Книгите, които ме промениха

[Кал]

Тема за едноименния Копнеж.

[Кал]

КНИГИТЕ, КОИТО ПРОМЕНИХА ЖИВОТА МИ

Всъщност ще разкажа за книгите, които бавно и неусетно, стъпка по стъпка, ме оформяха; защото тези, които наистина спомогнаха за промяната на живота ми от даден момент насетне, са главно “нехудожествени” - те отвориха и очите ми, за да погледна на художествената литература по нов начин.

Откакто се научих да чета, книгите винаги са били част от света ми, оформяли са мен самата. Нима мога да изброя всички, които са оказали някакво влияние върху развитието ми? Давам си сметка, че дори немалка част от тези, които мимолетно са минали през живота ми, са оставили някаква следа у мен.

У дома имахме малко книги, като почти никои от тях не бяха четиво за деца, затова редовно посещавах библиотеката, която бе близо до нас. Повечето книги, които ми предлагаха, бяха или от задължителните в училищната програма, или народни приказки, или за историята ни, изобилстваща с тирания, насилия, въстания, борби... Доста по-късно си дадох сметка, че в тази малка библиотека не съм намирала значимите книги, които изиграха важна роля в развитието ми. Но и тези многобройни произведения, на които дори имената не съм запомнила, описващи турското робство или антифашистката борба, както тогава ги учехме, ми дадоха нещо много важно за мен – в един момент спрях да се страхувам от смъртта, осъзнавайки, че тя не е страшна, а понякога е избавление от кошмара, в който може да се превърне животът на човека.

Ясно помня първия път, когато стоях до среднощ, защото не можех да оставя книга /бях седми-осми клас/ - “Хелиополис” на Хаим Оливер.

По онова време гледах на приказките просто като на приказни истории, забавни и вълнуващи, които понякога са поучителни. Първата приказка, която възприех по нов начин, беше “Малкият принц” – с нея ме запозна една съученичка в гимназията, когато разбра, че не съм я чела; майка й имала връзки в някаква книжарница и в къщи им се намирали две бройки от книгата, та едната ми я подари; да, тогава беше така – хубави книги можеха да се намерят трудно, с “връзки”. Екзюпери ме дари, освен с вълнуващото преживяване, също и със знанието, че чрез приказката може да се каже много повече от описаната история. Не помня колко пъти до сега съм прочела тази книга.

По него време се запознах и с Мери Попинз на Памела Травърз, но я преоткривах през годините. Доста път извървях, докато разбера, че приказките са истински. От тази позиция дълго преоткривах приказките на Андерсен, Николай Райнов, Шарл Перо, както и фантастиката, осъзнала, че те са само форма, избрана от авторите, за да кажат на света неща, които са узнали, но не могат да изговорят в прав текст, затова са ги закодирали и облекли във фантазийска дреха.

Също в гимназията още една творба проблясна ярко в живота ми – “Алексис Зорбас” на Никос Казандзакис; някой ми я беше дал от личната си библиотека. Особената житейска философия на Зорба, жизнеутвърждаваща и обърната с обич и разбиране към човека, това детско преоткривателско и възхитено възприемане на света така ме впечатли и очарова, че дълги години търсих тази книга, за да я прочета и да мога да се обръщам към нея винаги, когато пожелая; накрая я намерих в една антикварна книжарница. Много пъти, когато съм била потисната, отчаяна, паднала духом, тя ми е помагала да се съвзема, показвала ми е светлинка в пътя, дарявала ме е със сила и воля за живот. По същото време се запознах с новелите на Стефан Цвайг, които много силно и за дълго ме вълнуваха.

Давам си сметка, че голяма част от онези книги, с които аз съм расла, едва ли ще впечатлят днешните младежи, но някои от тях са големи книги. Не бих пропуснала “Повест за истинския човек” на Борис Полевой, “Мъжество” на Вера Кетлинская /за строежа на Комсомолск на Амур/, “Осъдени души” на Димитър Димов, четирилогията “Преспанските камбани” на Димитър Талев, прекрасните разкази на Чудомир, “Сърце” на Едмондо де Амичис, “Случаят Джем” на Вера Мутафчиева /порази ме погледът й към историята, различен от това, каквото сме учили и се замислих, че за нещата в живота винаги може да има различни гледни точки; а тя е историк и сигурно знае повече от нас, така че се опитах да погледна от нейната позиция, не само в този случай, но и занапред да се опитвам да разбирам не само себе си, но и другите/, “Дванадесетте стола” на Илф и Петров, “Отклонение” на Блага Димитрова. Романите за деца на Ерих Кестнер и до днес вълнуват малки и големи /някога бяха издадени в една книга, а сега се появяват поотделно – “Двойната Лотхен”, “Антон и Точица”, “Емил и тримата близнаци”, “Хвърчащата класна стая”/.

