ПРОЛОГ
Андроидът излезе на площадката за кацане, застана встрани от стъклената врата и се огледа. Погледът му се плъзна по лъскавите от снощния дъжд екзоскелетни панели на совалките, премина през суетящите се хора – пътници и транспортен персонал, докато накрая не откри онова, което търсеше.
„Исилдур 229“ беше великан сред джуджета. В сравнение с черната бронирана грамада на транспортния кораб, клас „Бегемот“, строените като войници совалки наоколо изглеждаха като сардини до кит. Около кораба цареше трескава подготовка – по двете рампи се товареха метални и метапластмасови контейнери и сандъци, хора слизаха и се качваха, поправяха нещо, оглеждаха оттук-оттам или просто се бяха облегнали на наредените отстрани сандъци. И всичко това под зоркия поглед на четири охранителни дрона, увиснали във въздуха като метални оси. „Исилдур“ се приготвяше за дълъг път.
Според информацията, която андроидът беше получил, товарът на кораба беше предназначен за колонията на LTW–233 или Сол, както колонистите наричаха планетата, превърнала се в техен дом далеч от дома. Товарът се състоеше основно от медицинска техника, провизии, инструменти, лабораторни уреди и пр. подобни неща.
Ала имаше и още нещо, скрито сред стотиците контейнери и сандъци. Нещо, което не трябваше да стига до Сол. Нещо, което дори не трябваше да съществува.
И затова изпратиха Кейн Тег.
Отвън той беше съвършеното подобие на човек – органична кожа с косъмчета, пори и дактилоскопични отпечатъци на ръцете; сини очи, гъста и черна коса, едва набола брада, мускулесто тяло, скрито под сини джинси и черна тениска. В мрежата от хиляди изкуствени вени и капилярчета, обаче, циркулираше белезникава, подобна на гной течност – изкуствен еквивалент на кръвната плазма, приютил в себе си не червени и бели кръвни клетки, а стотици рояци наноботи, изпълняващи функциите на споменатите кръвни телца. Органите му бяха точно копие на човешките – имало бе случаи, когато андроиди бяха служили като човешки донори.
Тег закрачи напълно уверено към извисяващата се грамада на „Исилдур 229“. Някаква совалка започна да се издига наблизо и въздушната струя на двигателите й разроши косата на андроида.
Когато се приближи на десетина метра до товарния кораб, един от дроните долетя и втренчи изцъкления си многофасетъчен визьор в лицето на Тег. По долната част на дрона пробягваше кървавочервена светлина.
Безмълвно Тег извади картата, идентифицираща го като Бентли Уейлънд от техническа поддръжка на „Исилдур“ и я тикна под носа на машинката. На дрона му отнеха няколко секунди, за да потвърди информацията и светлинката от долната му част проблесна в зелено.
Когато дронът се отдръпна, Тег мина през една от холографските ленти, ограждащи кораба и се качи по рампата без да предизвика какъвто и да било интерес от страна на хората. Все пак Бентли Уейлънд беше един от тях, нали така?
Веднъж озовал се на борда, Тег бързо се добра до контролния панел. Някакъв едър мъжага забеляза че пръстите на Тег шарят по клавиатурата на панела, приближи се с бързи стъпки, хвана андроида за рамото и рязко го дръпна.
- Ей, ти, какво си мислиш, че правиш, по...
Ала Тег вече беше активирал вдигането на рампите.
- К`во правиш, бе, шибаняк?! - изкрещя мъжагата. Лицето му беше станало червено като домат. - Как, за...
Така и не успя да довърши.
Дълбоко в тялото на Кейн Тег имаше един орган в повече. Едно второ сърце, вдясно на първото. Едно мъртво сърце, което изведнъж се пробуди и ударите му закънтяха като пистолетни изстрели в гръдната клетка.
Туп... Туп... Туп... Туп...
Апокалипсис.
ПЪРВА ЧАСТ
Едно
Още от самото начало на човешката инвазия в двете Граници (периодът 2100-2113 г.) частта от галактиката, обозначена на повечето карти като BVC-114, си беше спечелила статута на космическата версия на Бермудския триъгълник. И това в ни най-малка степен не беше преувеличено.
Първият кораб, изчезнал завинаги в зоната, беше "Персефона" - последният заселнически транспортер, а датата, на която екипажът му загуби завинаги връзка с останалата част от Границите, беше 14 март 2112 г., горе-долу към 15:00 часа корабно време.
