се втренчи в момичето пред себе си.
— Пресвета Дево, това си ти!
— Да, Матилда аз съм, дори помня името ти! Искаш ли да ти кажа, какво ми причиниха, искаш ли да знаеш какво стана с мен тогава? — започна да нарежда Мойра. Матилда изхлипа, падна на колене пред нея и започна да плаче. Очите на Мойра станаха черни, Мангас Колорадас, Мойра и Зоуи бяха отново заедно, готови да нападнат.
— Видях тялото ти, след като свършиха с теб, преди да те изхвърлят в Темза. Когато те погледнах повърнах. Никога не съм виждала подобно зверство, дори за толкова време прекарано тук. Аз съм братовчедка на покойната жена на лорд Франсис, той ме взе, когато бях пред прага на затвора за длъжници. Не можех да се противя, когато ме караше да помагам на жените да стават по-спокойни. Виновна съм колкото и тях, но когато видях какво направих с теб, аз… още сънувам кошмари, отворените ти празни очи ме преследваха…
— Млъкни! — каза властно Мангас Колорадас през устата на Мойра. — Ще те оставя жива, ако ми намериш това, което ми трябва. Искам оръжия, ако се справиш с тази задача, ще ти подаря живота!
Матилда вдигна поглед нагоре и когато зърна черните очи на жената пребледня от страх. Господ или Дявол щеше да ги накаже всичките за това, което бяха направили на онези жени. Каквото и да бе това създание, Матилда щеше да съдейства, но не от страх, а за да си го върне на всички тях.
— Ще намеря всичко, което ти трябва… ще помогна. Ритуалът ще бъде след два дни, до тогава ще те подготвя за тях, така както ти искаш! — усмихна се лукаво и злобно икономката.

* * *

Планът на Джак бе прост. Макар лейди Амелия да се опитваше да го убеди да остави момичето на мира, Джак не можеше да си го позволи.
Джак реши да се присъдени към клуба, в който членуваше и Мейхю. И преди му бяха отправяли такова предложение, но тогава той отказа. Така като Спенсър Фенуик бе прекалено праволинеен, двамата с Джаксън решиха, той да не се показва пред членовете на клуба. Никой нямаше да му повярва, че иска да участва. Когато Черния Джак отиде да се срещне с лорд Дашууд узна много неща. Първо, не всички членове на клуба са се познавали, носили роби с качулки, за да запазят анонимност ако желаят. Второ трябвало да мине процес на просвещение, в който да обладае девственица пред всички на каменен олтар, ако нямало „ципа“ можел да я пореже малко по крака, та да текне кръв. След това оргиите започвали. Джак стисна зъби, но се направи на доволен, не се и съмняваше, че девственицата ще е неговата Мойра. Открадна една роба и за приятеля си, взе картата сочеща входа на пещерите и се сбогува със сър Франсис.
Всичко бе готово остана само да чака. Скара се с Виктория, като й каза да го остави на мира. Не можеше да мисли за тази жена в момента, имаше по-важни неща на главата. Щеше да присъства, заедно със Спенс на ритуала, двамата щяха да са въоръжени и след като докарат, най-вероятно дрогираната Мойра, да атакуват и да я спасят. После Джаксън Грейстоук щеше да предложи ръката и сърцето си на тази жена и двамата да встъпят в брак. Обществото щеше да ги отритне, но той имаше достатъчно пари сега, за да не му пука от нищо. Пък и на един херцог бързо му се прощаваше всичко.
Джак не знаеше, че лорд Франсис го покани на следващия ритуал. В чест на Мойра те щяха да имат два. Първия щеше да се състои за определени членове на клуба. Роджър подчерта, че тази жена е различна, но Дашууд не го вярваше много. Въпреки това се съгласи да му угоди. Но не можеше да извика всички на този специален ритуал. Само онези, за които бе сигурен, че имат по-специфичен вкус. Франсис бе видял какво Роджър и приятелите му сториха с онова момиче, прислужницата. Лично той никога не би искал да присъства за такова нещо, но така като трябваше да се погрижи за удоволствието на всеки един „брат“ щеше да присъства и сега. Повечето не искаха да нараняват жените, които взимаха. Казваше им се, че им дават пари след това и всичко е наред. Проститутки и бедни сплашени мишки… кой ще ги търси и кой ще разбере наистина какво се случва с тях?
По съобразителност Франсис не ги оставяше да си идат, както казваше на другите. Ако имаха късмет ги даваше на иконома си Плънкет. Той бе състрадателен човек, въпреки размерите си. Плънкет умъртвяваше момичетата с билки, после ги заравяше в гората като им правеше нещо като погребение. Ако, обаче, девойките бяха привлекли внимание на някои от по-специалните членове, те ги взимаха. Сър Франсис бе чувал, че правят с тях какви ли не гадости, но това, което видя върху ирландката бе най-отвратителната гледка в живота му. Но, хареса ли му или не, фактът, че той е главният „брат“ го задължи да си държи устата затворена и дори да присъства на един такъв подобен ритуал. Пибоди, Ренфрю и Харингтън изчезнаха, но имаше още „братя“ готови да присъстват по покана на Роджър.
Говореше се, че някой е подгонил членовете на Хелфайър. Франсис Дашууд убеди останалите, че това не е истина. За да си придадат важност хората се покрили за малко. Тъпаците му повярваха, а тези, които не го направиха не казаха нищо. За себе си той реши да открие човекът, който ги преследва, веднага след като приключи със специалния случай на Роджър!