Когато се роди дъщеря ни, реших полека-лека да събирам книги за децата ни – да създам за тях библиотека вкъщи, за каквато аз съм си мечтала. Хубави книги по онова време пускаха в книжарниците преди Нова година. Така полека-лека с годините се запознах с много прекрасни книги. Тогава, покрай известната ми “Библиотека вълшебници”, се реших да купя книгата “Момо” от Михаел Енде, непознат за мен дотогава автор. Не знаех какво купувам и побързах да я прочета. За голяма своя изненада открих, че съм придобила скъпоценност, за каквато дори не съм мечтала. Много години по-късно не подминах “Приказка без край”, зърната на една лавицата, защото вече познавах автора. Това са приказки за Живота с главна буква, за пътуването ни от света на сивите господа към най-истинското си желание: да се завърнем към Любовта, в дома, от който сме тръгнали на дългото си пътешествие, лутали сме се и сме грешили, но винаги се е намирал вълшебен камък, който да освети с блясъка си спомен за истинския ни свят, както и приятели, които да ни помогнат, за да се върнем при любящия родител, очакващ с надежда и безкрайна обич всеки свой “блуден син”.

От фантастиката много неща сега не бих прочела. Ще обясня защо с една случка. Бяхме студенти, когато се появи филмът “Зоро”. Излизайки от киносалона, един от компанията каза: “Как щеше да ми хареса, ако бях на шестнадесет!” Та и с фантастиката при мен така се получава. Но има книги, които и сега ме вълнуват. Вярно, “Момиченцето от земята” /за Алиса от 21 век/ на Кир Буличов е с детска тематика, но си заслужава да бъде прочетена. А “Азазел” на Айзък Азимов ни е любима книга у дома.

Книгите от криминалния жанр ми дадоха пример как да оглеждам всяка ситуация в живота от различни ъгли /така ме учеше и мама в детството ми – казваше ми, че като погледнеш човека само откъм гърба, няма да си съставиш правилно мнение за това как изглежда; трябва да го огледаш и отпред, и отстрани, за да придобиеш вярна представа; а така е с всяко нещо/ и че “като изключиш подозренията, които не се покриват с фактите, това, което остава, колкото и невероятно да изглежда, е истината”. Като дете четях “Записки на следователя” на Лев Шейнин, по-късно се запознах с Шерлок Холмс на Артър Конан Дойл, Еркюл Поаро на Агата Кристи, Арсен Люпен на Морис Льоблан.

“Оцеола” и други книги на Майн Рид сега не бих прочела, защото интересите ми се промениха и не бих отделила за тях от времето си, но някога търсех и четях “на един дъх”.

