Писателска работилница; малкото четене

Приятели 🙂

Тъй като следващата седмица се задават празници, няма да насрочваме мини-работилници за нея. Вие обаче продължавайте да пращате текстове за участие (припомнете си условията) – и да следите този блог за новости.

Ако сте изтървали вчерашната работилница *заканително размахване на пръст :D* – запишете се наново.

Оттук нататък ще се стараем да правим работилниците “тематични”: отделно за проза, отделно за поезия, отделно за сценарии и пиеси, и така.

До среща!
К)

~ ~ ~

1. Оказа се също, че лицето му, което Б, коленичила в топлата вода, държеше сега в шепите си, изобщо не беше наядено от морската гад, както изглежда не беше наръфана и останалата част от тялото му. Една определена част от него дори весело подаде спаруженото си от солта хоботче на повърхността, сякаш за да поздрави най-красивата двайсет и девет годишна жена, раждала се някога в която и да е Вселена.
– Щеше ли да ни предадеш, В? Щеше ли? Щеше ли да му кажеш как да се добере до нас?
– Нали не ви предадох, Б?
– Не ни, но както изглежда, беше на косъм. (…) А защо нямаше да ни предадеш, В, за да се правиш на голям мъж ли? Само и само за да не се поддадеш на страха, щеше да ни пазиш докрай, така ли? Самоцелна някаква смелост, смелост заради самата смелост, която в крайна сметка ти коства живота?
– Страхът няма нищо общо, Б. Нямаше да те предам, просто защото те обичам.
И тогава Б му се усмихна широко и гушна мократа му глава в ослепителния си скут…

2. Нахлупи си едно обрулено бомбе и в началото на лятото се добра през тълпата до някаква влажна и студена изба, където продаваха вино и други напитки. „Вие от погребението ли сте? – попита млада келнерка, почти момиче, но с уверен и предразполагащ вид. – Пийнете, защото нямате много време…“. „Така ли?“ – многозначително се позаинтересува той, разкопча потната й блузка и я притегли след себе си в склада. Там те се въргаляха сред лимонадени шишета направо върху дъските с дъх на подово масло и мерудия. Гредоредът се тресеше от гласовете на пияниците и той разтваряше момичето като полска трева. После й чете стихове, от които тя нищо не разбра, или поне не го показа. Беше ги купил някъде по пътя, в някоя от ония неочаквани книжарнички, за да си поплачат и двамата, може би, обещавайки й, че никога, никога няма да я напусне! Но на сутринта, вече изтрезнял, сложи няколко бутилки в джобовете си и като истински мъж се измъкна на пръсти и се спусна да догони шествието с едно такси, което хвана пред Халите. „Всички сте един дол дренки“ – спомни си думите й в таксито, ръцете й, притискащи раздраните дрехи, но се засмя и, отдалечавайки се в бъдещето, се почувства животински гладен, млад и силен…

3. – От него, от проклетия ми брат научих за… за таковата… отношенията между мъжете и жените. Той беше на петнайсет-шестнайсет и водеше тъпите си, пияни и пропаднали приятели вкъщи. Никой не ми обръщаше внимание и си говореха. Обсъждаха момичета и… части от тялото им и… нещата, които искат да правят с тях… Звучеше толкова грозно! Разбрах, че тези неща са гадни, и си припомних приятеля на мама… И тогава…
Тя закърши ръце, а след това внезапно замахна и с рязък жест помете чинията, в която беше наредила стройна редица от залъчета.
(…)
Беше достатъчно да затворя очи и виждах брат й заедно с компанията му – младежи, в чиито глави се върти една мисъл и могат да я изразят единствено по най-грубия възможен начин. Почти долових миризмата на пот, бира и евтин одеколон. Представих си пренебрежителния тон. Думите отекнаха в съзнанието ми – думи, които са създадени, за да бъдат обидни за жените и да ги принизят. Думи, които не бих желала да повторя. Някои мъже сякаш изпитват потребност да се изразяват за момичетата като за предмет, задоволяващ сексуални фантазии. Свеждат ги до няколко части от тялото им и изискват да получат единствено удоволствие. Не всички са такива, но откъде можеше Б да знае това. Тя се беше отвратила веднъж завинаги. Беше слушала приказки за груб секс и мислеше, че това е любовта…

