(„Сигналният“ мини-тираж е изчерпан, Наско действа за осигуряването на нов, по-голям.)
Мой отзив:
Пъстър, предизвикателен, прогресивен. Наско Славов остава единственият съставител, на чийто вкус мога да се доверя, че ще резонира с моя на 90 процента (изключая някои „богоборчески“ залитания
).(Това не е похвала, а тъга. Искам повече такива съставители. Не искам Човешката библиотека – искам Човешки библиотеки.)
Впечатления за най-впечатлилото ме:
~ „Малко преди края“ на Лари Нивън слага ярко начало. Приказка-притча, в която магията е като всеки друг природен ресурс. Какво се случва с ресурсите, когато прекалим с потреблението/щението? И кои са „проклетите глупави воини“ днес?
~ За „Първите хора“ на Хауърд Фаст писах още в отзива си за „Тера Фантастика“, бр. 15. Радвам се да го видя и тук – дано стигне нови читатели.
~ „Орфей, съвършеният“ от Валерий Гаевски е идеален кандидат за някоя следваща писателска работилница.
От една страна, съдържа ярки образи и богати теми за размисъл; богат е и езикът му, за което *минутка за нескрита реклама * изказвам възхищение към преводачката Светла Йосифова. За съжаление обаче, начинът, по който поднася информация и гради конфликти, е доста, ъъъ, непластичен. Ако есето намалее за сметка на сюжета, повестта само ще спечели. (Това ми е обща препоръка към целия раздел „Изгревът на следващото“ в този брой.)Интересно ми е и как го възприемат музиканти. Сигурен съм, че изтървах не една препратка, недочух не една метафора...
~ „Пръстът на дриадата“ от Стефан Кръстев е силен, много силен. (И самотен... ужасно самотен.)
Ех...
~ От друга страна, „Само фередже ѝ липсва“...
Хе... (Нататък става „хехехехехе“.– Скъпа... – изстенах.
– Ама какво има? Възползвах се от промоцията.
Погледът ѝ е толкова учуден, че би я разголил повече, ако имаше накъде.
– Ти си гола!
– Не съм!
Права беше. Имаше горнище на бански костюм и прозрачно копринено наметало.
– Гледа ти се лехата.
Как пък ми хрумна това „леха“. Тя се засмя, аз едва не се разплаках.
– Е, и пъпът някога е трябвало да бъде скрит, бедрата да не се откриват, голите гърбове са скандализирали. Ами фереджетата?
– Остави сега фереджетата.
– Между другото, искам да ми купиш. Костюмът е завършен, ако сложа фередже, но парите ми стигнаха дотук.
– Значи липсва ти само фередже?
– Да. Фередже.
– С фередже и гола...
– Леха – завърши мисълта ми.
)~ Често се чудя как се създава герой-разказвач, чийто глас да хваща и ума, и сърцето на читателите. Да поднася знанието през призмата на личните емоции и асоциации. Да ти се иска да си поговориш с него.
Гласът на разказвача в „Жребият“ от д-р Славчев е такъв. Жив е, изпълва ме ту с топлина, ту с ужас, докато го слушам. И бях два пъти по-впечатлен, като видях, че разказът е писан преди повече от шест десетилетия. (И бях два пъти по-натъжен, като преброих колко други автори, български или всякакви, са постигали такъв глас през тия шест десетилетия.)
Ех... ех.
~ A „Резерватът“ на Весела Люцканова е като огледало на „Малко преди края“... но по-нежно и ласкаво.
~ Триптихът „Резониращи светове“ на Кънчо Кожухаров ми напълни (отекна в
) душата. Горе споменах увлекателните разказвачески гласове – този във втората част, „Терцианският трипламък“, е особено жизнен. Не, въобще не настоявам да познавам притежателя му – но умирам да го слушам. Освен това триптихът е и най-високата художествена летва до момента. За да хвана повече от връзките между трите части, имам да го препрочитам в по-свеж момент (определено не за лека нощ, нито в полубудното утро).
~ Когато „Две луни“ излезе, аз вече почвах да губя думите си, та не казах за сборника нищо съществено. Сега си препрочитам „Динозавър за Коледа“ и току си процвилвам. Стегнат сюжет, стегнат език... направо цапнат в устата.
Spoiler
Личи си ръката на редактора профи.
Хахахахах.
Хахахахах.
~ В раздел „Фантастихия“ Невена Стоянова (НевТе не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някак си и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора,
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен „Фиат“.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?
) и Георги Струмски ме запратиха по космически друми, от Балкана, та чак до мъглявините... дохвърча ми се, ей.А за „Долетя един лебед и ми каза“ на Краси Георгиев да говоря не смея. То трябва да си се преживее...
~ Най-високата летва откъм език и образност пък (без да броим поезията) са „Други три карти“ на Александър Карапанчев. Вижте едно изречение:
Преведете си го на вашия личен език, с вашите собствени образи. Представихте ли си всеки щрих – комина, феникса, въздишката? А почудихте ли се кое е мъчителното у феникса? Стигнахте ли до един отговор? До няколко?Коминът спотайва в гърдите си феникс; нека и с нашата обич бъде така, да не отлита ведно с въздишката, да ни оживява дълго, без да разбираме, че може да е мъчително.
