Онова, което си мисля вечер…

[Aziras]

Ernand, аз не съумявам да видя тук фентази-то, само осмисляне на реалността.

Azira

[vira]

Ако на това нещо му измислиш един изненадващ край – напълно неочакван – може да стане много интересно. Както казва Азира, дотук преосмисляш действителността. Какво очаква читателят? Всъщност дотук той още няма представа какъв си (не ти, а разказващият), но все пак какво очаква – че си човек ли, ловец някакъв (на мисли)? Ако го изненадаш и изведнъж се окаже, че тези разсъждения идват от някакво съвсем друго същество, или от нещо идиотско, знам ли, трябва да е наистина неочаквано : Спрях да мисля, обърнах се на другата страна, прибрах тялото си в шкафа... или: изстрелях/изхвърлих език, улових една последна незначителна мисъл, колкото да заситя търбуха в главата си и да го накарам да заспи...
Това е само една идея, не знам дали ще ти допадне, но все пак мисля, че за да стане това разказ, трябва да продължи.

[vira]

Точно защото е очевидно, че така мисли ЧОВЕКЪТ. А и предложението ми е в случай, че искаш да го направиш фантастичен разказ. Както видях в последствие, ти не държиш да бъде такъв. Няма лошо, готова съм да обсъждам всякакви разкази. Но сериозно мисля, че тези форми не принадлежат към този жанр.

[vira]

Аз не обичам провокациите, но ти наистина ме изненада!

[vira]

Е, срази ме, признавам! Тъкмо ти се бях сопнала...
Твой ли е разказът? Защо казваш към всички "нас"?

[vira]

Добре, само да открия къде ми е остенът, че аз рядко употребявам такива вещи
Но все пак употребявам де.

[Кал]

А ти къде прочете каква трябва да бъде жанровата принадлежност на разказите в писателската работилница?
Един разказ може да е фантастичен и без да е фантастичен, да?

Казвам - само като лично мнение, не като Тежка Дума ТМ : аз предпочитам да чета и обмислям за разхубавяване разкази, в които фантастичният елемент е сюжетоформиращ - или поне съществен.

(Като казах "сюжетоформиращ" - в "Онова, което си мисля вечер..." не откривам история: нещо, което може да се преразкаже; да удовлетворява принципа "Показвай, не казвай", пресъздай мислите като ситуации. Това незадължително е фатално: в първите, мисля, "Ваяния" има един разказ на Иван Петров, който се състои три четвърти от бърборенето на някаква психопрограма, една-единствена реплика - но последната четвърт преобръща смисъла й на главата му. Проблемът е, когато хвърлим читателя в страната на есето, пък читателят се е настроил да чете разказ...)

Тъй като обаче съм неактивен участник - преценете помежду си. Казах ли, че се радвам на мира и разбирателството, които сте възцарили тука?

[vira]

Да, с Ermand се разбрахме да не се ръчкаме с остени. Само в краен случай. Като гледам, той обича да опростява, а аз - да усложнявам. И току виж сме постигнали съвършения баланс!

[vira]

Какво да я нищим, оригиналът е много по-хубав. Този разказ или не-разказ ми харесва. Сам ме поведе натам, накъдето трябваше - към логичната си развръзка. Това говори за майсторство от твоя страна.

[Aziras]

Аз напоследък нямам много време за четене-отговаряне и като гледам сега, доста сте си поприказвали, докато съм била заета с друго.
Да, така с новия край придобива фантастичност.
Но има нещо друго, което ме смущава; не само в този разказ, а в разкази и на други автори. Казвала съм си мнението и друг път и е имало отпорна реакция, затова се чудех дали да го кажа пак, но раших да опитам и пред тази аудитория.
Този разказ регистрира действителността - такава, каквато е, приканвайки към размисъл, защото тя не е хубава, очевидно. Но какво, всъщност, ни дава? Ние тази действителност си я знаем. След като го прочета, в мен възниква въпросът:"Е, добре. И какво от това?" И усещам само тежест от това, че действителността с удвоена сила се е стоварила върху мен. И колкото по-майсторски е написано произведението, толкова е по-зле, силата на смазването е по-голяма.
Мисля, че творецът е не да регистрира действителността, а да търси и дава решения, да намира изход, да осветява пътя, да дарява надежда, да води читателя към нови мисли и възможности, към промяна на света. Иначе само увеличаваме това, което не харесваме - нашите мисли и думи сътворяват бъдещата ни действителност. Искаме тя да е отново такава или искаме да я променим към по-добро? Мисля, че творецът има задача да води към по-добро, че има и отговорности.
Наскоро ми изпратиха текста към филма "Тайната", който е много силен и само потвърждава моето становище по въпроса /изпратих го на К., защото му зная мейла; ако някой прояви интерес, бих могла да му го изпратя/.
Колкото конкретно до това творение, финалът наистина е интересен, но аз не обичам да се заглеждам в боклука. Предпочитам да се взра в малкото цветенце, което е разцъфтяло на бунището, да изпратя към него пчеличка, за да събере благодатен прашец и да помогне да има повече семенца, така че следващата пролет да стане полянка с цветя. Може да звучи наивно на фона на бунището, но това повече ми харесва и ще работя за него с цялото си сърце. Ще се радвам много на съмишленици и помощници, за да сътворим от бунището в света прекрасна градина.

