Според изчисленията днес се пада една година, откакто
започнах моя pet project по време на Фантастивал 2011
(още си пазя временния пропуск от музея
).Казвам му Експеримента и засега си няма друго име.
Работил съм известно време по него и доста се забавлявах
(до степен на графомания на места
), но когатореших в началото на тазгодишното лято отново да пиша
сериозно, реших да изтупам праха от Федората, вместо
от него. Затова обемът му е скромен и ще публикувам на
форума единствено уводната част.
Enjoy.
И така, представям oткъса
Пролог/Интро/Демо/Attention graber/Whatever
Вълната се надигна високо над борда на лодката и заля Икки от глава до пети. Той се огледа тревожно и забързано подкара платнохода обратно към брега на сушата. Времето, слънчево и спокойно, изведнъж бе станало ветровито и облачно. Икки тайно беше отплавал до крайните острови в южния залив, за да се позабавлява с лов на бисери и кристали, които често можеха да се намерят там в оскъдни количества. Но буйният и непредвидим влажен сезон криеше рискове за подобни приключения. Вълните се надигаха все по-високо и пълнеха малката рибарска лодка с вода. Икки изгребваше каквото можеше в движение, докато се бореше с платното, което вятъра се опитваше да изтръгне, и управляше дребния рул на кърмата. Торбата с днешния му улов седеше хлабаво закрепена на дъното на лодката и Икки сегиз-тогиз поглеждаше да види дали е на мястото си. При едно от поглежданията той не забеляза изпречилия се пред него водовъртеж и попадна в клопката на течението.
Южния залив беше известен със своите рифове, подводни ями и непонятни течения. Затова, въпреки че той бе по-голям от северния и централния взети заедно, Градът не бе основан при южния залив. Северния беше твърде малък, докато централния правеше компромис между големината и своенравния океан, затова там се беше събрал културния център на Аквалия.
Икки усети дърпането и разбра, че е в опасност. Той завъртя платното по посока на вятъра и хвана закрепените отстрани гребла. Започна да гребе с всички сили, за да се отдалечи от водовъртежа. Слабите му рамена се бореха с тежката задача, но дългите тренировки и опитът му помагаха. Гладната стихия хищно плискаше, сипейки пръски по муцуната на Икки, но той продължаваше да гребе упорито. Обаче водовъртежа приближаваше. Икки разбра, че няма да се измъкне само с гребане. Той се обърна и загреба право към водовъртежа. От внезапното ускорение Икки едва не се прекатури и лодката стремглаво се гмурна във водната пропаст. Бордът силно се наклони и отдясно зейна тъмното морско дъно. Върхът на мачтата се преплете с ревящия поток и синьо-зелена дъга плисна след него. Икки напъна греблата рязко и с помощта на силата на водовъртежа, излезе от собственото му поле на притегляне. Но в последния момент торбата с кристали се изхлузи и изчезна в океанските дълбини.
Икки изсъска ядно, но продължи да гребе. След малко спря и отново се зае с платното. Вълните бяха станали още по-високи, а до брега имаше още много. Икки направляваше лодката, като се катереше и спускаше по вълните с умение, способно само на някой, който дълги години бе плавал в залива. Платнохода сърфираше от високото към ниското, поемаше една вълна, после се справяше с друга и отбягваше трета, докато четвърта все пак го заливаше. За миг Икки си помисли, че ще успее.
Но вълнението се усили още повече. Водните маси се надигаха вече до чудовищни височини, стълбове от удряща се в скалите вода заслепяваха всичко наоколо. Слънцето се скри зад дебели, черни облаци и стана тъмно като нощ. Икки се уплаши. Вълните вече стигаха до върха на мачтата и само като по чудо тя не бе станала на трески. Вятърът яростно дърпаше платното, което се беше разкъсало, готово всеки момент да изхвърчи към хоризонта. Икки нямаше време да го свали. Той отчаяно се опита да направлява лодката, но вълните я подхвърляха като играчка и тя беше под техния контрол, а не във владението на Икки.