4. Една вечер – защото Б не се страхувала от древните суеверия и се оглеждала в огледалото на тъмно – то й проговорило. Какво точно й е казало, не се знае, но тя решила, че това ще бъде нощта. Измила внимателно огненочервените си коси със специална настройка от коприва, липови кори и зехтин. Не сплела гривата си, а оставила къдриците свободни и закачливи. Докато се възхищавала на водопада върху почти бялата си кожа, измила подмишниците си. После с много вода и пъргави пръсти се опитала да угаси огъня между краката си. Безуспешно. Само В можел да го угаси и тя се подготвяла за него. Леко почервенила със стрит кармин зърната на гърдите си лисички. Натрила цялото си тяло първо с палмово масло, а после с ароматен талк, за да не се плъзга като пъстърва на кукичка в задушната нощ, когато я пожелае любимия. Нагледала започнала да оглежда бедния си, все още детски гардероб. Все пак и в него имало проблясъци. Кое да съблече за любимия? Нощничката от избелен фин лен, поръбена с фина дантела? Шемизетата от сатен, обточена с ширит от пресукана коприна? Изглежда, че огледалото пак й прошепнало нещо, защото тя излязла навън гола, като не броим обгръщащото я виене на монахините – тях тя прогонила с нокти, и медальона с родовия герб, който заради изобразения на него дракон, заобиколен от грифони, приемала за вълшебен амулет. А може и да е бил такъв – как иначе замълвяват огледалата? Пък и само най-вещите магьосници знаят защо и кога някои предмети придобиват по-особени свойства, такива, за които човеците ще има да се чудят и да не намират обяснение. Б се покатерила като котка на покрива и даже, както твърдели по-късно (вече като вдъхващи уважение перачки и домакини, ковачи и обущари, сред тях и единственият в историята на Острова наемен войник) децата от сиропиталището, с едната си ръка – лявата – се издърпвала за косата. Магията ли вилнеела тази нощ, лудостта ли? На покрива, както всеки път, когато луната се зъбела, танцувала Г. Къде бил В по това време? Разбира се – на своя прозорец, където бягал от отеснелия си свят и очаквал самума, за да се поблъскат гърди в гърди, по мъжки. Б блъснала Г и онази се стоварила като стон на погребение върху каменния плочник на двора. Малката гръцка принцеса от германски произход изобщо не погледнала надолу, не погледнал и В – резултатът от подобен полет му бил ясен, а развълнуван, заинтригуван и определено възбуден, си завил в парче вестник малко гръсти, запалил и се втренчил в странния танц на Б. Тя сякаш държала луната в изпънатите си към небето ръце. Извивала се, въртяла таза си, червените косми по тялото й блестели, поръсени от лунен прах, а тя непрекъснато увеличавала ритъма, за да избяга от онзи на поетата от забрадените погребална песен. В се засилил и прескочил на покрива отсреща. Фасът полетял към плочника долу, някой от струпалото се множество изврещял, а след няколко мига тялото на Б онези три капки кръв, които се дават в жертва веднъж.
На другия ден двамата напуснали сиропиталището. Ръка за ръка. Не взели нищичко от мизерните си притежания, за да не отнесат някоя лоша съдба от отеснелия им свят. Но не знаели, че има багаж, който се носи в сърцето… Заселили се на десетина минути път пеша от Сминдоло – в една изоставена вятърна мелница, крилете на която отдавна ги нямало, но била от градеж, който си плаче за векове живот.
В искал да отведе до олтара своята Б.
Тя пък го водела с едно убийство.

5. Този път грешки нямаше, но аз не можах да разгледам спалнята, а само се запознах с качествата на водното легло, в което Б ме замъкна, без много да се церемони. Преливащ от щастие, дадох пълна газ и мисля, че проведох акцията успешно, защото моята любов спа като заклана до обяда на следващия ден. После започна да се разхожда из апартамента напълно гола и да телефонира в службата, че е нещо болна и ще отсъства за два-три дни.
То не е хубаво да разправям за качествата на тази жена, която и до ден днешен дълбоко уважавам. Но всичко, което е минало досега през ръцете ми, „ряпа да яде“, както се казва. Така след три нощи и два пълни дни аз не можеш да ходя от изтощение и, което е по-лошото, бях истински и дълбоко влюбен.
– Миличко – загука Б, докато се обличаше за работа. – Ей ти ключа за апартамента. Почивай си, в хладилника май остана нещо… Но внимавай с мацките, защото съм страшно ревнива и ще ти изпия кръвчицата…