* * *

Матилда предупреди Мойра, че „нейният“ ритуал ще се състои ден по-рано от обичайните. Мойра бе готова за него. Отново се погледна в огледалото, на леглото лежеше прозрачната роба, същата като първия път. Тя нямаше да е с нея. Матилда й донесе една пелерина, с която трябваше да е загърната, преди да се покаже на останалите в одеянието си. Но когато се съблечеше те нямаше да видят точно това, което очакваха.
Не знаеше как, но Матилда й достави всичко, което Червени ръце й поръча. Беше си сложила едни детски панталонки, които стигаха едва до коленете й, като бяха прилепнали по тялото й и така й даваха свобода на движение. С бяла риза, не толкова широка, дрехите й бяха идеални за битка. На двете си бедра бе закрепила два кожени ремъка с по една брадвичка на всеки от тях. Пръстът й постоянно падаше, за това Мойра откъсна плътта и изостри кокала. Като се замисли малко направи същото и с останалите четири на същата лява ръка. Така сега имаше още едно оръжие. Спортен лък и колчан със стрели се мъдреха на гърба й. Косата бе вдигната и вързана, за да не й пречи. Пък и не искаше да дава преимущество на някого, като се хване за нея. Сложи две черни черти, от пепел и сажди, които започваха от челото и свършваха на бузата. Това бе бойната окраска на апачите от племето на Червени ръце.
Вените по лицето й прозираха под сивата кожа. Устните й вече бяха толкова сини, че дори приличаха на черни. Махна лентата от врата си и разреза зашит с черен конец изпъкна. Беше готова! Погали корема си! Когато махна конеца, от раната, причинена от Харингтън, установи, че тя не е толкова дълбока, колкото си помисли в началото. Той просто бе раздрал кожата. Значи бебето е в безопасност за сега. Отново се заши и се пристегна с плат, даден й от Матилда. Не знаеше още какво да мисли за това дете, но реши да го запази. Каквото и да бе тя първо щеше да го види и тогава да вземе решение. Не се притесняваше, че по време на битката може да го загуби. Не знаеше защо, но бе убедена, че това не може да се случи.
Роджър очакваше идването на Мойра. Тази вечер щеше да е кулминацията на всичките му мечти и фантазии. Момичето влезе, обгърнато от глава до пети в черно наметало. Също както първия път, помисли си той и облиза устни щастливо. Когато Мойра застана пред олтара тя изправи рамене и свали наметалото. Това, което видя Мейхю не можеше да се опише с думи. Господи, демоните от ада са дошли на земята! Очите на жената бяха черни, изражението на лицето враждебно и тя имаше… оръжия. Като нададе нечовешки вик тя се втурна към хората пред себе си. Те бяха десетина, заедно с Франсис и него. Видя как тя отиде до първия „брат“ и с едно движение на ръката раздра гърлото му. Хвана една стрела и я изстреля към иконома, който се втурна да я спре. Не знаеше кого вижда убит, не виждаше лицата им от качулките… Роджър стоеше като вкаменен, докато демона на отмъщението се развихряше. Крещейки някой се насочи към нея с нож в ръце и го заби в гърба й. Мойра се обърна, извади ножа и го заби в окото на нападателя си… така един по един всички падаха мъртви. Роджър се огледа, остана сам! Посветените и хората, които трябваше да ги пазят бяха умъртвени. Навсякъде по пода се въргаляха части от човешки тела. Погледна към нея. Част от кожата на бузата й бе виснала надолу. Дълъг белег се открояваше от едната страна на челото й до другата. Лявата ръка с наострени кости, вместо пръсти, бе цялата в кръв и капките падаха от краищата й по пода. Тя го гледаше. Гордо изправена и напълно спокойна, го наблюдаваше с черните си очи. Щеше да дойде за него. Роджър се изпусна в гащите, под робата си.
Мойра бавно и спокойно пристъпи към последната си жертва. Искаше той да се бори. Искаше да чуе писъците му, но той падна на колене и проговори с жаловит тон:
— Моля те не ме наранявай, Мойра. Аз се извинявам за всичко, повече никога няма да направя на когото и да било нищо, моля те, моля те! — Роджър се разплака.
— Можеш ли да ми върнеш живота? Можеш ли да ми върнеш невинността, ако те оставя жив?
— Аз… — естествено, че не можеше. Сърцето му слезе в петите. Какво ли щеше да му стори?
— Ти не заслужаваш бърза смърт, любов моя. Смятам да ти доставя удоволствие…