Икки потърси греблата. Нямаше ги. Бурята ги беше изтръгнала. Той се опита да управлява рула, но той също беше изчезнал, откъснат от природните сили. Оставаше само опърпаното платно. Икки дръпна направляващите въжета. Отпред се появиха скали. Икки задърпа панически. Лодката пропусна на нокът разстояние един от подаващите се зъбери. Брегът! Къде е!? Икки въртеше трескаво глава. Плисна дъжд и едри капки зашибаха вече мокрото му тяло. Ето го! Пред него, на стотина разкрача, палми се превиваха пред вятъра, техния сегашен господар, а вълните гневно се разбиваха в пустия плаж. Течението тласкаше платнохода към брега и за минута лодката щеше да стигне плитчината.
Огромна вълна се надигна в мрака и изненада Икки. Тя стовари цялата си сила върху лодката и я строши на трески. Мокра тъмнина обгърна Икки. Той погълна вода и се задави. Само дисциплината и умението да плува спасиха живота му. Икки излезе на повърхността, закашля се и пак потъна, пометен от нова вълна. Тя го завъртя и дезориентира. Въздухът му свършваше. Не можеше да намери посоката. Замалко да стигне. А сега щеше да се удави досами брега...
Гърдите му се блъснаха в нещо меко, но солидно. Икки инстинктивно се надигна и пое въздух. Плитчината. Преди да разбере какво става, прибоят го подхвана отново и го завъргаля. Устата на Икки се напълни с пясък, дробовете му пламтяха. Не знаеше къде се намира. Изведнъж водата се отдръпна и го изостави. Под него имаше нещо удобно, много финно, от малки, леко дразнещи частици. Пясък. Брегът. Беше успял.
Икки лежа известно време на плажа, докато се съвземе. Чувстваше само тежкото си дишане и глухите удари на дъжда по гърба му. Зад него прибоят беснееше, а вятърът виеше, заглушавайки всичко. Блесна светкавица и последвалият гръм се провикна, отправил шумно предизвикателство към вихрещия се ураган. Братята му скоро се присъединиха към спорния двубой.
Нещо перна Икки по лицето и той разбра, че вълна го бе заляла за пореден път. Трябваше да върви. С усилие той се изправи. Тялото му потрепери от внезапния студ. Влажният сезон можеше да бъде доста хладен, особено през нощта. Икки не знаеше колко дълго е лежал и побърза да върви. По принцип до южния залив се стигаше много бързо ако си с лодка, но пеша можеше да му отнеме часове, докато стигне Града. Краката на Икки бяха вдървени и той едва ходеше. Опашката го болеше и се влачеше по пясъка. Множество драскотини стояха там, където скалите и пясъкът го бяха удряли. Освен това беше и натъртен. Навсякъде. Май се беше блъснал в някоя голяма скала. Икки навлезе сред гъстата растителност. Тъмнината го уплаши и той потърси някоя пътека, където е малко по-светло.
Южния залив имаше лоша слава не само заради водите си. Знаеше се, че на територията му има и много крирлапти. Тези летящи зверове, обитаващи планината на изток от залива, имаха кръвожадна природа и обичаха да нападат всеки, дори без да са провокирани. Икки не знаеше дали бурята щеше да накара крирлаптите да си седят на сухо в пещерите, защото той винаги бе идвал в залива с лодката, бягайки щом зърне летящите твари на хоризонта. Сега, сам и мръзнещ, уморен и загубен, Икки много се страхуваше от тях.
Страхуваше се и от бурята. Вятърът го буташе и събаряше, късаше клони и листа от дърветата. Духаше толкова силно, че Икки трябваше да ходи приведен, за да не полети. Дъждът продължаваше да го облива и студът го обхвана целия. При други условия Икки може би щеше да си направи заслон или щеше да ползва магия, за да се стопли, но след целодневно гмуркане и търсене на кристали, плюс преживяното корабокрушение, той беше капнал. Нямаше сили. Искаше поне от дъжда да се скрие, но мрачната джунгла беше единствената възможност. Не. Не там. Страхуваше се.
Нов порив на вятъра пак го духна и Икки падна. Но този път не стана. Лежеше и трепереше от студ. Дори не можеше да мисли вече. Само искаше да спре да му е студено.