6. Някой ми лази по гърба и ми дърпа ухото. Б:
– Ще се видим ли довечера? След девет – вкъщи.
Ясно и просто. За Б съществуват едни-единствени отношения мъж-жена. Харесват се – спят заедно. Не се харесват – не спят. Разговори? Че с мъж какво да говориш? Той не разбира от моди. Клюки? А, не! Всеки да живее, както ще, не ме интересуват. Бъдеще? Друг път ще мислим. Дай сега да се налюбим и да ни е хубаво. Хлътнал си по някоя? Ти си луд. Жените, както и мъжете, са за еднократна употреба. Е, ако ти е добре с мен, може и друг път, но без ангажимент.

7. Нищо не мога да си представя за любовта между майка ми и баща ми: за първите мигове, когато се забелязват, когато околният свят изчезва и душите се поглъщат. За първите им нежни или страстни целувки, разходките им, хванати за ръка или прегърнати, купоните, тайните им любовни игри, първия им пикник на Витоша, първото им пътуване с нощен влак до морето. Целия този път на любовта, нейната устременост и изобретателност, магистралите и заобиколните отсечки, които водят до зараждането на родителската двойка, не съм способна да го измисля.
Невъзможно ми е да си представя нещо интимно, когато разположа хронологично тяхната среща, през пролетта на 1964-а. В този свят интимното се смяташе за престъпление, лирическите произведения бяха забранени, авторите им преследвани. Цели полета от литературата бяха зачеркнати, защото възпяваха индивида, неговите желания, съмнения и противоречия. Любовта – срамна останка от похотливия капитализъм – беше сведена до почтено ръкостискане между герои и героини в безбройните съветски филми, които разказваха сталинградската битка или борбата срещу кулаците. Но нежните чувства, разкъсващите страсти, отчаянието на ревността, благородната и сложна трайна любов бяха забранени.
Местната или вносната кинематографична продукция се гледаше под лупа от комисии на сиви номенклатурчици, дърти и похотливи, които старателно премахваха и най-беглия кадър от разголена женска гръд. Понякога сцените бяха орязани така грубо, че обърканият, свит в тъмната зала зрител се опитваше дълго да разбере развитието на интригата – а бе се учил в продължение на години да я възстановява от разпокъсани и непълни елементи.
Липсващите сцени запълвахме с някаква разюздана, животинска, свръхчовешка еротика, която дори не можехме да си представим, тъй като бяхме невежи за тялото и неговите удоволствия. След падането на режима, водена от любопитството си да открия „избраните откъси“ на цензурите, изгледах отново някои оригинални версии. Кадрите показваха обикновена чувственост, детински невинна в сравнение с порнографията, която нахлу след падането на комунизма.
Само те гледаха тези сцени, толкова опасни за пролетарския дух, само те имаха достъп до тях. Тези тлъсти бюрократи, зализали пет сиви косъма върху плешивото си теме, си наместваха щръкналия член в панталона, вторачени в еротичните сцени; същите те изпращаха в трудововъзпитателните лагери момичетата, дръзнали да сложат минижуп. Тези покварени номенклатурчици, които си поръчваха проститутки в хотелските стаи с меки килими (това го научихме след падането на режима), насаждаха сред обществото крайна свенливост и срам от чувствата и така задушиха тяхното изразяване. Принуден да обича в мълчание, страх и срам, социалистическият човек се отучи да обича. Загуби сексуалната си идентичност, скрита под унифицираните работнически дрехи.
През комунизма, когато се споменеше думата „любов“, се говореше за „отклонения“ или за „леки нрави“. „Битово-морално разложение“, това пишеха другарите в личните характеристики на момичетата от буржоазни семейства. Този документ, своеобразна биография на политическата благонадеждност, съставена от многобройните обществени организации за индивидуален контрол, ни преследваше навсякъде: изискваха я от учебните заведения, от държавните учреждения и предприятия, а тя набъбваше с годините. Забележката „битово-морално разложение“ препречваше пътя към порядъчен живот.
Защо не пишеха направо „момиче от буржоазно семейство“, а се нуждаеха да прибягват до сексуалната поквара? Защото бяха фини психолози и познаваха слабостите на човешкия дух.

