Eто едно мое мнение за следния "текст":
"Пустота
.
...ясно?"
Еми, текстът ти има следните елементи:
1. Заглавие.
2. Определен брой редове.
3. Син фон.
4. Почти неразличима от фона по-светлосиня точка.
Първото интересно нещо е, че човек на пръв поглед не я вижда и си казва "А, пустота, много оригинално". След това обаче, ако му се мерне (както на мен) някакво петънце, почва да се пита "бе има ли нещо там, или не", малко като мираж в пустиня.
Интересно е да се отбележи квази-интерактивният начин, по който човек проверява догадката си - "стъмнява" полето на текста, за да се увери. Да, точка има.
Когато видя точката, си казвам: "Ахаа, човече насред пустошта." Само че не е *насред* нея, защото редовете между заглавието и точката не са същият брой като тези между точката и края.
Втора вметка - "краят" е малко фиктивен, защото докато Заглавието бележи някакво "начало" на пустотата, то няма нещо, което да бележи края й, освен на Асен питанието "Ясно ли е?" То обаче би могло да се тълкува едновременно като "Схванахте ли ми идеята?" и като "Виждате ли накъде вървят нещата?", а второто би могло да предполага, че се има предвид тая пустош да е безкрайна в едната посока.
След като точката не е точно в средата на пространството на текста, какво значи това? Има ли се предвид, че тази точка е в движение? (По аналогия със статуите - ако скулптурата е застанала мирно, е статична, а ако не е, е кинетична. В случая мирното заставане би била позиция на точката право в средата.) Може ли да се конструира някакво повествование от това? Точката е по-близо до заглавието (сиреч началото), отколкото до "края". Може ли да се тълкува това като човек, за когото тази пустота още не е пустота? В крайна сметка, той има зад себе си начало-заглавие, има и рамка, до която е набутан – левият край на синьото поле. В този смисъл, това ясно наистина би могло да значи – знаете ли какво ще му се случи и как ще си крета до безкрай.
Или може би той се *доближава* все повече до *Пустота*, вече е изминал по-голямата част от разстоянието. Но пък в този смисъл *Пустота* би могло да не значи някакъв предел, отвъд който пустотата свършва, а да значи предел, отвъд който свършва *синята* пустота и започва друга, абсолютно неописуема, която може да бъде представена само с болднатата категорична дума "Пустота".
Ами цветът на човечето? Той първо действа на ниво "читател" като му пречи въобще да го види. Но действа и на концептуално ниво, когато вече сме видели точката. Значи ли цветът й, че ние (или някакви наши аспекти) и пустотата така си приличаме, че сме практически неотличими? Или човечето постепенно е добило този цвят? Може би е започнало като болдната черна точка, ако е тръгнало от *Пустота*, но бързо се е обезцветило. Или пък, ако е тръгнала от неизвестно място "отдолу" и вече е толкова неотличима от фона, дали, докато стигне до *Пустота*, ще е вече напълно слята с него, може би? И ако е така, може би именно това значи *Пустота* - безкраен син фон без дори точица на него – само че този безкраен син фон не ни е показан, а имаме само думата *Пустота*, защото ако точката се слее с него, вече няма да имаме гледна, ъм точка. И ако наистина тази *Пустота* представлява фон, в който се е сляла точка, не би ли могло да значи, че в него са се слели и потенциално безкраен брой други точки?
И т.н.
Всъщност, този текст много добре демонстрира какво представлява четенето като цяло.
Имаш параметри (в този текст са изброими и малък брой, но в "стандартен" текст е много по-трудно човек да ги идентифицира и преброи), чиито "стойности" тълкуваш – поотделно и в комбинация, като комбинацията, вместо да ограничава, да поставя в рамки – както три пресечени прави оформят рамката, която наричаме триъгълник, – често предизвиква по-богат отклик във въображението, отколкото би предположил простият сбор на съставляващите я параметри.