Мощен плясък на криле отекна някъде горе в небето. Някаква гигантска черна сянка прелетя сред урагана. Икки подскочи и се надигна. Крирлапти! Тук са! Ще го видят! Икки панически побягна. Тичаше по неравната пътека с подновени сили, малката му муцуна бълваше облаци пара. Плясъкът се повтори и сянката прелетя отново. Икки изскимтя ужасено и се втурна през глава. На пътеката беше твърде открит. Той се забори срещу ледения страх и навлезе в джунглата. Воя на вятъра утихна малко, а трополенето на дъжда промени своя тембър, но цяла какафония от нови звуци нападнаха слуха и въображението на Икки. Шумолящи листа, скърцащи дървета и странни свистения, всичко се смеси в едно и караше джунглата да оживее, пълна със зловещи създания. Сърцето на Икки се качи в гърлото му и задави крясъците, които напираха. Той се препъваше и залиташе от високите корени на дърветата, храстите го деряха, а клоните го биеха по муцуната. Летящото чудовище не се чуваше наоколо, но помътения разсъдък на Икки го виждаше зад всеки дънер, във всеки храст, иззад всяко дърво как изскача и хищно го изяжда. Икки щеше да пищи, ако му бе останал дъх.
Без да гледа накъде върви, той излезе на широка поляна. Черната сянка кръжеше над нея и щом Икки се появи, се спусна към него. Икки отвори уста в безмълвен писък и се обърна да бяга в другата посока. Но кракът му се подхлъзна и той падна. Главата му се удари в един стърчащ камък. Погледа му се замъгли. Шумът от бурята внезапно утихна.
Последното нещо, което Икки си спомняше, бе огромната черна сянка и плясъкът на могъщи, силни криле. После загуби съзнание.
***
Икки се свести и отвори очи. Огледа се. Намираше се в просторна и приятно мъждиво осветена пещера. В единия край в солидната скала бяха прокопани дълбоки рафтове. По тях бяха наредени огромни стъкленици, всяка колкото Икки, пълни с непонятни течности и прахове. Имаше и книги. До рафтовете седеше огромен камък, облегнат по дългата си страна и издялан във формата на паралелепипедна маса. Върху масата бяха нахвърляни разни странни приспособления и инструменти, непознати за Икки.
В другия край на пещерата се помещаваше обширен воден басейн с каменно дъно, издълбан в съвършено капковидна форма. Около кристално чистата вода бяха разсипани големи количества пръст и саксии, които съдържаха най-разнообразни цветя, палми, фикуси и изобщо всякакви растения, повечето незнайни за Икки. В средата между двата къта, се намираше входът на пещерата, напълно открит и тъмен. Бурята обаче не влизаше през него и при по-внимателно вглеждане Икки видя тънка, ефирна материя, плискаща се на малки вълнички, която преграждаше входа. Защитна магия.
– А, събуди се най-сетне. – обади се дълбок и могъщ глас зад Икки.
Икки подскочи и се прекатури презглава. Той боязливо се обърна и погледна събеседника си.
Пред него стоеше дракон. Огромната му, масивна фигура излъчваше спокойствие и естествен авторитет. Гигантските му криле бяха внимателно прибрани зад гърба, а предългата опашка се люлееше леко нагоре-надолу. Тъмносинята му кожа поглъщаше светлината и придаваше на осанката му загадъчен и мистичен вид.
Икки никога не беше виждал дракон. Е, поне не от толкова близо. Той просто зяпна и остана вгледан във великолепното създание.
Драконът леко наклони глава, сякаш заинтригуван или развеселен от ефекта, който беше предизвикал. След миг отново проговори:
– Как се чувстваш?
Икки сепнато заекна:
– Д-добре, велики повелителю. – Той се поклони припряно.
– Стига глупости – сряза го добродушно драконът. – Аз съм живо създание, храня се и дишам тъй както ти. Няма нужда от подобни церемонии. Казвам се Текрат. Кое е твоето име?
– Ик-ки – запъна се Икки.
– Икки... – промълви Текрат. – Познавам те. Син на Алор и Икра. Те са могъщи личности. И добри гущери, също. Много състрадателни – допълни той замислено. – Но да не говорим сега за това. Добре дошъл, Икки, в моята скромна обител.
Икки още веднъж огледа пещерата. Забеляза, че светлината идва откъм мястото, където стоеше Текрат, излъчвана от изящни левитиращи сфери, разположени заедно с прозрачни кристали, които я пречупваха по изобретателен начин. В дъното на пещерата имаше уютен ъгъл, застлан с купища идеално запазени листа, воали и завивки от скъпи платове, декориран с множество завеси, възглавници и красиви многоцветни кристали.