Азира

[vira]

Азира, разбирам какво казваш, затова приеми мислите ми не като отпор на твоите, а като разбор. В същността си, това, което ще кажа, не се различава от твоето, смятам, че само го допълва.
Виждам как отчаяно мечтаеш и търсиш добротата, истината, стабилността, красотата. Също така отчаяно и силно ги търся и аз. Отчаяно, защото критериите ни за добро и истина са верни (относително, но все пак), твърди и устойчиви и усещаме всеки фалш, всяко неоткровение, реагираме на всяка несправедливост. Но как са се оформили у нас тези критерии? Мислиш ли, че всеки е наясно със своите? Ако беше така, в света нямаше да има и капка грозота. Преосмислянето на действителността е в основата на нещата. Правилно според мен е, когато именно преосмислянето на действителността води всеки до неговите индивидуални решения как да я промени и как да се пребори с нея. Такова преосмисляне, което да подтиква към намиране на изход. Предлагането на готови решения е нож с две остриета, защото може да породи в човека насреща безсилие, вместо да го подтикне към действие.
Готовите решения понякога на мен ми се виждат непосилни за изпълнение. Пътят до тях (до осъществяването им) е труден за извървяване. Може да нямам куража да тръгна по него.
Ако някой ми каже, че за да се промени светът към добро, трябва да говорим само истината, да сме искренни и честни, аз съм готова да приема, че това е така, но дали ще се осмеля да започна да го правя? Или ще си кажа: Защо пък аз, нека започне някой друг, а аз ще се включа, когато видя, че нещата наистина тръгват към промяна.
Но ако целият ми живот, хората, книгите, мислите и чувствата ми са ме водили неотклонно натам и решението да говоря истината самО е узряло в мен, то това вече ще е мое решение, породено от преосмислянето на действителността.
Светът би станал наистина по-красив, ако във всеки узрее такова решение. Така че, нашето задължение е може би да поддържаме живи идеалите, които всеки носи със себе си и да не позволяваме те да бъдат потъпкани по един или друг начин от грубата действителност. А от там нататък – кой какво ще прави със своите идеали, ще решава сам.
Да му посочиш пътя и да го поведеш здраво за ръка е твоята задача, да. Донякъде обаче. От там нататък той ще се справи сам. Ще има началото - отправната точка - и посоката. Ще стигне ли целта? Според мен, в този случай – да. А лутането също е от полза. Човек научава от собствен опит нещата по-добре, по-трайно, отколкото, ако му ги поднесеш наготово. Достатъчно е да има стабилни ориентири.
Аз смятам, че всяко творчество е преосмисляне на действителността, откриване на себе си, докосване до друг. Всяко творчество извира от нечия необходимост да промени света или себе си, да запълни дълбоката пропаст между света и себе си. Но ти това го знаеш.
И без да ти посочва готови решения, накара ли те да се замислиш, породи ли в теб някакви импулси, докосне ли те някъде, то значи е изпълнило предназначението си. Станало е част от промяната, стъпка по пътя към онази хармония, за която всички лелеем. Дало е своя принос за изграждането на онези устои, които ще ти помагат да взимаш правилните решения, да променяш истински, да обновяваш и оцветяваш всичко около теб.
Искам да спомена в тази връзка (и не само) какво ми дават лично на мен вашите разкази. Твоите, Азира, затвърждават идеалите, които вече имам – за истината, за красотата, хармонията, разбирателството, обичта, смеха, светлината. Те са ми повече като приказки, в които ясно е казано кое е добро и кое – лошо. Аз обичам приказки и не се уморявам да ги препрочитам, интерпретирани по нов начин.
Разказите на Келефарн носят своя душа, която чувствам сродна. Мистиката ми е близка. Самата аз се възприемам като интуитивна личност и смятам, че имам много общо с нея (с мистиката). И тях ги чета с удоволствие, защото задълбочават усещането ми за нещата навсякъде около мен.
В разказите на Ерманд пък виждам дух (не душа, а дух, което е различно), здрави устОи. Красивото и грозното, лошото и доброто са с по-размити граници, както всъщност е в живота, в действителността. Повече усилия се изискват да ги отделиш едно от друго. Виждам зад тях един мислител, който самият търси решения и има свои, но не ги дава наготово именно защото знае, че много по-силно е въздействието, когато те кара да търсиш, да участваш в процеса, а не да наблюдаваш отстрани.
Лоботоми е още объркан. Сам се плаши и може би не се чувства готов да събере всичките си интересни хрумвания в нещо цяло. Да анализира, да синтезира. Всичко това го засипва и не знае как да му придаде форма. Да, не е лесно, но е въпрос на упражнения – писане, писане, писане. Ще ми се скоро да се появи и да каже: Ето ме, искам да говорим!
Калин и Владо – разказът им е толкова дълбоко интуитивен, че засяга възприятията на съвсем друго ниво. Поне при мен – не на мисловно. Даде ми много, провокира ме да напиша и някои допълнителни неща. Не казвам, че всички разкази трябва да бъдат такива, но трябва да има и такива, поне за мен.
За себе си – малко ми е трудно да кажа какво точно правя аз. Предполагам, че разказвам и се надявам, че докато правя това, успявам да покажа какви са идеалите ми, какво отричам и какво утвърждавам. Това е стремежът ми поне.