Това проучване ми помогна да осъзная за колко много книги не съм се сещала отдавна, но то не е, защото не ги ценя, а само заради количеството информация, с която ни затрупва животът. Не мога да пропусна творбите на Джек Лондон, “Замъкът на шапкаря”, “Дамата с карамфилите”, “Зелени години” на Арчибалд Кронин, “Мога да прескачам локви” на Алан Маршал, “На изток от рая” на Стайнбек, “Вино от глухарчета” на Рей Бредбъри, “Павилион за жени”, “Източен вятър, западен вятър”, “Небе над Китай” на Пърл Бък /винаги са ме вълнували другите, толкова различни от познатата ни, култури, а Изтокът си е такава екзотика; авторката живо и увлекателно разказва за срещите на различните култури, които понякога са твърде драматични/, приказките и пиесите на Оскар Уайлд, “Галям те, Сания” на Георги Сталев /вълнуващ разказ из миналото на Родопския край за силата на любовта и трудностите пред нея в условия на безправие на жената/, “Изкуството да останем млади”, “Да живее майката!”, “Наръчник за бащи” и какво ли не още от Вили Брайнхолст /четат се с неувяхваща усмивка/, “Клошмерл” на Габриел Шевалие, “Кораб с алени платна” на Александър Грин, “Роксолана” на Павло Загребелни, “Парижките потайности” на Йожен Сю, както и неговата “Седемте смъртни гряха”, “От единия и от другия джоб” на Карел Чапек, “Тримата шишковци” на Юрий Олеша, “Без дом” на Хектор Мало, “Шумът на върбите” на Кенет Греъм, “Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада” на Ено Рауд, “Ани Манинен”, “Роня, дъщерята на разбойника”, “Емил от Льонеберя” на Астрид Линдгрен /дъщеря ми безброй пъти прочете “Пипи Дългото чарапче” и четеше само нея, та се наложи да я скрия, за да се обърне към други книги; след време по същия начин препрочиташе “Тримата мускетари” на Александър Дюма/, книгите за Том Сойер и “Принцът и просякът” на Марк Твен, “Приключенията на Саламури” /не е така известна като някои други, но не е по-малко увлекателна от тях/ на Арчил Салакаури, “Крал Матиуш първи” и “Крал Матиуш на безлюдния остров” на Януш Корчак, “Конникът без глава” на Майн Рид, “Скарамуш” на Рафаел Сабатини, “Пътешествията на Гъливер” на Джонатан Суифт, книгите на Хю Лофтинг за Д-р Дулитъл, “Таро синът на дракона” /и тя не е особено известна у нас, но е прекрасна книга/ на Мийоко Мацутани, “Приключенията на Оливер Туист” на Чарлз Дикенс, “Страшната ловна дружина на крал Стах” на Уладземер Каратлевич /която много ме впечатли и неведнъж съм я препрочитала/, “Кой знае защо” на Ема Смит /увлекателно написана интересна история, с удоволствие я четях на децата си/, “Билбо Бегинс или дотам и обратно” на Дж.Р.Р. Толкин, “Рудниците на цар Соломон” на Хенри Райдър Хагард, разбира се “Питър Пан” на Джеймс Матю Бари, както и книгите за Хари Потър на Дж. К. Роулинг, “Приключенията на Лукчо” на Джани Родари, “Когато бях малко момче” на Ерих Кестнер, “Робинзон Крузо” на Даниел Дефо, както и много други, за които сега не се сещам.

От поезията, зная, че не е актуално, но аз си харесвам Вапцаров /може би е носталгично - тръпка ми е още от детството; кой знае, може и от по-рано/. Не зная дали е, защото съм жена, но силно ме вълнува поезията на Петя Дубарова, Блага Димитрова, Станка Пенчева.

А за “Пророкът” на Джубран Халил Джубран, “Петата планина” на Паулу Куелю, “Селестинското пророчество”, “Десетото откровение” и “Тайната на Шамбала” на Джеймс Редфийлд, “Серафита” на Балзак /необичайно за него, мистично произведение/, както и неговата “Шагреновата кожа”, “Атинянката Таис” на Иван Ефремов, “Камино” на Шърли Маклейн, “Приказка за Стоедин” на Никола Русев, Автобиографията на Бранислав Нушич и сега бих намерила време. Както и за книгите на Владимир Мегре от поредицата “Звънтящите кедри на Русия” /не зная дали те биват причислявани към “художествената” литература, но оказаха силно въздействие върху мен, когато ги прочетох първия път, а и сега ми дават знания, когато, препрочитайки ги, преоткривам в пътешествието си към “най-истинското ми желание”/.

С “Последният еднорог” на Питър Бийгъл и “Да събудиш драконче” на Николай Теллалов се запознах наскоро – те също са блестящи истински приказки за същото това пътуване към същността ни.

Всъщност от доста години не отивам в книжарница “просто да огледам и ако нещо ми хване окото, да го купя”; книгите, които са ми нужни, в подходящия момент сами идват при мен - просто “се намираме” взаимно. Разбира се, неведнъж в живота ми е имало случаи, когато започвам и не дочитам книга – било защото не ми е била по вкуса, не съм на тази вълна в момента или книгата не струва /и такива има, както е известно, но за тях няма да говоря/ - в това няма нищо лошо и е естествен процес на подбор. Но всички книги, които изброих, по мое мнение, заслужават почитатели – много от тях и сега бих чела с удоволствие, макар да се възприемат като детски, въпреки че отдавна не съм на шестнадесет /моля за извинение, че пропуснах останалите, но не намерих повече време за тези си спомени/.