– Текрат – започна Икки. – Ти ли... – все още възвръщайки си дар слово, той безпомощно размаха ръце, имитирайки криле.
– О, да – отговори драконът. – Аз те спасих от тази странно яростна буря. Бяха ми необходими няколко опита. При тази сила на вятъра и твоята пъргавост, бях принуден да подтисна все още избиващата ме от време на време самоувереност и да летя внимателно, защото можех без да искам да те нараня.
– Но, аз... помислих, че... – Икки пак размаха ръце.
– Помислил си, че съм крирлапт – засмя се развеселено Текрат. – Нее, не съм. Истината е, че крирлаптите ги държим наоколо все още само защото са много вкусни. Освен това те държат разни смелчаци като теб далеч от прекалено опасни прикючения. – Текрат намигна на Икки.
– Ама той събуди ли се? – възкликна нечии нетърпелив глас.
От дъното на пещерата внезапно се появи нова фигура. Тя заобиколи Текрат и Икки видя нов дракон. Този беше много по-дребен, но пак се извисяваше на цели три разкрача и гледаше Икки с любопитство.
– От известно време, дъще – отговори Текрат. – Икки, запознай се с моята дъщеря, Крихтис.
– П-приятно ми е – каза любезно Икки.
– Ха! – отвърна високомерно Крихтис. Тя пристъпи напред и се завъртя около Икки, гледайки го с изучаващ поглед. – Ама той е много малък!
– Аз... не съм малък! – запротестира Икки с наранено достойнство.
– Да бе – каза Крихтис хапливо. – Уверена съм като въздуха, по който летя, че не можеш дори магия да правиш.
– Мога да правя магия! – раздразнено викна Икки.
– Стига вече, дъще – рече строго Текрат. – Той е син на Алор и Икра. На твое място не бих го подценявал тъй леко.
– Хм! – сопнато вирна муцуна Крихтис. – Щом тъй твърдиш...
– Ей, какво е това? – попита развълнувано Икки. Ръката му сочеше някакъв странен уред, полускрит зад една завеса. – Никога не съм виждал такова нещо.
– Оо, ти не знаеш за електричеството! – доволно възкликна Крихтис.
– Ети-какво??? – объркано се запъна Икки.
Текрат се пресегна и леко спусна завесата докрай, хвърляйки предупредителен поглед към дъщеря си.
– Не е нещо, което е от значение. – отговори той с мек, но нетърпящ възражение тон. – Имаме други неща за обсъждане. Крихтис, защо не слезеш да си поиграеш в долната пещера?
– Ама, татко, не е честно! – запротестира младата драконка. – Винаги ме гониш, когато става нещо интересно.
– Сега – каза Текрат с заповедна нотка в гласа.
– Да, добре... – унило рече Крихтис и мърморейки, изчезна в дълбините на пещерата.
Текрат я проследи с поглед, после отново се обърна към все още възбудения Икки.
– Да видим...
С едно протягане на дългата си шия, драконът наведе глава и внимателно разгледа Икки отблизо. Икки нервно стоеше на едно място, да не би заради някое свое движение да прекъсне работата на дракона. Текрат бавно вдигна глава и замислено каза на себе си:
– Интересно... определено има нещо тук. – той се сепна и рече на гледащия го с неразбиране Икки: – Трябва да ти призная, млади Икки, че аз от доста време се надявах на подобна среща.
Без да дочака отговор, Текрат отиде при каменните рафтове. Той смъкна един грамаден том и го разтвори. Докато четеше, той продължи да говори:
– Може би не са ти казали, Икки, но аз обичам да се занимавам с преследване и документиране на знанието. Принципно всички дракони с удоволствие научават по нещо ново, но аз не се старая непременно да получавам нови умения. Аз по-скоро диря факти. История. Информация. Събирам и записвам. Сред моя народ, аз съм известен като... нещо подобно на пътуващ хронист, един вид изследовател, да речем.
– Тоест ти не можеш да правиш нещата, които знаеш, но въпреки това ги разбираш? – попита Икки.
– В известен смисъл... да. – отговори Текрат и разлисти книгата. – Опитвам се да разбера всичко за околния свят и да го запиша, за да може знанието да се запази, ако един ден се случи нещо... непредвидено.
– Но... каква е ползата от това? – учуди се Икки. – Имам в предвид, да знаеш за нещо, но да не го умееш?