* * *

На следващата вечер Джаксън преживя най-невероятното нещо в целия си живот. Остави каретата недалеч, но скрита, от входа на пещерите. Двамата със Спенс се облякоха и тръгнаха към мястото на ритуала. Вървяха срещу движението. Решиха да дойдат по-рано, но явно не бяха единствените. Срещу тях бягаха други членове. На тези, на които им бяха паднали качулките, се четяха страх и ужас по лицата. Джаксън спря един такъв бягащ мъж и го попита спокойно какво става.
— Дявол, дяволът е дошъл да ни накаже. Всички са мъртви… Дяволът… — крещеше и се отскубна от ръцете на Черния Джак.
Той се притесни не на шега, че нещо се е случило, но се надяваше Мойра да не е пострадала, защото тогава не знаеше какво ще направи с цялата тази паплач.
Двамата със Спенс влязоха, през дългия коридор на пещерата, в така наречената ритуална зала. При гледката, която се разкри пред очите им, Спенсър се обърна и повърна. На каменния олтар лежеше Франсис Дашууд. Краката, ръцете и главата му бяха отделени от тялото и поставени до торса. На земята до олтара се мъдреше и великана иконом, който Джаксън познаваше като Плънкет. Той бе седнал с разкрачени крака, като в ръцете си държеше очните си ябълки. Останалите членове бяха разпръснати по залата. Кой с разрязано гърло, кой с черва увити около врата… никога не би могъл да забрави такава гледка.
Джаксън се огледа дрезгаво за Мойра, но не я виждаше никъде. Дочуха плача на мъж, идващи от една ниша в стената. Тръгнаха по посока на звука. На тясно и мръсно легло лежеше Роджър Мейхю. Чисто гол, той стенеше и ридаеше, но не можеше да вика. Ръцете му бяха завързани над главата, краката разкрачени. Пенисът му бе отрязан, но раната бе почистена и обгорена, явно за да не умре от загуба на кръв. Същият израстък се намираше в устата на Роджър. Черния Джак искаше да помръдне, но не можа…
И тогава я видя. Седнала гордо изправена на един стол в ъгъла. Коремът й бе изпъкнал, сякаш бременна в шестия или седмия месец. Не огромен, но достатъчно осезаем. Гърлото й бе прерязано и зашито, кожа висеше от едната й буза, пръстите на ръката й…
— Умрях на това легло, Джак, мислех, че когато го накажа, ще мога да си ида.
— Умряла си? — Джаксън отстъпи назад и се подпря на стената. Мойра вдигна погледа си към тях. Най-големия й страх се превърна в реалност. Джак я гледаше с потрес, докато Спенсър се сви уплашено в ъгъла и не мърдаше. Страхуваше се от нея и от това, което е направила. Тя бе чудовище.
— Не исках да ме видиш така, Джак, толкова съжалявам. Но трябваше да го направя, за това останах в Света на живите и ми позволиха да запазя тялото си. Трябваше да си отмъстя.
— Другите… — Джак заекна и облиза устни — другите, които изчезнаха ти ли?…
— Да, аз Мангас Колорадас и Зоуи… ние… — четеше отвращението в очите му. — Ние ги убихме всичките.
— Вие?
— В мен има още двама души, те ме върнаха към този свят, за да насочат ръката ми и да си отмъстим. Но аз не се чувствам спокойна сега, Джак, не се чувствам… не съм готова да си ида Джак, но виж какво направих? Аз… — Мойра се разплака, но вместо сълзи от очите й капеше кръв. — Работех като прислужница в дома му. Когато ме обвини, че съм откраднала ме отвлече и докара тук. Аз не съм чиста Джак, бях девствена, когато бяхме заедно, само защото поправиха тялото ми, когато умрях. Трябваше да е здраво, за да мога да ловувам. Те… аз…
— Какво искаш да ми кажеш, не разбирам? Какво за Бога си ти?
— Не знам. Бях човек, който мечтаеше да помогне на брат си. Вярвах, че във всеки от нас има добро, гледах да си върша работата, да спазвам писаните и неписаните закони и… тогава умрях… те направиха ужасни неща с мен, Джак, преди този да ми пререже гърлото и да ме хвърли в реката. Тогава духовете, на две изстрадали души като мен, ме намериха и ми обещаха, че ще ми помогнат. Но те не ми помогнаха, Джак, аз… нещо става с мен, вече почти не чувам собствените си мисли. Не съм доволна, Джак, а мислех, че ще бъда, след като им причиня това, което те сториха на мен и на другите като мен.
— Господи, Мойра. — Джак изтича до нея и падна на колене пред жената, която обичаше. — Какво, за Бога, си преживяла? — той осъзна, че тя не е човек, че е нещо друго, но не виждаше в момента нито висналата кожа, нито разрезите, нито „пръстите“… виждаше Мойра О'Тул напълно нещастна и объркана.
— Джак имам още един проблем. Бременна съм.
— От кого? — това се виждаше, но сякаш едва сега осъзна този факт за себе си.
— От теб. Забременяла съм след смъртта, но то расте толкова бързо. Джак, страх ме е, че ще родя чудовище…
— Всичко ще е наред, ще те заведе в къщи, ще се погрижа за теб и детето… ще измислим нещо. Ще те оправим, всичко ще бъде наред — повтаряше той, но истината бе, че не си вярваше и трябваше сам да чува тези думи. Не можеше да й позволи да си иде, ако изобщо можеше да си иде. Детето бе негово и каквото и същество да се окаже нямаше да го остави.
Спенсър гледаше отстрани и не можеше да вземе решение какво да прави или какво да каже. Затвори очи, като се опита да се абстрахира от това, което видя и чу днес. Отново ги отвори. Обърна се към Мойра и Джак и заговори:
— Трябва да се махнем от тук, преди да са дошли властите. Мойра, никога не съм си мислил, че ще кажа това, но… трябва да отървеш човека от мъките му, преди да тръгнем. — и посочи Роджър.
Мойра стана и замахна с острите си кости към врата на Мейхю, като преряза гърлото му…