По света има много хубави книги; и това е добре. Човек не може да прочете всичките; и това също е добре – всеки извървява своята пътека и получава във важни моменти от своето развитие нужните му знания в подходяща форма. Важно е какво ще съумее да вземе човек от книгата, с която се е срещнал.

[Кал]

За мен лично една много повратна в мисленето книга беше Малкият принц. Още помня как циврех тихичко нощем осъзнавайки фразата - "моля, нарисувайте ми една офца", "оо, тя спи..." А после дойде и Шогун, с идеята че вътрешния емоционален свят трябва да е затворен зад осем стени. Трябваха ми над 15 години за да се отърва от тази щуротия...

После още няколко години ми трябваха да осъзная, че "всички хора са добри" колкото и нелогично да звучи. Много странно усещане - знаеш че нещо не е вярно, но чувстваш че ти самия не си прав, а той (героят от романа на Б.) е прав.

А пък Стругацки... Едва напоследък започвам да мисля, че щастието не бива да се дава даром, на някои хора пък изобщо не бива да се дава...

- - -

Има множество идеи и ценности които Стругацки внушават на читателите си, но го правят много завоалирано и елегантно.

Например - идеята че революцията в педагогиката ще доведе до светлото общество описано в П22В. Въпросната революция пък е описана в последната им повест - Натоварени със зло. За да внушат една идея, АБС първо изграждат един обаятелен образ, който е нейн носител - Горбовски, ГА, Максим, Лев Абалкин, Артър Барбридж, Мая Глумова и др. След това подреждат сюжета така, че драмата да се фокусира върху идеята на героя-носител. Нерядко, героят-носител умира, тъй като смъртта на добрият и обаятелен човек е възможно най-голямата драма. В руската (и не само, но особено там!) литература, усещането за истинност и драматичност са много тясно свързани.
Смъртта на Лев Абалкин всъщност е внушение на идеята, че всеки има право сам да определя съдбата си и никой не може да ти казва къде да ходиш и какво да не пипаш. Но понеже тази идея е много трудно доказуема логически (сигурността, благото на всички, на човечеството като цяло, а! у!) тя е представена и внушена на читателите чисто емоционално. Читателят симпатизира на ЛА, той се асоциира с него, вижда части от себе си в този образ. И когато накрая умира, на читателя му става ясно че това по дяволите не бива и не трябва да се случва. Иска му се да намери изход от дилемата, да е на мястото на Максим (и ГСеросовин, по прякор Дърдоркото) но да е с няколко крачки по-малко закъснял, въобще...

Ако това не е морално послание, здраве му кажи! И така е редно. Литературата не е само развлечение, тя трябва да те научи да мислиш, но и да мислиш правилно (Учете се да мислите правилно, това е основния принцип на морала, АБС цитирайки Паскал). А въпросното "правилно мислене" се гради върху някакъв набор от ценности, които АБС много фино, много елегантно, с нужното упорство и постоянство внушават на читателите.

- - -

...книгите могат да променят хората и това е факт (за мен безспорен). Книгите пораждат образи и асоциации, каквито никога преди не са съществували в главата на човек.

(дори бих искал да отбележа един интересен феномен - много често, в една невинна възраст, когато четях разни книги ми се създаваха представи за световете, обстановката, фантастичните визии въобще, които нямаха абсолютно никаква връзка с това което автора е искал да опише. Вярно е, че елементите на тези псевдо-представи ВЕЧЕ са били в главата ми, но комбинирането на тези елементи, за мен поне, води до качествени нови представи и визии, които на свой ред остават като елементи в подсъзнанието, в готовност за извикване от друг културен артефакт.
Така например, първите ми представи от Жук в муравейнике представляваха един човек в скафандър, който броди по лунната повърхност (тогава идеята за друга планета ми беше доста смътна) и води на каишка куче с буркан на главата. Но по това време аз не бях виждал нито снимки от луната, нито кучета със буркан на главата. Тоест, една книга МОЖЕ да създаде една качествено нова визия и това да промени начина по който човек мисли. А случая с Охлюв на склона беше още по фрапантен...)