Текрат спря да чете и погледна Икки в очите.
– Да знаеш нещо, означава един ден да го умееш. – отвърна той. – Ако не знаеш, няма как да се научиш да умееш. Докато, ако знаеш, но не умееш, винаги можеш да добавиш към знанието тренировка и тогава получаваш рецептата за ново умение. Моите себеподобни умеят много неща. Но да придобиеш ново умение от готово познание е лесно. Много по-трудно е да потърсиш някаква нова тайна в живота, някакво различно просветление, някакво ново знание. Да потърсиш онова, което ще ти донесе ново умение. Знанието е сила, млади Икки. А умението е просто инструмента, който провежда тази сила. Събирането и търсенето на знание е това, което съм си определил за... цел в живота. Посветил съм му се. Освен това аз се занимавам с разни неща. Сега обаче не е времето да говорим на тази тема. – Текрат пак сведе поглед към книгата. – А, ето го къде е.
Той почете за няколко мига и остави книгата обратно на мястото й. Икки се обади:
– Какво имаше предвид преди малко, че си се надявал на среща, Текрат? С кого?
– Ами с теб, млади Икки. – усмихна му се Текрат.
– С мен? Защо?
Вместо отговор, Текрат започна да пее.
Въпреки страховития си външен вид и острите зъби, драконите имат изключително мелодични гласове, когато решат да ги използват. Текрат пееше някаква древна и много нежна песен, която беше на непознат език, но мелодията докосваше душата както нимфа плъзга пръстите си по струните на арфа. Песента се разля по стените на пещерата, ехото я отрази и разлисти нейната красота с допълнителни, разноцветни ноти. Растенията сякаш оживяха и се заклатиха в такт с ритъма. Светлинните сфери заблестяха.
Икки слушаше опиянен. Съзнанието му не смогваше да удържи силните емоции, които напираха в него. Икки беше убеден, че това е най-хубавата песен, която е чувал през живота си.
Изведнъж се случи нещо странно. На Икки му се стори, че в далечината чува някакво могъщо пляскане на гигантски криле. Смътни представи за величие и сила изпълниха мислите му. Те се увеличиха и придобиха по-ясни очертания. Ярка светкавица ослепи Икки, а гръмотевичен рев отекна в душата му. Чувството за могъщество се усили и Икки видя безкраен небосклон, където невероятно огромна сянка летеше, устремена към нейното царство сред звездите. Нежната песен продължаваше да звучи в ушите му, но наред с нея, Икки чуваше и някакъв далечен глас, недоловим, но познат. Гласът говореше на Икки и Икки го слушаше. Безстрашие и смелост превзеха сърцето му, необятна мъдрост се изля в ума му, сила, достойна за богове изпълни тялото му и той вече беше готов. Да приеме съдбата си.
Икки внезапно отвори очи. Дъждът злобно плисна вода в тях и Икки примигна объркано. Светкавици се дуелираха в черното небе и гръмотевиците обявяваха резултата. Вятърът вееше Икки свободно, който висеше над високия склон на планина. Икки се зачуди защо още не е паднал. Той погледна през рамо и видя Текрат, който го държеше през кръста, стиснал го внимателно между два от пръстите на предната си лапа. На муцуната му бе изписано леко безпокойство, но в очите му грееше пламъче на някакво непонятно прозрение. Текрат бавно влезе обратно в пещерата, носейки Икки със себе си.
Защитната преграда беше изчезнала. Сега в пещерата с вой нахлуваше вятър, дъжд плискаше по голата скала и я мокреше. Текрат внимателно постави Икки в ъгъла с множеството възглавници, листа и завивки. С едно махване на лапата си, драконът възстанови магията на входа и в пещерата отново стана тихо.
– Следващия път ще трябва да взема по-сериозни предпазни мерки. – промърмори Текрат на себе си. – Да знаеш, голямо бъдеще те чака, ако правилно съм разбрал, малки гущере.
Икки беше толкова изтощен, че нямаше сили да отговори. В главата му напираха множество въпроси, но клепачите му натежаваха с всяка изминала секунда.
– Почини сега. Ще има време за всичко. Утре ще те върна в Града. А пък после... ще му мислим. – тихо прошепна Текрат.
Главата на Икки клюмна и той заспа дълбоко.