Оттогава непрекъснато се случваше да изчезват кораби. Слуховете пълзяха като някакви странни паразити по барове, в лагери и станции за военно обучение. Имаше твърде много раздути и преувеличени истории, разбира се - човешкото въображение няма граници. Но около 55 % от всички истории се базираха на документирани факти.
Някъде към средата на 2180 г. "Хипократ" - огромен подвижен военен лазарет, изпратен към намиращата се близо до BVC-114 планета Аврора, където се водеше гражданска война, изчезна в аномалията (така я нарекоха умните глави от изследователския център, базиран на Просперо-9). Това беше капката, която преля чашата. Поне за военните. По нареждане на главното командване, три изследователски кораба, клас "Немезис", придружавани от петнадесет бойни кръстосвача, навлязоха в зоната, за да разберат веднъж завинаги каква е причината за непрестанните изчезвания.
Неслучайно от командването бяха избрали клас "Немезис". Корабите от този клас бяха създадени така, че да преодоляват дори привличащите сили на черна дупка, и неведнъж бяха доказвали това. Корабите "Немезис" никога не се бяха проваляли в мисия.
Е, всяко нещо си има първи път.
Общо осемнадесет кораба бяха изгубени при този случай, наречен от медиите "най-големият провал от сто години насам". С тях, броят на изгубените в аномалията съдове (реално) ставаше осем хиляди за период от около 70 години.
Адски дълго се шумя около тези случаи, изписаха се тонове мастило и се изговориха милиони думи. Но, както е известно, всяко нещо има край и скоро хората започнаха да обръщат все по-малко внимание на новините за поредния кораб, потънал в небитието. Постепенно вниманието на всички се насочи към други неща. Като войната на Кобра-23 да речем, погубила четвърт милиард съюзнически войски. Или пък колонизирането на планетата-океан Аурелия, богата на ценни метали. Съвсем скоро BVC-114 престана да вълнува хората.
Докато един ден един от погълнатите от нея кораби не се появи край Външната граница.
***
Служителят на нанокулата, който беше дежурен през този ден, първи забеляза появилия се сякаш от нищото кораб като точка на локатора, но много по-плътна и ярка от останалите.
Тъй като не се случваше често необозначен кораб да се пръкне по средата на нищото, служителите от "Икар" - компанията, чиято собственост бяха повечето нанокули в района, решиха да се обърнат към единствените според тях компетентни органи - ВС "Ендимион", тъй като предполагаха, че става дума за извънземен кораб. Или както по-късно сподели един от членовете на "Икар":
"Корабът нямаше маркер, нито каквото и да е обозначение, не отговори на сигналите ни... просто се появи дявол знае откъде. Всички бяхме убедени, че става въпрос за извънземни. Трябваше да са извънземни. Иначе какво друго да е?"
Военното сдружение "Ендимион" веднага изпрати безпилотен кораб да провери как стоят нещата. Всички потриваха ръце в напрегнато и сладостно очакване, тъй като досега не бяха открити следи от разумен извънземен живот. В главите на следящите всяко движение на сондата се редяха какви ли не форми на извънземни кораби, повечето от които взети от старите филми. Затова изненадата и шокът на всички бяха големи, когато на огромните екрани в главната квартира на "Епиметей" пристигнаха заснетите от сондата материали. И корабът, записан на тях, беше всичко друго, но не и извънземен.
За всички стана ясно, че корабът е дело на човешка ръка, но какъв, по дяволите, наистина беше? На контрабандисти? Или пък на...
Докато не пристигна поредната порция снимки от сондата и всички ясно видяха корозиралата повърхност на кораба, както и надписа отстрани на носа. Буквите бяха полузаличени, но все още се разчитаха. Надписът гласеше: "Агамемнон - C-12/45"
"Агамемнон" беше един от първите кораби, погълнати от зона BVC-114.
***
И тук на сцената се появих аз. Нека ви се представя. Името ми е Томас Келси, четиридесет и три годишен съм и съм на стаж към Изследователския отдел на ВС "Ендимион" от около двадесет и пет години. Участвал съм в безброй мисии - от гражданската война на планетата-пустиния Джакара, до спасяването на заложниците на покритата с джунгли Котога. С годините съм си изградил адски силно чувство за големите неприятности.
И когато сирените на Док 41, където се намирах, подеха болезнения си вой, а лазерните панели върху трегерите засвяткаха яростно, именно това чувство ми подсказа, че нещата за пореден път са се прецакали. Или ако не, че предстои да се прецакат.
(следва)