- - -

...препоръчвам ти горещо да пре-прочетеш Дюн, от първата до последната, без паузи. Тази книга е много по-велика отколкото изглежда. В нея са семената на нашето оцеляване. Трябва само да замениш думичката вода с думичката енергия и ще видиш как моделът на книгата се наслагва върху нашия свят, разкривайки го с неподозирана яснота и жестокост.
Ако и това не те промени, източи водата на някой депутатин и я остави да потъне в пясъка като дар за Шай Хуллуд (макар че е отровна за него...)
Бил`лал кайфа!

- - -

Енергията има най различни форми, както и водата. Това е идеята на Дюн - че човек може да оцелее не като разработва нови источници на вода/енергия, а като пести наличните, което води до фундаментални промени в културата и начина на мислене у хората. Вземи само артефактите - влагосъхраняващ костюм, влагосъхраняваща палатка, влагоуплътнител (вратата на сиича). Нима ние не правим нещо подобно опаковайки жилищата си със стиропор и полипропилен? В много страни (доста по на север от нас) това вече е масова практика - плътна топлоизолация и отопление на жилището от домакинските уреди.
Традиционното арабско облекло е подобна технология - то е направено така че тялото да губи минимални количества влага (потенето е всъщност охлаждане, ако ограничиш жегата, ограничаваш и загубата на вода) и минимални количества топлина нощем.

Наскоро четох за автомобил, който изминава 10-20 км на ден само от енергията която придобива от фотосоларното си купе. Ако подобна практика стане масова, ние ще сме на една крачка от света на Дюн, с неговите ветрокапани и влагокондензатори.

Така че за никакви психо-окултизми не става дума (опазил ни Бог), а за нов вид култура и екологично мислене.

[Кал]

КНИГИТЕ, КОИТО МЕ ПРОМЕНИХА

Сега, като преглеждам читателския си дневник, се хващам, че всички книги, които съм чел, мога да кажа по-точно - допуснал до себе си, - са ме променяли. Едни книги заради отношението на автора към описваното от него (т.е. степента на навлизане на авторовата позиция в описанието), други със самото съдържание, трети - с духа на епохата (примерно силно отдалечени във времето ни). Мога да кажа, че като жанр фантастиката най-много ме е променила. Повечето писатели фантасти (поне тези, с които съм разговарял или са интервюирани) не вярват на това, което пишат, но им се иска или не им се иска да бъде така (напр. при антиутопия). {В този смисъл, фантастиката (това по теория), е договор между писателя, който обещава красива лъжа и читателя, който знае, че е така, но я приема, защото открива хоризонти пред въображението, творчеството, дава идеи за адаптиране към настоящите и бъдещите ситуации пред човечеството.} Например един от тях [писател], който пише по темата за извънземния контакт от "трети вид", на въпроса: какво бихте направили, ако при вас дойде извънземен, и има достатъчни доказателства, че е такъв, той отговори, че първата му работа ще е да се обади на психиатъра си.
Аз съм интересен екземпляр с това, че се опитвам да фантазирам с една идея по-нататък: какво би станало, ако наистина беше това така, както се описва в книгата? И - какво би станало, ако някой реши да го направи на практика? Така, включвайки и изключвайки фантазията си, успях да лансирам много от фантастичните идеи в практиката (не съм първият, разбира се. Мечтателят Циолковски, който намирам за слаб като писател, е оставил последователи, които изпратиха Спутник-1 в орбита и Восток-1 с Гагарин в Космоса. Впрочем, внедряването в практиката на неговите идеи изпреварва с много години неговата собствена визия за човека в космоса). Може да се каже, че професията, хобито и работата ми отразяват в някаква степен книгите, които приемам, че са ме променили (създали).