[Mokidi]

Мисля си, че определено трябва да има предупреждение за "графично описание на насилие" - опасявам се, че в този форум се подкрепят едни малко по-други ценности на творчеството и четат едни малко по-чувствителни хора, на които тази история ще им бръкне в здравето.
Даже и аз като отявлено хоръристче се втресох малко, макар и не поради графичността.
--
Офтопик въпрос: на мен ли само ми се струва, че Светлана мрази приятелките си? И че всяка нова история ги разкрива все по-гнусни и отвратителни? Или по-скоро всяка история ги описва в различна гадна светлина.
Признавам си, че откровено не виждам а) смисъла да присъстват такива "приятелки" в историите (които с нищо не печелят...) и б) причините този приятелски кръжец да работи въобще.
Приемам за напълно възможно, вероятно и логично да съществуват подобни основани на взаимна неприязън и презрение групички, които въпреки това се събират и си изкарват по-скоро ужасно, и си съскат и се плюят една друга зад гърба си, но каква роля играят в случая в тези истории? Освен просто това, че описват широка гама характери?
(Да, наясно съм, че личното ми отношение - ако не ти е приятно с някакви хора, не се събираш с тях чисто и просто - е изключение, а не правило, но си мисля, че в Човешката повечето участници са на този принцип. Надявам се поне).
Иначе историята определено ме развесели повече от другите две. Ама аз съм си по прерязаните гърла и други клъцотийки.