[Aziras]

Странно, бях написала отговор, а не се е получил. И за "Вселенския клошар" ми се наложи да пиша повторно. Къде ли са се загубили? До сега не ми се беше случвало.

[vira]

Азира, аз успях да прочета снощи всичките ти отговори преди да изчезнат. Много ти благодаря! Зарадва ме и също ти бях отговорила, когато станаха проблемите във форума - вероятно някакви технически. Времето се е изместило назад и чакам да дойде вечерта да видя ще се появят ли всичките ни постинги, или да ги пишем наново. Изчезнаха четири твои, един на Ерманд и един мой.

[Aziras]

Радвам се, Вира, че поне ти си прочела написаното от мен преди срива. Но то е във връзка с разказа на Ерманд, така че ще опитам да го напиша отново. За мен сега е трудно във връзка с ограниченото ми свободно време, но ще опитам да възстановя изтритите мои отговори, ако не наведнъж и пълно, то поне постепенно и доколкото съумея.
Наистина трябва да рисуваме действителността такава, каквато е - аз също го правя, - но като творци, мисля, трябва да даваме и решение, без да се боим, че с това ще попречим на читателя да намери свое. Ако всички само показваме грозното и лошото в живота, го сътворяваме в утрешния си ден /Напоследък тази истина се среща в доста книги; добре, синтезирано е представена във филма "Тайната" ("The secret")/.
В подкрепа на тезата си ще разгледам книгата "Последният еднорог". Авторът показва действителността, но дава и решение, развръзка. Ако беше спрял до замъка, когато затъващата в човешкия свят еднорога забравя коя е /както всички ние сме затънали и забравили/,как бихте се почувствали като читатели? Смазани, обезкуражени - как да се борим, щом и тя е вкопчена във водовъртежа на това омагьосано битие? Но Бийгъл дава свое решение и това е прекрасно; той показва път, дарява надежда.
Ако разгледаме, Вира, твоя "Вселенски клошар" - там ти даваш решение, свое решение. И е хубаво.
А разказът на Ерманд спира до бунището. Защо ни го показваш, Ерманд, та ние си го знаем?! Който не го е видял и не се е замислил едва ли ще се замисли като го прочете. Дори да се замисли, ще стигне пак само до боклука, където си го завел. Градивно, прекрасно би било, ако отведеш читателя няколко крачки напред - аз бих посяла семенце, от което да поникне цвете, бих му изпратила пчеличка, която да събере нектар и да му помогне да сътвори семена, които да дадат началото на чудна градина. Опитай. Може да ти хареса да си градинар.
Успехи!