Списъкът от книги, които мога да кажа, че са ме променили са: Библията, някои нейни части (все още е спорно, дали това е художествена книга или сборник от митологични предания).
Лекарство против страх - Братя Вайнер;
Неуговорени срещи - братя Стругацки;
Чоки - Джон Уиндам;
Машината на времето - Херберт Уелс;
Машината на пространството - Кристофър Прист;
Самите богове - Айзък Азимов;
Краят на вечността - Айзък Азимов;
Трудно е да бъдеш бог - братя Стругацки;
Скитникът между звездите - Джек Лондон;
Петият закон - Никола Кесаровски;
Новозавладените звезди - Джеймс Блиш;
Романета - Якуб Арбес;
Парижката Света Богородица - Виктор Юго;
Майсторът и Маргарита - Михаил Булгаков;
Последният ден на сътворението - Волфганг Йешке;
Резерватът на таласъмите - Клифърд Саймък;
Избрани произведения - Карел Чапек - от тях: Залезът на човечеството, Чудото на стадиона, Мъжът, който можеше да лети;
Какавидите - Джон Уиндам;
Повече от човешки - Теодор Стърджън;
Отново и отново - Клифърд Саймък;
Погребаната тайна - Лафкадио Хърн;
Градът - Клифърд Саймък;
Щамът Андромеда - Майкъл Крайтън;
Времетръс - Кърт Вонегът;
Чайката - Ричард Бах;
Илюзии - Ричард Бах;
Едно - Ричард Бах;
Бягство от сигурността - Ричард Бах;
Мост през вечността - Ричард Бах;
Серията книги на Джеймс Редфийлд за пророчествата - не знам могат ли да бъдат приети за художествена литература или за избор на личен ориентир във възможното бъдеще;
Спечели облог за Сатаната - Робърт Хайнлайн;
Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет - Робърт М. Пърсиг

Забележка - редът тук е случаен - нито по автор, нито по степен на значимост.

[manoldonchev]

Трудно е да се припише на една книга някаква заслуга за коренна промяна, обаче... доста заглавия са ми влияли, най-вече добавяйки по нещо в начина, по който мисля. Това не винаги е в пълно съотвествие с идеите на авторите, разбира се. Най-хубавото, което може да научите от четенето, е да мислите критично, да мислите сами. Т.е. не ме гледайте какво пиша

И все пак, ето някои от заглавията:

"Пътеводител на галактическия стопаджия" на Дъглас Адамс - чупи стереотипи всякакви, напомня ти кое е важно (за теб може би), ама и ти припомня също, че от универсална гледна точка никак не е важно... и още много смях за сметка на ... "системата", както обичаме да го зовем;

"Странник в странна страна" на Робърт Хайнлайн (чел съм пълно нецензурирано издание в оригинал и не знам какво е достъпно на български... може би вече го има същото) - чупи още стереотипи, дава разни идеи какво означава да обичаш истински (авторско мнение, разбира се, но е хубаво да се мисли от повече гледни точки) и показва колко по-човечен (или по-естествен) е човек, който не е живял сред хора... и още;

Neverness и трилогията Requiem for Homo Sapiens на David Zindell (все още ги няма на български, освен може би първата част на трилогията - точно книгата, която аз не съм прочел от четирите и все още чакам да пристигне) - хем епично, хем философско и адски оригинално - нови хоризонти чак отвъд физическите граници на пространството и времето. Необятна работа. И е ново, т.е. доказва, че има къде да ходят съвременните автори, без да повтарят стари теми. Под песимистичното заглавие "Реквием за... нас" е скрит много оптимизъм за... нас, но и за бъдещето на литературата. Ама как го казах!;

Т.нар. "Змейска трилогия в четири книги" (не търсете такова заглавие, аз си измислям) на Николай Теллалов - "Да пробудиш драконче", "Царска заръка", "Пълноземие" и "Слънце недосегаемо". За тях съм писал вече разни ревюта, мнения и т.н., но ще резюмирам и тук.
Първо - какво промени в мен - най-вече нагласата към българската (и то съвременна) литература. Имало значи. Първата книга е страхотен синтез между приказно и реалистично. Има идеали и ценности за философите, любовни истории за феновете на тези, теории за многомислещите, екшънче... И всичко върви много гладко заедно. Втората вкарва още магия (и още една любовна история), третата - научна фантастика, екшън и социални елементи (и яката утопия на България), четвъртата - мащаб - обемна е колкото предните три, взети заедно. Със сигурност могат да обогатят светогледа на всеки, който не подходи предварително затворен към всичко.

Да ме извиняват тия, дето ги пропускам. А споменатите ги препоръчвам горещо на обичащите да четат. Най-вероятно скоро ще допълня списъка с други забележителни (за мен) книги. А ако искате да ви разкажа нещо повече за тези, питайте.