[N.Perfilova]

> 7 Глава

Джак остави чашата с бренди на масата до канапето, където се беше протегнал. Положението, в което се намираше, в момента, не можеше да се опише с думи. За една седмица корема на Мойра стана толкова голям, че двамата прецениха, че е в деветия месец, но така като нищо около тях не бе нормално нямаше как да знае дали това е истина. Можеше да роди всеки момент, ако наистина щеше да роди…
Тя му разказа всичко, не премълча нито една подробност. Всички гнусотии, които бе преживяла при Роджър, това, което научи от глухонямото момиче и червенокожия мъж, това, което й каза човека наречен Индианеца, това, което бе сторила след това.
Кой би си помислил, че Черния Джак ще свърши така?
Така като не можеше да повика лекар, Джак се опита да помогне сам на Мойра. Завързаха плат по пръстите й, за да не се виждат заострените кости. Отрязаха висящата кожа от бузата й, но нямаше с какво да я прикрият. Разши гърлото й, заши го отново с копринен конец. С процеса на разлагане и двамата не знаеха какво да направят. Мангас Колорадас и Зоуи я бяха изоставили след клането, така че тя не знаеше какво да очаква, но каза, че не се страхува. Не спеше, призна му, че никога не спи. Лежеше на леглото в спалнята му и просто чакаше да дойде края. Джак я скри от всички и прекарваше повечето си време с нея, като се опитваше да не показва колко силно страда по това, което се случва. Тя му каза, че не иска да вижда отвращение в погледа му и ако не може да я гледа така, по-добре изобщо да не я вижда. Той й каза, че за него тя е най-красивата жена и „малкото проблеми“ които има в момента не го отвращават. Това бе пълната истина. Търсеше под дърво и камък из къщата лейди Амелия, но тя явно му бе сърдита и не идваше. Искаше да я попита как да спаси и поправи любовта на живота си.
— Имате посетител! — каза Петибоун, като влезе при господаря си. На иконома му бе казано, че лейди Мойра е болна, но нищо повече. Виждаше как лорда се измъчва и чезне по нея, но не знаеше как да му помогне.
— Кой е този път? — всички искаха да го видят от както стана херцог, но той не приемаше никого. Не искаше да слуша нападки за делата си или пък подмазвания заради парите и титлата си.
— Брата на лейди Мойра. — Джак затвори уморено очи.
— Нека влезе!
На прага застана мъжът. Братът на Мойра.
— Какво става със сестра ми? От доста време спряхме да получаваме писма от нея. Когато дойдох в Лондон ходих на първото й работно място и ми казаха, че сега живее с вас като ваша метреса…
— Сестра Ви не е метреса на никого.
— Но не сте и женени, нали така?
— Не можем да го направим на този етап, поне така мисля. — можеше ли да се ожени за мъртвец?
— А кога?
— Сестра Ви е болна, чакаме да се поправи и тогава ще оправим това положение! — говореше уверено, но не беше.
— Искам да я видя! — каза Кевин.
— Тя не иска да вижда никого. Съжалявам, но уважавам само нейните желания и на никой друг. Можете да останете в къщата ми или да отидете да видите дядо си…
— Дядо ми?
— Когато Мойра се разболя… преди седмица ми разказа за историята на семейството ви. Оказва се истина това, че баба Ви е имала връзка с бъдещия граф на Пемброук. Това го установихме, след като разследвахме портрета на мъжа от медальона на Мойра. Мой добър приятел, Спенсър Фенуик, ми направи тази услуга, докато аз се грижих за сестра Ви. Исках да дойда до Ирландия и да Ви помоля да се преместите в Англия, за да мога както аз, така и дядо Ви да се грижим за вас. Така иска сестра Ви.
— Дядо ни иска да се грижи за нас? — подозрително вдигна веждите си Кевин.
— Да, говорих с него. Изолирал се е от света, след смъртта на сина си. Сега сте единствените му наследници. Оказва се, че на младини е постъпил в армията и го пратили в Ирландия. Срещнал баба Ви Шийла и искал да се ожени за нея. Бил ранен по време на въстание, обаче, и всички помислили, че ще умре. Изпратили го у дома в Англия, за да прекара тук последните мигове от живота си. Изминали месеци преди да се върне в Ирландия, за да намери Шийла и да й разкажел какво се случило с него. Родителите й не му казали къде е тя и след дълго и безуспешно издирване се върнал в Англия и така като баща му бил болен останал тук. Дълго се молел да намери баба Ви, но накрая се оженил за друга жена.
— Баба ми бе пратена в манастир, така като отказала да каже името на бащата на майка ми. Умряла при раждането сама и изоставена от всички. Родителите й се отказали от нея, когато разбрали, че очаква незаконно дете…
— Да, казах му и за това. Човекът много иска да има семейство, искаше да се види с Мойра, но тя отказва да се среща с когото и да било, докато не се оправи.
— Тежко ли болна? — разтревожено попита Кевин.
— Аз… — какво да му каже, че сестра му вече е мъртва и се разлага горе в спалнята му? — Не, всичко ще бъде наред.