Този тип „бавна литература“ се разгръща във времето: посява жълъдче някъде по-отзад в градината на ума ни, после зачаква да види ще се спрем ли да го полеем.
Ако винаги галопираме, даже не забелязваме, че в градината ни е изсъхнало жълъдче.
... Дали разказвачът все пак е успял да открие някога момиченцето с теменужно палте?
~ Отбелязвам си да потърся детските книги на Кина Къдрева. Изследванията ѝ върху древната история на българите също звучат необикновени.
~ И литературната критика, доказва ни Янчо Чолаков в „Деформации на личността в трансформираната реалност“, можела да бъде палаво-предизвикателна:
~ Особено мил момент от интервюто с Генадий Прашкевич:Късичкият разказ „Огнената птица“ [от Светослав Минков] е построен върху същата дежурна символика на маразъм и смърт – стара къща, мъртвец, запалена вощеница, ръждясали сечива, студена пепел, смъртно легло, гроб. Всичко това би трябвало да предизвиква трепетно очакване на мракобесие, коварство или печал, но то създава по-скоро патологичен уют. В трите странички нахлува неочаквано и природата, която внася жизненост и свежест, без да се съобразява с изброените трафарети.
~ Очеркът „Прозренията на фантаста“ от Димитър Хаджиторов, освен че представя книгите на Петър Бобев изчерпателно и с конкретни откъси, улавя навярно първото зряло екологично мислене в българската литература (за което писах и в отзива си към „Зъбатите демони“). Ето един пример, който изпреварва нагласите на съвременниците си с поне две десетилетия:– Според познавачите повестта на Гогол „Вий“ (отпечатана през 1835 година) се явява първият руски фантастичен ХОРЪР. Вие следите ли как се развива тоя жанр у вас през ХХІ век – постижения, публика, награди?
– О, не, литературата на страха и ужаса не влиза в кръга на моите интереси. Аз обичам научния подход и винаги ме е привличало позитивното. Животът е твърде тежък, твърде неустроен, та освен това да го натоварваме и с измислени ужасии. Когато бях дете, дори известният разказ на Иван Тургенев ме възмущаваше – имам предвид разказа „Муму“. Защо този слуга Герасим е толкова тъп? Аз преживявах заради кученцето, което той удавя. Тогава живеех в провинцията, тъкмо бях тръгнал в първи клас и имах съответната представа за света и хората. Ето защо веднъж реших да позвъня на самия Тургенев. Под името на писателя в ученическата христоматия стояха цифрите 1818–1883 и аз някак си сметнах, че това е неговият телефон. По онова време ми се струваше, че всички хора живеят редом един до друг. Смело набрах номера. Слушалката вдигна някаква жена. „Може ли да се обади Иван Сергеевич?“ – попитах аз, а жената ми отговори не особено любезно: „Звънни довечера. Сега той е на дежурство в железопътното депо“. Ей такава нà история.
Добавям Петър Бобев към любимите си автори и ще наваксвам с него. Чувам, че предстои появата на нов роман върху крилете на „Тера фантазия“...Човекът и говорещият октопод в „Разум в бездната“ обменят мисли относно природосъобразното общуване: „– ... Какво ни пречи да приемем... една биологична цивилизация? Която вместо изкуствени оръдия на труда използва живи същества и биологични методи? Която не оставя никакви вредни отпадъци. Която оползотворява всичко с максимален коефициент на полезно действие, без да замърсява околната среда.“
Ученият Джими Янг прави равносметка, обръщайки се към историята: „... Египтяните одомашнили котката за борба с мишките – вместо механични капани. За същата цел индианците прибрали в колибата си боата. Индусите пък прибягнали към услугите на мангустата. Вместо изкуствените препарати, относно чието вредно влияние върху здравето на хората вече няма спор, от памтивека се извършва торене с бобови растения като предшественик...“
~ „Политическа фантастика или самоорганизирани прозрения?“ е писмената кулминация на поредица от разговори, в които Наско Славов ми е споделял възхитата (и потреса) си от крачките, с които напредват американските политически сериали. Анализът съдържа силни, че и втрисащи тези – препоръчвам го горещо. (А повечето споменати сериали ще гледам всячески да ги избягвам... с-с-студено!)
~ „Смъртта е най-голямата измама“ обобщава някои от осъзнаванията, които ми помогнаха да се освободя от една гемия страхове преди 15-ина години. Ето едно от най-важните:
А следващата стъпка е да си простим „присъдата“ и да направим... следващите стъпки.Това, което научихме от нашите отишли си приятели, от тези, които са се върнали, за да ни разкажат техния опит, е, че всяко човешко същество след преминаването вижда целия си живот като на филм, като по този начин има възможността да преразгледа всяко свое действие, всяка дума, всяка мисъл и да съди за себе си. Следователно няма никакво съдене освен нашето, и няма осъдителен Бог, готов да ни накаже.