8. – Хайде да отидем в мегаклуба – спонтанно предложи Б.
– Защо не? В ме викаше там преди час. Тъкмо ще планираме следващия „купон“. Като се махнем от Академията, всичкото време на света ще е наше! – Г се усмихна кисело.
– Знам, че това не е важно, но искам да ти кажа… – Б поруменя, но продължи. – Благодаря ти, че ме повика тази вечер, Г.
– Аз ти благодаря, че дойде. – Той сведе поглед и тръгна по коридора, който щеше да ги отведе до въздушния ескалатор към мегаклуба. – Не исках да се видя с някой, който ще ми дрънка глупости… „Всичко ще се оправи.“ „Не е свършил светът.“ Такива ги слушам вече цял месец и все още ме вбесяват всеки път, когато някой ми ги пробута. Все пак само ние ще напуснем Академията! Макар че за теб все още има шанс, ако си оправиш успеха…
– Не! – изплашено извика Б. – За нищо на света не бих останала тук!
От кръглите ù тъмни очи изплува паника, а сърцето на Г се сви като юмрук. Той стисна рамото ù и каза тихо:
– Ще се оправим… обещавам!
Усети горещина около шията си и побърза да разкопчее яката на униформата.
Б се умълча. Свободно разпуснатата ù коса почти скриваше лицето, но това, което се виждаше от него, сивееше от тревога. Г изведнъж се почувства привлечен от уязвимостта ù. Прииска му се да зарови пръсти в косите ù и с този единствен жест да прекърши всяко страдание.
– Б… – Той ù подаде ръка и се усмихна гузно.
– Да. – Тя стисна пръстите му и топлината от дланта ù се разля по тях. Втурна се през вените му и се взриви в стомаха.
– Ето че открих и една добра страна. – Г пое дъх и успя да задържи погледа си на лицето ù. – Младежката организация, която ще се появи на следващите избори, няма да е чисто студентска. Ние двамата ще представляваме трошачите. Можем да убедим и някои от тях да се включат!
Б потопи поглед в синевата на очите му.
– Ще ми позволиш ли да те целуна?
Г я дръпна към себе си, впи светкавично устни в нейните, а когато я пусна, отговори развеселено:
– Не се пита за такива неща.

9. Б се сниши в листата на лилиите и подгони изквакало от уплаха нещо. Опита се да го хване… Проклетото жабче скочи не натам, накъдето в крайна сметка му трябваше да отиде… Той обаче тръгна крадешком, все едно го виждаше на друго място…
…и се втурна право към камъшите, за да събори непознатото същество, да осуети възможното му бягство!…
Дъното пропадна под него и Б като оръдейно гюле бухна в дълбокото пред самите тръстики. Шумният воден фонтан вдигна от тръстиките ято птици. Но през мощния плясък и крясък той дочу тихо, сребристо чисто кикотене.
Смееше се самодива.
Тя изплува пред носа му, докато той плюеше попадналите в устата му водорасли. Девойката изви гъвкаво мокро тяло. Сякаш светкавица блесна пред мъжките очи – видя съвсем човешки форми, бледа, като че прозирна кожа… Дъхът му секна от клъбцата на стегнатите гърди. Под тях, между изпъкналите ребра, тъмнееха хрилни процепи. Мярна се плоско коремче, съвсем човешки пъп, светъл пух по слабините. Стори му се, че под коленете, отстрани по пищяла до глезените, речната самодива има къси рибешки перки.
Русалката се гмурна гладко по гръб, а под петите ù пръсна вода – право в лицето на Б.
Засрамен и смутен, той задраска към брега, където тичешком събра вещите си. Заоблича се трескаво, борейки се с лепнещите по тялото му дрехи.
Откъм тръстиките отново екна смях. Но сега някак тъжно.
Приклекнал на едно коляно, Б сплиташе ремъците на чизмите и тръскаше мокра глава. От брадата му капеше вода.
Тя се появи – тихо и неусетно – на няколко крачки от него. Той я разпозна.
Беше момичето от единайсета дружина. Нямаше ризница, но бе в същата дълга рокля, която в тоя нощен час изглеждаща гранатово черна. Този път не криеше лицето си.
В някаква моментна игра на въображението, провокирана от здрача, Б съзря в чертите ù прилика с В. Той даже пристъпи към нея… но спря. Не, самодивата нямаше нищо общо с милото му драконче. Може би само големината на очите.
Спомни си, че русалските очи, поне у това момиче, са тъмнозелени.
През рамото ù бе преметнат калъф с чудновато извити рамене на самодивски двутетивен лък. В свободно отпуснатата ù ръка се поклащаше украсен с мъниста колчан.
Девойката мълчеше. Дори не се усмихваше по присъщия си закачлив и фин начин. Но от нея определено се носеше призивен аромат.
– Съжалявам – рече ù Б, без да иска на български. – Бях много груб миналата седмица. Аз такова… Много си хубава, обаче… Не, наистина. Направо си мечта, ама… не съвсем моя…
Самодивата наклони глава настрани и продължи да го гледа без звук, без удивление.
– Ми… по-добре е да си тръгвам. Не ми се сърди… Чао.
Той притеснено се оттегли заднешком, полута се, докато намери пътеката, и без повече да се бави, тръгна към Лагера. Чудеше се дали отхвърлената отново русалка няма да му пусне стрела в гърба.