* * *

Когато вечерта влезе в спалнята си, при Мойра, Джак видя стар мъж приседнал до леглото й. От разказите й Джак го позна. Това бе Индианеца.
— Какво правите тук? — попита с надежда той. Може би щеше да й помогне?
— Дойдох да помогна…
— Толкова се радвам…
— На Мойра да остави това тяло. След това, аз ще бъда свободен. Мангас Колорадас и Зоуи вече са в Другия свят.
— Ще ми я отнемете, така ли?
— Душата вече не е в тялото й, сър, но тя ще се върне.
— Как?
— Детето. Мойра получи своя втори шанс да живее. Великите духове й го подариха, защото тя им върна блудните синове — Червени ръце, Зоуи и… вашата предшественичка също се съгласи да напусне Света на Сенките, като отплата за душата на Мойра.
Джак погледна към жената и видя, че е останал само разлагащия се труп. Тя бе напълно мъртва. Индианецът подаде един нож на Джаксън и му каза да извади детето си и любовта на живота си в едно, от тялото на жената. Джаксън затвори очи и седна до нея на леглото. Разряза внимателно огромния й корем и бръкна с две ръце в тялото й. Почти нямаше кръв, тя се бе съсирила. Джаксън изгори предното легло, напоено с кръвта на Пибоди, когато Мойра му призна каква съдба му е отредила. Сега щеше да изгори и това, защото на него умря и се роди Мойра О'Тул. Извади бебето на бял свят и се взря в красивите му медни очи. Момиченцето му се усмихна, цялото покрито в червена плазма. Джак му се усмихна в отговор. Лейди Амелия бе права в началото Мойра О'Тул го спаси… бебето Мойра щеше да даде смисъл на живота му…

[N.Perfilova]

> Епилог

— Това е най-ужасното нещо, което някога съм чувала. — намръщи се Александра на Светлана.
— Мислех, че трябва да е забавно?
— Така го видях, какво да направя, ако не Ви харесва мога да спра! — ядоса се Светлана.
— Не, че не ми хареса, просто… не можеше ли да направиш края друг?
— Не мисля, че щеше да е добра идея, Вася.
— Защо?
— Защото, човек преживял нещо подобно и след това извършил такива неща остава увреден завинаги. Не може да живее нормално. Но след като даваме на героинята втори шанс, мисля, че трябва да започне на ново. Не може да остане със спомените за преживяното и за деянията си.
— Искам да гледам филма! — всички се учудиха, когато чуха молбата на Лидия. Тя никак не харесваше такива филми. Мъченията и кръвта я караха да повръща, нищо че всичко се случваше зад кадър.
— Ще го направим ли отново? — попита Светлана с надежда.
— Може би, но този път ще си помисля добре, преди да реша коя книга да ти дам. — отвърна Александра.
— Да, не искаме да „разложиш“ и друга главна героиня.
Светлана се усмихна лукаво…

Край.

[N.Perfilova]

Mokidi,
Съгласна съм с това, че може би трябваше да предупредя точно какъв стил е историята. Надявам се тези, които са „малко по-чувствителни хора“ щом видят на къде отиват нещата просто да спрат да четат…
Относно въпроса: „на мен ли само ми се струва, че Светлана мрази приятелките си?“
Всъщност много хора се примиряват с навика и рутината на живота си, а ако тази рутина изчезне не се чувстват добре.
Защо приятелките на Светлана да са „гнусни“? Ако е така, то половината население е точно такова. За съжаление всеки ден виждам точно такъв тип хора. Не им харесва работата, но не правят нищо, за да я сменят. Не им харесва външния им вид, но не го подобряват. Оплакват се, че няма пари, но не се опитват да си набавят… най-много ми харесва оправданието: „Как да си намеря някаква добре платена работа, като нямам връзки?“ Честно? Както и да е…
Относно принципите на читателите, ами-и-и аз не описвам тях. Ако писах само за хора, които са праволинейни, правят само това, което смятат за добре, казват истината и се придържат само към хора, на които симпатизират… Ами нова „Утопия“ не ми звучи добре.
Това си е лично мое мнение, разбира се, а и всеки има право на свое собствено, което аз напълно уважавам.

ПС: Радвам се, че ти е харесало, но следващият ми, така да се каже, преразказ е на друга тематика!