10. Когато Б усети желание мъжът да я погледне, се засрами. Самотата имаше навика да прави хората зависими от чуждото внимание. Но самота ли бе, когато ние сме я потърсили? Може би само във физическия смисъл? Защото в единия случай бе жалка, а в другия тъжна и възраждаща. Б харесваше да чува мислите си в пристана на тишината. Дори нарочно избягваше шумните компании, в които изпъкваше неспособността й да се забавлява по общоприетия начин. Тя все бе различната и винаги забелязваната, но когато нямаше други, това не личеше.
Тежестта в гърдите й отслабваше и намаляваше белега на разочарованието. Може би от поредната изгубена илюзия. Времето ще го измие. Проблемът обаче бе, че Б все по-трудно вярваше в началото…
Когато се запозна с В, той изглеждаше човек, с когото може да живее. Докато не знаеше нищо за него, реши, че отговаря на повечето й критерии. Тогава още вярваше, че нещата в живота имат определен ред, за да стигнеш накъдето си тръгнал. И тя го следваше. Опознаването и сближаването с В трябваше да е задължителна част от него. А днес може би най-сетне бе пораснала, щом я опари страхът, че планът е бил грешка. Че единственият ред съществуваше само в главата й. И колкото пъти го пренареждаше, той оставаше правилен.
С времето Б и В се разпознаха в детайлите, а ежедневието се просмука в навиците. И прашинка по прашинка те разядоха грижливо построения макет на бъдещето. Магията неусетно се изгуби в дните, месеците, досадните привички и чорапите, заучените фрази, повтаряните наставления. И любовта към образите на въображението се разложи в реалността.
Връзката им стигна до момент, когато всичко в него я дразнеше до степен, в която единствено се опитваше да го избегне.
Той не й липсваше. Само изгубената илюзия за вечна взаимност. Защото този път осъзна нейната абсолютна невъзможност. Но възраждащия трепет бе мимолетен. Затова трябва да се ползва мъдро, пестеливо и никога да не се впримчва в човешката нужда за вечност.
Хората много искат да вярват, че любовта и копнежът не са подвластни на времето, но исканията не променят фактите.

11. Б се прозина и разпери мускулестите си ръце, при което всяка от дланите му срещна непреодолимото препятствие на млада женска гръд. В същия миг нежните създания, полегнали от двете му страни, измъркаха изкусително и той отвори очи.
Октомврийското слънце обсипваше с позлата плътните завеси на спалнята му, гледаща към полите на Витоша, и сякаш му нашепваше обещания за един чудесен ден.
Ох… дали?
Б се обърна надясно и погледът му сканира пищните бакъреночервени къдрици, разстлани върху възглавницата, чипото носле, плътните устни, изваяните рамене и налетия бюст, където си почиваше ръката му. Сетне се завъртя наляво и зърна сребристоруси кичури, ангелско личице и нежно като перце тяло, до чиито едва напъпили гърди се докосваше другата му ръка. Контекст, в който всеки хетеросексуален мъж в разцвета на силите си би искал да се събуди.
Как ли се казваха? Магдалена и Ирина?
Александра и Даниела?
А може би Силвия и Гергана?
Нямаше никаква представа.
Със сигурност не се казваха Гошо и Младен.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Към началото